Николай Теллалов
Царска заръка (14)

5

Новото денонощие започна с „Би Джийс“, в нощния блок на радио „Хоризонт“ водещият подхвана темата за достойнството у хората, свърза го с поведението на пенсионери в градския транспорт…

— Помниш ли, попитах те за Верена?

Тя измърка под пръстите му.

— Струва ми се, познавам я… Ала и сигурен не съм… Как изглежда? Опиши ми я.

Елица се обърна към него. Виждаше го в светлината на червената нощна лампа над нейното легло, станало толкова уютно-тясно за двама им…

… Този път се бе притеснила даже повече, отколкото там, в хижата, а уж си беше вкъщи. Но неговото почти плахо, благоговейно държане върна вълшебството на онази близка, но сякаш отминала преди седмици нощ…

— Хубава — замислено рече тя след дълга пауза. Втренчи се напред, сякаш загледана в спомена и размърда пръсти, очертавайки линии във въздуха пред себе си. — Направо страхотна. Яркосини очи… или май зелени… Светли. Сияйни, разбираш ли. Добри… но пронизват… — спря поразена и рязко обърна лице към Витан. — Както твоите!

Той трепна, но остана внимателно и спокойно съсредоточен.

— Не съвсем същото — отново загледа тавана Елица, — но някак все едно виждат какво има вътре в теб… без да плашат. Направо… направо да се влюбиш в нея — засмя се смутено тя, — в смисъл, просто… трудно ми е да ти го обясня.

Девойката помълча.

— После… Много дълга коса — енергичен жест описа нещо диво и непокорно, — абаносова, дето има една дума. Каза ми, че си е такава без боя. Стройна, стегната и поведение… ами просто дама, разбираш ли?… Чакай, ще ти я нарисувам!

Тайно се гордееше с умението си да прави шаржове. Подхвана фланелката на Витан от пода, навлече я и изскочи изпод завивките, за да се върне подир минутка със скицник и шепа подострени като игли моливи. Настани се до младия мъж. Той целуна коляното й и тя примря за миг. И сетне развихри молива по изглеждащата оранжева заради нощната лампа хартия. Само за две минути, докато радиото изпя Яворовия „Ден денувам“, тя направи бърз портрет на Верена… в който с някакви драскулки, които уж да са светлосенки, очерта люсповидна щриховка.

— Защо така? — веднага й го посочи Витан.

Елица критично и малко поозадачено се взря в собствената си картинка. Верена от листа сякаш носеше мрежести предълги ръкавици — не, никога не е обличала такова нещо, поне пред Елица, защо ли го нарисувах…? Тя взе да замазва с гумичка, като добавяше по някоя-друга чертичка ту тук, ту там…

— Ами това на лакета, що е?

— Ааа… просто така — измънка момичето.

Леле, какви са тези шипове и гребени по ръцете и раменете, по гръбнака… Ами това сега, уж й начерта облегалка, пък мяза на загатнати криле…

— Тъй ли си я виждала? — сухо попита Витан.

Елица повдигна подалото се голо рамо от възголямата негова фланелка.

— Наистина не зная защо ги пририсувах тези неща… те нямат значение, нещо си фантазирам. Виж й лицето. Мисля, че добре съм хванала приликата — усмихна се тя. — Да не повярваш, че има такива хора наяве…

Потропа с молив по устните си в такт на някакво рокендролче на Пол Макартни от радиото.

И изведнъж жално се смръщи.

— Спомних си!… Чух, че отишли заедно на море и там… Май са ги убили, нея и приятеля й, някакви мафиоти…

— Убили?!!

Този път Витан изглеждаше наистина поразен. Не разтревожен — смаян като от някаква нелепост.

— Ами… така чух… Само че приятелите на Радо бяха сигурни, че те двамата са избягали в чужбина. Тук просто някакви големи изроди ги подгонили… Не, не знам точно… Знаеш ли, доскоро почти не се бях сещала за тях, за Верена и Радо… Каква съм патка… Тя ме излекува, знаеш ли? Нещо много внезапно взе да ми се влошава зрението. Ходихме по лекари, татко почна да урежда за операция в чужбина. Един ден, аз бях на уроци по английски при едно момче, а той бил близък приятел на Радо… Той даже му викаше не Радо… ами някак иначе… Няма значение, прякор някакъв. И… един ден се позабавих, понеже донесох на Зако, този, учителя ми, той е на около трийсет, много готин, малко чешит, особен такъв… донесох му едни разпечатки на песни от Интернет и почнахме да ги превеждаме, затова пресрочихме часа и взеха да се събират у Закови хора на гости. Аз си затръгвах, но Зако ми каза да остана, щом нямало какво да правя тази вечер… И по едно време дойдоха Верена и Радо.

Елица се посгуши в изпънатия от напрежение Витан и продължи, без да обърне внимание на състоянието му:

— Направо ти казвам, почти се влюбих в това момиче… Много приятна вечер. И по някое време тя ми каза, че сигурно имам болки в очите. Носеше някакъв интересен колан с чантичка-кесийка на него. Много хипарско, и аз бих си направила такава, стига да има подходяща кожа. И ми свари някакви билки… но каза, че имало предимно коприва. Накара ме да си намажа очите още на топло…

— Само билки ли вари тя? Нищо ли друго не сложи?

— Не — позамисли се Елица. — Нали бях с нея в кухнята. Бъбрихме си. Само билки. Ах, да, каза, че едни коренчета били женшен. От Китай. Верена имала там някакви далечни роднини, там живеели де, ама надали са китайци…

— И… с тази отвара ти си изми очите?

— Да.

— И помогна ти?

— След седмица лекарите не можеха да повярват, че съм била за операция. А мен ме заплашваше пълно ослепяване. По принцип започнало се от високо очно налягане, някакви усложнения… не ти е работа.

— Коприва и женшен… — промълви Витан с нещо в гласа, което Елица разтълкува като учудено-колебливо недоверие.

— Точно това. Ха! Тя даже отпи, лизна си де, преди да ми го даде… Защо ме гледаш така?

— Мммм… не, нищо. То и аз от билки-лекове отбирам, ала досега не чувал бях такава рецепта.

— И аз. Но помогна. Всъщност сещам се, че Верена ми каза да не го пробвам върху други. За всеки човек си имало свой лек, специално приготвен. Не винаги това, което помагало на един, помага и на друг. То си е така де… Знаеш ли… мисля си, че… може би е била малко магьосница…!

Витан се усмихна и се отпусна.

— Не, не мисля.

— Не го казвам в лошия смисъл! — възрази горещо Елица. — Думата „магьосник“ хич не е кофти, пък и…

Той я прекъсна с целувка, която сякаш проникна в сърцето й, спря дъха и времето…

Рисунката за малко да се смачка помежду им. Витан я взе и заразглежда. Одобрително промърмори нещо като „шаръчи“.

— А?… Тя ли е? — потърка бузка в ръката му Елица. — Познаваш ли я? Същата ли е, за която ти говоря?

— … Може би. Надявам се — сериозно отвърна той.

— Откъде я познаваш? — с безпокойство запита Елица.

Странна лекомислена усмивка заигра по изваяните му устни и той й прошепна с дяволити нотки в гласа:

— Служили сме заедно в казармата — и спря протестите й, като я целуна в трапчинката на ключицата, където Елица имаше ужасен гъдел.

— Не, наистина… ха-ха-ха! Без майтапи! Откъде я познаваш?

Вместо отговор той я попита много сериозно:

— Този мъж Зако, той ли ти е споменавал, че Верена и приятелят й… в какъв смисъл приятел — нещо като женени ли бяха?

Въпросът й се стори забавен.

— Женени колкото нас. Живееха заедно. Радо имаше някаква мансарда или гарсониера.

— Значи — любовници?

— Не съм им светила! Разбира се, сигурно… Как само старомодно звучи „любовници“. Гаджета, приятели. Мисля, че бяха хубава двойка… Дано наистина не са ги погубили. Просто не го вярвам!

— Зако ли ти каза това?

— Ммм… не си спомням точно. Лъчезар, той е един приказливец — като тебе. С ченгел думи да му вадиш от устата извън часовете ни по английски, все едно думите са му под бройка… Какво се замисли?

— Трябва да говоря с него.

— Защо?

— … Да съм убеден, че е точно тя.

— Витане…

— Да?

Елица се пресегна и угаси нощната лампа. Все едно, през прозореца нахлуваше светлина от рекламите на отсрещната сграда. Момичето изведнъж се притесни да стане и дръпне завесите. Сгуши се на рамото му и безразлично попита:

— Защо я търсиш?

— Така трябва — отвън връз лицето му падаха електрически сенки.

Елица помълча.

— Отдавна ли?

— Ммм… да. Да.

— И… и досега нищо?

— Досега.

— Тя да не ти е… близка? Нещо така да чувстваш…

Той я погледна с недоумение.

— Верена… тя ти е бившо гадже?

— Не! — отрече, слисан от въпроса.

— А какво тогава?

Витан надникна в тъмнокафявото, без нито една пъстрина, кадифе на очите й. Сега те бяха черни като маслини.

— Братовчеди сме — рече внушително насетне и добави като на себе си: — Стига да не бъркам, че тъкмо за Верена става дума…

— Тя е — Елица разглеждаше ивиците светлина по тавана. — Такова рядко име…

— Не чак толкова рядко. Ала обикновено е с ударение на първата сричка… Чувал съм го и преди.

— Утре ли да му се обадя?

— На Зако за Верена? Тези дни — отвърна Витан и я привлече отново към себе си, но тя усети у него една неприсъща му разсеяност.

— Къде си се отнесъл? — попита закачливо и той тръсна глава, сякаш отпъждайки нещо.

— Тук съм. С теб — и я прегърна.

— Ще дръпна щорите — реши Елица. — По-романтично ще е…

… Тя заспа на рамото му, а Витан лекичко галеше косата й и гледаше с широко отворени очи невидимия в мрака таван.

За първи път от толкова години той бе осезаемо близо до целта си.

Колко леко се дишаше при тази мисъл!

Отекнаха гръмотевици и зад завесите на прозореца унасящо зашумя дъжд.

Забравеното шептящо радио провъзгласи три часа сутринта.