Метаданни
Данни
- Серия
- Драконче (2)
- Включено в книгата
- Година
- 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 33 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Информация:
Николай Теллалов. Царска заръка
Роман, български.
Редактор: Николай Светлев
Коректори: Иван Крумов, Вихра Манова
Корица и илюстрации: Николай Теллалов
Първо електронно издание — Фондация „Човешката библиотека“, 2011
Ако по-желаете да подкрепите автора — парично или с отзиви :), — заповядайте в сайта ни.
История
- — Добавяне
2
Очакваше нещо повече. Може би например приятелят на Елица да долети като Супермен директно през тавана или поне да влачи подир себе си триметрова крокодилска опашка.
Вместо това те влязоха като нормални хора. Е, поне Елица си беше такава. Колкото до мъжа зад нея…
Извисяваше се като стройна бойна кула зад девойката, за която Зако смяташе, че е наистина нещо повече от сладурана. Винаги му е било приятно да я вижда и гледа. Приличаше му на оживяла илюстрация на Марсел Мерлие към детска книжка за феи и принцеси… Но сега вниманието му бе погълнато от непознатия.
Докато Елица се озърташе в задимения въздух на кръчмето, Лъчезар успя да го разгледа. Изпита леко разочарование — не долавяше от юнака със спокойните очи никакъв полъх, подобен на онзи, който така бе смутил Лъчезар при запознаването му с Верена. Но!…
В човека имаше нещо не страховито, а направо страшно. Зако напрегна всичките си сетива, но чувството продължаваше да е неясно и безлико. Може би не трябваше така екстрено да гаврътва първата си малка ракия?…
Въпреки че от друга страна имаше нужда да се успокои. Както се опасяваше обаче, алкохолът само го наточи още повече. Как да е.
… На излизане от апартамента си той се постара да се измъкне възможно най-незабележимо. През тавана отиде до площадката на съседния вход. Преди това с нетърпение изчака някой да му се обади — за щастие потърсиха баща му. Зако любезно увери телефониралия, че непременно ще си е у дома и ще предаде каквото трябва. Сетне нарочно остави слушалката отворена.
Няколко пъти смени трамвая, вървя пеш в наслука избрани посоки, като напрегнато изучаваше витрините, без да вижда какво има зад тях — гръцко дантелено бельо, хлебарница или някой партиен клуб — той дебнеше отраженията.
Накрая не бе сигурен следен ли е или не, имало ли е файда от всичките му импровизации и номерца. Ако наистина някой е възнамерявал да го държи под наблюдение, не би могъл да се измъкне. Навярно заслужаваше да си направи извадки от всички криминалета, Свирепи Марчинковци, Тигри от Мосад и така нататък, после да ги огледа критично и да измисли някакви контрапохвати срещу похлупака, който така тревожно чувстваше около себе си.
Или да стигне до извода, че е наистина невъзможно и немислимо да се изплъзне.
Мамка ви, да бяхте гонили толкоз стръвно айдуците, досега да сте ги избесили пред Народното събрание в духа на генерал Ернрот!
… Елица го забеляза и приветствено размаха ръце. Лицето й грейна в широка белозъба усмивка. Неволно Зако й отвърна, усети разглаждането на бръчките по навъсеното си чело. Какво жизнерадостно създание…
Девойката кимна на приятеля си към Лъчезар и те се запровираха през посетителите.
Заведението бе претъпкано. Освен на донесени от склада столове, тук се седеше и върху пластмасови каси от кока-кола. Зако смътно се досети, че по телевизията са давали някакъв мач от първенството. Не се вълнуваше от този спорт, особено ако не играеха националите. Обстановката далеч не отговаряше на нрава на Лъчезар, който знаеше, че футболният възторг на българите често приема грозни форми. Сред гълчава и коментари за Клинсман и Бонев, той сърдечно протегна ръка на Елица.
Здрависа се и с приятеля й. Мъжкото ръкостискане без излишна сила му хареса.
— Витан.
— Лъчезар.
Сдържани кимвания заместиха дежурното „приятно ми е“. Двамата мъже се гледаха изпитателно.
Ама че очи — помисли си Лъчезар. — Уж меки, течен шоколад със сметана… обаче зеници — цеви на огнемет! Топчета каолин, а отвътре — закалени оксидирани сачми.
— Много хубаво, че си запазил маса — прекъсна паузата Елица. — Няма ли да седнем?
Тя се настани на единия от двата стола, които Зако с мъка опази от напористите посетители с касите. Витан остави върху другия зелена войнишка торба.
— ? — изви гайтанени вежди към Елица.
— Мляко с какао. Или с нес-кафе. И пет лъжички захар! Да, помоли бармана за резенче лимон, кажи, че е за мен.
Витан кимна и леко се извъртя към Лъчезар.
— Не, мерси — рече Зако, като надникна в чашата си.
Високият — боец, светна в главата на Лъчезар — приятел на Елица се отправи към бара. Гънките на сиво-черната му семпла риза откриха за малко колана, с който бяха препасани мастилените, явно нови дънки.
Зако почувства, че зениците му се разширяват.
Коланът бе дебел — биволска кожа — широк и подхождащ на притежателя си. От двете страни на чудноватата закопчалка смътно блесна обков от потъмняло сребро, олтароподобни орнаменти с бягащи в извивките на металния шубрак елени. Над хълбоците имаше дупки като от извадени кабъри. Отдясно висеше старовремска войнишка паласка, вероятно от Балканската война. А отляво по грубата кожа на пояса личаха ивици изтъркано.
Зако го повя странен хлад — на този колан бе висяло… какво? Не приличаше на следи от кобур. Може би туристическа брадвичка или кука на манерка…
Манерката в шаячен калъф бе прилепната към кръста на Витан, който спря на опашката пред бара.
— Готин е, нали? — горделиво каза Елица.
Зако дипломатично сви рамене и близна от ракията си.
— Кога си грабна такъв юнак? — опита се да влезе в шеговит тон той.
Елица поруменя от комплимента.
— От няколко дни — послъга тя. — Беше ми на рождения ден, но тогава нещо… Наистина е готин. Като от приказка. — Последното я учуди, сякаш се бе изтръгнало от устните против волята й.
— Охо! — подкачи я Лъчезар.
— Не, вярно е. Ще се убедиш…
Зако крадешком измери с поглед раменете на Витан. От тила по гърба се спускаше дълга тънка плитка. Жените в заведението също го бяха забелязали. Трите кифли смотани от масичката в ъгъла зашушукаха и превзето захихикаха. С хладен интерес извиха гримирани погледи — с коя ли беше дошъл този Крали Марко? Елица грееше като победителка на олимпийско състезание.
— Нали не се сърдиш, че така загадъчно говорех с недомлъвки-недомръвки по телефона? — сети се тя. — Витан ме помоли да го кажа така.
— Разбрах за какво става дума — предпазливо отвърна Зако, мъчейки се да не снишава мелодраматично глас. — … Той… какво общо има с Верена?
Все едно се гмурна отведнъж в хладни води. Отговорът й бе толкова делнично-невинен, че той затаи дъх.
— Проверява дали не е същата, която търси — простодушно рече Елица. — Била негова братовчедка.
Лъчезар се задави с глътката дим. Закашля се мъчително, девойката го тупна два-три пъти по гърба. Той лудо я изгледа с почервенели очи и взе да трие сълзите си с хартиена салфетка.
— И? — изграчи накрая.
— Нищо друго не знам. Иска да те пита знаеш ли й имената и изобщо нещо повече за нея и Радо… Как му викахте вие — Чадото ли?
— Дичо.
— Дичо?
— Ъхъ. Радослав — Радко — Радичо — Дичо.
— Ха! А… Зако, какво точно стана с тях? Не са ги убили, нали? Щото говореха…
— Заповядай — това бе Витан, поставяше пред момичето поръчаното мляко. За себе си носеше бутилка „Димят“ с две чаши, очевидно и за Елица. — Нямат осмарски пелин — додаде със снизходителен укор.
При думата „пелин“ Лъчезар отново се позадави.
Верена обожаваше само това пред всички останали алкохолни питиета. А другото вино, което сръбваше в краен случай, беше тъкмо…
— Мерси. Зако, живи са, нали? Не им се е случило нищо… — Елица не посмя да довърши въпроса си.
Лъчезар не забеляза Витан да реагира, нито трепна ръката му, пълнеща чашите с вино, но бе убеден, че младият мъж е целият в слух.
— Не — категорично заяви той. — Избягаха. Не са тук — и погледна предизвикателно към Витан.
— Къде? — любопитстваше Елица, макар че темата явно не й беше присърце. — Толкова ли не можа полицията да ги защити от онези мутри?!
— Мутри! — изсумтя Лъчезар с гадливо презрение. — Виж, тия, дето ги закачаха, те не са живи. А Дичо и Верена просто се покриха от други неприятности… — последната реплика той адресира отново към безмълвния Витан.
— Аха, разбирам — кимна момичето.
Какво ли разбра, учуди се Зако. Навярно си е намерила някакво обяснение. То е близо до акъла — кой му се разправя с властите, даже и да си прав — ще ти го признаят ли у нас?
Витан донапълни чашите, седна, чукна се с Елица и с кимване рече наздраве на наежения Лъчезар. Отпи с притворени очи, наслаждавайки се на глътката.
— И къде се скриха? — небрежно попита той.
Баритонът му прозвуча почти светски и Зако се възхити на самообладание-то му.
— Където няма да ги намерят недоброжелатели — рече с леки бодли в тона.
Елица следеше двамата мъже, сякаш наблюдаваше отблизо тенис на маса.
— Аз не съм от тях.
— Как да бъда сигурен?
Витан бързо стрелна с очи Елица. Девойката се размърда и с престорено безгрижие предложи:
— Зако, да ти взема още едно… ракия пиеш, нали? Мисля да хапна един кроасан.
Умно момиче си ти, умили се Лъчезар и признателно й даде чашата си, неусетно изпразнена от съдържание.
Елица се измъкна и запровира сред тарапаната. Пред бара тя спря, обърна се — първо към огледалото и, малко тревожно — към масата с двамата вътрешно настръхнали като петли мъже. Опашката пред нея бе отчайващо малка и, за да се позабави, тя реши да си полафи с бармана — поне се познаваха отдавна, колкото и рядко да минаваше през това заведение.
Пръв наруши затягащата се пауза Витан:
— Повярвай ми. И аз като теб съм българин. Не искам да й навредя никак.
Определено имаше нещо особено у този Витан. Виж ти, какъв довод: вярвай ми, защото съм българин… Недостатъчно избистрено прозрение запулсира в съзнанието на Лъчезар. Досега бе чувал нещо подобно само от Верена. И сега отново — убедено, без сянка ирония, но със зле прикрита гордост. Да не е от откачалките на Гелеменов или друг луд патриотар? Ами! Кога тези пък са изговаряли думичката „българин“ с такова достойнство!?
… И от друга страна, външността често лъже, нали — и в положителен, и в отрицателен смисъл. Ами ако…
Зако припряно извади тефтерчето си, намери чист лист и го откъсна. Надраска нещо на него и го плъзна по масата към Витан.
Онзи го взе безразлично, загледа се в руническия надпис и след първоначално изумено свиване на вежди изведнъж се усмихна.
— Не… не, не съм — и тихо се засмя, по момчешки, радостно.
— Тогава какъв си? — по инерция саркастично запита Лъчезар с кисело-уморена гримаса. — И ти ли си ченге?
— Почти.
Витан бръкна в пазвата си. В дланта му пред тръгналите да излизат от орбитите Закови очи блесна злато.
— Царев джамач[1] съм — простичко рече младият мъж.
Лъчезар преглътна на сухо и пипнешком затърси кока-колата си. За малко не изпусна шишето, погледът му не се откъсваше от предмета в шепата на странния непознат, нарекъл се Витан.
— И съм неин приятел — додаде той.
Стисна юмрук и прибра знака на пълномощията си обратно в процепа на ризата.
Зако се отърси от шоковото усещане и промърмори:
— Казал си на Ели, че с Верена сте рода…
— Общи корени по майчина й страна имаме.
Лъчезар побарабани с нервни пръсти по масата.
— Имаш честната ми дума, че не съм дошъл да навредя на Верена-змеица. Та тя е наше момиче, от Испорово коляно. Нивга не бихме я наранили.
Вярваше му.
Разглеждаше човека пред себе си и се мъчеше да се успокои.
И все пак нещо го държеше нащрек и той си спомни:
— Как тогава се случи, че е била омагьосана?
— Беше тъй сторено, щото да не пострада тя в нашите си разправии. Помогни ми. Трябва да я намеря.
Зако се озърна с невиждащи очи по заведението. Гърмеше в стерео съвсем свестен хит на „Гарбидж“. Наоколо бърбореха и поглеждаха към телевизора, по екрана пълзяха кадри на Евронюз от ставащата вече банална Прищина. Някакъв тип, вероятно чиновник от банката на ъгъла, се опитваше да говори по мобифон… Краят на двайсети век. Ала до него, до Лъчезар Хисарски, на масата седеше без следа от припряност и нетърпение първото хилядолетие след Христа… То властно и неумолимо чакаше отговор на въпроса си.
— Хубаво… Слязоха в Долната Земя, каквото и да означава това. Край едно село на морето има сух кладенец, през който можело да се премине… оттатък. Радослав обеща, че ще се върнат някой ден. Имаха малко проблеми, но всичко се уреди за тях…
— Да те питам — меко прекъсна Витан и леко се приведе напред.
Зако напрегна слух, за да чуе…
… Когато дойде Елица, те вече бяха млъкнали. Разтревожено се взря в лицата на младите мъже. Притесненията й се уталожиха, щом те чукнаха чашите си — без думи, но тържествено.
Почти като приятели.
И вече не тегнеше гръмотевично напрежение помежду им.
Разговорът продължи на общи теми — мачовете, скъпотията, новите филми и последните музикални хитове. Естествено, говореше Елица, Лъчезар повмъкваше съгласие и, рядко — по някое обтекаемо възражение, а Витан само кимаше и се усмихваше разсеяно… почти без следа от вътрешната мрачна възбуда.
Заведението бавно се опразваше.
Към единайсет и половина Зако увисна на барплота и заплетено рече:
— Жорко, пусни Дичовата касетка…
— Руските, белогвардейските? — уточни барманът, който имаше представа как завършват такива молби. — Ама да не се натряскаш пак… Ели и гаджето й ли ще те приберат?
— Няма да се офлянкам този път! — подразни се Зако. — Айде де… Мерси. Сипи сега едно малко за последно…
Върна се на масата и завари Елица и Витан станали да си вървят. Опита се да ги разубеди, но напразно.
Момичето се отби до тоалетната, а младият мъж поостана, за да я изчака. Гледаше в телевизора.
Лъчезар, опиянен от ракията и усещането, че този път е свършил нещо свястно, подаде на Витан бележка.
— Написах ти селото и как се стига дотам. Знам го добре, едно време летувах на същото място. Геранът се намира на юг от него, близо е до бреговата линия. Точно там са стръмнини, ще го намериш…
— Да, имам и свои начини.
Ръкуваха се. Лъчезар смътно усети хладнина в стискането.
— … Там ли ще ходиш?
— Вече да.
— Хм… Ами, предай й много поздрави от мен. И… а, чуй — посочи тонколоните.
… Когда облака ниже колен,
когда на зубах куски языка…[2]
— На Дичо една от любимите песни! Нему също предай поздрави. Да са щастливи…
И точно в този миг Зако зърна как някаква сянка пробяга в очите на Витан при споменаване името на Радослав.
Предчувствиеееее!…
Гражданской войны!
— изрева от касетофонния запис вокалът на групата.
Сякаш пропаст зейна под смаяния Лъчезар. Като товарен влак го връхлетя съмнението, дали и този път не бе постъпил грешно!
Триста проклятия!
Елица изникна и повика приятеля си.
— Чао, чао, Зако! Обаждай се! — възкликна тя, хвана Витан под ръка, който, криейки очите си, кимна за сбогуване и те тръгнаха по стълбите нагоре във вечерната София.
Лъчезар остана известно време прав, със засилващо се главоболие и тъпо отчаяние.
Този път като че бе предал не себе си, не своята в крайна сметка нищожна безопасност.
Някъде, в някакво неизвестно пространство-време Радослав можеше да си има неприятности.
Защото този Витан, ако и да желаеше добро за Верена, то съществуването на Дичо не му влизаше в сметките, дори комай се дразнеше от това, че змеицата си бе харесала някакъв момък. Бог да ги бие всички тайни служби по всички Земи и всички епохи!
Зако рухна в стола и захапа цигара. Щракна със запалката и му замириса на горял филтър.
Пфу, заплес, беше ти последната!
Пропадаше като със заплетен парашут и твърдта земна се носеше срещу му като наказание за пропуските и нехайството му.
„Нещо не стана дума за георгиевците. Забравих да ги предупредя, че и те душат — помисли си внезапно той. — За добро или за лошо? Какви конци оплетох, Господи, с този разкашкан от поркане мозък!!!“
А песента продължаваше да заковава в ушите трески рок-страдание:
… Когда над душой вскипает гроза,
когда о предательстве каркает ложь,
когда о любви визжат тормоза…
Предчувствиеееее!…
Предчувствие.
И той перна недопитата си ракия, която с гранатен трясък се разби на пода.
— Опа! Ай-де! — реагираха рехавите редици среднощни купонджии.
— Хиляда лева за трошачите! — провикна се барманът.
Зако мълчешком преглъщаше мъката си и нямо молеше за прошка всички, които щяха да преживеят по негова милост интересни времена.
Какво можеше да направи сега?