Николай Теллалов
Царска заръка (15)

1

… реалността на Всемира е разделена на слоеве като натрупани кожи. Тях има ги безчет. Не всеки бива го за живеене — мнозина са мъртвите пластове, където всепроникващото Слънце е изяло дребничките си дечица, или пък тъй е разбъркало небесните им пътеки, че никакъв познат ни живот там не се е родил и не ще се роди. Другаде семейството светове, които хората наричате планети, е толкоз ни пречуждо, че няма и не ще да има общ език със съществата тамошни. Ала тук-таме, както в страници на кънига, стоят в тъканта на Вселената „картинки“, сиреч на нашето прилични пространства. И населяват ги създания, подобни на Земните рожби.

… Нека пак река: хората вече знаете, че колкото по-тежка една звезда е, толкоз по-горещо сърцето й е, а оттам — по-къс и животът й.

Така е и със Слънцето. В околностите ни достъпни, То едно е за всички слоеве на Всемира ни. Щом изберем си посока Горе-Долу и според нея Слезнем в някой гостомил Свят, тогава там ще заварим Небесния Събрат по-голям, по-жежък и с отреден му по-кратък век. Ала и тече там Времето спрямо тукашното по-мудно. В Горните Земи Слънцето наопак става захарлачено^[1] и мъничко, а планетите му — по-студени и тъмни. Там годините стремглаво минават!

Долните Земи са по-тежки и по-огряни, Времето там Пълзи, Горните Светове са по-леки и вековете там Препускат, щом гледаме ги от Тук. Тъй е устроена Вселената. Всяка звезда — брат или сестра на Райко — има свои Горни и Долни реалности.

Защо тъй устроен е Всемирът, пак пита ме Дичо. Не зная защо е тъй — мъдростта за причините на Вселената се учи в зряла драконова възраст. Просто зная, че е, а защо — още не го проумявам. И малцина от хората биха могли…

Някои от Мъдрите шаркани — сиреч змейове, лами и други сродни нам — казват, че навярно има и отвъдни Всемири, към които няма Проходи или поне не са изнамерени и отворени. Може би сред тях да има такива, в които битието е едно, не можеш го обели като глава лук, ала мен струва ми се, че туй само шеги са на мъдреците с онези, които още недорасли са до изучаване на Знанието…

Затуй не мога да му отговоря, ала от детинство всеки от нас знае — Небесният Събрат сякаш шиш минава през слоевете на Вселената, досущ както през няколко навлечени ризници… и нявга, щом завърши живота си, Слънцето ни Райко ще умре В ЕДИН И СЪЩ МИГ НАВСЯКЪДЕ в различните действителности на този Всемир, който ни е даден да опознаем и обичаме в пътя си от Небитие в Небитие.

И тогава, след цяла измерима вечност, в Горните Земи То ще избухне като Смърт за близки и далечни светове, пък в Долните бития ще угасне сякаш изстинал въглен. Ала това ще стане толкоз много някога, броено по времето на нашия Свят, че не бива да се плашим. Ако идем пък в Най-Горните Земи, това ще стане по-бързо, ала пак след несметно много змейски животи време.

Дрънчене на телефон накара Лъчезар да подскочи като ужилен. Събори с лакет книгите — български народни приказки със стърчащи между страниците им моливи. Те се разпиляха по килима. Тетрадката, която четеше, също изпадна от ръцете му, той бърже я подхвана и притисна към разтуптените си гърди. Нервно погледна към скривалището, където я пазеше — вътрешността на капака към тавана. Преди година се хванаха двамата с баща му и пробиха в гредореда квадратен люк, поставиха стълба… Дървеният материал не им стигна за капака и затова го измайсториха от шперплат и ламарина.

Точно вътре в него, като в папка, Зако съхраняваше едно писмо, две ученически тетрадки и шишенце от витамин С, старателно запечатано с тиксо. Най-ценните му предмети.

И както му ставаше все по-ясно и по-ясно — най-опасните неща на света.

Поне на него скъпо можеха да му излязат. През носа, да речем…

Павката навремето беше измислил тератронно оръжие — „Бам!!! Всичко отива в Тартара^[2], цялата хорска простотия, цялата обгнусена планета!“. Колко подходящо… Понякога Зако имаше чувството, че в капака на люка към таванската стаичка е скрито не някакво парче плутоний или с каквото там зареждаха атомните бомби, ами се намира тъкмо тератронен експлозив, материал с капацитет да разруши целия познат свят.

Или поне да причини собственото му мощно „бам“…

Дрррзъннн-зънн-дррр!!!

Ах, твойта кожа неощавена…

Лъчезар с омраза погледна апарата и изръмжа през зъби мрачното си учудване кога ли отново е включил гадното устройство.

Напоследък навсякъде му се привиждаха „бръмбари“ на подслушвателни системи и скрити камери. Убеждаваше себе си, че това са бели кахъри. Най-малкото заради това, че Националната следствена служба в една бедна държава не би могла да си позволи много екстри.

Дрън-дрън. За такива неща пари винаги се намират. По-скоро депутатите ще тръгнат да се возят на обществения транспорт, отколкото да резнат бюджета на някоя организация като НСС… Тъй че — на кукуво лято. Особено ако става дума за неща, съществени за националната сигурност. И може би за величието на бивши и сегашни външни съюзници. Биг брадъри. Братушки-милушки. Партайгеносета и други псета, всички с размер на тиранозавър-рекс — пред нас, дето сме като кокер-шпаньол и ката ден възвестяваме, че сме били „малка страна“. Хм… ирландците пък са още по-малобройни, но нещо май не повтарят непрекъснато колко са дребни и скапани… Че дори сърбите — и те тормозят света и хич не се свират в мишите дупки на комплекса си за малоценност. Или поне го избиват гръмогласно, може би тъпо и гнусно, ала не с покорно наведени глави…

Има от какво да почне да развива параноя човек.

„Значи, какво излезе? Пряка потомка на княжески род от Първото царство…“

„Да.“

„… и дъщеря на змей, от онези, дето гълтат езеро на един дъх и плюят мълнии…“

„Ъхъ.“

„… и крадат моми. В нейния случай — юнаци… Змей, а?… Сигурно баща й мачка танкове като хлебарки?!“ — това уж нехайно си беше мърморил под носа Георгиев.

„За танкове не знам, обаче като змейче баща й е унищожил цяла византийска флота през 763 година!^[3]“

Драго му стана как се изцъкли ченгето и запали цигарата си откъм филтъра! Но…

Наистина ли беше повярвал този човек на цялата история, или се опитваше да играе някакви игрички?

„Отдавна съм в нещата и сега, като ми каза — всичко си дойде на мястото!“

И още:

„Каква полза от змеица с българско поданство ли? — говореше му Георгиев с подозрително грейнали очи и вдървена от мрачен възторг физиономия; той засвива пръсти срещу Лъчезар. — Хм. Помисли, очевидно е. Революция в здравеопазването, раз. Качествен скок в отбраната на страната, два. Смазване на престъпността, по-специално на мафиотските структури, които не си плащат данъците и проплъзват във властта, това е три!… Край на корупцията — ще остана без работа, ха-ха!… После, преврат в науката, тотална преоценка на досегашни исторически схващания, преосмисляне на философски, морални и етични стойности, знам ли още какво! И не на последно място: приоритетен контакт с нехуманоиден разум. Интересно, свързано ли е нещо с НЛО-тата… Оттук — престиж в света. А сещам се, освен всичко друго, аз имам основания да смятам, че Верена вероятно знае да предсказва земетресения и други природни бедствия… да открива съкровища… … Нейната ли полза имаш предвид? Че как! Държавата може да я защити… Кое е смешно? Немаловажна е една правна, юридическа защита… Срещу незаконно клониране, например. Не се пули, змейкинята е национално богатство, генофондът й е нещо като запазена марка за България. Тя е българка, нали така, може би етнически най-чистата българка в света. Изобщо, тя не принадлежи на себе си, а на страната… и на света, на човечеството“, завърши с леко съжаление сътрудникът на следствената служба.

Тогава Зако с неприязън изтърси:

„Като гледам, вече инвентарен номер сте й сложили, а? Завели сте я в книгите с имущество. Нещо за тигана и рибката сещаш ли се, господине от СС?“

Разчете думите си точно — съкратената по този начин абревиатура не се понрави на Георгиев и то му пролича.

„Помисли и си направи изводи!“ — сухо каза той.

… Изводите караха Зако да си мисли, че не би било зле да потърси политическо убежище на Марс или в мъглявината Андромеда.

Само че на 144 не даваха адресите на посолствата им.

Ооох, добре ще е, ако ме тикнат в лудница, а не в бетонните основи на някой строеж… или в изоставена мина… що пък не в кремиковските пещи — екологично чиста работа. Ъъъх, леле…

Телефонът отново заскимтя, жаден да му обърнат внимание.

— Наопаки ще ти го обърна! — обеща зловещо Зако и рязко вдигна слушалката. — Ало — с неестествено спокоен глас успя да каже той, а ръката му стискаше тетрадката с разказа на змеицата Верена за приказната й Долна Земя.

Същото онова чаровно девойче, което според тиквеници от рода на Георгиев можеше да излови ято изтребители Ф–117 „Стелт“ както котка заспали врабци…

Ама кой, кой се обажда, да му се не видяло?!… Лицето на Зако се изопна, после навъси и накрая, все още без да е издал нито звук, се проясни.

— Ели, ти ли си, бе? — ревна радостен и облекчен той.

Слушалката малко стреснато потвърди, сетне се заля в смях. Забърбори отново с успокояващо-милото гласче, най-последното нещо, за което Лъчезар би се сетил през тези дни, когато чувстваше, че нервите му се изопват като струните на Дичовата китара…

— Ми как да те позная!… Не сме се чували… една година, греша ли? А?… Добре съм — леко кисело отвърна и посегна за цигари, придържайки слушалката до ухото си с рамо. — Ти? К’во правиш? Университета… Не те приеха ли!? Говеда. Тц-тц-тц… Да, бе, да… Е, няма да умрем прости… Какво, не те чух, моля?

Елица пристъпваше към съществената част, Зако го усети по едва забележима промяна в тона. Или си въобразяваше, че в гласа й са трепнали различни нотки. Дичо твърдеше, че това било просто интуицията му.

— Ведите? А, Бхагавадгита, да… Ми, имам ги. Веднъж ми ги пробутаха ония смахльовци, имах пари, взех ги… Твой приятел… Добре де, щом ти гарантираш за него… А, той само да поговори… За кого? Какъв?

Лъчезар отново се наостри. Черните му очи се забиха като свредели в телефона. Пластмасата без малко да пусне стружка. Какви ги разправяше това момиче?!

— Добре — рече той, а по скулите му танцуваха тикове. — Не. Айде да не е утре. Всъщност… Кога?… Къде… Там съм, да. Бива. Хубаво. Айде… И аз много се радвам. Дочуване.

Последното изречение поне го каза искрено.

Замисли се.

Който и да го търсеше чрез Елица, със сигурност не беше от онези.

Тогава от кои?

„Помниш ли една наша обща позната? Моят приятел… — чу се как тя попита нещо встрани. — Той й е… да, нещо роднина. Тя ти подари веднъж книгата на Ницше, сещаш се, нали? Дето ти ми я даваше да я чета, а?“

Сещаше се.

„Тъй рече Заратустра“. „С най-добри пожелания, Зако!“ Подпис: Верена.

Кога станах конспиратор, дявол да го вземе, рече си Лъчезар и погледна към тетрадката, сякаш чудодейно читаемият драконически шрифт можеше да му отговори.

Отвори я на първа страница и се взря в текста:

Той прегърна тетрадката като бебе, болезнена гримаса изкриви чертите му. После я прибра в скривалището. От тавана надникна през капандурата навън.

От Витоша по небето бе плъзнала сиво-бяла пелена, Небесният дракон представляваше ярко размазано петно. Вълнени облаци се мъчеха съвсем да скрият лицето му. Жегата понамаля, но остана задушно и не искаше да завали. По балконите на отсрещната кооперация простираха невероятни количества пране, защото предстоеше спиране на топлата вода в квартала — годишното профилактично издевателство над столичани. Затова народът вманиачено гледаше да се мие, пере и чисти.

По залез Лъчезар мина през капандурата върху покрива. Западният небосвод се беше поразвиделял, поизяснил. Младият мъж седна на керемидите и запали цигара. Скоро се стъмни, почти пълна сребърна луна занаднича, заблестя над тежки облачни къдели, в които припламнаха далечни светкавици.

Зако знаеше — там змейове се биеха с лами.