Николай Теллалов
Царска заръка (38)

Епилог

Властваше октомври. Природата тържествено влизаше в преддверието на зимата, украсена в сияйното синьо на есенните небеса и слънчево-жълтото, отразено в шумите на дърветата. Все още припичаше и топлина навлизаше в широко разтворения прозорец на кабинета.

Новият кабинет, на новото работно място на Ясен Георгиев. Самият сътрудник седеше на перваза и се изкушаваше да пусне едно хартиено самолетче в простора навън.

От няколко месеца бе на нова длъжност. Интересно, в службата не му духнаха под опашката. Понякога държавата действаше неочаквано разумно дори на такова ниво.

Преди това ненадейно се промени и семейното му положение. Ясен прие това някак равнодушно.

За по-голямо съжаление бе дълбокото засекретяване на делото „Златна ябълка“ и Георгиев имаше ограничен достъп до материалите му.

„Ще те включим при ескалиране на събитията.“

Каквото и да значеше това.

Все пак шефовете си даваха сметка, че без него са за никъде.

Но го държаха засега в глуха линия. Чудо голямо. Ще дойде мачка за погачка… колкото и калпаци да опустеят дотогава.

Ала той не беше съвсем изпуснал от поглед ставащото. Нали се занимава с опазване на тайната за случая — ох, колко още обичаше да мели с езика си българинът! — а оттам черпеше лично за себе си тънка струйка информация.

Проклятието действаше. Септемврийски гръмотевици свирепо наказаха неразумни нарушители. Даже и онези, които не бяха се клели. Изпържен бе един българин с жена си и още петима души — двама американци и трима руснаци. Над димящите им останки — а от чужденците бяха останали само обувките, малко пепел и стопени метални предмети — винаги светеше като предупредителна табела една толкова ярка дъга, че през нея не прозираше пейзажът!

Предвид мисията на загиналите, нещастните случаи се потулиха от преса, радио и други любопитни организации.

Повече никой не смееше да закача семейството на инженер Браничев и особено дъщеря му.

Дори на непредупредени за това обикновени полицаи кой знае защо не им хрумваше да се заядат с момичето, което винаги носеше на пояса си княжески разкошна кама.

Регистриран случай на опит за кражба на това несъмнено ценно оръжие завърши с тежки последици за апаша. След електрически шок той остана с безнадеждно парализирана ръка и се преквалифицира в просяк.

Кристиян Аргов излезе от болница две седмици след „залавянето“ на Витан-Вананд от рода Угаин. Младежът отначало имаше пълна амнезия, сетне паметта му се възстанови… но избирателно за период от две години и половина, а изцяло му липсваха спомени за последните два месеца от живота му. Нещо бе изтрило тези дни завинаги от неговото съзнание. Отричаше да познава лицето от снимките на средновековния пришълец. Името Елица Браничева също не му говореше нищо, макар че след ловко инспирираната им среща се опита да я покани на кино.

Колобър Вананд лежеше в правителствена клиника извън София. Бе в дълбока кома.

Елица понякога я пускаха при него. Георгиев не бе сантиментален, но предпочиташе да не я вижда как седи, мачка цветята, които донася, и тихо рони сълзи. А напоследък и това не правеше. Просто коленичеше на пода край леглото, улавяше безчувствената ръка и оставаше така, докато просълзени сестри и смутени доктори не я помолеха да си иде. При това те свирепо режеха с очи униформените пазачи. А те, на свой ред, неподвижно се втренчваха в една точка, по-безмълвни от британски гвардейци пред Бъкингамския дворец. Елица си тръгваше като сянка — винаги еднакво облечена в нещо ярко и чудновато, сякаш ориенталско. Острите черти на лицето й ставаха щрихи на безмилостно обвинение към всички, които й бяха отнели любимия човек…

… защото вече никой не вярваше, че Витан ще се свести.

Въпреки изумителния факт, че не се забелязваха никакви признаци на мускулна атрофия. Нямаше и отоци от залежаване.

Раничките от биопсии по тялото му зарастваха за секунди, ала самите тъканни проби се разлагаха и гниеха с невероятна скорост. Параметрите на състоянието говореха за безпрецедентна стаза: силно забавен пулс — едва десет удара в минута при паднало под всякакви норми средно артериално налягане и телесна температура почти като у труп. Пациентът правеше не повече от три дихателни движения за минута без респиратор. Колкото и да се мъчеше вносният апарат за командно дишане, измереното във венозната кръв парциално налягане на кислорода свидетелстваше, че организмът на Вананд упорито не консумира повече от един на сто спрямо нормалното количество животворен газ. Освен това респираторът често спираше и техниците се кълняха, че няма никаква повреда в апарата…

Самописци на електроенцефалограф чертаеха силно сплескани криви линии, които не приличаха на нищо познато, сигналите почти се губеха под чувствителността на прибора.

Специалистите-медици почнаха да отбягват стаята му.

Златният Симеонов знак за извънредни пълномощия, който предизвика отчаяни молби от страна на посветени експерти-археолози, необяснимо се топеше като восък. Без радиоактивно излъчване, без покачване или понижаване на температурата — изчезваше. Физици и други учени трупаха математически обосновани хипотези, на които единствен Георгиев не хващаше вяра. Но той предпочиташе да мълчи не само защото не го питаха.

А печатът се изпаряваше ден след ден и вече бе пресметнато кога ще изчезне окончателно без следа… може би обратно в своята си далечна епоха.

Където всъщност си му беше мястото.

Иначе планетата не се бе променила, светът на хората си оставаше същият.

Европа се правеше на сляпа. НАТО продължаваше да плаши лошите сърби с удари от въздуха, без да предприема нищо. Югославия затъваше в мъчнообяснимо за западните мозъци безумство. Палестинци се ежеха с израелци, гърци с турци, богатите не разбираха бедните и ги презираха, а бедните мразеха богатите и им завиждаха. Някои живееха в Интернет, други съществуваха като скотове. Български съдилища оправдаваха бандити и връщаха за доразследване обрастващи с мухъл дела. В страната гръмко се тръбеше, че ерата на мутрите била отминала. Умираха тропическите гори. Business über alles. Нищо ново.

Зако. Лъчезар Хисарски.

Това име предизвикваше недоумение винаги, когато Георгиев отваряше папката с милостиво даденото му нещо като резюме и украсено с гриф „Строго за служебно ползване! Нарушителите ще бъдат санкционирани по…“. След известно усилие Ясен си спомняше за какво става дума и тогава изпитваше кухо безпокойство.

Въпросното лице не бе открито никъде в страната. И никой не се тревожеше за него. Даже баща му. Сякаш го бяха забравили и малцината приятели, които той имаше.

Георгиев много би дал да разбере дали и Елица Браничева не страда от тази склеротична епидемия. Но, естествено, не му стискаше да я попита.

На всичко отгоре беше намразил и всякакъв вид дъжд. От думата „мълния“ той получаваше тикове в дясното око.

Ясен често редеше в тетрадка записки за трите си срещи с онзи среден на ръст, мрачен свой набор и изпъстряше листа с объркани въпроси. Посред нощ ставаше, четеше ги, после с часове седеше и зяпаше телефона, по който можеха да му се обадят от някакво непостижимо измерение.

Не си го признаваше, но тайно разчиташе на прошка.

Тънка нишка от по-високо пространствено измерение съединяваше тялото на Витан-Вананд с неговата енергийна същност, вечното и неунищожимото, според някои учения, естество на всяко живо създание.

Иначе казано — Душа.

Той не се интересуваше от природата на състоянието си. Бе успял да спре на ръба на смъртта и с интерес оглеждаше тялото си, проснато сред неразбираеми нелепи машинарии и грижливо го поддържаше с минимално необходимата жизнена сила. Наблюдаваше как около него се суетят и шашват кутугерите от странното и чуждо бъдеще на родната му страна. Особено го забавляваха споровете им около това как точно да нарекат наблюдаваното от тях:

„Но моля, колега, за каква vita minima може да става дума при толкова много подкритични параметри, обяснете ми…“

Можеше да прекъсне връзката с тялото си и навярно мъдрите мъже и жени в бели престилки щяха тайничко да се възрадват, че чудото, в което не вярваха, ще е изчезнало и повече няма защо да го мислят.

Само че Витан твърдо не желаеше да постъпва така.

Не бе спечелил с хитрост тази битка, за да се отказва от войната.

Да, спечелил. Той изпълни обещанието си и предаде тялото си на стражите на непознатата му България. Това, че неколцина се опитаха да нарушат дадената дума, не го безпокоеше — клетвата му ги застигна и други не биха дръзнали нова глупост. Ала все още пред и в болничната стая стояха облечени в брони и с маски на лицата багаини със своите огнебойки…

Все пак храбри воини имаше и това време.

Скоро обаче те щяха да си отидат — боилите им вече не мислеха, че ще може да го върнат в съзнание. Лечителите все по-често повтаряха изречението: „Вероятна е необратима некроза на мозъчните тъкани в резултат на хипоксия^[1]“ и командирите бяха на път да им повярват. Възгеч щуротии, разбира се. На два пъти Витан-Вананд скришно от тях се бе завръщал в тялото си, колкото да свикне да го прави бързо и без да потревожи мъртвите машинни гледачки, оплели с пипалцата си цялата му снага. И нямаше такива грозни усещания като „некроза“ и „хипоксия“. Брей, че гадни думи, навярно ромейски…

Та скоро войниците щяха да напуснат. И тогава последната пречка щеше да падне и даденото им обещание щеше да е изпълнено. Щеше да влезе в тялото си и да избяга. Може би преди това ще им подхвърли някоя мърша и ще палне един хубав пожар за замитане на следите.

Защото имаше задача — Царска Заръка, не шега работа.

Преосмислена и обновена.

А съществуваше и още нещо. Една така смутила го жена, в чиито сънища се явяваше да я утешава за мнимата й загуба.

Всъщност Тя бе единствената сериозна причина, която го държеше да не прекъсва връзката с измерението на живите.

Срещата им го бе разтърсила, раздялата — също. Сега, безтелесен, той проумяваше много неща. Едното от които — със срам. Приличаше си с онез малчугани от всякой век, които много знаеха и можеха, ала не бяха нито мъдри, нито отговорни. Самотата бе го разглезила да приема само своето си виждане без всякакви съмнения. А не биваше тъй, защото владееше веч страховити Сили!… А си оставаше духом същото младоче-чираче — припряно, нетърпеливо и глупаво. И всичко туй разбра го от Елица.

Тя, милата, се оказа по-мъдра от него, без да е учила за магьосник.

Не желаеше да се раздели с нея.

И той мечтаеше заедно с тъмнооката девойка, пееше й песните си, разказваше й нечуто, без думи, всичките чудеса, които познаваше.

И все по-често се питаше — а не е ли тя същинската Елица, последвала го през вековете по Царската Заръка на собственото си сърце.

КРАЙ НА КНИГА ВТОРА