Николай Теллалов
Царска заръка (30)

1

Беше странна мъгла. Право пред погледа тя изтъняваше, отстрани на зрителното поле мъжделееха дъги, посивели до черно-сиво-бяло и с намек за повече от седем цвята. И всичко изглеждаше някак плоско и неистинско като калпав театрален декор, докато не се взреш от упор.

И студ. Дявол да го вземе, мразеше студа.

Той спря и приседна на заскрежен камък, като подпъхна якето под задника си. Пътеката, която му бе посочена, се губеше в мъглата. Стелеше се права като лъч, макар вървенето по нея да предизвикваше усещания за завои, склонове и стръмнини, без окото да хваща такива.

Странното, упътило го създание, което приличаше на кръстоска между китайски книжен фенер и вълшебно цвете от филм на Уолт Дисни, не пожела да отговаря на въпросите му. Само клатеше подобна на лале главица и бисерно звънтеше нещо, което прозвуча на Лъчезар като припев от някаква песен:

Рано е, рано е, иди, иди, иди към Своята Съдба…

Изключително гостоприемно местенце. И радушно, приказливо население! Непременно заслужава да се поостане…

… някой-друг век…

Бррр… хлад проникна под качулката, плъзна се по врата и засенчи появилата се сякаш чужда мисъл.

Да. Всеки сам избира по кой начин да се осъществи… или пък да се провали Съдбата му.

Това откъде дойде — лениво се запита Лъчезар, всъщност без желание да търси отговор.

… След като бе неизказано смутил кротката душа на Елица, Лъчезар забърза към булеварда. Много скоро той излезе край сградата на БТА и пресече на стремителни прибежки двете шосейни платна. Под светлината на уличните лампи му се стори, че маркировката е нова, много прясно блестеше боята, а пък вече нямаше оранжеви конуси или други пътни знаци за ремонт.

Стана му чудно, че обърна внимание върху това. Вчера през деня бе ходил до Младост–3 да прибере от един стар познат малък борч. Не че много му трябваха парите. Направи го, за да се видят и разменят по някоя дума. Човекът обаче се намираше изцяло на футболна вълна. А едно време имаха добър лаф. Променят се хората, да. И още тогава му се хвърли в очи новата мантинела на моста на 4-ти километър. Защо ли забелязваше неща, които преди не го вълнуваха? Пътища, сгради, минувачи… Може би по някаква случайност срещаше предимно красиви хора. Момичета и жени със световно ненадминат чар. Момчета и мъже, които с излъчването си биха потиснали куп кинозвезди… И София изглеждаше някак по-чиста и достолепна. Странно.

Навярно защото му предстоеше да напусне всичко това. Искрено се изненада от себе си. Не бе помислял, че е сантиментален…

… Хвана такси до спирката на Полиграфския комбинат. Седна на задната седалка и каза за къде е. Шофьорчето се опули.

— Господине, луд ли сте, или имате много пари? Щото дотам трябва да карам на извънградска и времето е кофти…

— Позна! — зъбато му се ухили Зако и протегна едра банкнота. — Това е за качването. Пускай брояча и нямай грижи. И усили музиката до дупка! Супер-супер-супер-супеееер… — промърмори си той в приглас на радиото.

После притвори очи. Докато пристигне на посоченото място, имаше време дори да подремне.

В унес чу в последните новини: Грийнпийс обвинява испанското правителство заради регистрираното преди две седмици изтичане на радиация. Сетне спортният журналист съобщи, че нигерийците печелят мача. По реакцията на шофьора Лъчезар се досети, че това ще изпълни всички седящи пред телевизори и край радиоапарати българи с мрачни предчувствия и даже напомнянето за волейболната победа над домакините в Корея не радваше запалянковците.

Боже, какво значение вече имаше това!…

… Таксито го остави далеч вън от София, на гара Столник, и замина, щастливо от сумата, дадена за бакшиш.

Буквално след един тютюн време спря пътническият влак за морето. Зако се метна вътре. Остана в тамбура пред незатворената врата, жадно изпивайки почти неусещаната поредна цигара. Далеч не нежен вятър рошеше косата му. Той не забелязваше това.

Слезе на следващата гара заедно с тълпа войници, очевидно отпускари в издънка, които хванаха през полето към оградата на поделението си, като се озъртаха за патрули.

С неочаквано чувство на обреченост Лъчезар пое нагоре по шосето. Подмина разклонението към военните, после друго — към мъждиво святкащото на два-три километра село. Пътят навлезе в теснина между два хълма. Капеше дъжд и вятър огъваше боровете горе по баирите, без да си дава труда да слиза съвсем до земята.

Вървя още сравнително дълго — може би три хиляди крачки. Усети подканящ, неприятен гъдел в основата на тила и отляво видя пътека, катереща се по склона. Тя сякаш бе поръсена със звезден прах и искреше нагоре между разлюлените клони на млади борчета. Той стъпи на нея и вървя още, докато не го заболяха краката. Отвикнал съм, рече си и крадешком погледна назад. Светенето на пътеката угасваше подире му. Беше на прав път… каквото и да значеше това…

Имаше мечти. Имаше амбиции. От тях остана само едно — пътят в Незнайното. За да спаси кожата си. И може би… да се пречисти?

… След четвърт час Зако съзря перлен блясък отстрани сред дърветата.

Проходът.

Приличаше на димна палачинка, застанала ни ези, ни тура, а на калъч. И навътре в нея се усещаше облачен коридор, невидим отстрани, защото не съществуваше в тукашното пространство-време. Със сигурност зрелището нямаше нищо общо с Холивудските филмови суперефекти. За такъв кинотрик нямаше достатъчно количество „Оскар“-и.

Проходът го чакаше — очертан отвор към друг слой реалност на Вселената — и пиеше бледи съскащи мълнии.

Лъчезар спря. Нещо го стисна за гърлото и той бавно се извърна. В дъното на къса просека в гората се откриваше късче панорама право на запад. Там далечната София мигаше с електрическите си искрици. Прииска му се да се върне.

Но мъглата и фосфоресциращият тунел го зовяха с нетърпеливо трансформаторно бучене. Нямаше време. Някой… Нещо му бе отворило специален Проход — с такава чест навярно малцина в човешката история са били удостоявани.

Въпросът е, накъде води.

За първи път в живота си Лъчезар Хисарски се прекръсти. Погледна часовника си. Вятърът го побутна както инструкторът му при първия парашутен скок.

Зако отново извъртя очи към родния си, омразен и обичан град, към всичко, което го беше радвало и огорчавало в неговия къщовен търбух, в цялата, хем омайна, хем отблъскваща страна. Нито си е избирал държава, нито епоха, нито родители. И отново май нямаше избор. Като че Животът само с туй се занимава — да те унижава с липсата на избор, с непрекъснато принуждаване да вършиш не това, което искаш. Да бързаш. Закъде? Развива ли те това суетене? Ставаш ли повече, отколкото преди?

„… Всичко е логично — твърдеше веднъж Радослав, — в света всичко има причина и следствие. А това се нарича логика…“

„Ха! — възразяваше Лъчезар. — Ами как ще обясниш интуицията?“

„Логика на подсъзнанието“, убедено заяви Радослав.

„Искаш да кажеш…“

„… че е нещо като анализиране на факти, преценяване на последици, претегляне на тежестта им… хм… но без да се ангажира съзнателната част на мозъка.“

„Хмък. Звучи убедително… но чувствата, например, не са логични. Отчаянието, паниката…“

„Тук бъркаш понятията логика и рационалност. Чувствата са недалновидни, непрактични.“

„Многото умуване също.“

„Е, да… — Радослав се разколебаваше за малко. — Но всичко има причини, водещи до някакви реакции, нека и погрешни, но те зависят от преценката за момента. Както в игра на шах, когато мислиш само с един ход напред.“

„Значи опираме и до опит, един вид нагласа да се мисли по-перспективно. Добре. Обаче най-често именно неосмислената, несъзнателната реакция, като изключим страха, е най-вярната.“

„И в това има логика!“

„Но няма смисъл.“

„А!… Как тъй няма? Щом е логично, значи е и смислено…“ — намираше изход Радослав.

„Непоправим си!“ — разсмиваше се Лъчезар и обикновено с това спорът им завършваше.

Спорът не е търсене на истина, ами кавга.

Той сви юмрук и го размаха към тъничките светлини на София, бързо губещи се в настъпващата мъгла.

И влезе в облачния тунел.

Каквото и да му липсваше, то вече остана зад гърба му.

Сети се, че носи транзистор. Завъртя копчето. „Хоризонт“. Химнът. Но станцията бързо чезнеше, сякаш с всяка крачка той се отдалечаваше от Слънчевата система като с фотонен зведолет.

Не, просто преминаваше в друг слой реалност…

Цял живот десантчик, кисело си рече Лъчезар, навлизайки все по-дълбоко в Прохода.