Николай Теллалов
Царска заръка (39)

Послепис

Както винаги, Зо̀ра се пробуди от кошмар: дъщеричката й се давеше в грозна черна кал, а тя не съумяваше да й се притече на помощ.

Жената втренчи безумни очи в провисналите от тавана паяжини, докато не осъзна, че всичко това е било само сън.

Погледна себе си. И вълнена риза да бе облякла вместо свилена, пак личеше колко е измършавяла, на вейка станала… Ох, леле…

Надигна се в постелята, подпряна на плачещи от слабост ръце, и вдървено седна. Завивките бяха сритани в усукана топка, възглавницата — влажна. Мокри бяха и страните й, когато разтърка с шепи лице.

Зора погледна към мъжа си.

Той продължаваше да е в безвременен транс, люспите по тялото му приличаха на мъртъв камък, не светеха с прекрасна мека светлина. Безжизнени изглеждаха и очите му, и бяха застинали като на статуя силните му криле.

Той спеше — непостижимо дълбоко, ужасяващо. Иначе би умрял от мъка. Зора едва го склони да изпадне в това състояние, което все пак не бе смърт.

За разлика от него, тя вярваше, че дъщеря им ще се намери.

Жената отпусна боси крака върху почти вледенените плочи на почивалнята. Студът я опари, качи се на неприятни тръпки по кожата до врата. Зора вдигна настръхнали рамене и бърже се пресегна за наметалото си, сетне побърза да нахлузи ботушите от същата материя.

От старата кожа на съпруга си.

Само нейната топлина я убеждаваше, че нейде в сърцето му се таи искрицата живот. Не би понесла да загуби и него — нима Господ можеше да бъде толкова коравосърдечен!

Чрез тази чудна дреха тя поддържаше някаква странна връзка с мъжа си — четвъртитите люспи я пазеха от студ, страх и болка, вдъхваха й кураж да продължи да вярва, молеха я: „Намери я, намери я“… и страдаха в очакване заедно с нея.

Дори побеляха ведно с косите й.

Тя се ядосваше за това, че се е прошарила. Миеше главата си с различни отвари, които пущаха чер шар^[1] — не можеше да понесе, че щом момичето им се върне, ще я видят състарена от печал, дори да се скрие в най-сумрачната кула на зертона, където да не й личат толкоз бръчките от плач и от мръщене зарад болката в душата.

Докосна сребърния медальон, туптящ на гърдите й. В него имаше малко от кръвта на мъжа й.

„Може да ти потрябва — бе й рекъл той. — Ти сама ще разбереш кога, Мила Приятелко. Прости ми, че толкоз само ти оставям от мен…“

Зора притисна лице към студеното му тяло и притвори очи.

Ала този път не проплака.

Уморила се беше и от това.

Само веднъж досега бе използвала няколко капки от горещата течност в медальона.

Спаси едно хлапенце, ухапано от бясно куче, едва пролазило момченце. Злати се казваше. После, когато отново се качи в Горната Земя човешка, научи, че голям юнак бил станал… и юначно загинал. Поплака на гроба му, сещайки се за палавата си синеока и бързокрила щерка. Ооох, дечицааа, само за смърт и загуби ли ви раждаме, милиии!…

Беше предпоследния път, когато си позволи да направи нещо в Горната Земя.

А първия път, когато съвсем се намеси в чужди работи, беше… кога? Комай през Голямата страшна война, която водеха тогава човешките царства. Случи се да зашлеви един невръстен пакостник, който мъчеше бездомно куцо кутренце.

След това дълго мисли и премисля, редно ли е да се бърка в изоставения от нея свят. Там нещата вървяха все по-неразбираемо, дори речта на народа й се променяше до неузнаваемост, хората приказваха все повече славянски думи, а сетне — и чуждоземските слова на поробители и изедници. Не й харесваше да се връща, но Горната Земя бе й отнела милото чедо и тя я търсеше като грешен дявол — бяла, висока, самотна и мълчалива… Навярно родният й свят си отмъщаваше за измяната… както навремето я осъди татко заради ромейската вяра. Нима е само ромейска тази вяра, която повелява на хората да се обичат, да бъдат добри и жалостливи?!…

Горната Земя й бе чужда. Говорът там й беше чужд. Чуждо и враждебно, отнело й детето. Тя обикаляше всеки път, щом се събудеше от унеса, подобен на този на съпруга й — веднъж на няколко години.

Горе пък минаваха много повече лета.

Ала нищо не се чуваше за дъщеря й. Никой не пееше песни за Верена-змеица, не прославяше хубостта й, не копнееше за любовта й…

За сметка на това говореха за нея — за Бялата жена^[2].

Веднъж беше капнала от умора и отчаяние. Притури се на една закъсняла каруца, скрибуцаща в калта на нощния път. Човекът я усети, ала не посмя ни да се извърне, ни да я заговори. Добре поне, че не опита да прави заклинания или да се кръсти за отпъждане на нечиста сила. Сигурно би ревнала с глас, ако го беше сторил.

На влизане в селото той отби и уж случайно спря. Престори се, че оглежда жегъла^[3] на воловете и остави стомна мътеница и торба с пита вкоравял хляб. Зора му сипа шепа въглени в колата.

Надяваше се, че орачът не ще ги изхвърли, преди да се прибере вкъщи. А там те щяха да станат на звънки жълтици. Не си даде някакво обяснение за постъпката си. Може би човекът бе оставил хляба — съвършено ненужен й впрочем — не толкова от благо сърце, колкото от страх. Просто го направи и толкоз.

Така и не реши бива ли да се меси в съдбините на Горната Земя или не. Стараеше се да се сдържа, а после… после просто се умори. Само обикаляше като по навик, слушаше раздумки по седенките, разговори на овчарите (кучетата им никога не я лаеха — усещаха връз нея змейската кожа и си траеха ни лук яли, ни лук мирисали) и приказки на друмници.

И нищо.

С отчаяние и обезверяване подкопаваше времето твърдината на майчината надежда и навярно щеше да дойде онзи ден, когато просто ще легне до мъжа си, змея, ще го прегърне и ще си пожелае да не се събуди никога, никога, дори за Страшния съд… ако настъпеше подобно нещо изобщо.

Верена, Верена, мило чедо сладкогласо, къде си, слънце мое ясно, мама да зарадваш, да зарадваш и баща си, който от година на година все по-мъртъв става! Да те видя, мило, само веднъж жива и здрава да те прегърна!…

Зора дрезгаво изхлипа и стисна до болка юмруци. Не бива канска щерка да плаче! Тя е тази, която разплаква!

Жената вдиша дълбоко и бавно изпусна въздуха няколко пъти.

Погали спящия змей и излезе от почивалнята.

Заизкачва стръмни стълбища, виещи се в сърцевината на тънки кули, докато не стигна запъхтяна и с ударено коляно — спъна се в изронено стъпало — до тясна а̀ула^[4] при върха на дъръстъла^[5] на зертона.

Надникна в прозорците-бойници, като бездумно галеше с пръст по тежка дървена рамка с опънато платно.

Всеки път гледката навън я караше да изпитва смесени чувства.

Бяло, черно и сиво с безброй тънки оттенъци, нещо, което й се искаше да нарисува, ала я спираше мъртвината на тези земи.

Хълмовете и планините отвън приличаха на прах по летен коларски път, в който са капнали капки на внезапно секнал дъжд. Имаха болнавия вид на нечие лице, изядено от лоша шарка.

И тези страшни звезди, звезди, звезди…

Знаеше, че отвъд зертона цари студ и няма въздух. Никога преди не би могла да си представи как е възможно подобно нещо.

Зора премести големи черни очи към единствената прекрасна гледка във вечно нощното тукашно небе, нощно дори когато безпощадно слънце жареше пустинята — кръглата Горна Земя на човеците.

От друга бойница родният й свят се виждаше голям, шарен и още по-красив. Тя често надзърташе оттам, за да погледа бащините си земи, над които плуваха бели къделки облачета или светеха селца и големите крепости на избягалата напред във времето нейна родина.

Ала Зора знаеше как по-отблизо тази свидна хубост се разпада на отделни късове и между тях личат грозни бунища. Бунища, които цапат ръце, и такива, които мърсят душата.

Тя се заслуша.

От вълшебното кълбо през мислепространството се донасяше неясен човешки хор. Човеците ставаха все повече и повече, преливаха от своя свят като превтасало тесто. Преди двайсет и седем лета бяха дошли и тук. Стражите пропъдиха най-досадните, без да потревожат спящите си господари.

Зора напипа лъка. Още не бе се показало върху лика на Горната Земя мястото на българските къщи, ала тя знаеше, че много хвърлеи има дотам, и това, което беше намислила, следваше да се стори сега.

Жената опъна лъка за проба. Хубав лък. Подарък от милия, така и неразбрал своята любимка, татко. Владетелят Омуртаг.

Човек умира и друг се ражда и нека идещите после помнят предишните.

Тя помнеше. И отдавна не се сърдеше не само защото с това не почиташе паметта им. И не само заради туй, че бяха отлетели повече от хиляда и сто години.

Зора извади от колчана стрела с магически руни. Потърка острието с пръсти, за да го съживи. То засвети леко.

Незримата самодивска тетива звънна в килията.

Стрелата вече летеше. Подир три дни тя щеше да блесне в нощното българско небе. Отдавна Зора бе научила, че падащите звезди не са същински звезди, ами изгарящи от стремителния си бяг камъчета, които плуваха в пустоша на Всемира. Навярно те бяха останалите парченца от Голямото Зидане на Светове.

Стрелата, изработена от кубачията Кобиар преди дванайсет века, щеше да стане и тя на падаща звезда. Мъничко по-ярка, мъничко по-инаква, ала все пак — обикновена наглед.

Ала Верена, нейното момиченце, то щеше да почувства, че ярката драскотинка в небето е нещо друго. Може би не веднага, ала смътно щеше да се досети, че тъй мама я вика, помни и обича…

… Защо не опита пак?

Жената се обърна и почисти прахта от дървената кутия със зографски принадлежности. Поколеба се и постави ново платно. Дълго и старателно разтърка боите. Взе четка. И започна да рисува.

Такъв бе нейният начин да Пътува в Другите земи.

Тя работи дълго и без да бърза, но и без да спира. Щрих подир щрих, тон след тон, сянка до сянка — багрите лягаха в такт със сърцето й, подчинени на ритъма, с който Зора равно поемаше хладния сух въздух.

Щом завърши картината, жената я огледа, посмръщи се малко и остави четката.

Избърса ръце. Поразмисли над нещо и пристъпи към платното.

В следващия миг вече я нямаше в килията.

А върху картината една малка бяла фигурка се отдалечаваше на все по-заден план към нарисувания хоризонт. Заедно с това цветовете избледняваха като багри на слънчев залез и когато жената се смали до точка, платното стана чисто и бяло, каквото беше преди.

По него радостно и делово пробяга първият паяк.

* * *

Не, малката кучка нямаше да му избяга!

И на по-опърничави бе попадал, че и бързокраки като спринтьорки, но никоя досега не му се беше изплъзвала. На него ли!? Та той взема стоте метра за десет секунди и четири стотни, а на изтласкване е вдигал над сто и шейсет килограма! Нито една!

Пачавра с пачавра! Никоя не ми е избягала!…

Нито толкова му бе вдигала кръвното.

Ах, ти, курвенце непоръбено, мръсница с мръсница. Ще хапе, а? Ще хапнеш ти, сладурче, пълна програма ще гризнеш, от най-хард изпълнения ще получиш! Па и на видео ще те снимам, за спомен! Щото после на нищо няма да приличаш, боклук такъв. След няколко дни хич няма да ловиш окото, това густо ще ти е за последно, че и на мухльото ти трябваше да му направим весело… Още не е късно, ще го сбараме — да те погледа, пък и сама ще се стараеш, за да не му се поразкършим малко. Ух!…

Той засили темпото подир обезумялото девойче в бели парцали, доскоро били рокля. Отличен ориентир в безлунния мрак. Но… странно. Тя продължаваше да тича с невероятна скорост, а той, якият, дето не пиеше, не пушеше, редовно вдигаше щанги и правеше десет километра крос, той все още й дишаше прахта. Хем е боса, пичката засукана, а просека в тръните оставя…

Младежът свирепо задиша и заскърца със зъби. Леле, като ми паднеееш!…

… Обаче тая с какво ли беше пернала на дансинга Кръстьо Ъперкъта? Чак му изби моста, а той беше потрошил сума ти пара за златни зъби. Обаче той, Кръстака, е мухъл. Почива си на стари лаври, не тренира. Дърво. Дроб. Пада му се…

И изведнъж пътеката свърши. Подметките му заскърцаха по камънак, ръцете се вкопчиха в магарешките бодили и той едва смогна да спре. Залюля се на края на склона, изви тяло и съумя да запази равновесие.

Долу в скалите се разбиваха морски вълни и солен хладен вятър блъскаше лицето. Преследвачът зяпна настрани и се втренчи надолу. Ослуша се. Ни вопъл, ни стон. Само далеч отзад топуркаха приятелите му и пъхтяха като прасета. Мухъли!

… Нима е скочила?

Бая се е била уплашила пиклата… Въпреки че… да, в очите й имаше ужас, но най-вече — стъписване и… обида. Хм… Не, не може да е скочила. Не й личеше да се е панирала до такава степен. Пък и какво толкова — нямаше да я трепят, я… ако се беше държала прилично и послушно. Че и някой друг лев би могла да припечели. Нищо чудно да й хареса…

Младокът се смръщи от издраните си длани и кресна назад:

— Разпръснете се встрани, къта се някъде! — а след това излая към прибоя: — Ей, муцка, идвам!!!

Заслиза бързо, но внимателно надолу по скалите. Стръмничко. Тая като нищо се е пребила. Изпита хладен гняв и презрение към тъпачката. Ако се търкаля долу, лично ще й доразбие главата, след като я оправи на място. То се видя, че ще е похарчено момето. Майната й, идиотка с идиоттт… ъгрррр…

Момичето неочаквано бе изникнало пред него — бяла и висока… май доста по-висока, отколкото му се видя одеве в дискотеката… А стига, бе, кога е побеляла косата й…

Насилникът се усети, че пред него не стои жертвата му, когато жената — блед призрак на фона на мрака, в който се криеше и ръмжеше морето — го сграбчи със стоманена ръка за гушата.

Той безсилно дращеше и риташе с крака във въздуха, докато очи от черен пламък пронизаха мозъка му, обърнаха го наопаки и изтърсиха сякаш брашнян чувал. Най-страшното бе, че не съумяваше да гъкне. Не смогваше да се учуди как така неговите осемдесет и пет килограма се развяват унизително като простряно пране. И кого — него! — юначагата, който не пиеше, не пушеше, никога не се бе цапал с дрога, пред когото мадамите се стелеха като копринени чаршафи, защото поддържаше форма, вдигаше щанги, играеше кик-бокс и… Нищо не успяваше да помисли или да предприеме.

Освен да изпитва ужас. Бездънен ужас.

Кошмар.

Жената гнусливо промълви:

— Букар^[6]!

И той видя в другата й ръка сабя. Безформеният страх придоби очертания, когато тя го подхвърли нагоре, сякаш бе парцален, и в краткия миг, докато внезапно преобразилото се в зряла жена девойче замахваше оръжието, насилникът разбра, че тази сабя нямаше да убие само тялото му, но щеше да погуби безвъзвратно душата му, да я изтрие от Всемира.

Завинаги.

И хлад прониза шията и той понечи да извика, но нямаше дробове, които да изкарат през гърлото отчаян вой, отсечената глава видя, че светът се запремята, зърна собственото си, политащо в бездната тяло и всичко се разби и разпадна с ням писък, слял се с мрака…

Трупът падна върху мокрите скали, спука се като кървавослузест мехур, разпадна се на нищожни пихтиести части, сякаш бе медуза. Главата стремително остаря още във въздуха и в морето цопна разпадащ се в гнил прах череп…

Зора прибра сабята в ножницата на гърба си, заслуша се за миг в крясъците на другите злосторници. Нямаше време за тях.

Тя простря напред ръце и тръгна подир обезумялото си дете, тръгна по втвърдяващите се под нозете й вълни като през дюни, прескачайки гребените пяна. Побягна, втурна се напред и засвири толкова пронизително, че човешко ухо не можеше да чуе:

Верена, чедо ми обичано, тук съм, ида!

И делфините, които бяха наоколо, се втурнаха да помогнат.

Защото те обичаха да помагат на всеки, който има нужда.