Николай Теллалов
Царска заръка (22)

4

Чувстваше се адски неуютно. Полунеясни, безлики заплахи, а не сенки гъстееха в ъглите, събираха се в потъмняващите преки на тихата му улица. Най-добрата защита е нападението. Ха. И какво да нападне? Всичко подозрително? По дяволите, как се стигна до всичко това!?

„Отивам в Долната Земя.“

И срещна безкрайното изумление, шока на Георгиев. Чак кеф му стана. С това ли си тръгна от кръчмето, след тази бомбастична реплика в муцуната на онзи Ясен мъглив? О, не.

Точно така. Остана още малко. Георгиев бе потресен. Не бе зарадван да чуе нещо, което е подозирал и най-сетне е изкопчил хитроловко — не, той се стресна от нов факт, който объркваше и усложняваше нещата.

„Знаеш… как да стигнеш там?!!“

„Да.“

Лицето на Георгиев някак омекна. Все едно товар се смъкна от плещите му. Може би все пак беше свестен този тип… но определено човек на дълга. И на Службата.

„Я ми кажи… Верена и Радослав могат ли да се върнат?“

„Със сигурност!“

Този отговор пак накара агента да се стегне и да обърше челото си.

„Казваш… добре си се погаждал с Верена?“

„Да. Страшно интелигентна. Харесвам я като човек… като личност. И като жена е изключителна и много се радвам за Дичо. Крайно време му беше да намери свястно момиче, не боклуци, кифли плиткоумни и евтини фльорци!“

„Сигурно ли е, че можеш да отидеш в Долната Земя?“

„Напълно.“

„И е сигурно, че Радослав и Верена могат да се появят тук… да речем утре?“

„Ми да… Като се намерят… Няма как да не дойдат. Те са от онези, които не пилеят приятели“, каза Зако.

Георгиев го гледаше в устата, както се гледа гуру. Смътно Лъчезар почувства някакво превъзходство над арогантното копеле, усмихна се и млъкна. Повече не му се говореше. Беше му все едно.

„Балабашев, приятелят ви“, внезапно рече Георгиев.

„Какво за Сашо?“

„В Щатите няма такъв. Получихме факса от ФБР. Може да е от нерегистрираните емигранти, въпреки че уж е заминал легално…“

„Няма да го открият. Пък и той не знае всичко.“

„А ти знаеш?“

„Да“, отвърна Зако и посегна към чашата си… и изведнъж Георгиев извика:

„Не, ама видя ли каква тъпа греда!…“ — и удари юмрук в масата, помитайки всичко на пода.

Въпреки виковете в заведението съборените чаши издрънчаха достатъчно силно и счупеното стъкло предизвика реплики от рода: „Немой да жалиш!“, „Аде де!“ и подвикването на бармана: „Хиляда лева!“.

Когато Георгиев се върна гузен и с парцал, за да избърше разлятото, Зако се изуми от промяната в агента. За малко да му стане симпатичен. Ченгето някак се справи с очевидното си любопитство, само се осведоми, ще му стигне ли една седмица да офейка, и кимна доволно на отговора. После попита, помни ли още телефонния му номер.

„Ъхъ.“

„Като решиш да се появиш от Там… звънни. Ще ти кажа дали е време и дали е безопасно. Лъчезаре, за тази държава има още много неща да се направят. И си заслужава. Е, хайде, остани със здраве и късмет ти пожелавам…“

Да, и вече съвсем на довиждане той подхвърли нещо. Нещо многозначително… и страхливо:

„Май ще бере ядове полицаят, дето те е бил онази нощ, ако научи змеицата.“

„Не ме интересува. Нека живее. Майната му.“

„Ъхъ. Ммм. Ами… чао.“

„Чао.“

 

 

Мръсникът му с мръсник! Виж го ти „запалянкото“! Двеста на сто сигурно — щеше да го убие. Стари хватки ръжда не хващат. Чадър, кока-кола — не пистолети и сопи. В името на националните интереси. Също както в името на реда и законността някакво човекоподобно го млатеше с палка, риташе с подковани ботуши, а нищо не проумяващият Лъчезар пълзеше по паветата и с всеки удар недоумението му растеше, растеше… Чак когато престана да мърда, онзи хукна подир друг дивеч. Лека-полека Лъчезар изкрета до тротоара, после се изправи по стената на кооперацията. В нощна януарска София се чуваха писъци на аларми и писъци на хора. В тъмнината на улицата се мярна някакъв силует и Зако се свря зад боклукчийските кофи, преди да осъзнае какво прави. Сетне мълчешком плака от обида и унижение — болки, които не умееше да овладява въпреки навика си за съпротива срещу зъбобол и бъбречни кризи…

Добре де, стига спомени. Стига ченгета, агенти, педерасти и депутати. Стига от това вонящо лицемерие. Не е длъжен да ги харесва или оправдава, нито бяха достойни дори за омразата му.

Някой ден ще си хване и омае някоя Веренина братовчедка. Ще я накара на всички биячи да им се случат най-квалитетните бъбречни кризи във Вселената!

В съзнанието му внезапно изплува един случай. Бяха на купон вкъщи. Вече се бе налял доста — сигурно затова досега споменът се криеше от съзнанието и само повличаше съпътстващи го мисли, както подводна скала далеч от брега пени вълните над себе си. Та тогава се бе загледал в Радослав и Верена. Те седяха, леко приведени напред в една и съща поза на съсредоточено внимание, и слушаха разсъжденията на Павката за това кое е щастие и изобщо постижимо ли е… не, може би за друго говореше запаленият македонец, не това беше важно в припомняния епизод… Беше им завидял. Да, завидял, ето сега пак чувстваше същия горещ и задушаващ самосъжалителен прилив. Те се докосваха с върховете на пръстите, почти незабележимо за смълчаната компания, и сякаш през тях протичаше високо напрежение. Зако се сети, че проумя усещането си, в главата му тогава се мярна нещо като самооправдание: това е бяла завист… Глупости! Няма бяла, няма черна — просто завист, сиреч нищо общо със способността да се зарадваш на чужд успех, на чуждо щастие. Именно защото е чуждо. Невъзможно да имаш в него никакъв дял… Все едно да се грееш на огън от полароидна снимка…

И в онзи момент, както се беше втренчил в профилите на най-близките си приятели, те — той и тя — трепнаха и за миг го стрелнаха с очи. Дичо леко се ухили и отново обърна лице към Павел, а Верена задържа синьо-зелен взор върху мигновено изтрезнелия Лъчезар. И тихичко му рече — Боже! с ушите си ли я беше чул тогава?! — „Трябва да има и за теб щастие, Зако, вярвай го.“ Той се изуми, защото изобщо не беше съумял да оформи някаква мисъл, а момичето с необикновено излъчване вече му отговаряше като на зададен въпрос.

И какво направи след това? Ами донапи се — трогнат и мрачен от жеста на внимание — не желаеше никой да надзърта в душата му. На сбогуване Верена му каза: „Извинявай, ако имаше нещо нередно, Лъчезаре…“ Изглежда тогава, както никога преди, той бе близко до прозрението, че девойката с люспестата рокля не е от този Свят.

И че много скоро този свят щеше да я прогони, понеже не можеше да я разбере.

Защо ли тогава не сподели мъглявите си пророчества с Радослав, виденията, които предвещаваха неприятности? Колко беше свикнал да не си вярва, да свежда глава пред непреклонната околна среда. Бъди като другите, мисли като другите, имай потребности и стремежи като другите. Пфу!… Отдавна трябваше да си иде оттук. Още щом беше получил Съобщението, веднага, начаса!

Спокойно, момче! Всяка, даже кофти ситуация си има предимства. Ето, в случая разполага с важни сведения, които да бъдат от полза за Верена и Дичо. Когато ги срещне.

Ако това се случи.

Той изтръпна.

Това… какво беше? Интуицията, вътрешният глас? Или присадените му отвън негативизъм и съмнение в силите и възможностите му? Отново видение?

Колко лесно каза на онзи копой: „Да, бе, нямам проблеми — ходя до Долната Земя по-често, отколкото до клозета.“ Истината обаче не му се виждаше толкова розова.

… Защо ли още се страхуваше да отиде там?… Тук имаше ли нещо да го задържа?

Да.

Страх.

Страхът от неизвестността. Защото в човешкото въображение неизвестното таи неприятности. Откъде такова предубеждение? Та историята на бъдещето още не е написана. Черногледство ли е само? Ами известната максима за най-добрата защита — нападението? Не говори ли това за една вродена, безочлива и безогледна агресивност на човешката раса — нейното истинско предимство в еволюционната надпревара. Въздигане с най-груби средства, ето кое е довело хората над останалите видове, не разумът. Сетне било оправдано с божествен произход — значи арогантността е неотменимото ни право. Правото на всеки успял, който става Прав, понеже е Пръв на финала. Бе чел, че вълците нападали само ако почнеш да се държиш като плячка. Иначе са просто любопитни. И имат респект пред неизвестното, каквото остава за тях човекът. Значи, животинското у хората е дори по-примитивно и неблагородно от вълчите инстинкти. Хищниците не са опасни, защото са диви. Само „очовечените“ животни са истински страшни, защото живеят редом до хората. Кучетата например. Има и други същества, които нападат винаги и просто така, заради самото насилие — това са акулите. Съвършените убийци. И тогава къде е Божественото в рода Хомо Сапиенс? Цялата история е един опит да се обуздае това зверско потекло, опит, да признаем, не дотам успешен. Исус Христос проповядвал: Не се противете на злото. Това — какво е? Капитулация?

Внезапно си спомни една тренировка. За няколко дни при тях бе пристигнал сенсей^[1] от Япония. Гостът, едно такова сухо безобидно старче с лице като сушена ябълка, седя полузаспал в доджото^[2] и скоро всички престанаха да го забелязват. Ала на следващия път той излезе на гейку^[3]. Накара да го нападат четирима от посоки север-юг и изток-запад. С изненадващо мощен коремен глас изрева: Хаджиме^[4]! и облечените в тренировъчни брони мъже несмело пристъпиха към него. Струваше им се, че ще го пребият за секунди, ако си позволят сериозни удари. Не стана съвсем така. По-точно съвсем не така. За четвърт минута нападащите бяха натръшкани, без сенсеят да е докоснал и един от тях. Той просто избягваше насочените бамбукови саби, плъзгаше се по ударите и те попадаха върху съюзнически глави, ръце, крака, гърла и кореми. Нападащите се „изклаха“ взаимно, докато старчето на практика не помръдна от място. Трепкаше си в един квадрат по-малко от метър на метър в центъра на бесния танцов вихър на атаката. С пронизително „Ямеее!“^[5] той спря схватката, поклони се на един от запъхтените кендоки^[6] и го отпрати в редицата смаяно наблюдаващи, а на негово място извика друг. И така за половин час извъртя цялото доджо мъже и двете жени, които тренираха заедно с тях. Никой не успя да го докосне, но упорито продължиха да си нанасят страхотни удари един на друг, подведени от сенсея. Ударите, за които на състезание не биха получили точки, защото не бяха чисти техники, попадаха често извън протекторите — тоест по най-болезнените места. Губеха равновесие, псуваха изпод решетките на шлемовете в нарушение на рей-хо^[7], охкаха, когато бамбукът ги перваше яростно по незащитени части на тялото. Японецът на моменти изглеждаше като мараня. Почти никой не разбираше какво става. А в реална битка не би имал и шанса да размисли какво се е случило…

Накрая всички седяха в традиционната поза сейза^[8] и гузно пъхтяха, докато старецът им изигра десетте кендо катѝ^[9] и после още няколко, вече от яй-до^[10]. Всеки усещаше хлад в стомаха, докато японецът размахваше вече не бамбукова пръчка, а истинска катана^[11], от която, колкото и плавно да се движеше стоманата, въздухът избучаваше сякаш стършел.

Тогава не му бе хрумнало, но по-късно му просветна, че урокът, даден им от възрастния майстор — кой ли го разбра в същина?! — е една прелестна илюстрация на Христовия принцип за неотговаряне на Злото със зло. И побеждаването му, без да се използват покваряващите му инструменти.

Истински велик е онзи, който не прилага силата, която владее. Тя сама по себе си е в състояние да гаси агресията, предизвиква отстъпление, признаване на поражението без битка. Бойно изкуство, разбирано като Съдба.

Точно след този случай Зако се запита какво продължава да прави в това доджо, където идеалът бе далеч от неговите схващания.

От много време тренираше бойни изкуства. По-младите инструктори имаха усет към невидимото. Те вършеха съвестно работата си, включително това да съхраняват екипите и да търсят зали за тренировки. Обаче в ръководството на федерацията стояха, меко казано, странни хора. И те често се месеха. От изкуство нещата се превръщаха в занаят. Тласкаха кендо към това да стане то спорт, сиреч — зрелище. Зако искаше да стигне до същността, външното лустро не го привличаше. Недоумяваше как може да се занимава човек с карате, да речем, само заради възможността да се перчи. При това да тренира упорито години, дълги години, и да има дори създадено име… а да е пълен простак и с морал на боклукчийска кофа, бълваща навън съдържанието си.

Нима способността да извиеш нечий врат, да смачкаш нечия муцуна, да смажеш нахален нос се наричаше изкуство? Колкото за това, можеше го от обучението в казармата. И то не бе нищо друго освен груба селска забава — без мистика, без философия, без вътрешен стремеж към израстване. Проумя, че от дълго време е сред хора, с които няма не само общ път, но дори и приблизително еднаква посока.

Точно тогава замъкна при себе си Радослав. Със срам си призна, че го прави от егоизъм — имаше нужда от свой човек, с когото да тренира така, както смяташе за редно. Дичо ходи с интерес осем месеца и после още година като по задължение, но накрая взе да се отдръпва. Нямаше толкова целеустременост, по-точно не в тази насока. Той бе прекалено мечтателен, за да се занимава за дълго с реалния свят. Пък и контролът от страна на приятеля му бе отслабнал — Зако вече сериозно и незабележимо за другите пропадаше в огромна душевна дупка. Тренираше и пиеше. Остана от инат. Поне го имаше в излишък. Но се обезвери. Успокоението, че е нормално в България да се оплескат и профанизират нещата, не му действаше, дори го вбесяваше с овчия си фатализъм.

Но… бе твърде съмнително само той да бъде прав, а другите да грешат. И сигурно така трябваше — както го правеха другите.

Неусетно намрази онзи състезателен дух, който преди го тласкаше напред към предизвикателствата. Мъчително и с ужас, в един прекрасен ден Лъчезар призна, че го е страх. Откъде бе дошло това?! Намираше, че не си е на мястото, че се занимава със съвсем чужди му неща… Отговорът се криеше в това и Зако го осъзна: страхуваше се именно от разбирането, че безгрижието изтича като пясък от часовник. Някаква незнайна сила го зовеше. Той се преструваше, че не чува… ала чуваше и затова се страхуваше. Най-вече от себе си.

 

 

Зако трескаво намери цигара в измачкания пакет и се помъчи да се скрие от спомените зад облак дим. Гърдите вече го боляха от пушене, но бе благодарен, че така се откъсва от мислите си.

Опря крака в канапето и залюля креслото на задните крачета. Добре де, хубаво. Нещо става. И? Няма ли в момента нещо по-практично и належащо за обмисляне, не толкова отвлечено и екзистенциално. Той почти се ухили и понечи да си дръпне отново…

Щракна автостоп на касетофона, Лъчезар изгледа с неудоволствие стария си „Шарп“. Стана от фотьойла, дълго се взира в стотината грижливо подредени касети, събирани с години: Мерилиън, Ейша, Цепелин, Флойд, Кокни Ребъл, Джудас, Сабат, Назарет, Юрая, Мейдън, Стейтус Ку, Деф Лепард, Кланнад, Шиниъд О’Конър, Майк Олдфилд, Ениа, Ю Ту, Стоунс, Манфред Манс Бенд, Майкъл Шенкер Груп, Снейк, Кримсън, Металика, Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл, Китаро, Бон Джоуви, Гънс, Ей Си/Ди Си, Форинър, Тенджърийн Дриймс, Рейнбоу, стари неща на Смоуки и Скорпиънс, саундтракове от филми и още много други свестни неща… а колко още би искал да има!…

Какво да чуе за последно?…

Погледът се отплесна към страничните рафтове. Книги. Секцията пращи от тях, стоят в кашони под канапето, в килера, под стълбата за таванското. Те са по етажерки, масички, первази… Знаеше къде се намира всяка една. Неговото богатство. Би могъл да зареди цяло читалище с предимно качествена литература, сред която издания на „Пенгуин“, речници „Лонгман“, някой-друг „Уебстър“…

Сашо! Георгиев спомена, че бил изчезнал, нямали сведения за него в Щатите. Някак никак не го развълнува това! Хич. И родителите на Радослав бяха странно спокойни за сина си. Е… навярно същото безгрижие, дай Бог, ще завладее и баща му. Не че не се разбираха. Само че нито искаше да дава обяснения, нито можеше да го остави така внезапно и съвсем сам, ала нямаше изход. Руснаци, французи, израелци, англо-американци, може би и араби, индийци, иранци, терористи, да не споменаваме родните български тайни стражи на държавността — всички безупречно дресирани изроди преследваха някой си Лъчезар Хисарски като гладни вампири. Трябваше да се маха. Колкото и да не вярваше на историите в екшъните и крими-трилърите, той смяташе, че действителността е по-гадна, не толкова зрелищна, но ужасна и безмилостна. Досега имаше късмет. И сполучливо изметнал се за него сблъсък на интереси. По-скоро второто. Задача номер едно сега бе да се спасява.

Зако пъхна в отворената пластмасова джука на касетофона „Дорс“ и заприбира дрехи в раницата. Това е. Други задължения към този свят не останаха. Ах, да, двайсетте бона на Хъшо. Чудо голямо. Ако е орисано, ще му ги върне в злато. Хъшо не е примрял за тия жълти стотинки. Нещо друго…?

Елица!

Ей, какво ти става, как можа да забравиш Елица!

Божичко, това момиче също беше в кюпа и белята много скоро щеше да я намери! Дали онзи цар-Симеонов кадесар щеше да я защити? Щеше ли да е в състояние? Въпреки останалата мътилка от запознанството им и сумрачните съмнения, момъкът изглеждаше много по-различен от аналозите си в настоящата модерна епоха. Ако сър Уолтър Скот не си е фантазирал без задръжки, то някак по̀ биваше да се довери на човек с ранносредновековни понятия за чест, който хабер си няма от „съображения“ като политическа целесъобразност. Както няма представа и за чудовищните възможности на тайните правителствени служби на ХХ век.

Само че и неговите намерения бяха съвсем неясни… и комай нездравословни за Радослав, а оттам и за приятелите му.

Леле, Верена, каква каша забърка, моме…

Зако замислено стегна раницата и я набута под леглото.

Седна и разтвори тефтерчето с телефоните. Намери номера на Елица и продължително го изучаваше като някакъв код, скрил отговора на въпросите му. Сетне се протегна уморено и пристъпи към единственото смислено нещо, което му хрумваше, че е в състояние да направи. Дано да проимаше полза.