Даниел Стийл
Пълен кръг (5)

Пета глава

Джийн Робъртс се разочарова много, когато дъщеря й позвъни, за да й съобщи, че е решила да не си идва у дома за Деня на благодарността.

— Сигурна ли си? — Не искаше да настоява, но би предпочела Тана да си дойде. — Не познаваш много добре това момиче…

— Мамо, аз живея с нея. Делим една стая. Познавам я по-добре от когото и да било другиго през целия си живот.

— Сигурна ли си, че родителите й няма да имат нищо против?

— Разбира се. Тя им се обади днес следобед. Отредили са ми отделна стая и тя каза, че се радвали, загдето ще им доведе някого на гости.

Разбира се, че се радваха. Според думите на Шарън, това бе доказателство за позицията на Мириам, че Шарън би могла да се чувства щастлива в Грийн Хил, независимо, че бе единственото чернокожо момиче там. А ето че сега водеше едно от тях на гости — последното доказателство колко добре бе приета в колежа. Те не знаеха, че Тана бе единствената й приятелка, че нямаше и едно заведение в Йолан, в което да ги обслужат, че откак бе пристигнала, не можа да отиде и един път на кино, че момичетата от колежа я отбягваха дори в кафенето на училището. Ала според Шарън, дори и да знаеха за всичко това, Мириам щеше да е дори повече удовлетворена, защото това щеше да е още по-убедително доказателство за необходимостта от присъствието на Шарън в този колеж. Те трябваше да приемат негрите един ден и времето затова бе дошло. Това бе добро предизвикателство за Шарън. Особено след последната година то щеше да я принуди да не се занимава само със себе си, мислеше си Мириам Блейк онази вечер, щеше да я накара да мисли за други неща, поне така сподели тя.

— Наистина, те казват, че би било чудесно.

— Добре, тогава непременно я покани да ни дойде на гости за коледните празници — усмихна се Джийн. — Знаеш ли, имам малка изненада за теб. Артър и аз искахме да ти я съобщим на Деня на благодарността…

Сърцето на Тана сякаш спря. Дали най-накрая той нямаше да се ожени за нея? Остана безмълвна, а майка й продължи:

— Артър уреди за теб едно малко празненство за представяне в обществото. Ще има един малък котильон^[1] тук в града… е, не е точно котильон, а парти за навлизащите в обществото момичета и Артър те включи в списъка, искам да кажа, все пак си ходила в Мис Лоусън, нали, скъпа… и ти ще бъдеш сред представените, мила. Не е ли чудесно?

За момент на Тана не й дойде наум какво да каже. Не й се виждаше особено чудесно, майка й пак щеше да целува краката на Артър Дърнинг… да се ожени за не… как ли не. Как можеше да й хрумне подобно нещо… своего рода котильон… глупости.

— Защо не поканиш приятелката си за празниците?

Тана едва не се задави. Защото приятелката ми е чернокожа, мамо.

— Ще я поканя, но мисля, че ще пътува някъде по празниците.

По дяволите! Представяне пред обществото. И кой ще й кавалерства? Били Дърнинг? Този негодник!

— Струва ми се, че не си много въодушевена, мила — в тона на Джийн Робъртс прозвуча разочарование, предизвикано както от факта, че Тана нямаше да си идва у дома, така и от това, че не бе много очарована от празненството, уредено от Артър. Той знаеше колко държеше на това Джийн. Ан бе представена на Международния бал преди четири години. Разбира се, това не бе малко празненство като планираното сега, но въпреки това щеше да е чудесно преживяване за Тана, поне Джийн мислеше така.

— Съжалявам, мамо. Предполагам, че просто бях изненадана.

— Но това е една приятна изненада, нали?

Не. Всъщност това изобщо не я интересуваше. Цялата тази тъпотия за обществото в света на Дърнингови й се струваше неуместна, но Джийн толкова държеше на нея. Откак се бе влюбила в Артър, винаги бе държала.

— Ще трябва да си помислиш кой ще ти кавалерства на танците. Надявах се да е Били. — Тана усети как сърцето й забива лудо и как гърдите й се стягат. — Но той щял да ходи на ски с приятели в Европа. В Сен Мориц, щастливецът. — Щастливецът… който ме изнасили, мамо… — Ще трябва да си помислиш за някой друг. Някой подходящ, разбира се…

Разбира се. Колко още изнасилвачи познаваме?

— Жалко, че не мога да отида сама — гласът на Тана прозвуча мъртвешки.

— Говориш глупости! — В тона на Джийн се прокрадна тревога. — Е, както и да е, не забравяй да поканиш приятелката си… тази, у която ще гостуваш за Деня на благодарността.

— Разбира се.

Тана се усмихна. Ако само знаеше! Джийн Робъртс би умряла, ако Тана поканеше чернокожа приятелка за малкото празненство за представяне в обществото, уредено от Артър. Тана дори се забавляваше като си го помисли, но тя никога не би се възползвала от Шарън по подобен начин. Онези всичките бяха един отбор грубияни и натрапници. Знаеше, че дори и майка й не бе готова за подобно нещо.

— А ти какво ще правиш в Деня на благодарността, мамо? Добре ли ще се чувстваш?

— Добре, добре. Артър вече ни е поканил да прекараме деня в Гринуич.

— Може би сега, като ме няма, ще можеш да прекараш там и нощта — настъпи пълно мълчание и Тана съжали за думите си. — Не исках да кажа точно това.

— Не, искаше.

— Е, какво значение има? Вече съм на осемнадесет години. Не е и тайна… — на Тана й прилоша само при мисълта за безкрайната сива спалня, където… — Съжалявам, мамо.

— Пази се…

Тя се стегна. Щеше да й липсва, но имаше маса неща за свършване, а и Тан щеше да си дойде след около месец.

— И не забравяй да благодариш на приятелката си, че те е поканила.

Тана се усмихна, почувства се като да бе отново на седем години. Може би винаги щеше да е така.

— Ще й благодаря. Приятно прекарване на празника, мамо.

— Благодаря. Ще благодаря и на Артър от твое име — Джийн натърти на тези думи, а Тана остана изненадана.

— За какво?

— За бала, Тана, за бала… Не знам дали си го разбрала вече, но подобно нещо е от голямо значение за едно младо момиче, а е и нещо, което сама не бих могла да ти направя. — Важно ли…? Важно за кого…? — Нямаш си представа какво означава това…

Очите на Джийн Робъртс се напълниха със сълзи. Това донякъде бе своего рода сбъдване на една мечта. Малкото момиченце на Анди и Джийн Робъртс, бебето, което Анди никога не видя, щеше да навлезе в обществото на Ню Йорк, макар и в покрайнините му; това бе важно събитие и за двете… за Тана… и особено за Джийн… Това щеше да е най-важният миг в живота й. Тя си спомни бала на Ан. Бе планирала всеки изящен детайл и нито за миг не си бе и помисляла, че един ден и Тана щеше да бъде представена в обществото.

— Съжалявам, мамо…

— Наистина трябва да съжаляваш. И мисля, че трябва да напишеш на Артър едно мило писъмце. Да му кажеш какво означава това за теб.

Искаше й се да изпищи в слушалката. Какво, по дяволите, означаваше това за нея? Че някой ден щеше да си намери богат съпруг? Че кои го беше еня за това? Що за постижение бе да правиш реверанси на някакъв тъп бал и тълпа пияници да те зяпа като маймуна? Тя дори не знаеше с кого щеше да отиде, дори само при мисълта за кавалера си потръпна. През последните си две години в училище бе излизала с дузина различни момчета, но с никого работата не бе на сериозно, а след случилото се през юни в Гринуич не искаше да излиза изобщо с никого.

— Трябва да затварям, мамо.

Изведнъж страшно й се прииска да затвори телефона, а когато се върна в стаята, изглеждаше потисната. Шарън вдигна очи да я погледне. Пак си лакираше ноктите. Това си бе едно постоянно занимание и за двете. Напоследък бяха се спрели на бежовия лак — Шоу хет от Фаберже.

— Да не би да каза не?

— Каза да.

— Тъй ли? Изглеждаш тъй, сякаш някой току-що ти е пукнал балончето.

— Мисля, че тя направи тъкмо това — Тана се тръшна на леглото със сила. — По дяволите! Накарала проклетия си приятел да ме впише в списъка на някакъв тъп бал за представяне пред обществото. Боже мой, Шар, чувствам се като пълна глупачка.

Шарън я изгледа и избухна в смях.

— Искаш да кажеш, че ще бъдеш представена като една млада дама, така ли, Тан?

— Малко или много — да. — Тана изглеждаше притеснена и изстена пред приятелката си. — Как можа да ми стори това, а?

— Може да се окаже приятно.

— За кого? И къде, по дяволите, е смисълът? То си е като едно стадо. Побутват те насам-натам с остена, облечена в бяла рокля, запознават те със сума пияници и очакват да си избереш за съпруг някого от тълпата. Много хитро, нали? — Изглеждаше бясна и Шарън остави лака.

— С кого ще отидеш?

— Не ме питай. Тя искала Били Дърнинг да ми кавалерства, но, слава богу, той няма да е в града.

— Бъди благодарна и на толкова — Шарън я погледна многозначително.

— Благодарна съм. Но всичкото това изглежда като някакъв фарс.

— Така е с много неща в живота.

— Не бъди толкова цинична, Шар.

— Не бъди толкова глупава, Тан. Ще ти се отрази добре.

— Кой твърди това?

— Аз го твърдя — Шарън се приближи и се опита да я фиксира с поглед. — Тук живееш като монахиня.

— Ти — също. И какво от това?

— Аз нямам друг избор — Том изобщо не й се бе обаждал след случилото се, то си беше и извън възможностите му, Шарън знаеше и разбираше това. Тя не бе и очаквала нещо повече от него. Но от това животът й в Грийн Хил не ставаше по-интересен. — А ти имаш.

— Няма значение.

— Трябва да започнеш да излизаш отново.

— Не, не трябва. — Тана я погледна право в очите. — Изобщо не съм длъжна да правя нещо, което не искам. На осемнадесет години съм и съм свободна като птичка.

— Като куцо пате — изгледа я втренчено Шарън. — Върни се отново на земята, Тан.

Тана не отвърна нищо. Влезе в банята, която бе обща за тяхната и за съседната стая, и не излезе от нея цял час.

— Държа на онова, което казах — гласът на Шарън прозвуча дрезгаво в тъмната стая; и двете вече си бяха легнали.

— Кое?

— Онова — че трябва да започнеш отново да излизаш.

— Ти — също.

— Някой ден и това ще стане — въздъхна Шарън. — Може би по празниците, като съм си у дома. Тук няма с кого да изляза — и тя се засмя. — По дяволите, Тан, не знам защо изобщо се оплаквам. Имам поне теб.

Тана й се усмихна, сетне побъбриха няколко минути, преди да потънат в сън.

През следващата седмица Тана отиде с нея във Вашингтон. На гарата ги посрещна бащата на Шарън, Фрийман Блейк и Тана моментално бе поразена от това колко висок и красив бе той. Изглеждаше царствено — с гордо, красиво скулптирано лице с почти махагонов цвят, с широки рамене и с безкрайно дълги крака, като Шарън. Усмивката му бе топла, с блестящи бели зъби; той моментално привлече дъщеря си и я притисна силно. Знаеше колко много бе преживяла през последната година, беше се справила като истинска шампионка, както и бе очаквал, затова бе толкова горд с нея.

— Здрасти, скъпа, как е училището?

Тя извъртя очи и се обърна бързо към приятелката си.

— Тана, това е татко, Фрийман Блейк. Тате, това е Тана Робъртс, моята съквартирантка в Грийн Хил.

Той разтърси ръката на Тана с мощно ръкостискане, а докато пътуваха към дома им, тя бе омаяна от очите и гласа му. Съобщаваше на Шарън последните местни новини — за новия, още по-важен пост на майка й, за поредния голям роман на брат й Дик, за ремонта на къщата, за новороденото бебе на съседите им, за новата си книга. Беше си едно топло и приятелско бърборене, което трогна Тана и тя почувства завист за начина на живот, на който очевидно се радваше Шарън. Изпита същото чувство още по-силно и по време на вечерята същата вечер — в приятната трапезария в колониален стил.

Имаха красива къща с огромна ливада и заден двор, три коли в гаража, едната, от които — кадилакът, управляван от Фрийман, въпреки заяжданията на приятелите му. Но той си признаваше, че винаги бе искал да кара кадилак кабриолет и в крайна сметка го бе постигнал.

Очевидно и четиримата се чувстваха много близки, а Тана намери Мириам за много повече от страхотна. Беше толкова умна и така пряма, че дъхът на човек секваше, а тя от своя страна пък очакваше непрестанно и другите да дадат всичко от себе си. Човек никога не се чувстваше защитен от въпросите й, от изискванията й, от изпитателния й поглед.

— Сега разбра ли какво имах предвид? — Каза й Шарън, когато останаха насаме на горния етаж. — Все едно си зад банката за свидетелски показания, дори и когато просто вечеряш с нея.

Тя бе поискала да научи всичко, което Шарън бе свършила през последните два месеца, бе се заинтересувала от инцидентите с Том в киното и с Тана в кафенето след това.

— Така е, защото отдава внимание на всичко, Шар… на всичко.

— Знам. И това ме подлудява. Тате е също толкова умен като нея, за бога, но е толкова по-умерен във всяко отношение.

Така беше, той разказваше изящни истории, караше всички да се смеят, успяваше да накара всички да се чувстват удобно и спокойно, да бъдат близки, да усетят неразрушимата връзка помежду им. Тана бе забелязала, че това бе продължило цялата вечер и си помисли, че той бе най-забележителният мъж, когото бе срещнала през живота си.

— Той е един невероятен човек, Шар!

— Знам.

— Миналата година прочетох една от книгите му. Като се върнем у дома, ще прочета и всички останали.

— Ще ти ги дам.

— Само ако успея да получа комплект с автографи — и двете се разсмяха, а след миг Мириам почука на вратата, обезпокоена дали се чувствали добре.

— Имате ли всичко, от което се нуждаете?

Тана й се усмихна почти свенливо.

— Аз — да. Благодаря ви много, мисис Блейк.

— Няма защо. Толкова се радваме, че дойде — усмивката й бе дори по-ослепителна от тази на Шар, очите й бяха живи, разбиращи всичко, почти плашещи, защото пронизваха толкова надълбоко. — Харесва ли ти Грийн Хил!

— Да. Много. Преподавателите са много интересни — ала в гласа й липсваше ентусиазъм и Мириам веднага усети това.

— Но?

Тана се усмихна. Беше много умна. Страхотна.

— Атмосферата не е така топла, както очаквах.

— И защо е така?

— Не знам. Момичетата изглежда са разделени на групички.

— А вие двете?

— Повечето време сме заедно…

Шарън погледна Тана и се усмихна, а Мириам не изглеждаше недоволна. Помисли се, че Тана бе умно момиче, в което имаше голям потенциал. Далеч по-голям, отколкото предполагаше самата Тана. Имаше бърза реакция, беше умна, понякога — забавна, но и внимателна, разумна. Някой ден щеше да разцъфти и, когато това станеше, единствен Бог знае какво щеше да стане.

— Може би тъкмо в това ви е проблемът тогава, момичета. Тана, колко други приятелки имаш в Грийн Хил?

— Само Шар. И в час сме повечето време заедно. Пък и делим една и съща стая.

— И навярно си наказана за това. Сигурна съм, че го разбираш. Щом най-близката ти приятелка е единствената негърка в колежа, то те непременно ще те накажат, нали разбираш?

— За какво?

— Не бъди наивна.

— Не бъди толкова цинична, мамо — тонът на Шарън прозвуча неочаквано обезпокоено.

— Може би е крайно време и двете да пораснете.

— Какво, по дяволите, имаш предвид? — избухна Шарън. — По дяволите, прибрах се вкъщи едва преди девет часа и ти вече ме погна с речите и кръстоносните си походи.

— Не държа никакви речи. Просто ви казвам да погледнете фактите в очите — тя ги изгледа и двете. — Не можете да скриете истината от мен, момичета. Не е лесна работа да си чернокож в наши дни… или да си приятелка на чернокожи… и двете ще трябва да осъзнаете това и да сте готови да платите цената, ако искате приятелството ви да продължи.

— Не можеш ли да направиш нещо, без да го превръщаш в политически акт, мамо?

Мириам я погледна, а сетне — и приятелката й.

— Искам, преди да се върнете в училище, в неделя вечерта да направите нещо за мен, и двете. Тази неделя във Вашингтон ще говори един мъж. Той е един от най-необикновените мъже, които познавам — името му е Мартин Лутър Кинг — и искам да дойдете с мен и да чуете онова, което ще каже.

— Защо? — Шарън все още я гледаше ядно.

— Защото това ще е нещо, което никоя от вас няма да забрави през целия си живот.

 

 

Докато пътуваха към Южна Каролина късно вечерта, Тана още мислеше за това. Мириам Блейк се бе оказала права. Той бе най-мечтателният човек, когото тя бе слушала. Караше всички останали да изглеждат глупави и слепи; минаха часове, преди тя да съумее да заговори за това, което бе чула. Прости слова за това да бъдеш чернокож и приятел на чернокожи, за човешките права и за равенството между всички хора. Сетне пяха някаква песен, поклащайки се заедно, стиснали ръцете си. Един час след като напуснаха Вашингтон, тя погледна Шарън.

— Беше удивителен, нали?

Шарън кимна, замислена отново върху думите му.

— Знаеш ли, чувствам се ужасно тъпо просто да се, връщам в колежа. Чувствам, че би трябвало да направя нещо.

Тя облегна главата си на облегалката и затвори очи, а Тана се взря през прозореца в тъмната нощ, докато се носеха на юг. Навярно поради това думите му звучаха в съзнанието й, сякаш още по-значителни, отколкото всъщност бяха. Тъкмо там, на юг, ставаха тези неща — там хората бяха уязвявани, пренебрегвани, обиждани.

Мислите блуждаеха в съзнанието й и тя се сети пак за бала, уреждан от майка й, а двете неща бяха толкова диаметрално противоположни, че просто не можеха да се вместят едновременно в ума й. Когато Шарън отвори отново очи, Тана я гледаше внимателно.

— Какво ще направиш? — Човек наистина трябваше да стори нещо, след като е чул думите му. Просто нямаше друг избор. Дори и Фрийман Блейк се бе съгласил с това.

— Още не знам. — Шарън изглеждаше уморена, но бе мислила върху това, откакто бяха отпътували от Вашингтон. С какво би могла да помогне… в Йолан… в Грийн Хил… — Ами ти?

— И аз не знам — въздъхна Тана. — Всичко, което мога, предполагам. Но ще ти кажа, след като чух доктор Кинг да говори, разбрах едно нещо… това празненство в Ню Йорк, за което майка ми ме насилва, е най-тъпото нещо, което мога да си представя.

Шарън се усмихна. Наистина не можеше да твърди противното, но нещата си имаха и друга страна. По-дребномащабни, по-човешки.

— Ще ти се отрази добре.

— Съмнявам се.

Двете момичета се усмихнаха една на друга. Пристигнаха в Йолан и взеха едно от двете таксита на града до Грийн Хил.