Даниел Стийл
Пълен кръг (20)

Седма глава

Когато бебето Хари стана на шест месеца, Тана с ужас погледна календара. През следващата седмица трябваше да се върне на работа. Беше обещала, знаеше, че бе вече време, но той бе толкова сладък и тя така обичаше да прекарва следобедите с него!

Правеха дълги разходки, той се усмихваше, а тя му се смееше. От време на време дори се отбиваха в службата на Ръс. Беше един мързелив начин на живот, напълно непривичен за нея, но не й се искаше да го променя, ала все още не бе готова да изостави кариерата си.

А когато се върна зад банката, бе доволна, че не се бе отказала. Чувстваше се добре, след като се върна. Делата, присъдите, журитата, решенията, рутината. Беше невероятно колко бързо отлитаха дните, с какво нетърпение бързаше към къщи — към Хари и Ръс.

Понякога заварваше Ръс вече у дома да пълзи по килима и да си играе с Хари. И двамата му се възхищаваха, сякаш за тях това бе първото бебе, родено на белия свят. Лий им се подиграва за това, когато дойде да ги види с Франческа, нейното момиченце, а чакаше вече и второ бебе.

— Ами ти, Тан?

— Слушай, на моята възраст дори появата само на Хари си е едно чудо. Нека не насилваме добрия късмет, не, благодаря.

Макар бременността й да не бе тежка, раждането бе много по-болезнено, отколкото бе очаквала. Макар с времето и това да не изглеждаше вече толкова ужасно, колкото някога.

И двамата бяха щастливи с бебето си.

— Ако бях на твоите години, Лий, бих могла, но дори и да бе така не можеш да имаш всичко — и кариера, и десетина деца.

Това не плашеше Лий обаче. Тя все още си имаше своята работа, дори и след като второто й дете бе на път. Възнамеряваше да работи до края и сетне да се върне отново. Току-що бе спечелила наградата Коти и не възнамеряваше да се откаже. Не виждаше защо да го прави. Можеше да се справи и с двете, защо не!

— Как мина денят ти, скъпи? — Тя хвърли куфарчето си на стола и се наведе да го целуне, той вдигна бебето на ръце, а тя погледна часовника си. Все още го кърмеше три пъти на ден. Сутрин, вечер и късно през нощта, почуди се кога ли бе хранено за последно.

Обичаше близостта си до детето, докато го кърмеше, тихите мигове, когато го кърмеше в три сутринта, тогава само тя и Хари бяха будни. Имаше усещането, че го прави заради доброто му здраве и това също я удовлетворяваше, а освен това то си имаше и други предимства. Бяха й казали, че имало малка вероятност да забременее, докато го кърми.

— Мислиш ли, че ще стане нещо, ако го направим преди да е навършил година? — попита тя един ден Ръс и той й се изсмя. Толкова добре си живееха двамата. Струваше си да изчакат, без значение колко дълго. Поне тя мислеше така.

Току-що бе навършила четиридесет и една, а той бе на петдесет и две.

— Знаеш ли, виждаш ми се изморена, Тан — погледна я внимателно Ръсел. — Може би кърменето ти идва много нанагорно, след като тръгна и на работа.

Тя се противопостави на тази му мисъл, но тялото й бе на друго мнение и полека-лека през следващите няколко седмици млякото й пресъхна. Сякаш тялото й не искаше да кърми повече Хари.

Когато отиде на контролен преглед при лекаря, той я претегли, опипа гърдите й и сетне каза, че искал да й се направи изследване на кръвта.

— Да не би нещо да не е наред? — Тя погледна часовника си. Трябваше да се върне в съда в два.

— Просто искам да проверя нещо. Ще ти се обадя още този следобед.

В крайна сметка той бе решил, че тя бе добре и нямало за какво да се безпокои.

Тя се втурна към Градския съвет, а когато прислужникът й извести, че бе станало пет часа, вече бе забравила, че очакваше обаждането на лекаря.

— Той каза, че трябвало да говори с вас.

— Благодаря.

Тя вдигна слушалката, драскаше си някакви бележки, докато го слушаше, но изведнъж спря. Не можеше да бъде. Сигурно грешеше. Беше кърмила допреди една седмица… нима бе… Тя се отпусна тежко на стола, благодари му и затвори.

По дяволите! Пак бе забременяла.

Хари бе чудесен, но не искаше друго бебе. Беше прекалено стара… имаше кариерата си… този път щеше да се избави от него… невъзможно бе… не знаеше какво да прави.

Беше направила своя избор, но какво щеше да каже на Ръс? Да му съобщи, че бе абортирала неговото дете? Не можеше да си го позволи.

Не можа да спи онази вечер, но не пожела да му каже какво я безпокои. Този път не можеше да му каже.

Всичко бе не както трябва… беше прекалено стара… държеше много на кариерата си… но Лий възнамеряваше да продължи своята и след второто си дете… или това бе безсмислено? Трябваше ли да си подаде оставката? Дали в крайна сметка децата нямаше да имат по-голямо значение за нея?

Чувстваше как се разкъсва на хиляди частици, а когато се събуди, изглеждаше направо кошмарно. По време на закуската Ръс я погледна, но не рече нищо. А сетне, малко преди да излезе, той се обърна към нея:

— Заета ли си днес по обяд, Тан?

— Не… поне засега… — ала тя не искаше да обядва с него. Трябваше да обмисли нещата. — Имам маса неща, които трябва да изчистя от писалището си — избягна погледа му.

— Но трябва и да хапнеш. Ще ти донеса сандвичи.

— Добре.

Чувстваше се като предателка, задето не му казваше. Сърцето й тежеше като оловно, когато отиде на работа. Трябваше да се справи със сума незначителни дела, а в единадесет, когато вдигна очи, погледът й се спря върху мъж с налудничав поглед, с грива от къдрави сиви коси, които стърчаха от главата му като подивели бурени.

Бил поставил бомба в чуждо консулство и делото му предстоеше да се гледа. Тя започна познатата процедура, а когато се взря в името му, напечатано в досието, вдигна поглед и се ухили.

Поради причина, която никой в съда не разбра, тя трябваше да си направи отвод. Името му бе Йейл Макби, онзи неин любовник с налудничав поглед от времето, прекарано в Боулт. Момчето, което бе отишло в затвора заради бомбардирането на кметската къща.

От досието му разбра, че оттогава бе лежал още два пъти в затвора.

Колко странен бе животът! Толкова отдавна бе… веднага се сети и за Хари… за невзрачната къщица, в която живееха заедно… за Авърил, колко млада бе тогава… за обезумялата хипарска комуна, която бе посетила заедно с Йейл.

Тя го погледна през банката. Беше остарял. Беше вече на четиридесет и шест години. Зрял мъж. И все още — боец за каузите си по един необуздан начин. Колко далеч бяха стигнали, всичките те… този мъж с лудите си идеи. Документите твърдяха, че бил терорист. Терорист. А тя бе съдия. Един безкраен път… Хари си бе отишъл, а и светлите им идеи бяха малко позамъглени, някои от тях — забравени, а много от тях — мъртви…

Шарън… Хари… те живееха своя нов живот някъде там, горе… синът й, малкият Хари, кръстен на приятеля й, а и това ново бебе в утробата й… удивително бе как животът продължаваше, колко далеч бяха стигнали, всичките те…

Тя отново вдигна очи и видя мъжа си, беше се изправил там и я гледаше. Тя му се усмихна, отхвърли делото на Йейл Макби от нейния състав на съда, обяви обедна почивка и отиде в кабинета си с Ръс.

— Кой бе този? — На Ръс му бе забавно.

Очевидно нейното минало бе по-бурно от неговото и тя се засмя, докато сядаха.

— Името му е Йейл Макби, ако ти говори нещо. Познавах го, докато бях в Боулт.

— Твой приятел ли е? — Ръс я погледна язвително, а тя се ухили.

— Ако щеш вярвай, да.

— Бая път си изминала от тогава до сега, любов моя.

— Тъкмо за това си мислех — сетне тя се сети нещо друго. Погледна го колебливо, чудеше се как ли щеше да реагира. — Имам да ти съобщя нещо.

Той й се усмихна нежно.

— Отново си бременна.

Тя се вторачи в него, а той се засмя.

— Откъде знаеш? Да не би лекарят да се е обадил и на теб?

— Не, просто съм по-умен, отколкото ме мислиш. Разбрах снощи и очаквах най-сетне да ми кажеш. Разбира се, ти вече си мислиш, че с кариерата ти е свършено, че ще трябва да се откажем от тази къща, че аз ще си изгубя работата, или и двамата… — тя се разсмя през сълзи. — Така ли е?

— Абсолютно.

— А не ти ли е идвало наум, че щом можеш да бъдеш съдия с едно дете, можеш да си съдия и с две? При това — добър съдия.

— Това ми хрумна, тъкмо когато влизаше в залата.

— Хайде, хайде — той се наведе да я целуне и двамата се спогледаха по начин, който им принадлежеше само на тях, двамата.

— Какво ли знаеш ти…?

Тя го целуна, прислужникът й влезе и бързо излезе заднешком, усмихнат на себе си, докато Тана безмълвно благодареше на щастливите си звезди за пътя, който й бяха посочили, за мъжа, когото бе открила… за решенията, които бе взела… от момента на кариера и никакъв мъж, никакви деца, до момента, когато имаше вече всичко — и мъж, и кариера, и сина си. Тя ги бе прибавила едно по едно, досущ като диви цветя към букет, докато ръцете й най-сетне не бяха вече пълни, сърцето й — пълно, докато най-сетне не бе постигнала пълния кръг.