Даниел Стийл
Пълен кръг (7)

Първа глава

Този път, пътят до летището й се видя безкраен. Тана взе такси, но Джийн настоя да я придружи. Имаше безкрайни мълчания, паузи, бързи изблици от думи, като картечна стрелба по противник, който се е прикрил в храсталака, докато най-сетне пристигнаха. Джийн настоя тя да плати на таксито, сякаш това бе последната й възможност да направи нещо за своето малко момиче, единственият шанс, който щеше да има оттук нататък; не бе трудно да се забележи как се бореше да спре сълзите, докато предаваха багажа на Тана.

— Всичките ли дадохме, скъпа? — Обърна се нервно тя към Тана, която кимна и се усмихна.

За нея този преди обед също не беше лек. Край на преструвките. Нямаше да се върне у дома отново задълго, задълго. Може би за краткотрайни посещения — за няколко дни, за седмица — да. Но ако успееше да се задържи в Боулт, навярно никога нямаше да се върне вече у дома. Не й се бе налагало да се изправя пред подобна перспектива преди — в Грийн Хил или Бостънския университет, ала сега бе готова да замине.

По лицето на Джийн човек лесно можеше да прочете, че бе силно изплашена. То имаше същото изражение, като онова преди двадесет и три години, когато Анди Робъртс замина на война. Същото изражение, което е плод на усещането, че вече нищо няма да бъде същото.

— Няма да забравиш да ми се обадиш довечера, нали, скъпа?

— Не, майко. Няма да забравя. Но не мога да обещая за после — усмихна се Тана. — Ако всичко, което чух, излезе вярно, през следващите шест месеца няма да мога да си поема дъх.

Вече я бе предупредила, че тази година няма да си дойде за Коледа. В крайна сметка и цената на пътуването бе много висока.

Джийн се бе примирила. Надяваше се Артър да й подари билет до Калифорния, но тогава пък нямаше да има надеждата да прекара Коледа с него. Е, понякога животът никак не бе лесен. За някои така бе винаги.

Докато чакаха повикването за полета на Тана, и двете взеха по чаша чай и гледаха как самолетите излитат. Тана забеляза, че майка й неколкократно я погледна изпитателно. Двадесет и две годишните й грижи за нея вече официално приключваха и да понесат това, бе трудно и за двете.

Изведнъж Джийн я хвана за ръцете и я погледна в очите.

— Наистина ли желаеш това, Тан?

Тана й отвърна тихо:

— Да, мамо, това искам.

— Сигурна ли си?

Тана се усмихна:

— Да, сигурна съм. Знам, че ти се вижда странно, но наистина е тъкмо това, което желая. Никога не съм била по-уверена в нещо, без значение, колко трудно ще ми бъде.

Джийн се намръщи и полека поклати глава, преди отново да погледне Тана. Странно бе да говорят за това сега, точно преди тя да излети, на това необичайно място, с хилядна тълпа около им, но се намираха там, а и докато гледаше дъщеря си в очите, говореше всъщност сърцето на Джийн.

— Струва ми се, че подобна кариера е по-подходяща за мъж. Никога не съм си мислила…

— Знам — Тана се натъжи. — Искаше ти се да съм като Ан.

Ан живееше в Гринуич, близо до баща си и току-що бе родила първото си дете. Мъжът й вече бе станал пълноправен съдружник в Шърман и Стърлинг. Караше порше, а тя — мерцедес седан. Мечтата на всяка майка.

— Но аз просто не съм такава. И никога не съм била, мамо.

— Но защо не? — Тя не разбираше. Може би все пак дъщеря й грешеше.

— А може би искам нещо повече от всичко това. Може би искам то да е постигнато от мен, а не от съпруга ми. Не знам, но не смятам, че бих била щастлива, ако бях като Ан.

— Мисля, че Хари Уинслоу е влюбен в теб, Тан — гласът й прозвуча благо, но Тана не искаше да чуе тези думи.

— Грешиш, мамо. Ние се обичаме много, като приятели, но той не е влюбен в мен и аз не съм влюбена в него.

Не това искаше тя от него. Желаеше той да й бъде като брат, като приятел. Джийн кимна и не отвърна нищо; в този момент повикаха пътниците за самолета на Тана. Може би тя направи последен опит да промени решението на Тана, но нямаше как да успее — нито с нов начин на живот, нито с някой мъж, нито със страхотен подарък, пък и в крайна сметка нищо не можеше да промени нещата.

Тана погледна майка си в очите, сетне я прегърна силно и задълго и прошепна в ухото й:

— Мамо, това желая. Сигурна съм. Кълна ти се!

Все едно заминаваше накрай света. Сякаш отиваше в някакъв друг свят, да заживее друг живот и донякъде бе така. Майка й изглеждаше толкова натъжена, че сърцето на Тана се късаше, докато сълзите необезпокоявани се стичаха по бузите на майка й, която й махаше за довиждане.

Тана се качи на самолета и извика от стълбичката:

— Ще ти позвъня довечера.

— Ала никога няма да бъде както преди — промълви Джийн на себе си, докато гледаше как вратичката се затваря, стълбичката се оттегля, гигантската птица поема най-сетне по пистата и накрая излита.

Не след дълго тя се превърна в малко петънце в небето. Почувствала се също тъй мъничка и съвсем сама, тя излезе навън, повика такси и се върна в офиса си, където Артър Дърнинг имаше нужда от нея. Поне някой се нуждаеше от нея, ала тази вечер тя се страхуваше ужасно да се прибере у дома.