Даниел Стийл
Пълен кръг (11)

Пета глава

Хари лежеше на леглото и се опитваше да чете книга, а слънцето струеше в стаята му. Беше прекарал вече един час в басейна и два часа — във физиотерапията, и бе изморен до смърт от този график. Беше толкова монотонен, тъй отегчителен, че не можеше повече да го понася. Погледна часовника си, Тана щеше да дойде скоро.

Вече четвърти месец бе в Летърман и тя идваше да го види всеки ден, помъкнала купища записки, тетрадки и книги.

Почти веднага, след като си помисли за нея, вратата се отвори и тя влезе. През последните няколко месеца бе отслабнала. Работеше твърде много в университета, съсипваше се да тича напред-назад между Бъркли и болницата. Баща му бе предложил да й купи кола, но тя бе отказала категорично дори да обсъждат въпроса.

— Здрасти, хлапе, какво ти става или въпросът ми е прекалено груб? — Тя му се ухили и той се разсмя.

— Отвратителна си, Тан.

Поне вече не бе толкова чувствителен по въпроса. Преди пет седмици се бе любил с една стажант-сестра, малко усилие, както бе казал на терапевта си. С малко въображение тук и там, нещата бяха свършили добре и за двамата, а той не даваше и пет пари, че тя бе сгодена. Наистина, не ставаше дума за любов, а нямаше и намерение да прави първите си опити с Тан. За него тя означаваше много, твърде много, както бе казал на баща си, а и тя си имаше достатъчно свои проблеми.

— Какво прави днес?

Тя въздъхна, седна и се усмихна уморено.

— Каквото правя непрекъснато. Уча по цяла нощ, пиша реферати, вземам изпити. Господи, няма да мога да преживея още две години по този начин.

— Разбира се, че ще можеш — усмихна се той. Тя бе светлината в живота му, щеше да бъде свършен, ако не бяха всекидневните й посещения.

— Какво те кара да си толкова сигурен?

Самата тя понякога се колебаеше, но винаги продължаваше напред. Винаги. Нямаше да се остави да спре. Не можеше да подведе Хари, не може да се остави да я изхвърлят от университета.

— Имаш повече кураж от всеки друг, когото познавам. Ще успееш, Тан!

Това бе нещото, което всеки даваше на другия — кураж, вяра.

Когато той се чувстваше потиснат, тя се изправяше пред него и му крещеше, докато не му се приискваше да е умрял, ала го принуждаваше да върши всичките онези неща, които трябваше на направи. А когато на нея й се струваше, че не би могла да изкара дори и ден повече в Боулт, той й се надсмиваше за изпитите, будеше я, след като бе подремнала за малко подчертаваше най-важното в някои от учебниците й.

А сега неочаквано й се ухили:

— Освен това правото не е чак толкова трудно. Прочетох някои от нещата, които бе оставила тук.

Тя се усмихна. Тъкмо това си бе наумила. Но като се обърна към него, изглеждаше безгрижна.

— Ами да, защо не се опиташ?

— Защо да се хабя?

— Какво друго ти остава? Освен да се излежаваш и да пощипваш помощник-сестрите. И колко време ще продължи това? През юни ще те изритат оттук.

— Още не се знае.

При мисълта за това го побиваха тръпки. Не бе сигурен дали бе готов да се върне у дома. И къде бе това у дома! Баща му пътуваше толкова много, а сега вече не можеше да го следва, дори и да искаше. Можеше да отиде на хотел, разбира се, нали имаше апартамент в Пиер в Ню Йорк, но му се струваше ужасно самотно.

— Май не се радваш много, че ще си идеш у дома.

Тана го гледаше. Преди няколко дни бе говорила с Харисън в Женева, бяха обсъждали същия проблем. Той й се обаждаше поне веднъж седмично, за да разбере как е Хари, но тя знаеше, че чувствата му към нея са си същите, както и нейните — към него. Бяха взели решение обаче и връщане назад нямаше. Харисън Уинслоу нямаше да предаде сина си. И Тана го разбираше.

— Нямам дом, в който да се върна, Тан…

Беше мислила за това и преди, но не особено сериозно, въпреки това имаше идея. Може би бе дошло времето да му я подхвърли.

— Какво ще кажеш да се преместиш при мен?

— В тая твоя мрачна стаичка? — Той се разсмя и в същото време изглеждаше ужасен. — Достатъчно е дето ще съм прикован към инвалидния стол. По-добре да се самоубия. Освен това — къде ще спя? На пода ли?

— Не, глупчо — тя се разсмя на ужасената му физиономия. — Ще си наемем апартамент, стига наемът да е разумен, за да мога да си плащам моя дял.

— Къде например? — Идеята още не бе възприета, но очевидно му се понрави донякъде.

— Не знам… може би в Хейт Ашбъри? — Бумът на хипитата току-що бе започнал и тя наскоро бе минала през Хейт. Обаче сега само го дразнеше. Единствено ако човек носеше широка роба и бе непрекъснато дрогиран до смърт с LSD, можеше да понесе да живее там. — Сериозно, ако потърсим, сигурно ще намерим нещо подходящо.

— Ще трябва да е на приземния етаж — той замислено погледна инвалидния стол, паркиран до далечния край на леглото.

— Знам. Имам и още една идея — бе решила да го атакува фронтално.

— Сега пък какво? — Той лежеше, отметнал глава на възглавниците, и я гледаше щастлив. Колкото и да бяха трудни тези месеци, те им бяха дарили нещо много специално, което споделяха; бяха по-близки, от които и да са други човешки същества на света. — Знаеш ли, не ми даваш и минута мира. Винаги имаш някакъв проклет план или заговор в главата си. Изтощаваш ме, Тан — само че това не бе оплакване и двамата го знаеха.

— Глупости. За теб е по-добре така.

— Е, и каква бе идеята ти?

— Какво ще кажеш да кандидатстваш в Боулт.

Тя затаи дъх, а той изглеждаше потресен.

— Кой, аз ли? Да не си мръднала! Какво, по дяволите, ще правя там?

— Навярно ще гледаш да препишеш, но като не успееш, ще трябва да си седнеш на задника като мен и да зубкаш всяка вечер. Поне ще правиш нещо, вместо да си човъркаш носа.

— Какво чудесно мнение имаш за мен, скъпа моя — той и се поклони дълбоко от леглото и тя се разсмя. — Защо, за бога, да се самоизтезавам с правото? Няма нужда да се правя на глупак.

— Ще се справиш много добре!

Тя го погледна сериозно. Дощя му се да заспори с нея, но най-лошото бе, че идеята му допадаше.

— Опитваш се да съсипеш живота ми…

— Да — ухили се тя. — Ще кандидатстваш ли?

— Навярно няма да ме приемат. Оценките ми никога не са били толкова добри като твоите.

— Вече попитах, можеш да кандидатстваш като ветеран от войната. Могат дори да направят изключение за теб… — внимаваше като го казваше, ала въпреки това той се подразни.

— Остави тези глупости! Щом ти си влязла, ще вляза и аз.

А най-проклетото нещо бе, че най-неочаквано му се прииска да го приемат. Дори се запита дали не го бе желал отдавна. Може би се чувстваше някак безполезен, като я гледаше колко много има да учи, докато той нямаше какво друго да прави, освен да гледа как се сменят сестрите.

Същия следобед тя му донесе документите за кандидатстване, двамата ги разлистваха до безкрай и най-сетне ги пратиха.

Докато чакаха, Тана търсеше апартамент. Трябваше да е напълно подходящ за двама им, особено за него.

Когато майка й позвъни един следобед в края на май, вече бе харесала два. Бе необичайно за нея да си е у дома, ала имаше да свърши някои неща и знаеше, че Хари бе добре.

Дойде да я извика едно от момичетата. Предположи, че бе Хари, заинтересован как са й се харесали апартаментите. Единият бе в Пийдмънт и, като го знаеше какъв сноб бе, сигурно щеше да му хареса най-много, но искаше да е сигурна, че и тя можеше да си го позволи. Нямаше неговите доходи, макар че за лятото си бе намерила добра работа. Може би след това…

 

 

— Ало? — Чу се характерният за извънградските разговори бръм и сърцето й замря, мислеше си дали не звънеше отново Харисън. Хари не бе разбрал изобщо какво бе станало помежду им и, което бе по-важно, какво би могло да стане и каква жертва бяха направили. — Ало?

— Тана? — Беше Джийн.

— О, здравей, мамо.

— Да не би да се е случило нещо лошо? — Гласът на Тана й се бе сторил странен.

— Не, мислех, че е някой друг. Всичко наред ли е?

Звънеше в необичаен за нея час. Може би Артър бе получил нов инфаркт.

Беше останал в Палм Бийч три месеца и Джийн бе при него. Ан, Джон и Били се бяха върнали в Ню Йорк, а Джийн бе останала, докато той се възстанови, след като го изписаха, от болницата. Бяха се върнали в Ню Йорк едва преди два месеца и навярно тя бе прекалено заета, защото оттогава почти не бе звънила на Тана.

— Не бях сигурна дали ще си бъдеш у дома в този час — думите й прозвучаха нервно, сякаш не знаеше какво точно да каже.

— Обикновено по това време съм в болницата, но имах работа тук.

— Как е приятелят ти?

— По-добре. След около месец ще го изпишат. Тъкмо му търсех апартамент — още не й бе казала, че възнамеряваха да живеят заедно. За нея това бе напълно нормално, но знаеше, че за Джийн нямаше да е така.

— Той ще може ли да живее сам? — Изненадана бе.

— Може би, ако се наложи, но мисля, че няма да се наложи.

— Правилно — нямаше и представа какво означаваше това, но мислите й бяха заети с друго. — Исках да ти съобщя нещо, скъпа.

— Какво?

Не знаеше как щеше да реагира Тана, обаче нямаше начин как повече да отлага.

— Артър и аз ще се женим — затаи дъх, а Тана се опули.

— Какво ще правите?

— Ще се женим… аз… той смята, че сме остарели, че достатъчно време сме били глупаци… — Тя се препъна в думите, които той й бе казал само преди няколко дни, изчервявайки се силно и в същото време — ужасена как щеше да реагира Тана. Знаеше, че тя не харесваше Артър от години, но може би сега…

— Не ти бе глупачката във всичко това, мамо. Той бе глупакът. Би трябвало да се ожени за теб най-малкото преди петнадесет години — тя се намръщи за миг, обмисляйки казаното от Джийн. — Това ли е всичко, което имаше да ми кажеш, мамо? Той вече не е млад, тежко болен е… значи е отредил най-лошото за теб…

Беше рязко казано, но вярно. Докато не бе получил инфаркта, дори не бе поискал да се ожени за нея. Не бе мислил за това с години, всъщност от мига, в който жена му се върна у дома от болницата преди шестнадесет години. Ала изведнъж всичко се бе променило и вече бе осъзнал, че не бе безсмъртен.

— Сигурна ли си, мамо?

— Да, Тана, да.

Думите на майка й прозвучаха неочаквано спокойно. Бе очаквала това почти двадесет години, не би се отказала от него заради нищо на света, дори и заради единственото си дете. Тана си имаше вече свой живот, а тя нямаше нищо друго, освен Артър. Беше му благодарна, че най-сетне щеше да се ожени за нея. Щяха да водят удобен, спокоен живот и тя най-сетне щеше да се успокои. Край на всичките тези години на самота и тревоги; дали ще се появи, дали ще дойде, дали да си измие косата за всеки случай… а той не идва цели две седмици… чак до момента, в който Тана легна от онзи грип… ето че всичко това бе свършило, започваше истинският живот. Най-сетне. Беше заслужила всеки миг от него и щеше да се наслади на всяка минута оттук нататък.

— Да, Тана, съвсем сигурна съм.

— Добре тогава — Тана обаче не изглежда да бе очарована. — Предполагам, че трябва да те поздравя или нещо от сорта.

Само че някак си не й се искаше да го направи. Бъдещият живот на майка й й се виждаше толкова отегчителен и еснафски, а и след всичките тези години, в които Джийн го бе чакала, повече щеше да й хареса, ако му бе казала да върви по дяволите. Това обаче бяха мислите на младото, не и на Джийн.

— Кога ще се жените?

— През юли. Ще дойдеш, нали, скъпа? — Думите й отново прозвучаха нервно и Тана кимна на себе си. Тъй или иначе планираше да си отиде у дома след месец. Беше го съгласувала с работата си за през лятото.

Работеше в една юридическа фирма в града и те се бяха отнесли с разбиране, поне така твърдяха.

— Разбира се, че ще се опитам да дойда — сетне й хрумна нещо. — Може ли да дойде и Хари?

— В инвалидна количка? — Майка й бе ужасена и нещо в очите на Тана моментално се втвърди.

— Очевидно. Да не би да има друг избор?

— Ами, не знам… Мисля си дали не би му било неудобно… искам да кажа всичките тези хора и… ще трябва да попитам Артър какво мисли…

— Не се безпокой — ноздрите на Тана се разшириха, прииска й се да удуши някого, най-вече Джийн — и без това няма да мога да дойда.

Сълзите веднага бликнаха от очите на Джийн. Съзнаваше какво бе направила, но защо с Тана винаги бе толкова трудно! Беше упорита докрай във всичко.

— Тана, не прави това, моля те… аз просто… защо трябва да го влачиш със себе си?

— Защото лежи в болницата от шест месеца и не е виждал никого, освен мен, и може би това ще му се отрази добре. Изобщо ли не ти хрумна нещо подобно? Да не говорим за това, че случилото се с него не е поради автомобилна злополука, а докато защищаваше тази гадна страна, в която изобщо нямаме право да живеем, и най-малкото нещо, което хората могат да направят за него, е да му засвидетелстват благодарност и уважение…

Тя бе изпаднала в сляпа ярост и Джийн бе потресена.

— Разбира се… аз разбирам… няма причина той да не дойде — а сетне, без всякаква връзка добави: — Джон и Ан отново ще имат бебе, знаеш ли?

— Какво общо има това, по дяволите!

Тана се огледа разсеяно. Безнадеждно бе да се говори с майка й. Никога не стигаха до съгласие.

— Ами, можеш да си помислиш за нещо подобно някой ден. Не ставаш все по-млада. Вече си на двадесет и три, скъпа…

— Следвам право, мамо. Имаш ли си представа какво означава това? Колко много трябва да се работи, денем и нощем? Имаш ли си представа колко смешно ще е да мисля за брак и за деца точно сега?

— Винаги ще е така, ако прекарваш времето си с него, да знаеш — отново имаше предвид Хари и при тези думи Тана се почувства като бик, на когото показват червено.

— Нищо подобно! Погледът й бе свиреп, ала майка й не можеше да го види. — Знаеш ли, той все още може да го вдига.

— Тана! — Джийн бе ужасена от вулгарността на Тана. — Това, което каза, е отвратително.

— Но нали тъкмо това искаше да разбереш? Е, можеш да си спокойна, той е в ред. Чух, че преди няколко дни чукал една сестра и тя каза, че било чудесно — чувстваше се като голямо куче, което не иска да даде плячката си — майка й бе стисната за врата и нямаше къде да мърда. — Сега по-добре ли се чувстваш?

— Тана Робъртс, с теб се е случило там нещо…

В един миг Тана си помисли за изтощителните часове, прекарани над книгите, за безнадеждната й любов към Харисън, за потреса, който изпита, когато видя Хари, завърнал се осакатен от Виетнам…

— Аха… мисля, че съм пораснала. А това невинаги е приятно нещо, нали, мамо?

— Човек не трябва да е грозен или груб, освен в Калифорния, предполагам. Навярно в онзи университет са истински диваци.

Тана се засмя. Бяха на светлинни години една от друга.

— Предполагам, че сме такива. Както и да е, моите поздравления, мамо!

Най-неочаквано й дойде на ума, че Били и тя щяха да бъдат доведени брат и сестра и само при мисълта за това й призля. Той щеше да бъде на венчавката, щеше да й бъде невъзможно да го понесе.

— Ще се опитам да се върна навреме.

— Добре — въздъхна Джийн. Изтощително бе да се говори с нея. — И доведи Хари, щом трябва.

— Ще видя дали би желал. Първо искам да го изведа от болницата, трябва да се местим — изведнъж се сви, усетила, че се бе изпуснала, а от слушалката струеше оглушителна тишина. Е, това вече бе прекалено.

— И ти се местиш заедно с него?

Тана пое дълбоко дъх.

— Да. Той не може да живее сам.

— Ами баща му, да му наеме сестра. Или на теб ще ти плащат заплата? — Можеше да бъде не по-малко язвителна от Тана, щом решеше, но Тана не се поддаде.

— Не. Ще си поделим наема.

— Ти си напълно полудяла. Най-малкото би могъл да се ожени за теб, но аз ще му попреча да го стори.

— Не, няма — тонът на Тана бе удивително спокоен. — Не и ако аз пожелая да се омъжа за него. Но аз не желая. Тъй че, успокой се. Мамо… Знам, че ти е трудно да възприемеш всичко това, но трябва да живея живота си по свой начин. Би ли могла, просто да опиташ да разбереш това? — Последва дълга пауза и Тана се усмихна. — Знам, че не е лесно…

Сетне чу как Джийн плаче.

— Не виждаш ли, че съсипваш живота си?

— Как? Като помагам на един приятел ли? Какво лошо има в това?

— Защото ще се събудиш следващата седмица и ще бъдеш вече на четиридесет и всичко ще бъде свършило, Тан; Ще си пропиляла младостта си, досущ като мен, моята поне не бе напълно пропиляна, аз имах теб.

— А може би един ден и аз ще имам свои деца. Макар че точно сега не мисля за това. Следвам право, за да започна кариера, за да извърша нещо полезно през живота си. А като завърша, ще си помисля и за другите неща. Като Ан — беше си заяждане, ала приятелско, затова мина покрай ушите на Джийн.

— Не можеш да имаш и съпруг, и да напредваш в кариерата.

— Защо не? Кой го е казал?

— Просто е така, това е.

— Глупости на търкалета.

— Не, не са глупости и ако се въртиш около това момче Уинслоу достатъчно дълго, ще се омъжиш за него. А той сега е инвалид и просто не ти трябва подобно изпитание. Намери някой друг, някое нормално момче.

— Защо? — Сърцето на Тана я заболя за него. — Той също е човек. При това много повече от някои други.

— Ти почти не познаваш други момчета. Изобщо не излизаш.

Благодарение на скъпия ти доведен син, мамо! Макар че всъщност, напоследък това бе благодарение на факултета по право.

След Харисън тя бе започнала да усеща по-различно мъжете, донякъде с повече доверие и откритост, но досега никой не можеше да се сравни с него. Той бе толкова добър с нея! Щеше да бъде чудесно, ако можеше да намери някой като него. Ала нямаше никакво време сега да излиза с някого. Между ходенето до болницата всеки ден и подготовката й за изпитите… всички се оплакваха от тях. Правният факултет можеше да съсипе вече съществуваща връзка, а да се започне нова бе направо невъзможно.

— Просто почакай две години, мамо. Сетне ще съм вече юристка и навярно ще се гордееш с мен. Поне се надявам да е така… — Но нито една от двете не бе сигурна в този момент.

— Искам просто да заживееш един нормален живот.

— Какво значи нормален! Твоят нормален ли бе, мамо?

— Започна съвсем нормално. Не е моя вината, че баща ти бе убит и сетне нещата се промениха.

— Може би е така, но си е твоя вина, че чака почти двадесет години Артър Дърнинг да се ожени за теб! — А и истината бе, че ако не бе прекарал онзи инфаркт, може би никога нямаше да се ожени за нея. — Ти си направила този избор. Аз също имам своето право на избор.

— Може би е така, Тан…

Тя наистина не разбираше момичето, дори и не се преструваше вече. Ан Дърнинг й се струваше далеч по-нормална. Искаше онова, което искаха всички момичета — съпруг, къща, две деца, хубави дрехи, а ако бе допускала по-рано грешки, бе постъпила достатъчно разумно да се поправи при втория опит. Той току-що й бе купил най-красивия пръстен със сапфир от Картие — нещо, което Джийн искаше за дъщеря си, ала Тана не даваше и пет пари.

— Ще ти се обадя скоро, мамо! И предай поздравленията ми на Артър. Той е късметлията в тази работа, но надявам се и ти да си щастлива.

— Разбира се, че ще бъда!

Но не се чувстваше така, като затвори телефона. Тана я бе разстроила ужасно и тя разказа на Артър за разговора си с нея, а той й каза да се успокои. Животът не бил толкова дълъг, че човек да се оставя децата да го ограбват.

Освен това имаха да обсъдят и други неща. Джийн щеше да преобзаведе къщата в Гринуич, а той искаше да купи вила в Палм Бийч, както и малък апартамент в града. Щяха да се откажат от апартамента, който тя държеше от години.

 

 

Тана бе потресена, като го научи.

— По дяволите, и аз вече нямам дом — беше шокирана, докато го казваше на Хари, но той не бе особено впечатлен.

— Аз не съм имал дом с години…

— Тя каза, че за мен винаги щяло да има стая, където и да живеят. Можеш ли да си ме представиш да прекарам нощта в къщата в Гринуич, след всичко, което се случи там? Имам кошмари само като си го помисля.

Беше потисната повече, отколкото искаше да си признае пред него. Знаеше, че Джийн винаги бе желала да се омъжи за Артър, но това някак си я потискаше. Беше тъй характерно за средната класа, толкова досадно и еснафско, си казваше тя, ала това, което наистина я тревожеше, бе дали Джийн още лижеше петите на Артър, след всичко онова, което той й бе причинил през годните. Обаче, когато каза това на Хари, той й се ядоса.

— Знаеш ли, превръщаш се в радикалка, а за мен това е ужасна досада.

— А ти замислял ли си се някога върху факта, че си десен и консерватор?

— Може и да съм, но не виждам нищо лошо в това. Има определени неща, в които вярвам, Тан, и те не са радикални, не са левичарски, не са революционни и смятам, че са добри.

— Мисля, че си пълен глупак.

Тя винаги реагираше буйно. Вече бяха стигнали няколко пъти до разногласия относно Виетнам.

— Как, по дяволите, можеш да защищаваш онова, което тези глупаци вършат там? — Тя скочи на крака.

Той я изгледа втренчено и в стаята се възцари неловко мълчание.

— Защото бях един от тях, ето защо.

— Не, не беше! Ти беше една пешка. Не го ли разбираш, смотан глупако! Те те използваха да се биеш във война, в която не биваше да се въвличаме, в страна, в която не биваше да навлизаме.

Тонът му бе мъртвешки спокоен, когато й отговори.

— А може би аз мисля, че е бивало.

— Как можеш да кажеш такова тъпо нещо! Виж какво се случи с теб там!

— Там е цялата работа — той се наведе напред в леглото си и я погледна тъй, сякаш искаше да я удуши. — Ако не защищавам тази позиция… ако не вярвам в онова, заради което бях там, тогава за какво бе всичко това? — Очите му неочаквано се насълзиха, но той продължи: — Какъв смисъл има тогава, по дяволите! Тана… за какво тогава им дадох краката си, ако не вярвах? Кажи ми! — Човек можеше да го чуе как крещи чак от коридора. — Трябва да вярвам, нали така? Защото ако не вярвам, ако вярвам в онова, което ти казваш, тогава всичко се превръща във фарс. Със същия успех можеше да ме прегази и влакът в Дес Моинс…

Той се извърна, настрани от нея и се разплака открито, а тя се почувства ужасно. Сетне пак се извърна към нея, все още вбесен.

— А сега се махай от стаята ми, безчувствена, радикална кучко!

Тя си замина и по целия път до университета плака. Знаеше, че той бе прав за себе си. Не можеше да си позволи да мисли като нея, но все пак, откакто се бе върнал от Виетнам, в нея бе започнало да бушува нещо, което никога не бе съществувало, някакъв гняв, който не можеше да бъде уталожен по никакъв начин, а навярно и никога нямаше да бъде уталожен.

Беше говорила за това веднъж с Харисън по телефона и той го бе отдал на младостта й, но тя знаеше, че не бе така, имаше и още нещо. Беше ядосана на всички, защото Хари бе осакатен, а ако хората желаеха да рискуват още политически, ако желаеха да си подлагат вратовете на дръвника… По дяволите, президентът на Съединените щати бе убит преди година и половина, как можеха хората да не виждат какво става, какво трябва да направят… но Тана не искаше да засегне Хари с всичко това.

Тя му се обади да му се извини, но той не поиска да говори с нея. И за пръв път от шест и половина месеца насам, откакто бе влязъл в Летърман, тя не отиде да го види три дни. А когато най-сетне отиде, първо промуши през вратата маслинено клонче, а сетне безропотно го последва.

— Какво искаш?

Той я изгледа свирепо, а тя внимателно се усмихна.

— Всъщност — наема.

Той се опита да скрие усмивката си. Вече не й бе ядосан. Е, превръщала се в побъркана радикалка. И какво от това? Целият Бъркли бе такъв. Ще го преживее. А и бе по-заинтригуван от онова, което тя току-що каза.

— Намери ли апартамент?

— Разбира се — ухили му се тя. — На Чанинг Уей, мъничка къщичка с две спални, всекидневна и кухненски бокс. Всичкото това на един етаж, така че ще трябва да се държиш поне донякъде прилично, инак ще казвам на приятелките ти да не викат прекалено силно — и двамата се усмихнаха. Хари се зарадва страшно на новината. — Ще ти хареса много.

Тя плесна с ръце и му обясни всички подробности, а в края на седмицата лекарят й разреши да го отведе да види жилището. Последните операции бяха свършили преди шест седмици; терапията вървеше добре. Бяха му направили всичко, което възнамеряваха да сторят. Време бе да си отива у дома.

Хари и Тана подписаха договора за наем, веднага щом той видя къщата. Собственикът не протестира, че фамилните им имена бяха различни, а и никой от тях двамата не понечи да му обяснява. Тана и Хари весело си стиснаха ръцете и тя го откара обратно в Летърман.

Две седмици по-късно се преместиха в къщичката. Трябваше да се уреди транспортът му до физиотерапията, но Тана му обеща тя да го води. А една седмица след като изпитите й свършиха, той получи писмо, с което го поздравяваха с приемането му в Боулт.

Седеше в инвалидния си стол, в очакване тя да се върне, а по бузите му се стичаха сълзи.

— Приеха ме, Тан… и цялата вина за това е твоя…

Те се прегърнаха и се целунаха; никога не бе я обичал по-силно. А Тана знаеше, че той бе най-обичният й приятел. Сготви вечеря и тази вечер отвориха бутилка шампанско Дом Периньон.

— Откъде го взе? — Тя бе поразена.

— Пазех си го.

— За какво?

Той го бе пазил за друг повод, но бе решил, че в този ден се бяха случили достатъчно добри неща, за да се реши да отвори бутилката.

— За теб, глупаче…

Тя бе удивително сляпа за чувствата му. Но я обичаше и за това. Толкова бе погълната от ученето, изпитите, лятната си работа и политическите си идеи, че представа нямаше какво става под носа й, поне що се отнасяше до него, макар че и той още не бе готов. Все още изчакваше сгодния момент, боеше се да не загуби.

— Добро питие — тя отпи голяма глътка шампанско, ухили му се, леко замаяна, щастлива и спокойна.

И двамата обичаха малката си къщурка, вършеше им чудесна работа. Тя си спомни, че трябваше да го попита нещо. Искаше да го направи по-рано, но в треската по пренасянето, по покупките на мебели, забрави да го пита.

— Слушай, между другото, не бих искала да те питам за това… знам, че ще е неприятно… но…

— О, господи, сега пък какво! Първо ме насилва да постъпя в правния факултет, а сега бог знае какво мъчение си е наумила… — той се правеше на ужасен, но Тана го гледаше откровено мрачна.

— По-лошо от това. Майка ми се жени след две седмици — отдавна му бе съобщила това, но не го бе питала дали ще отиде на венчавката с нея. — Ще дойдеш ли с мен?

— На сватбата на майка ти? — Беше изненадан и остави чашата си. — Смяташ ли, че ще е подходящо?

— Не виждам защо не — тя се поколеба, а сетне продължи, широко отворила очи. — Ще имам нужда от теб там.

— Разбирам, че чаровният доведен син ще е на линия.

— Най-вероятно. А и цялата тая работа ще ми дойде твърде нанагорно. Щастливо омъжената дъщеря с едно дете и друго — на път, Артър, който се преструва, че той и майка ми са се залюбили едва миналата седмица.

— Това ли казва той? — На Хари му се видя забавно, а Тана само сви рамене.

— Навярно. Не знам. Всичкото това ще ми е просто трудно за понасяне. Не ми е по вкуса.

Хари обмисли казаното, вгледан в скута си. Още не бе излизал толкова далеч, а си мислеше да иде до Европа и да се срещне с баща си. Би могъл да спре по път… той я погледна. Не можеше да й откаже нищо, след всичко онова, което бе сторила за него.

— Разбира се, Тан. Няма проблеми.

— Не поемаш ли твърде много върху себе си? — Гледаше го с кучешка признателност и той се разсмя.

— Разбира се, колкото и ти. Поне ще можем да се посмеем двамата.

— Аз се радвам за нея… но просто… просто повече не мога да играя тези лицемерни игри.

— Само се дръж прилично, докато сме там. Можем да отлетим със самолет, а аз ще продължа сетне за Европа. Мислех си да се видя с баща си за малко в Южна Франция.

Чудесно бе, че отново мислеше така. Беше удивително, че само преди година той бе говорил как ще се забавлява цял живот, а сега, слава богу, щеше отново да заиграе, поне за месец-два, преди да започне да учи през есента.

— Не знам как ме придума…

Ала и двамата се радваха, че бе успяла.

Бяха си поделили неприятните задачи в къщата. Тя вършеше онова, което той не можеше да прави, но бе учудващо колко много вършеше той. Всичко, като се започне от миенето на чинии до оправянето на леглата, макар че едва не се бе обесил един път, докато чистеше с прахосмукачката, след което това бе станало нейно задължение.

Тя трябваше скоро да започне лятната си работа. В началото на лятото на 1965-та и двамата смятаха живота за дяволски хубаво нещо. По време на полета до Ню Йорк, Хари сваляше две от стюардесите в самолета. Тана се облегна на седалката си и се разсмя.