Даниел Стийл
Пълен кръг (1)

Първа глава

Следобеда в четвъртък, 11 декември 1941 година, страната все още беше изумена^[1]. Списъкът на жертвите бе завършен, съобщени бяха вече имената на убитите и полека-лека през последните няколко дни чудовището на отмъщението взе да надига глава. Почти всяко американско сърце започна да бие с непознат до този момент пулс. Най-сетне бяхме нападнати у дома си и работата не бе само в това Конгресът да обяви война. Беше далеч, далеч повече. Ставаше дума за един народ, изпълнен с ужас, с ярост и с неочаквания страх, че се бе оказало възможно това да се случи тук и с нас. Японските бойни самолети можеха да се появят в небето всеки миг на деня и нощта и изненадващо да стоварят разрушителната си мощ върху градове като Чикаго, Лос Анджелис, Омаха… Бостън… Ню Йорк… и това бе ужасяваща мисъл. Войната не се водеше между някакви си далечни онези, тя бе сполетяла нас.

Забързалият се на изток срещу студения вятър Андрю Робъртс, вдигнал яката на палтото си, се чудеше какво щеше да каже Джийн. Криеше вече от два дни. Когато се подписа срещу името си, не изпита никакво съмнение, ала като се върна у дома и я погледна в лицето, думите заседнаха в гърлото му. Но вече нямаше избор. Трябваше да й каже тази вечер. Трябваше. Щеше да отпътува за Сан Диего само след три дни.

Влакът El по Трето авеню изтрещя над главата му в момента, когато стъпките му отекваха по входните стъпала на тясната тухлена сграда, в която живееха. Бяха се нанесли тук преди по-малко от година, а влакът вече почти не им правеше впечатление.

Отначало беше ужасно, през нощите оставаха здраво прегърнати и се присмиваха един на друг в леглото. Дори кабелите на осветителните тела се тресяха, когато влакът минаваше по издигнатите на пилони релси, но вече бяха свикнали.

Анди бе започнал да харесва малкия апартамент. Джийн го поддържаше безукорно чист, понякога ставаше в пет сутринта, за да му направи домашни кифлички с боровинки и пак да остави след себе си всичко в безупречен вид, след като отиде на работа. Беше дори по-оправна, отколкото я бе мислил… и той се усмихна на себе си, докато превърташе ключа в бравата.

Във вестибюла имаше студено течение, две от лампите бяха изгорели, но в мига, в който стъпи вътре, всичко му се видя приветливо и светло. Ето ги колосаните, бели, муселинени завеси, които Джийн сама бе ушила, хубавичкият, малък, син килим, тапицериите на фотьойлите и дивана, заради които бе ходила на вечерен курс. А и всички мебели, купени втора ръка, блестяха като нови, благодарение на трудолюбивите й ръце.

Той се огледа и неочаквано усети, за пръв път откакто се бе записал доброволец, как го жегна мъка. Изпита почти физическа болка при мисълта, че трябва да й каже, че е длъжен да отпътува от Ню Йорк след три дни, а очите му неочаквано плувнаха в сълзи, когато осъзна, че не знае кога ще се завърне… кога… и даже ако се завърне… но, по дяволите, това няма значение. Ако не отидеше да се бие с японците, и други биха си помислили така. И в такъв случай някой ден тези негодници щяха да полетят над главите им, да бомбардират до разруха Ню Йорк… неговата къща… и Джийн.

Той седна във фотьойла, който тя сама бе тапицирала в спокойно тъмнозелено, и потъна в мислите си… Сан Диего… Япония… Коледа… Джийн… Дори и не разбра колко време бе седял, когато изведнъж стреснато вдигна очи. Беше чул превъртането на ключа в бравата.

Тя отвори широко вратата, ръцете й бяха пълни с кафявите хартиени торби от супермаркета. Отначало не го забеляза, сетне подскочи, когато запали лампата и го видя да й се усмихва, русата му коса падаше върху едното око както винаги, а зелените му очи гледаха право в нея. Беше все така хубав, като при запознанството им. Тогава той бе на седемнадесет, а тя на петнадесет… беше преди шест години… сега той бе само на двадесет и три.

— Здравей, скъпи, какво правиш тук?

— Дойдох у дома да те видя. — Той приближи, с лекота награби хартиените торби със силните си ръце, а тя впери големите си, тъмнокафяви очи в него със същото онова изражение на благоговение, което винаги придобиваше, когато го погледнеше. Винаги си бе било така. Той бе прекарал две години в колеж, вечерно обучение, в училището бе в отбора по лека атлетика, за няколко месеца и във футболния отбор, докато не контузи коляното си, а когато се запознаха, бе в горния курс и вече баскетболна звезда.

И сега не й се виждаше по-малко мъжествен. Всъщност, струваше й се дори по-мъжествен и се гордееше с него.

Беше си намерил добра работа. Продаваше автомобили буик в най-голямата дилърска компания в Ню Йорк и тя знаеше, че сигурно щеше да стане управител… един ден… или евентуално да продължи образованието си. Бяха говорили за това. Но засега той докарваше добри пари, а като се добавеха и спечелените от нея, живееха добре.

Тя умееше чудесно да пести. Беше усвоила това изкуство отдавна. И двамата й родители бяха загинали при автомобилна злополука, когато бе едва осемнадесетгодишна, и оттогава се издържаше сама. За късмет, когато починаха, тя току-що бе завършила училище за секретарки, а бе и умно момиче. Работеше вече почти три години в една и съща юридическа фирма.

Анди също се гордееше с нея. Изглеждаше толкова хубава, когато отиваше на работа, облечена в добре скроените костюми, които си шиеше сама, с шапките и ръкавиците, които винаги подбираше много внимателно, след справки за модните тенденции в списанията и консултации с Анди, за да бъде сигурна, че изборът й е правилен.

Той отново й се усмихна, като я гледаше как сваля ръкавиците си и хвърля широкополата си шапка на големия зелен стол.

— Как мина денят ти, сладурче? — Той обичаше, когато се върне от работа да я закачи, да я щипне, да я грабне в ръцете си, да зарови лице във врата й и да я заплаши, че ще я похити. От време на време се отбиваше на работата й да я види и тя изглеждаше толкова сериозна и улегнала, че почти го плашеше. Ала тя винаги си бе била такава. Най-сетне бе започнала да се отпуска. Той я целуна по врата и тя усети как тръпката пробягва по гръбнака й.

— Почакай да оставя покупките… — усмихна се загадъчно и се опита да измъкне една от торбите от ръцете му, но той я издърпа от нея и я целуна по устните.

— Защо да чакам?

— Анди… хайде…

Ръцете му бяха започнали да шарят страстно по тялото й, свалиха тежкото палто, разкопчаха копчетата на сакото, което носеше отдолу. Торбите с бакалските стоки отдавна бяха захвърлени настрани и те се изправиха, впили устни, притиснали силно телата си, докато най-сетне Джийн се отдръпна, за да си поеме дъх. Кикотеше се, ала това не обезкуражи ръцете му.

— Анди… какво ти става…?

Той палаво й се ухили, страхувайки се да не изтърве, нещо, което да я шокира прекалено.

— Не ме питай.

Накара я да замлъкне с нова целувка; съблече палтото, сакото и блузата, всичко това с една ръка, а след миг и полата й падна на пода и разкри белия дантелен колан за жартиери с подхождащи му пликчета, копринени чорапи с ръбове и чифт абсолютно невероятни крака. Той прекара ръка по задника й, притисна я отново силно, а тя не се възпротиви, когато той я събори на дивана. Вместо това тя свали неговите дрехи. В този момент влакът изгърмя върху естакадата си и двамата избухнаха в смях.

— По дяволите това чудо… — измърмори той тихо, докато откопчаваше с една ръка сутиена й, а тя се усмихна.

— Знаеш ли, взех вече да харесвам този шум…

Този път Джийн го целуна, а миг по-късно телата им бяха вплетени така, както бяха впити и устните им. Преди отново да проговорят в тихата стая, сякаш минаха часове. Кухненската лампа близо до входната врата още бе запалена, но във всекидневната, където лежаха, бе тъмно, както и в малката спалня зад нея. Но дори и в тъмнината на стаята той усещаше, че Джийн го гледа.

— Станало е нещо, нали така? — През цялата седмица стомахът й сякаш бе свит на топка. Тя познаваше твърде добре съпруга си, както и той нея. — Анди…?

Той все още не знаеше какво да й каже. И сега не бе по-лесно, отколкото преди два дни. А в края на седмицата щеше да стане още по-лошо. Но все някога трябваше да й го каже. Просто не му се искаше това да е сега. За първи път от три дни насам той най-неочаквано се запита дали бе постъпил правилно.

— Комай не знам какво да ти кажа…

Ала тя инстинктивно бе узнала. Усети как сърцето я заболя, когато го погледна в тъмното с широко отворени очи.

Лицето й бе тъжно, както винаги. Тя бе много по-различна от него. В очите му винаги играеше усмивка, винаги бе готов за остроумна реплика, за шега, за някоя смешна мисъл. Очите му бяха щастливи, усмивката се появяваше бързо и лесно. Животът винаги бе бил благосклонен към него.

Но с Джийн не беше така. Тя притежаваше напрегнатостта и изнервеността на онези, които са прекарали тежко детство. С двама родители-алкохолици, със сестра-епилептичка, която бе починала в леглото до нея на тринадесет години, когато Джийн е била на девет, останала сираче на осемнадесет, винаги в борба с живота, откакто се бе родила — въпреки всичко това, тя имаше някакъв вроден стил, една радост от живота, която никога не бе имала възможността да разцъфти. Анди обаче знаеше, че ако се отглежда внимателно, тя щеше да разцъфти с времето. И той по всякакъв начин се опитваше да й помогне. Но в този момент не можеше да направи нещата по-лесни за нея и в очите й съзря да се появява неочаквано старата тъга, която бе забелязал още при първата им среща.

— Заминаваш, нали?

Той кимна, тъмните й дълбоки очи се изпълниха със сълзи и тя отметна назад глава на дивана, върху който току-що се бяха любили.

— Недей, скъпа, моля те, недей…

Караше го да се чувства като негодник. Просто не можеше да понесе болката й, затова стана и пресече стаята, за да извади пакетчето Кемал от джоба на палтото си. Нервно измъкна една цигара, запали я и седна на зеления стол срещу дивана.

Тя вече плачеше открито, но когато вдигна очи да го погледне, не изглеждаше изненадана.

— Знаех си, че ще отидеш.

— Трябва, скъпа…

Тя кимна. Изглежда го разбираше, но това не намаляваше болката й. Минаха сякаш часове, преди тя да намери смелостта да зададе въпроса за единственото нещо, което искаше да узнае. Най-сетне успя:

— Кога?

Анди Робъртс преглътна с мъка. Това бе най-трудното нещо, което някога бе изричал:

— След три дни.

Тя видимо трепна и отново затвори очи, кимайки с глава, а сълзите продължаваха да се стичат по бузите й.

 

 

През следващите три дни нищо не бе вече както преди. Тя си взе отпуск от работа и изпадна в истински бяс да му приготви всичко необходимо — переше бельо, сгъваше чорапи, печеше сладки за пътуването му с влака. Ръцете й не спираха нито за миг през целия ден, сякаш ако бяха непрекъснато заети, щеше да успее да овладее себе си, пък и него. Но това бе безполезно, в събота вечерта той я накара да остави всичко, да спре да подготвя дрехи, от които нямаше да се нуждае, сладки, които нямаше да изяде, и чорапи, без които спокойно можеше да мине. Прегърна я и накрая тя отново рухна.

— О, господи, Анди… не мога… как ще живея без теб…?

Когато я погледна в очите и разбра какво й бе причинил, той се почувства така, сякаш в корема му зееше дупка с размерите на юмрук. Но нямаше друг избор… никакъв избор… беше мъж… трябваше да се бие… страната му бе във война… и най-лошото в цялата история бе, че когато не страдаше от това, което й бе сторил, той изпитваше странно, непознато вълнение и възбуда от факта, че отива на война, сякаш бе възможност, която не би могъл да получи никога отново, нещо, което трябваше да извърши почти като мистичен обред, за да се превърне в мъж. И заради това също се чувстваше гузен.

Той се разкъсваше между малките ръце на Джийн, които не искаха да го пуснат, и онова, което трябваше да стори, за да се свърши всичко по-бързо, да се качи на влака и да поеме на запад.

Трябваше да се яви на Централната гара в пет сутринта. И когато най-сетне стана, за да се облече в малката спалня, той се обърна и я погледна — беше по-спокойна, сълзите й бяха пресъхнали, очите й бяха подути и зачервени, но изглеждаше малко по-смирена, отколкото преди.

За Джийн, по някакъв ужасяващ, страховит и отчайващ начин, това бе все едно да загуби отново сестра си и родителите си. Анди бе всичко, което й бе останало. И тя по-скоро би умряла сама, отколкото да го изгуби. А ето че той най-неочаквано я оставяше.

— Ще се справиш, нали, скъпа? — Седеше на края на леглото и я гледаше, страшно му се искаше тя да го ободри сега.

Тя се усмихна тъжно и протегна ръка към неговата.

— Предполагам, че ще трябва да се справя, нали така? — И тя отново се усмихна, почти загадъчно. — Знаеш ли какво бих желала? — И двамата знаеха: той да не отива на война. Тя прочете мислите му и целуна връхчетата на пръстите му. — Освен това… надявам се, че тази седмица съм забременяла…

В наситените с емоции последни няколко дни те бяха изоставили изцяло всички предпазни мерки. Той знаеше това, но бе обзет от толкова други неща. Просто се бе надявал, че не бе най-опасният за забременяването й период. Ала сега като я погледна, той се зачуди дали бе така. През изминалата година бяха внимавали много, още от началото бяха решили, че за известно време няма да имат деца, поне през първите няколко години, докато си намерят по-добра работа или Анди се върне в колежа за още две години. Нямаше защо да бързат, и двамата бяха млади, но сега… през последната седмица целият им живот се бе преобърнал с главата надолу.

— И аз се чудех какво ни стана тази седмица… Мислиш ли, че би могла да…?

Изглеждаше разтревожен. Изобщо не би искал това да стане. Не искаше да я оставя бременна, сама, а той да е бог знае къде, на война.

Тя сви рамене.

— Бих могла… — тя се усмихна и седна в леглото. — Ще ти съобщя, ако съм забременяла.

— Чудесно. Точно от това имахме нужда сега — той изглеждаше разстроен, погледна нервно часовника на нощното шкафче.

Беше четири и десет. Трябваше да върви.

— Може би е така… И сетне, сякаш трябваше да му го каже, преди да е тръгнал, добави: — Имам предвид точно това, което казах, Анди. Много би ми се искало да е така.

— Сега?

Той изглеждаше потресен, когато тя кимна и прошепна в малката стаичка:

— Да.