Даниел Стийл
Пълен кръг (19)

Шеста глава

Съдията тромаво отиде зад банката, седна внимателно, удари два пъти с чукчето и прочете списъка на разглежданите тази сутрин дела. Съдебният пристав й донесе чаша чай в десет часа, а когато се изправи, за да обяви обедното прекъсване, тя едва можа да се придвижи до кабинета си. По това време бебето вече закъсняваше точно с девет дни. Беше запланувала да прекъсне работа преди две седмици, но всичко бе така добре организирано в дома й, че реши да се труди до самия край.

Тази вечер мъжът й я взе от Градския съвет, отвори вратата на колата и й се усмихна.

— Как мина днес? — Лесно можеше да се види гордостта, която грееше в очите му, и тя отвърна на усмивката му. Беше чудесно време и за двамата, дори и в тези дни на закъснението. Радваше се на възможността да прекара тези последни дни насаме с него, макар че трябваше да си признае, че вече се чувстваше ужасно неудобно. Към четири следобед глезените й отичаха и заприличваха на електрически стълбове, имаше проблеми с дългото заседяване, ала нямаше какво да направи.

Тя въздъхна:

— Работи се по присъдата. Мисля, че ще мога да я произнеса към края на седмицата, независимо дали ще се появи бебето или не. Ти как мислиш?

Той й се усмихна и подкара току-що купения ягуар към дома им.

— Идеята е добра, Тан. Би могла да изтърпиш още няколко дни, нали?

— Само като си помисля…

Не успя обаче.

Водите й изтекоха в осем същата вечер и, ужасена, тя се обърна към Ръс. Знаеше, че това рано или късно щеше да се случи, но изведнъж осъзна, че ставаше сега и изпита непреодолимо желание да избяга, но нямаше накъде. Тялото й щеше да я следва навсякъде.

Ръс обаче веднага разбра какво изпитваше и се опита да я успокои.

— Всичко ще бъде добре.

— Откъде знаеш? — Сопна му се тя. — Ами ако се наложи цезарово сечение? Господи, ами аз съм на сто години…

Всъщност бе на четиридесет години и четири месеца. Тя погледна Ръс и се разплака. Беше ужасена. Контракциите започнаха почти веднага, след като водата изтече.

— Искаш ли да полежиш малко, Тан, или искаш да постъпиш в болницата?

— Искам да остана тук.

Той се обади на лекаря й, донесе й чаша джинджифилова бира, включи телевизора пред леглото им и се усмихна на себе си. Щеше да е страхотна нощ за него, надяваше се всичко да мине добре. Беше уверен, че ще е така, затова бе и толкова развълнуван.

Тя бе настояла той да участва с нея в подготовката за раждането и макар да не бе присъствал при раждането на дъщерите си преди толкова много години, сега щеше да е с Тана при раждането на детето им.

Беше й обещал и нямаше търпение това да стане. Беше се прегледала на видеозон преди пет месеца, но бяха настояли да не научават пола на бебето. И сега Ръс изпитваше нарастващо вълнение и за майката, и за детето.

Към полунощ Тана подремна малко, владееше се отново. Усмихна му се, а той засичаше периодичността на болките й; в два отново се обади на лекаря и този път им наредиха да отидат в болницата.

Той взе чантата й от гардеробчето, където тя си седеше готова от три седмици насам, помогна й да се качи в колата, сетне — да слезе при болницата, подкрепи я и на влизане. Едва вървеше вече, преодоляването на контракциите изискваха цялата й сила и неговата помощ, ала и те бяха нищо в сравнение с болките, които изпита по време на раждането три часа по-късно.

Гърчеше се от болка в предродилната зала, стискаше ръката му и той усети как се надига собственият му страх. Не бе очаквал да е чак толкова болезнено, бе изпаднала в истинска агония, а в осем сутринта бебето още не се бе родило.

Слънцето бе изгряло, а тя дишаше много тежко, косата й бе мокра, очите — обезумели, гледаше го така, сякаш можеше да направи нещо за нея. Ала единственото, което можеше да стори, бе да диша ведно с нея, да държи ръката й и да й казва колко се гордее с нея. Сетне, към девет часа, всичко изведнъж потръгна. Откараха я в родилното, завързаха краката й, а тя вече крещеше от болки. Беше най-силната болка, която бе изпитвала през целия си живот; като усещаше как стиска ръката му, той имаше чувството, че тя се дави. Лекарят я окуражаваше, Ръсел плачеше, а Тана знаеше, че повече не можеше да издържи. Искаше й се да умре… да умре… да…

— Виждам главичката му… О, господи… скъпа… ето го.

И наистина се появи мъничко, червено личице, Ръсел плачеше, а Тана го погледна и се напъна страхотно още веднъж, за последен път, за да изхвърли бебето от утробата си. Лекарят го пое и бебето изплака. Прерязаха пъпната му връв, завързаха я, почистиха го бързо, продухаха нослето му, завиха го в топло одеяло и го подадоха на Ръс.

— Синът ти, Ръс… — лекарят се усмихна и на двамата.

Бяха се мъчили толкова много и толкова дълго. Тана го погледна победоносно.

— Беше чудесен, скъпи — гласът й бе пресипнал, лицето й бе посивяло, а той нежно я целуна.

— Аз ли бях чудесен?

Бе страшно впечатлен от онова, което бе видял. Бе свидетел на най-великото тайнство. А на четиридесет години тя най-сетне бе постигнала всичко. Всичко, което бе пожелала… всичко…

Очите й се изпълниха със сълзи, докато протягаше ръце и Ръс внимателно постави бебето в прегръдката й, също така, както някога го бе поставил и в утробата й.

— О, толкова е красив…

— Не — Ръсел й се усмихна през сълзи. — Ти си красива, Тан. Ти си най-красивата жена на света. — Сетне погледна сина си. — Но и той е дяволски хубав.

Харисън Уинслоу Карвър. Отдавна бяха избрали името му. Появи се на света — благословен с име, живот и любов.

Откараха я в стаята й за през нощта, тя знаеше, че никога повече нямаше да поиска да го направи, но бе доволна, че го бе сторила поне веднъж. Ръсел остана с нея, докато не се унесе в сън, а бебето си спеше в малкото легло, което бяха докарали за него.

Тя отново отвори очи, замаяна от обезболяващата инжекция, която й бяха направили.

— Толкова много, те обичам Ръс…

Той кимна, усмихнат отново, сърцето му бе завинаги нейно, след тази нощ.

— Ш-ш-т… спи сега… аз също те обичам…