Даниел Стийл
Пълен кръг (17)

Четвърта глава

Тана си взе душ, облече се и потегли за града след по-малко от час. Лицето й бе напрегнато, погледът й — мрачен. Очевидно бе, че ставаше дума за извънреден случай.

Изглеждаше така, сякаш отиваше на нечие погребение. Джак й предложи да я откара, но тя знаеше, че той си имаше свои проблеми този ден, напоследък Хари не се свърташе често в кантората и всичко лежеше на плещите на Джак.

— Сигурна ли си, че не искаш да те откарам, Тан? Не бих искал да катастрофираш някъде.

Тя го целуна разсеяно по устните и поклати глава. Беше наистина странно. Живееха заедно от толкова време, но бяха повече приятели, отколкото нещо друго.

Той бе човекът, с когото можеш да си поговориш през нощта, както впрочем бе и в случая, докато тя обмисляше стратегията си. Той я разбираше, долавяше хитринките й, бе доволен от съвместния им начин на живот и изглежда не изискваше много от нея.

Хари смяташе всичко това за неестествено, а и то наистина бе напълно различно от неговия начин на живот с Авърил.

Ала сега, докато палеше колата си, а той я гледаше как заминава, тя усети тревогата на Джак. Той все още не можеше да разбере какво й се бе случило, пък и тя не разбираше.

Половин час по-късно тя нахлу в кабинета си, беше напълно вцепенена, а сетне, без да чука влезе в кабинета на окръжния прокурор. Вече не можеше да сдържа сълзите си и те се стичаха по бузите й.

— С какво, по дяволите, съм заслужила това! — Беше поразена и той веднага почувства угризение за това, което бе сторил. Беше си помислил да си направи майтап и да й съобщи новината в обратен порядък, но изобщо не бе предположил, че тя ще се разстрои толкова много. Изпита още по-голямо съжаление, че щеше да я изгуби. А той вече съжаляваше много за нея.

— Прекалено си добра в занаята, Тан! Престани да плачеш — той й се усмихна и тя се обърка още повече.

— И затова ме уволняваш? — Тя все още бе права и го гледаше втренчено.

— Не съм казал такова нещо. Казах, че напускаш тази работа…

Тя се тръшна на стола.

— Добре де, какво означава това?

Бръкна в чантичката си, извади кърпа и си издуха носа. Не се срамуваше от изблика на чувства. Обичаше работата си, беше я заобичала още от първия ден. Бе работила в окръжната прокуратура дванадесет години. Как можеше да се откаже, та това бе един цял живот, би могла да се откаже от всичко друго, но не и от това. От всичко друго.

На окръжния прокурор му домъчня за нея, затова той обиколи писалището и дойде до нея да я прегърне през раменете.

— Хайде, Тан, не го вземай толкова навътре. И на нас ще ни липсваш — сълзите й отново потекоха й той се усмихна. Неговите очи също се насълзиха. Ако приемеше, тя щеше да си иде скоро. Достатъчно се измъчва вече. Натисна я да седне и я погледна право в очите. — Предлага ти се място зад съдийската банка, скъпа. Съдия Робъртс. Как ти звучи?

— На мен ли? — Тя се взря в него, все още не можеше да го възприеме изцяло. — На мен! Значи не ме уволняваш? — Отново се разплака, пак издуха носа си и се разсмя. — Не… будалкаш ме…

— Де да беше така — той изглеждаше радостен за нея и тя най-неочаквано извика от радост, бе разбрала какво бе сторил за нея.

— О, негодник такъв… мислех, че ме гониш.

Той се разсмя.

— Извини ме. Мислех си да ти създам само малко емоции.

— По дяволите! — Тя го погледна недоверчиво, отново издуха носа си, но бе тъй поразена от думите му, че дори не можеше да му се разсърди. — Господи, и как стана това?

— Отдавна предполагах, че ще стане, Тан. Не знаех само точно кога ще се случи. И мога да се хвана на бас, че по същото време догодина вече ще си във Върховния съд^[1]. Напълно си подходяща, след всичко онова, което свърши тук.

— О, Лари, боже мой… назначение за съдия… — не можеше изобщо да намери необходимите думи. — Просто не мога да повярвам — отново го погледна. — Аз съм само на тридесет и седем години и никога не си бях помисляла за това.

— Е, слава богу, някой друг е помислил — той и подаде ръка и раздруса нейната. — Моите поздравления, Тан, ти напълно го заслужаваш. Искат да встъпиш в длъжност след три седмици.

— Толкова скоро? Ами работата ми… Господи, имам едно дело, което влиза в съда на двадесет и трети… — тя сбърчи вежди, а той се засмя и махна великодушно с ръка.

— Забрави го, Тан. Защо не си вземеш няколко дни отпуск, за да се подготвиш за новата си работа? А делата ги стовари на нечие друго писалище. Тази седмица си прибери нещата, а след това се подготви у дома.

— Какво трябва да направя? — Тя все още бе поразена и той й се усмихна. — Да пазаря тоги ли?

— Не — засмя се той. — Но мисля, че ще трябва да пообиколиш и да потърсиш някой апартамент. Все още ли живееш в Мерин?

Знаеше, че тя живее с някого през последните две години, но не бе сигурен дали бе запазила апартамента си в града. Тя кимна. — Трябва да си намериш жилище в града, Тан.

— Защо?

— Това е едно от условията, за да бъдеш съдия в Сан Франциско. Можеш да задържиш и другата къща, но главната ти резиденция трябва да е тук.

— Наистина ли трябва да се съобразявам с това?

— Напълно. Поне през седмицата трябва да живееш в града.

— Господи! — Тя за миг се огледа разсеяно, замисли се за Джак. Най-неочаквано целият й живот се преобърна с главата надолу. — Ще трябва да направя нещо за това.

— Ще имаш доста работа в следващите седмици, но преди всичко трябва да ми отговориш — и той заговори с официален тон: — Тана Робъртс, приемаш ли да служиш като общински съдия в града и окръга Сан Франциско?

Тя го погледна с благоговение.

— Да, приемам.

Той стана и й се усмихна, радостен, че я бе сполетяло това щастие, което бе заслужила напълно.

— Желая ти успех, Тан! Ще ни липсваш тук. Очите й отново се изпълниха със сълзи; все още бе в потрес, когато се върна и седна в собствения си кабинет. Трябваше да свърши хиляди неща. Да опразни писалището си, да прегледа купищата дела, да ги предаде с обяснения на някой друг, да се обади на Хари, да каже на Джак… Джак… Тя погледна часовника си и грабна слушалката. Секретарката му рече, че имал среща, но тя й каза да я свърже, въпреки това.

— Здравей, скъпа, добре ли си?

— Да — бе останала почти без дъх. Не знаеше отгде да започне. — Няма да повярваш какво се случи, Джак!

— Чудих се какво, по дяволите, е станало, та да ти се обаждат у дома. Какво стана, Тан?

Тя пое дълбоко дъх.

— Току-що ми предложиха място на съдия. Последва пълно мълчание от другата страна.

— На твоята възраст?

— Не е ли невероятно? — Вече бе усмихната широко. — Искам да кажа, би ли повярвал… аз никога не бях и помисляла…

— Радвам се за теб, Тан — тонът му бе спокоен, но и доволен, а тя се сети какво й бе казал окръжният прокурор. Трябваше да си намери жилище в града, но не искаше да му казва за това по телефона.

— Благодаря ти, скъпи! Все още съм в шок. Хари там ли е?

— Не, днес го няма.

— Напоследък не се свърта много в кантората, а? Къде е?

— Мисля, че е на Тахо, с Авърил и децата ще карат удължен уикенд. Можеш да му позвъниш там.

— Ще почакам да се върне. Искам да видя каква физиономия ще направи.

 

 

Ала физиономията, която не искаше да види, бе тази на Джак, когато му каза, че трябва да се премести от Мерин.

— Помислих си за това, след като се обади — той се натъжи, след като тя му съобщи новината вечерта.

Очевидно бе разстроен, тя — също, но в същото време бе и много радостна. Беше се обадила дори на майка си и Джийн бе потресена.

— Дъщеря ми — съдия?

Страшно се зарадва за Тана. Може би в крайна сметка нещата щяха да потръгнат, веднъж се бе срещнала с Джак и той и се бе понравил. Надяваше се накрая да се оженят, нищо, че Тана вече бе прекалено възрастна да роди. Но след като бе вече съдия, може би това нямаше кой знае какво значение. Дори и Артър се зарадва много за нея. Джийн му бе обяснила неколкократно какво се бе случило.

Сега Тана погледна към Джак.

— Как ти се вижда перспективата да живееш в града през седмицата?

— Калпава — беше откровен с нея. — Тук ни е дяволски добре.

— Мисля си да потърся нещо малко, та да не ни създава грижи. Апартамент, дори гарсониера…

Той поклати глава.

— Ще луднем, след като сме свикнали с тази широка къща.

От две години си живееха като царе, имаха огромна спалня, кабинети и за двамата, всекидневна, трапезария, стая за гости и за Барб, панорамна гледка към залива. След всичко това гарсониерата би им заприличала на затворническа килия.

— Е, все пак трябва да направя нещо, Джак, а и разполагам само с три седмици.

Тя го погледна, леко раздразнена, не гледаше да я улесни и тя се запита дали новото й назначение не му е неприятно. Би било естествено да е така, поне в началото, но през следващите седмици не й остана време да мисли за това.

Разпредели делата, които бяха у нея, опразни писалището си и запрепуска из града да огледа сума апартаменти; най-сетне през втората седмица агентът по недвижими имоти й се обади. Имал нещо много специално, което Тана трябвало да види — в Пасифик Хайтс.

— Не е точно това, което имахте предвид, но си заслужава да се види.

Когато отиде се оказа, че бе повече, отколкото бе очаквала. Беше куклен дом, от чийто вид дъхът й секна — мъничко бижу, боядисано в бежово, с ивици кафяво и бяло. Беше абсолютно безупречна къща, с паркет на пода, мраморни камини почти във всяка стая, огромни гардероби, съвършено осветление, двойни френски прозорци и изглед към залива. Тана изобщо не си бе мислила, че може да попадне на нещо подобно, но ето че се бе случило и тя изобщо не можеше да откъсне очи от къщата.

— Колко е наемът? — Знаеше, че щеше да бъде баснословен. Къщата бе сякаш излязла от страниците на някое шикозно списание.

— Не се дава под наем — агентът й се усмихна. — За продан е.

Съобщи й цената и Тана бе удивена колко бе разумна тя. Не беше евтино, но нямаше да съсипе всичките й спестявания с един удар, а и при тази цена къщата всъщност бе едно добро капиталовложение. Трудно можеше да се пребори с изкушението, а и тя идеално й подхождаше. Голяма спалня на втория етаж, будоар със стени, покрити с огледала, малко кабинетче с тухлена камина, а долу, на първия етаж — голяма, красива всекидневна, малка кухничка, която водеше към вътрешен двор, обрамчен с дървета.

Тя веднага подписа документите, внесе депозита и се отби в кантората на Джак. Беше малко поизплашена от това, което бе сторила. Знаеше, че не бе сбъркала, но все пак… беше извършила нещо съвсем независимо, съвсем сама, като възрастен човек… и не го бе попитала.

— Господи боже, кой е починал? — Рече той като влезе в антрето и видя лицето й.

Тя се засмя нервно.

— Така е по-добре. Целуна я по шията. — Да не би да тренираш за съдия? Ще изплашиш хората до смърт, ако се разхождаш с подобно изражение на лицето.

— Току-що извърших една лудост — думите се изтръгнаха от устата й и тя се усмихна.

Той бе имал тежък ден, а още не бе минало два следобед.

— Е, нима това е новина? Хайде, влез вътре и ми разкажи.

Тана видя, че вратата на Хари бе затворена и не почука. Влезе направо в голямата, приятна стая на Хари във викториански стил. Бяха купили кантората преди пет години. Беше добро капиталовложение и за двамата, може би това щеше да му помогне да разбере какво бе сторила тя. Иззад писалището си той й се усмихна.

— Е, и какво направи?

— Мисля, че току-що купих една къща — изглеждаше като уплашено хлапе и той се разсмя.

— Значи мислиш, че си го направила. И какво те кара да мислиш така? — Тонът му бе обичайният, но погледът му бе по-различен и тя се учуди защо.

— Всъщност, подписах документите… о, Джак… надявам се, че постъпих правилно!

— Харесва ли ти?

— Влюбена съм в нея.

Беше изненадан, никой от двамата досега не бе поискал да притежава къща. Бяха говорили за това няколко пъти. Нямаха нужда от някакво постоянно пристанище и той не бе променил мнението си. Но очевидно тя бе променила своето и той се попита защо. Много неща се бяха променили през последните десетина дни, най-вече у нея. За него нищо не се бе променило.

— Това няма ли да ти създаде сума неприятности, Тан? Да я поддържаш, да се тревожиш за протеклия покрив и всичките тези глупости, за които си говорихме и преди.

— Не знам… предполагам… — тя го погледна боязливо. Беше време да го попита. — И ти ще дойдеш там, нали?

Гласът й бе уплашен и мек и той й се усмихна. Беше едновременно и лесно ранима, и мекушава, но и същевременно — невероятно силна. Обичаше тези й черти и знаеше, че винаги щеше да ги обича. И Хари обичаше това у нея, както и лоялността й, горещото й сърце и светлия й ум. Беше си толкова красиво момиче, независимо дали бе съдия или не. Седнала срещу него, зяпнала го в очите, тя му приличаше повече на тийнейджърче.

— Ще има ли място и за мен?

Гласът му прозвуча колебливо, а тя закима буйно и косата й силно се разлюля. Беше я отрязала точно до раменете само няколко седмици преди да научи новината, изглеждаше много елегантно пригладена, спускаше се като златен водопад до раменете й.

— Разбира се, че има.

Ала той не бе много сигурен в това, след като видя къщата още същата вечер. Съгласи се, че бе красива, но в неговите очи бе прекалено женствена.

— Как можеш да говориш така? В нея няма нищо друго, освен стени и подове.

— Не знам. Просто ми се вижда такава, може би защото знам, че е твоя собственост — обърна се към нея, беше се натъжил изведнъж. — Съжалявам, Тан, наистина е красива… не исках да ти развалям празника.

— Няма нищо. Ще я направя удобна и за двама ни. Обещавам ти.

Той я заведе на вечеря, говориха си с часове, за новата й работа, за школата за съдии, която трябваше да посещава в продължение на три седмици в Оукланд и да живее в някоя хотелска дупка с другите новоназначени съдии. Всичко й се виждаше вълнуващо и ново, не беше изпитвала подобно чувство от години.

— Все едно започваш живота си отначало, нали? — Очите й блестяха весело, погледна го, а той й се усмихна.

— Предполагам, че е така.

Върнаха се у дома, любиха се и сякаш нищо не се бе променило кой знае колко.

През следващите седмици тя купува мебели за новата къща, приключи със сделката по купуването, купи си и нова рокля за церемонията по встъпването й в длъжност. Дори покани майка си да присъства, но Артър не се чувствал добре и Джийн не искала да го оставя сам. Хари обаче щеше да присъства, и Авърил, и Джак, и всички приятели и познати, с които се бе сдобила с годините.

В крайна сметка на церемонията присъстваха двеста души, а Хари даде прием в нейна чест в Трейдър Вик. Това бе най-празничното събитие, в което бе участвала.

Късно следобед усмихната тя целуна Джак.

— Донякъде прилича на сватба, нали? — Той също се засмя и двамата се спогледаха по начин, който бе понятен само за тях.

— Далеч по-хубаво, слава богу.

Пак се засмяха и той танцува с нея, а като се прибираха у дома вечерта, и двамата бяха малко пийнали.

През следващата седмица тя отиде в школата за съдии.

Отседна в хотела, в който и бяха резервирали стая, но планираше да прекарва уикендите в Тибърън, с Джак; все се намираше обаче нещо за свършване в новата й къща — да се окачи картина, да се поправи осветлението, да се внесе доставеният диван, да се срещне и да поговори с кандидата за градинар. Затова първите две седмици, когато не бе в школата за съдии, тя спа в града.

— Защо не дойдеш да спиш при мен? — В тона й се прокрадна жалостива нотка, беше и раздразнена.

Не беше я виждал с дни, но това си бе в реда на нещата за момента. Тя имаше толкова много неща на главата си.

— Имам твърде много работа — отсече той.

— Можеш да си вземеш работата и тук, скъпи. Ще сваря супа, ще направя салата, а можеш да използваш и моето кабинетче.

Той улови собственическия нюанс в думите й. Както и всичко останало през тези дни, той го подразни, но точно тогава имаше да мисли за куп други работи.

— Нали знаеш какво означава да си помъкнеш всичките бумаги в нечий дом?

— Аз не съм нечия. Аз съм си аз. А и ти живееш тук.

— Откога?

Тя се обиди от тона му и се затвори в себе си. Дори и Денят на благодарността премина напрегнато, прекараха го с Хари, Авърил и децата.

— Как е новата къща, Тан?

Хари се радваше за всичко, което се бе случило с нея, но тя забеляза, че изглеждаше изморен и изтощен, а и Авърил бе също тъй напрегната. Денят бе тежък за всички, дори и децата пискаха повече от обикновеното, а кръщелникът на Джак и Тана плака почти през цялото време.

Когато най-сетне потеглиха за града, тя въздъхна, а Джак очевидно се отпусна в тишината на колата.

— Не се ли радваш, че нямаш деца? — Той я погледна като заговори, а тя му се усмихна.

— В такива дни — да, но когато са нагласени с новите си дрешки, или като са заспали дълбоко и погледнеш как Хари гледа Авърил… понякога си мисля, че би било хубаво да си на тяхно място… — тя въздъхна и го погледна. — Не мисля, че бих могла да издържа на това, обаче.

— Страшно готино ще изглеждаш на съдийския си трон с куп деца наоколо — рече саркастично той и тя се разсмя. Напоследък бе твърде рязък с нея и тя забеляза, че караше към града, а не към Тибърън и го изгледа изненадана.

— Не отиваме ли у дома, скъпи?

— Разбира се… мислех, че искаш да си идеш в своята къща.

— Нямам нищо против, аз… — тя пое дълбоко дъх. В крайна сметка, трябваше да го изрече. — Бесен си ми за това, че купих къщата, нали?

Той сви рамене и продължи да кара, внимаваше при разминаването с другите коли.

— Предполагам, че това бе нещо, което е трябвало да направиш. Но просто не смятах, че ще направиш точно това.

— Всичко, което съм сторила, е, че купих малка къща в града, защото трябва да имам жилище в него.

— Просто не смятах, че си искала да притежаваш нещо, Тан.

— Какво значение има дали ще я наемеш или ще я купиш? Тя е една добра инвестиция. Нали си говорехме да направим нещо подобно.

— Да, ама решихме да не го правим. Защо ще се затваряш в нещо за постоянно? — Направо го втрисаше от подобна мисъл. Напълно го устройваше да живеят под наем в Тибърън. — Никога не си мислила така.

— Понякога нещата се променят. Преди това нямаше смисъл, но аз се влюбих в тая къщичка.

— Знам. Може би точно това ме тревожи. Толкова е твоя, а не наша.

— Значи ли това, че би предпочел да бяхме купили нещо заедно? — Но тя го познаваше твърде добре.

Той поклати глава:

— Това просто би усложнило отношенията ни. Знаеш, че е така.

— Човек не би могъл винаги да живее по най-опростения начин. А както вървят нещата, мисля, че се справяме дяволски добре. Ние двамата сме най-необременените човеци, които познавам.

Бяха постъпили така нарочно. Нищо не бе постоянно и скрепено с документи. Целият им съвместен живот можеше да се разпадне за броени часове, или поне така си мислеха, най-малкото това си бяха говорили през тези две години.

Тана продължи:

— По дяволите, нали поддържах апартамент в града? И какво от това?

Но работата не бе в къщата, а в новата й служба, както бе заподозряла преди седмици. Тя го дразнеше, цялата шумотевица, пресата… Преди се бе примирявал, защото тя бе само помощник окръжен прокурор, ала сега вече бе съдия… Ваша светлост… Съдия Робъртс. Тя бе забелязала изражението на лицето му всеки път, когато някой се обърнеше така към нея.

— Знаеш ли, не е честно да стоварваш всичко върху мен, Джак! Не мога да направя нищо. Случи се нещо прекрасно и трябва да свикнем с него. Можеше да се случи и с теб. Нали така?

— Мисля, че щях да се държа по-иначе.

— Как? — Веднага се засегна от думите му.

— Всъщност — той я погледна укорително, сръднята помежду им най-сетне бе облечена в думи, досущ както една симфония — с хорал, но все пак бе облекчение, че тя изби. — Мисля, че щях да откажа предложението. Дяволски надута работа!

— Надута ли? Как можа да изречеш тези ужасни думи. Нима ме смяташ за надута, само защото съм приела поста?

— Зависи как ще се държиш — отвърна загадъчно угой.

— Е?

Бяха спрели на светофар и той се обърна да я погледне, а сетне се извърна.

— Виж сега… не обръщай внимание… Просто не ми се нравят промените, които това назначение повлече подире си. Не ми харесва, че трябва да живееш в града, не ми харесва проклетата ти къща, нищо не ми харесва.

— И възнамеряваш да ме накажеш, така ли? Господи, та аз се опитвам да се справя по най-добрия начин, просто ми дай възможност. Нека осмисля нещата. Знаеш, че за мен това е голям шанс.

— Човек не би си помислил това, като те гледа. Изглеждаш щастлива.

— Е, щастлива съм — беше откровена с него. — Чудесно е, ласкаещо, интригуващо, харесва ми кариерата ми. За мен е вълнуващо, но също така и плашещо ново начинание, още не знам как ще се справя, а и не искам ти да се чувстваш засегнат…

— Остави това…

— Какво значи остави това? Обичам те, Джак! Не искам това да ни унищожи.

— Тогава то няма да успее.

Той сви рамене и подкара, ала и двамата не бяха убедени в думите му, а и през следващите няколко седмици той бе невъзможен.

Тя си постави за цел да нощува в Тибърън винаги, когато това бе възможно, придумваше го непрестанно, но той й бе сърдит и Коледата, която прекараха в нейната къща, се оказа твърде мрачна.

Той й бе дал да разбере, че ненавиждаше всичко в къщата й и си замина в осем сутринта на следващия ден, оправдавайки се, че имал работа.

През следващите шест месеца й вгорчаваше живота непрекъснато, но въпреки това на нея й се нравеше новата й служба. Единственото, което не й харесваше, бе това, че се налагаше да работи до късно. Понякога оставаше в съда до полунощ, трябваше да научи толкова много нови неща, да прочете толкова много закони за всяко отделно дело. От нея зависеше толкоз много, че тя почти не забелязваше нищо друго. Стигна се дотам, че не забеляза колко нездрав вид имаше Хари. Не разбра, че вече ходеше съвсем рядко на работа и в края на април Джак се обърна към нея и й се разкрещя.

— Ти какво, ослепя ли? Та той умира, за бога! Така е през последните шест месеца, Тан. Никой ли вече не те интересува, по дяволите?

Думите му я пронизаха дълбоко и тя ахна.

— Не е вярно… не може да бъде… — ала изведнъж осъзна защо бе тъй бледо лицето му, защо погледът му — бе тъй призрачен. Но защо не й бе казал? Защо? Тя погледна с укор Джак: — Защо не ми каза нищо?

— Нямаше да чуеш. Толкова си се унесла в собствената си значимост напоследък, че не виждаш изобщо какво става наоколо.

Това бе тежко обвинение, думите бяха ядни. Без да каже нищо, тя напусна тази вечер Тибърън и отиде в собствената си къща, обади са на Хари по телефона и още преди да е изрекла и дума, се разплака.

— Какво се е случило, Тан? — Гласът му бе изморен и тя се чувстваше така, сякаш сърцето й щеше да се пръсне.

— Не мога… аз… о, господи, Хари…

Цялото напрежение, натрупано през последните месеци, сякаш изведнъж се стовари върху нея — скарването с Джак, думите, които й бе казал за болестта на Хари онази вечер. Не можеше да повярва, че той умира, ала като се срещна с него да обядват на следващия ден, той я погледна кротко и каза, че било вярно. Усети как дъхът й секна, сякаш бе прободена право в сърцето, и тя се взря в него.

— Но това не може да е вярно… не е честно…

Разрида се като малко момиченце, не бе в състояние да го утеши. Безутешна, самата тя изпитваше прекалено силна болка. Той обиколи със стола си масата, отиде до нея и я прегърна. В неговите очи също блестяха сълзи, но бе странно спокоен.

Знаел за неизбежното почти от година, казали му, че съществува подобна възможност още преди време. Раняването му бе скъсило живота. Страдаше от хидронефрит, който го съсипваше страшно бързо и водеше до пълна бъбречна недостатъчност. Бяха опитали всичко, за да го излекуват, но тялото му постепенно и тихо се предаваше. Тя го погледна, в очите й се четеше ужас.

— Не мога да живея без теб!

— Не, ще можеш…

Той се тревожеше повече за Авърил и за децата. Знаеше, че Тана ще оцелее. Тя го бе спасила. Тя никога нямаше да се предаде.

— Искам да ми обещаеш нещо. Искам да направиш така, че Авърил да е добре. Децата са осигурени, тя има всичко, от което ще се нуждае, но тя не е като теб, Тан… винаги е била зависима от мен.

Тя погледна втренчено.

— Баща ти знае ли?

Той поклати глава.

— Никой не знае, освен Джак и Авърил, а сега и ти — беше го яд на Джак, че й бе казал, особено пък като се скарали, ала сега искаше тя да му обещае нещо. — Обещаваш ли да я наглеждаш?

— Разбира се.

Беше зловещо, говореше така, сякаш възнамеряваше да замине на някакво пътешествие. Тя го погледна и в съзнанието й запрепускаха двадесетте години, в които го бе обичала… танците, на които се бяха запознали… годините в Харвард и Бостънския университет… как се преместиха на Запад… Виетнам… болницата… правният факултет… апартаментът, в който живяха заедно… нощта, когато се роди първото му дете… беше невероятно, невъзможно. Животът му още не бе свършил, не можеше да свърши. Тя се нуждаеше толкова много от него! Ала тя си спомни за поредицата от инфекции на пикочния мехур и изведнъж разбра накъде водеха те — той умираше.

Разплака се отново, той я прегърна силно, а сетне, като го погледна, тя зарида.

— Защо…? Не е справедливо…

— Дяволски малко неща в живота са справедливи — усмихна й се, но усмивката му бе слаба, някак си студена.

Не го бе грижа какво щеше да стане с него, тревожеше се за жена си и за децата си. Беше се безпокоил за тях с месеци, опитваше се да приучи Авърил да се справя сама, но без особен резултат. Бе изпаднала в пълна истерия, отказваше да научи каквото и да е, сякаш по този начин щеше да предотврати неизбежното. Отслабваше с всеки изминал ден и сам знаеше, че краят му бе близо. Вече ходеше в кантората веднъж или два пъти седмично; ето защо тя не го срещаше, когато понякога се отбиеше да види Джак.

Разказа му за него.

— Той започва да ме ненавижда.

Беше тъй мрачна, че това го плашеше. Никога не я бе виждал такава. Времената бяха трудни за всички тях. Той още не можеше да повярва, че ще умре, макар да знаеше, че ще е така. Беше все едно като да изпразваш пълнежа на парцалена кукла, чувстваше как бавно-бавно чезне и как един ден просто нямаше да го има. Просто така. Ще се събудят, а него няма да го има. Тихо и кротко. Без писъка и борбата, с която човек идва на белия свят, а само с една сълза и с въздишка, и е последния дъх, с който човек минава в отвъдното, сякаш то съществуваше. Не бе сигурен и в това, но не бе и сигурен дали го интересуваше. Бе достатъчно разтревожен за хората, които оставяше, за съдружника си, за жена си, за децата, за приятелите си. Те сякаш всички търсеха опора в него и това го изтощаваше. Ала и го караше същевременно да се държи, както и сега с Тана.

Почувства, че трябваше да сподели нещо с нея, преди да си замине. Нещо важно за нея. Искаше тя да промени живота си, преди да бе станало прекалено късно, беше казал същото и на Джак, но той не искаше и да чуе.

— Не те мрази, Тан. Виж сега, твоята нова служба му се струва плашеща. Освен това през последните месеци е разстроен и заради мен.

— Поне можеше да ми каже нещо.

— Накарах го да се закълне, че няма да ти каже, не бива да го виниш. А що се отнася до останалото, ти сега си важна персона, Тан. Работата ти е по-важна от неговата. Просто нещата са такива. Трудно е и за двама ви, но той ще трябва да се приспособи към положението.

— Кажи му го.

— Казал съм му го.

— Той ме наказва за това, което се случи. Мрази къща ми, вече не е същият.

— Не, същият си е.

Прекалено същият, за да се хареса на Хари. Все още вярващ в същите смехотворни неща; да си остане недосегаем, при пълна липсва на ангажираност или постоянство. Това бе един празен живот и Хари му бе казал, че живее по най-глупашкия начин, но Джак само сви рамене. На него така му харесваше или поне му бе харесвало, докато Тана не получи ново назначение. Тъкмо то сега бе причина за голямото му раздразнение и той не го скри от Хари.

— Може би те ревнува от работата ти. Не е хубаво, но е възможно, все пак и той е човек.

— Е, и кога ще порасне? Или може би трябва да си подам оставката?

Беше голямо облекчение да си говорят за обикновени човешки неща, сякаш кошмарът бе престанал да съществува, сякаш тя можеше да го спре, ако си говореха за нещо друго. Също като в доброто старо време… толкова бе хубаво…

Очите й се изпълниха със сълзи, като си помисли за това…

— Разбира се, че не трябва да си подаваш оставката. Просто му дай време — той погледна Тана, беше си наумил и още нещо. — Искам да ти кажа нещо, Тан. Две неща — беше тъй напрегнат, сякаш цялото му тяло се бе превърнало в огън, тя почувства как думите му дълбаеха право в душата й. — Не знам какво ще донесе утрешният ден, дали ще съм още тук… дали… Имам да ти кажа две неща и това е единственото, което ти оставям, приятелко моя. Чуй добре. Първо, благодаря ти за това, което направи за мен. Последните шестнадесет години от живота ми са подарък от теб, не от лекаря ми, не и от някой друг, а само от теб. Ти ме върна към живота, накара ме да продължа… ако не беше ти, нямаше да срещна Авърил, нямаше да имам деца… — И неговите очи бяха изпълнени вече със сълзи, стичаха се бавно по бузите му. — Така стигам до второто нещо. Ти се самозалъгваш, Тан. Не знаеш какво изпускаш и няма да знаеш, докато не стигнеш до него. Ти се лишаваш сама от семейство, от ангажираност, от истинска любов… не назаем, не под наем, не временна или наподобяваща любов. Знам, че онзи глупак е влюбен в теб и че ти го обичаш, но е решен да бъде свободен, за да не сгреши отново, а това е най-голямата му грешка изобщо. Омъжи се, Тан… роди си деца… това е единственото нещо, което има смисъл в живота… единственото, за което ме е грижа… единственото важно нещо, което оставям след себе си… няма значение кой си и какво правиш, докато не постигнеш това и не станеш това и не дадеш от себе си това, ти си едно нищо, един никой… и си наполовина жив… Тана, не се самозалъгвай… моля те…

Вече плачеше открито. Беше я обичал толкова силно и толкова дълго и не искаше тя да изпусне онова, което бяха изживели двамата с Авърил. Докато й говореше, тя моментално си спомни безбройните им споглеждания, тихата радост, смехът, който никога не секваше… но скоро щеше да секне завинаги… И дълбоко в себе си тя винаги бе знаела, че онова, което той казваше, бе вярно, че и тя бе искала посвоему същото, но и посвоему се боеше… и мъжете в живота й не бяха схванали това… Йейл Макби, Дрю Ландс… а сега и Джак… както и онези между тях, които нямаха значение. Никога не бе имала някой, който да бе близо до истината. Може би бащата на Хари би разбрал, но това бе толкова отдавна…

— Ако се появи възможността, не я изпускай, Тан. Откажи се от всичко, ако потрябва. Но ако е истинско, то това няма и да ти се наложи.

— Какво предлагаш да направя? Да изляза на улицата с табела на гърдите: Оженете се за мен! Нека имаме деца! — Те се разсмяха и за миг сякаш се бяха върнали в доброто старо време.

— Да, глупаче, защо не?

— Обичам те, Хари — думите се изтръгнаха от нея и тя отново се разплака, а той я прегърна силно.

— Аз всъщност, изобщо няма да си отида, Тан. Знаеш това. Ти и аз сме преживели твърде много заедно, за да изчезне то… същото важи и за Авърил и мен, но по различен начин. Аз ще съм тук, ще ви хвърлям по едно око.

Плачеха и двамата, а тя си мислеше, че не би могла да живее без него. Можеше да си представи какво изпитваше Авърил.

Това бе най-болезненият отрязък от живота им. През следващите три месеца те го гледаха безсилни как полека се стопява.

 

 

В един топъл, слънчев ден, когато слънцето бе високо в небесата, някой й позвъни по телефона. Беше Джак. Тя усети сълзите по гласа му и сърцето й сякаш спря.

Бе видяла Хари предишната вечер. Ходеше да го види всеки ден, независимо кога — по обяд или вечер, а понякога и рано сутрин. Снощи я държа за ръката и й се усмихваше. Едва говореше. Тя го целуна по бузата и кой знае защо се сети за болницата, толкова отдавна беше. Искаше й се да го върне отново към живота, да го накара да се бори, ала вече не можеше, беше й по-лесно да си отиде.

— Току-що почина — Джак замлъкна, а Тана се разплака.

Искаше й се да го види още веднъж… да чуе смеха му… да види очите му…

Не можа да заговори веднага, сетне разтърси глава и пое дълбоко дъх, за да се пребори с риданията.

— Как е Авърил?

— Изглежда добре.

Харисън бе пристигнал предишната седмица и живееше при тях.

Тана погледна часовника си.

— Ще отида веднага. И без това си взех почивка този следобед.

Почувства как думите й го накараха да се напрегне, сякаш тя парадираше пред него. Ала нещата си бяха тъкмо такива. Тя бе градски съдия и си бе взела свободен следобед.

— Ти къде си?

— В кантората. Баща му току-що ми се обади.

— Добре, че е бил там. Ще отидеш ли сега?

— Не мога веднага, след малко.

Тя кимна, помисли си, че ако тя бе казала същото, той щеше да й отвърне с нещо неприятно от типа на колко важна се правела. Не можеше да се пребори с него вече, а и Хари, въпреки положените усилия, не бе успял да го вразуми, преди да почине. Имаше толкова много неща, които искаше да сподели с хората, които обичаше. Ала всичко свърши твърде рано, Тана подкара по Бей Бридж, сълзите се стичаха по лицето й, ала изведнъж тя почувства, че той сякаш бе до нея и се усмихна. Беше изчезнал, но сега бе навсякъде. С нея, с Авърил, с баща си, с децата…

— Здравей, дечко!

Тя се усмихна отново, докато шофираше, сълзите й продължиха да се леят, а когато стигна до дома му, него го нямаше. Бяха го взели да го приготвят за църковната служба.

Харисън седеше във всекидневната, беше като зашеметен. Сякаш бе остарял изведнъж, но Тана се сети, че той вече гонеше седемдесетте. С изписаната по лицето му мъка обаче изглеждаше много по-възрастен.

Тя не изрече нищо, просто отиде до него, прегърнаха се силно, сетне от спалнята излезе Авърил, беше облечена в обикновена черна рокля, русата й коса бе опъната назад, носеше венчалната си халка на лявата ръка.

От време на време Хари й бе подарявал красиви неща, но сега не носеше нищо от тях — нищо, освен мъката, гордостта и любовта им. Стоеше там, заобиколена от живота, от дома им и от децата им. Изглеждаше необичайно красива и Тана й завидя по някакъв странен начин. Тя и Хари бяха изживели неща, които малцина други хора бяха познали, и независимо колко бе продължило, то бе всичко за тях.

И изведнъж, за пръв път в живота си, Тана почувства абсолютна празнота. Съжаляваше, че не се бе омъжила за него преди години, или пък за някой друг… да се бе омъжила… да имаше деца… Усети болезнена дупка в душата си, която не можеше да бъде запълнена. През цялото време — докато траеше службата, докато го изпращаха на гробищата, сетне, когато остана сама.

Тя чувстваше нещо, което не можеше да обясни никому. А когато се опита да го сподели с Джак, той поклати глава и я погледна втренчено.

— Недей да полудяваш сега, Тан, само защото Хари е починал! — Беше му казала, че изведнъж усетила живота си пропилян, защото не се била омъжила и нямала деца. — Аз съм имал и двете, но повярвай ми, това изобщо не променя нещата. Не се самозалъгвай, не всеки би могъл да има онова, което имаха те. Всъщност, изобщо не познавам други като тях. И ако се омъжиш, за да потърсиш именно това, ще се разочароваш, защото то просто няма да съществува.

— Откъде можеш да бъдеш сигурен? Би могло и да стане — тя бе разочарована, но от онова, което той каза.

— Повярвай ми…

— Не би могъл да си толкова категоричен. Свалил си някакво двадесетгодишно момиче и на бърза ръка те оженили. Това е съвсем различно от интелигентния избор, който може да се направи на нашата възраст.

— Нима се опитваш да ме притиснеш, Тан? — Той я погледна ядосано и красивото му русоляво лице изведнъж стана уморено и изтощено. Загубата на Хари се бе отразила тежко и на него. — Не го прави сега. Не му е времето.

— Просто ти казвам какво изпитвам.

— Чувстваш се отвратително, защото е починал най-добрият ти приятел. Ала недей да гледаш на нещата от романтичната им страна, особено на брака и децата. Повярвай ми, не са такива.

— Откъде по дяволите, знаеш това? Не можеш да решаваш за друг, освен за себе си. Не се опитвай да преценяваш вместо мен, по дяволите, Джак!

Всичките й чувства избликнаха изведнъж.

— Толкова се страхуваш, да не би да се обвържеш с някого, че започваш да пискаш, само ако някой се доближи до теб. И знаеш ли какво? Писна ми, до гуша ми дойде да ме наказваш през цялото време, само защото миналата година станах съдия.

— Това ли мислиш, че правя?

И за двамата бе облекчение да си покрещят малко, но в нейните думи имаше истина и тя попадна точно на място. Той затръшна вратата на дома й и сетне тя не го видя цели три седмици.

Това бе най-дългата им доброволна раздяла, откакто се бяха запознали, ала нито той, нито тя позвъниха по телефона. Изобщо не се видяха до деня, в който дъщеря му пристигна за ежегодното си посещение и Тана я покани да живее при нея в града. На Барб идеята й допадна много и когато следващия следобед тя пристигна в малката къщичка, Тана бе поразена от промяната в нея. Току-що бе навършила петнадесет години, вече изглеждаше почти като жена, с издължените си крайници, хубавките малки бедра, големите сини очи и огненочервената си коса.

— Изглеждаш страхотно, Барб.

— Благодаря, ти — също.

Тана я задържа пет дни, дори я взе със себе си в съда, но чак в края на седмицата най-сетне заговориха за Джак и за промяната в отношенията им.

— Той непрекъснато ми крещи — и на Барбара й бе направило впечатление, не й беше много приятно с него. — Мама казва, че винаги е бил такъв, но когато ти беше край него, не бе такъв, Тан.

— Предполагам, че напоследък е много изнервен.

Опита се да го оправдае, заради Барб, за да не се смята тя виновна, но истината бе, че нервността му се дължеше на конгломерат от събития. Тана, Хари, напрежението в работата му. Изглежда, при него нищо не вървеше както трябва и когато Тана се опита да вечеря с него, след като Барб си бе заминала за Детройт, всичко свърши отново с дърлене. Скараха се за това какво би трябвало да направи Авърил с къщата им. Той смяташе, че трябвало да я продаде и да се премести в града, но Тана не бе съгласна.

— Тази къща означава много за нея; живяха в нея с години.

— Необходима й е промяна, Тан. Човек не бива да живее само с миналото.

— Защо, по дяволите, толкова много се боиш изобщо да живееш, да се обвържеш с нещо? Май изобщо се боиш да ти пука за нещо.

Беше забелязала това у него от много време насам. Винаги бе искал да е свободен, неангажиран, необвързан. Бе истинско чудо, че връзката им бе продължила толкова дълго, но бе очевидно, че вече не бе в добра форма, а и в края на лятото съдбата им нанесе още един удар.

Както й бяха казали, когато преди година й предлагаха мястото в градския съд, се бе появила ваканция и я издигнаха във Върховния съд. Чудеше се как да съобщи на Джак, но не искаше той да разбере от някой друг.

Стиснала зъби, тя му се обади една вечер у дома му. Беше в уютната си малка къщичка, четеше юридическите книги, които си бе взела у дома, за да направи сверка с някои рядко използвани текстове на наказателния кодекс, и когато той вдигна слушалката, тя затаи дъх.

— Здрасти, Тан, какво става?

Изглеждаше много спокоен, от месеци насам не бе в подобно състояние и на нея не й се искаше да му разваля настроението, макар да знаеше, че новината щеше да има точно такъв ефект. Оказа се права. Когато му съобщи, че е станала върховен съдия, гласът му прозвуча така, сякаш някой го бе цапардосал в слънчевия сплит.

— Това е хубаво. Кога? — Каза го така, сякаш тя му бе пуснала кобра в краката.

— След две седмици. Ще дойдеш ли на церемонията по въвеждането ми в длъжност или би предпочел да не идваш?

— Предполагам, че повече би ти харесало да не идвам — бе тъй чувствителен, че нямаше смисъл да го убеждава.

— Не съм казала такова нещо. Но знам колко се разстройваш от моята работа.

— Какво те кара да мислиш така?

— О, моля те, Джак… нека не се впускаме отново в това…

Беше уморена, бе имала тежък ден, а и всичко сега, след смъртта на Хари, изглеждаше по-трудно и по-тъжно отвсякога. А и след като отношенията й с Джак стигнаха задънена улица, това, меко казано, очевидно не бе най-щастливия отрязък от живота й. — Надявам се да дойдеш.

— Това означава ли, че дотогава няма да те видя?

— Разбира се, че не. Можеш да ме видиш, когато поискаш.

— Какво ще кажеш за утре вечер? — Сякаш я подлагаше на проверка.

— Чудесно. У теб или у мен? — Тя се засмя, но не и той.

— Твоята къща ми причинява клаустрофобия. Ще те взема от Градския съвет в шест.

— Слушам, сър.

Опита се да отвърне с военен поздрав на шега, но той не се засмя.

А и когато на, следващия ден се срещнаха, настроението и на двамата бе мрачно. И на двамата Хари страшно им липсваше, единствената разлика бе, че Тана говореше за това, а Джак не искаше.

Беше взел друг юрист за съдружник и изглежда харесваше младежа. Говори много за това, колко бил добър, колко пари щели да спечелят. Очевидно бе, че още изпитваше раздразнение от службата на Тана, затова, когато на следващата сутрин я остави пред Градския съвет, тя изпита облекчение.

В края на седмицата той щеше да ходи в Пебъл Бийч да играе голф с неколцина приятели и не я покани, затова, докато изкачваше стълбите към сградата, тя облекчено въздъхна. Определено не й бе леко с него напоследък, а от време на време тя се сещаше и за онова, които Хари й бе казал, преди да умре.

Бе безнадеждно обаче да се мисли за нещо постоянно с Джак. Той просто не бе такъв тип. И Тана не се самозалъгваше повече. В крайна сметка тя също не бе онова момиче отпреди. Може би тъкмо затова бяха стигнали дотук. И повече не можеха да продължат. Търканията помежду им бяха прекалено силни, за да може тя да ги понесе. Зарадва се, когато разбра, че той щял да пътува до Чикаго по работа и няма да присъства на церемонията по встъпването й в длъжност във Върховния съд.

Този път церемонията бе по-скромна и бе водена от ръководещия в момента Върховния съд съдия. Присъстваха още половин дузина съдии, старият й приятел — окръжният прокурор, който, радостен от бързото й издигане, й рече Аз нали ти казвах!, и още една шепа хора, на които държеше.

Авърил бе в Европа с Харисън и децата. Бе решила да прекара тази зима в Лондон, просто да се откъсне за малко от привичната обстановка, бе решила да даде децата на училище там. Харисън я бе придумал на това, изглеждаше много радостен, когато си заминаваше, следван от внуците си.

Преди това имаше един сърцераздирателен момент, когато в присъствието само на Тана той скри лице в шепите си и се разплака, чудеше се дали Хари знаеше колко много го бе обичал; тя го увери, че Хари наистина знаеше за това. Сега грижата за снаха му и внуците му щеше да му помогне да почувства облекчение за мъката си и за угризението за поведението му през детските години на Хари.

Но празникът на Тана не бе пълен в тяхно отсъствие, а бе странно да се огледа и да не види Джак.

 

 

Същинската клетва бе приета от съдия от Апелативния съд, един мъж, когото Тана бе срещала веднъж-дваж през всичките тези години работа. Имаше гъста черна коса, свирепи тъмни очи и изражение, което би изплашило всеки. Извисяваше се над всичките съдии, облечени в тъмни роби. Той, обаче, в същото време се разсмиваше лесно, имаше остър ум и бе изненадващо благ. Беше много известен, най-вече заради няколко противоречиви присъди, които бе издал. Бяха писали за него в националната преса, особено в Ню Йорк Таймс, Уошингтън Пост, както и в Кроникъл.

Тана бе чела много за него, беше се питала дали наистина бе толкова свиреп, ала сега бе заинтригувана от факта, че се бе оказал по-малко лъв, отколкото агне — поне докато я заклеваше. Побъбриха за времето, прекарано от него във Върховния съд; тя знаеше, че той бе ръководил и най-голямата юридическа фирма в града, преди да бъде избран за съдия. Кариерата му бе интересна, макар, както предполагаше тя, да не бе по-възрастен от четиридесет и осем — четиридесет и девет. От маса време той бе нещо като вундеркинд.

Докато се ръкуваше с нея и я поздрави отново, преди да си замине, тя си помисли, че й бе харесал много.

— Много съм впечатлен — усмихна й се старият й приятел, окръжният прокурор. — За първи път виждам Ръсел Карвър да присъства на заклеване на съдия. Предстои ти да станеш много важна персона, приятелко моя.

— Сигурно е трябвало да си плати глобите за неправилно паркиране долу и някой го е домъкнал тук.

Двамата се разсмяха. Всъщност, той бе близък приятел на управляващия Върховния съд и сам бе предложил услугите си за церемонията. Във всеки случай му отиваше — с това сериозно лице и с гъстата черна коса.

— Трябваше да го видиш, когато той бе управляващ Върховния съд, Тан. По дяволите, хвърли за три седмици един от окръжната прокуратура в пандиза за неуважение към съда и аз въобще не успях да измъкна нещастника от дранголника.

Като си го представи, Тана се засмя.

— Имала съм късмет, че не ми се случи подобно нещо.

— Никога ли не си се сблъсквала с него като съдия?

— Само два пъти. Той е от сума време в Апелативния съд.

— Да, така е. Макар и да е не много стар, доколкото си спомням. Четиридесет и девет, петдесет, петдесет и една… някъде там…

— За кого става дума?

Управляващият съдия се приближи до тях и отново стисна ръката на Тана да я поздрави. Това бе един хубав ден за нея и тя се улови, че се радва, задето Джак го нямаше. Беше й далеч по-лесно така, вместо да трябва да затаява дъх и да му се извинява.

— Говорехме за съдията Карвър.

— Ръс ли? На четиридесет и девет е. Заедно бяхме в Станфорд — усмихна се управляващият съдия, — макар че трябва да призная, че той бе няколко години след мен. — Всъщност той бе първокурсник, когато управляващият се дипломираше в правния факултет, но семействата им бяха приятелски. — Много готин тип е, умен като дявол.

— Би трябвало да е така — заговори с възхищение Тана. Оставаше й да направи още една стъпка напред. Апелативният съд. Каква идея! Може би след десетина-двадесет години. А междувременно, щеше да се наслади и на сегашното си положение. Върховният съд щеше да й бъде по вкуса. Щяха да й прехвърлят делата по криминалните престъпления почти веднага, защото това бе областта, в която имаше най-богат опит. — Много мило от негова страна, че той извърши церемонията по заклеването.

— Готин тип е.

Всички говореха така за него.

Тя му изпрати кратко писъмце, с което му благодари за това, че си бе направил труда да превърне нейното встъпване в длъжност в по-специално събитие, а на следващия ден той й се обади и в тона му тя усети веселие.

— Ужасно си учтива. Не съм получавал такова благо писмо най-малко от двадесет години насам.

Тя се засмя, беше объркана, и му поблагодари за обаждането.

— Просто бе един много мил жест. Все едно да поемеш религиозен обет в присъствието на папата.

— О, боже мой… що за идея! Това ли направи миналата седмица? Ще си взема думите и действията назад…

Двамата се разсмяха и побъбриха още малко. Тя го покани да се отбие в съда, когато му е на път, чувстваше топлотата на новото братство на съдиите, в което сега членуваше. Все едно се бе изкачила най-сетне на Олимп, беше далеч по-лесно да съдиш, отколкото да подготвяш обвинителни актове срещу убийци и изнасилвачи, да изграждаш делото и да го пледираш, макар и това да й харесваше. Тук бе необходима по-трезва преценка, обективен подход. Никога през живота си не бе учила толкова много по право.

Когато две седмици по-късно съдията Карвър се възползва от поканата й и се отби, тя се бе заровила в купища книги.

— На тези мъки ли те обрекох?

Беше застанал на вратата и се усмихваше. Помощникът й отдавна си бе отишъл у дома, а тя бе сбърчила чело в опит да се съсредоточи, наведена усърдно над шест едновременно отворени книги. Когато той влезе, тя сравняваше закони и изучаваше станалите вече прецеденти.

Вдигна очи и се усмихна:

— Каква прекрасна изненада! — Изправи се бързо и му посочи с ръка голямото, тапицирано с кожа кресло. — Моля, седнете.

Той седна и тя го погледна. Бе симпатичен, някак си кротък и мъжествен и същевременно много интелигентен. Нямаше онези красиви спортни черти като Джак. Неговите бяха някак по-умерени, но и много по-силни — това излъчваше по хиляди начини.

— Ще пиете ли нещо? — Държеше малко и добре прикрито барче за подобни случаи.

— Не, благодаря. Имам сума работа за домашно тази вечер.

— И вие — също? Как изобщо се справяте?

— Не мога. На човек понякога му се иска да остави всичко и да ревне, ала в крайна сметка успява да се справи. Върху какво работиш?

Тя му обясни накратко делото и той кимна замислен.

— Интересно ще е. Може в крайна сметка да тупне и на моето писалище.

Тя се засмя:

— Значи ми нямате много вяра, щом смятате, че ще обжалват.

— Не, не. — Побърза да обясни той, — просто си нова на този терен и каквото и да присъдиш, ако не им хареса, ще се опитат да го отменят. Бъди внимателна и не им давай основания.

Съветът му бе добър.

Побъбриха още малко. Очите му бяха тъмни и замислени и му придаваха почти чувствено изражение, което никак не се връзваше със сериозността му. Изобщо в този мъж имаше сума контрасти и тя бе заинтригувана от тях. Накрая той я изпрати, помогна й да отнесе купчина книги до колата си, а сетне се поколеба.

— Не бих ли могъл да те подмамя да хапнем някъде по сандвич?

Тя му се усмихна. Този мъж й харесваше. Никога досега не бе познавала някого като него.

— Бихте могъл, ако ми обещаете да се върнем достатъчно рано, за да си свърша работата.

Избраха заведението на Бил на Клемънт. Беше съвсем обикновена обстановка — сандвичи, скара, млечни коктейли и дечурлига — никой и не подозираше кои бяха те, колко важни бяха длъжностите им. Бъбреха си за процеси, за които бяха страдали преди години, сравняваха Станфорд с Боулт; накрая Тана се разсмя.

— Добре де, добре, предавам се! Твоят факултет е по-добър от моя.

— Не съм казал такова нещо — засмя се и той. — Казах само, че нашият футболен отбор бе по-добър.

— Е, поне за това не нося вина. Нямам нищо общо с него.

— И аз, кой знае защо, си мислех същото.

Присъствието му й действаше много успокоително. Имаха общи интереси, общи приятели и не усещаха как лети времето. Той я изпрати до дома й и бе готов да си замине веднага, но тя го покани да пийнат по нещо.

Той се изненада от красивата й къщичка бижу, от това колко добре бе обзаведена. Беше истински рай, който предразполагаше човек да се изтегне пред камината и да остане поне за малко.

— Чувствам се щастлива тук.

Така си и беше, когато бе сама. Само когато Джак бе тук, не се чувстваше удобно. Ала сега, особено сега, с него, й беше добре.

Ръс запали огъня вместо нея, а тя му наля чаша червено вино. Побъбриха известно време за семействата си, за живота си. Тя разбра, че той бе изгубил жена си преди десет години, че има две дъщери — и двете вече омъжени.

— Поне още не съм станал дядо — усмихна й се Ръсел Карвър. — Бет учи архитектура в Йейл, съпругът й — право, Лий е модна дизайнерка в Ню Йорк. — Доста е добра, изобщо, гордея се с тях… но внучета — той едва не изстена, — не, още не съм готов за това.

— Не си ли искал да се ожениш отново? — Полюбопитства тя.

— Не. Предполагам, не съм попадал на подходящ човек — той огледа стаята и сетне погледна към нея. — Знаеш как е, човек свиква с начина си на живот. Трудно е да се промени заради някого.

Тя се усмихна.

— Навярно е така. Никога не съм опитвала. Не съм много куражлия, нали? — Понякога вече съжаляваше за това… Погледна Ръс и се усмихна. — Бракът ме плашеше до смърт.

— Така и би трябвало да бъде. В най-добрия случай това е една прекалено деликатна операция. Но когато човек случи, тогава е чудесно — очите му грейнаха, човек лесно можеше да отгатне, че е бил щастлив в брака си. — Аз имам само добри спомени от това — и двамата разбраха, че тъкмо поради това му бе било трудно отново да се ожени. — А и момичетата ми са страхотни. Трябва някога да се запознаеш с тях.

— Много бих искала.

Побъбриха още няколко минути, той изпи виното си и си тръгна.

Тя се качи в кабинетчето си с книгите, които той й бе помогнал да пренесе у дома, и работи до късно през нощта.

На следващия ден тя се зарадва много, когато един куриер й донесе плик адресиран с решителния му почерк. Беше й написал също такова благо писмо, каквото тя му бе пратила след заклеването й, и тя му се обади по телефона да му се присмее.

Разговорът им бе далеч по-лесен, отколкото разговорът й с Джак по-късно, същия ден. Той отново бе поел курс към сблъсък, отново се скараха относно плановете си за уикенда, в крайна сметка тя изпадна от неговите планове и в събота вечер си седеше кротко у дома и разглеждаше стари снимки, когато звънна звънецът на входната й врата.

Пред нея стоеше Ръсел Карвър, с букет рози в ръка, гледаше я извинително.

— Знам, че е ужасно нетактично, затова моля предварително за извинение — изглеждаше много добре във вълненото си сако и поло фланелата и тя му се усмихна радостна.

— Никога досега не бях чувала, че е нетактично да подариш на някого рози.

— Това е да компенсирам факта, че идвам, без да се обадя предварително, което е нетактично, но си мислех за теб, а нямах номера ти у дома. Предположих, че го няма в указателя, затова реших да рискувам…

Той й се усмихна покорно, а тя му махна с ръка да влиза.

— Нямах какво да правя и затова се радвам, че се отби.

— Учуден съм, че те намирам тук. Бях сигурен, че ще си излязла.

Тя му наля чаша вино и двамата седнаха на дивана.

— Всъщност, възнамерявах да изляза, но се отказах.

Нещата с Джак бяха направо невъзможни и тя се чудеше какво да прави. Рано или късно трябваше да оправят отношенията си или да се откажат, ала засега не искаше да се занимава с това, пък и него го нямаше.

— Радвам се, че си постъпила така — усмихна й се Ръс Карвър. — Искаш ли да дойдеш с мен в Бътърфийлд?

— Аукционната къща ли?

Беше заинтригувана и половин час по-късно вече бродеха сред антични предмети и произведения на изкуството от Изтока, бъбреха за най-различни неща. Държеше се с лекота, която й действаше успокоително, а и възгледите им за повечето неща бяха сходни. Тя дори се опита да му обясни историята на майка си.

— Мисля, че това е главната причина изобщо да не поискам да се омъжа. Непрекъснато си мислех как тя седи и го очаква да се обади… — мразеше спомена си за това, дори и сега.

— Каква по-добра причина да се ожени за него и да намери сигурност?

— Ала тогава вече знаех, че той мами жена си. Не бих искала да съм на мястото и на двете жени… на майка ми… или на измамената му съпруга.

— Навярно ти е било трудно, Тана.

Отнасяше се със съчувствие и този следобед, докато вървяха по улица Юниън, тя му разказа за Хари. Разказа му за взаимното им приятелство, за учението им, за времето, прекарано в болницата, за това, колко самотна се чувстваше сега без него. Докато говореше за това, в очите й се появиха сълзи, ала в същото време, като го погледна, в изражението й имаше и нещо нежно.

— Трябва да е бил много свестен мъж — гласът му сякаш я погали и тя му се усмихна.

— Беше много повече от това. Той бе най-добрият приятел, който съм имала. Беше забележителен… дори като умираше, даде по нещо на всеки, частица от себе си… — тя отново погледна Ръс. — Бих искала да го познаваш.

— Аз — също — тогава я погледна нежно. — Влюбена ли бе в него?

Тя поклати глава, а сетне се усмихна на спомените си.

— Той ме сваляше, докато бяхме хлапета. Но Авърил бе идеалната съпруга за него.

— А ти, Тана? — Ръсел Карвър я погледна изпитателно. — Кой бе идеален за теб! Коя бе голямата любов на твоя живот?

Странен въпрос, но той имаше чувството, че бе имала някого. Беше невъзможно момиче като нея да си остане изцяло неангажирано. Имаше някаква мистерия във всичко това, а той не можеше да намери загадката й.

— Никой — усмихна му се тя. — Няколко добри попадения, няколко разочарования… обикновено — неподходящите хора. Пък и все не ми оставаше време. Той кимна. Това му бе понятно.

— Платила си цената за положението, което заемаш сега. Понякога това е една ужасно самотна позиция.

Чудеше се дали и за нея бе така, но тя му се виждаше доволна. Запита се кой ли бе мъжът в живота й сега и я попита направо, без увъртания.

— През последните две години се срещам с един мъж, май от по-отдавна. Живяхме известно време заедно. И още се срещаме — тя се усмихна тъжно и погледна Ръс в очите, — но нещата не са същите, както преди. Цената, която плащаш, както се изрази ти. Нещата се промениха, след като ме избраха за съдия миналата година… а и след като Хари умря… това ни остави доста цицини.

— Сериозна връзка ли е? — Беше и заинтригуван, и разтревожен.

— Дълго време беше, но напоследък закуцука лошо. Мисля си, че сме още заедно, само поради някаква криворазбрана лоялност.

— Значи още сте заедно? — Той я погледна внимателно, а тя кимна.

Всъщност тя и Джак не бяха скъсали официално. Поне засега, макар никой от двамата да не знаеше какво ще им донесе бъдещето.

— Засега е така. И на двамата ни допадаше дълго време. Имахме еднаква философия. Никакъв брак, никакви деца. И докато и двамата бяхме съгласни по този въпрос, нещата вървяха чудесно…

— А сега?

Големите тъмни очи я проучваха внимателно, а тя най-неочаквано изпита силно желание той да я докосне, да почувства ръцете му, устните му. Бе най-привлекателният мъж, когото бе срещала, но трябваше да порицае себе си. Тя все още принадлежеше на Джак… нима не бе така? Вече не бе толкова сигурна.

— Не знам. Нещата за мен се промениха след смъртта на Хари. Нещо, което той ми каза, ме накара да се замисля върху собствения ми живот — тя погледна сурово Ръс. — Искам да кажа дали смисълът е в това? Това ли е всичко? И оттук нататък бих могла да продължа, с работата си… с или без Джак — сега Ръс разбра кого имаше предвид, — и това ли е всичко? Може би бих искала нещо повече от бъдещето? Никога досега не съм изпитвала нещо подобно, но сега вече е друго. Или поне от време на време мисля така.

— Смятам, че си избрала вярна посока — думите му прозвучаха разумно, мъдро и той някак си й напомни за Харисън.

Тя му се усмихна.

— И Хари би казал същото — и въздъхна. — Кой знае, може би вече няма значение. Изведнъж всичко свършва и какво, кой го интересува, теб те няма…

— Тъкмо тогава ще има по-голямо значение, Тана. Аз самият си мислех по същия начин, когато жена ми почина преди десет години. В такива моменти е трудно отново да се приспособиш към живота, те те карат да осъзнаеш, че един ден трябва да се изправиш лице в лице с факта, че не си безсмъртен. Всичко има значение, всяка година, всеки ден, всяка връзка, ако я губиш, ако си нещастен, един ден се събуждаш и ето че е дошло времето да си платиш сметката. Затова, междувременно, е най-добре да си щастлив там, където си — той замълча за момент и я погледна. — Ти щастлива ли си?

— Щастлива ли? — Тя се поколеба за миг и го погледна. — В работата си — да, щастлива съм.

— А в останалото?

— Тъкмо сега, не, недотам. Преживяваме трудни дни.

— А аз се натрапвам, нали? — Искаше да узнае всичко, а понякога й бе трудно да му отговаря.

Тя поклати глава и се вгледа в кафявите очи, които вече бе опознала толкова добре.

— Не, не се натрапваш.

— Срещаш ли се още с приятеля си… с онзи, с когото си живяла известно време? — Той й се усмихна, виждаше й се толкова умен и мъдър. Почувства се почти като дете пред него.

— Да, от време на време.

— Исках да узная как стоят нещата при теб.

Искаше да го попита защо, но не посмя. Той я заведе у дома си и й показа къщата. Дъхът й секна още щом влязоха във вестибюла. Нищо в него не загатваше за подобно богатство. Държеше се обикновено, с лекота, носеше се добре облечен, ала едва след като човек видеше къде живее, можеше да разбере кой бе той. Къщата бе на Бродуей, последната пряка преди Президио, имаше малка, но добре поддържана градина, мраморен вестибюл с мастиленозелени и блестящо бели, високи, мраморни колони, ракла в стил Луи Петнадесети с бял мраморен плот и сребърен поднос за визитките на посетителите, огледала в позлатени рамки, подове с паркет, сатенени завеси, които се спускаха досами пода. Първият етаж се състоеше от поредица изискани стаи за приеми. Вторият бе по-удобен, с голям апартамент, красива, облицована с дърво библиотека, уютно кабинетче с мраморна камина, а на третия етаж бяха стаите на децата, които вече никой не използваше.

— Нямам вече нужда от такава къща, но от толкова отдавна живея тук, че не бих искал да се местя…

Нямаше какво друго да стори, освен да се разсмее и, докато сядаше, тя го погледна.

— Мисля, че след видяното тук, би трябвало да подпаля моята къща.

Ала и тя се чувстваше добре тук. Това просто бе един друг живот, един друг свят. Той се нуждаеше от него, тя — не. Сега си спомни, че бе чувала за значителното му лично богатство, знаеше, че преди години бе притежавал силно печеливша юридическа фирма.

Този мъж бе преуспял в живота си и нямаше защо да се бои от нея. Тя не искаше нищо от него от материална гледна точка.

С неприкрита гордост той й показваше стая след стая, билярдната, гимнастическия салон в сутерена, ловните пушки, с които стреляше по патици. Беше един завършен мъж, с многообразни интереси и занимания.

Като се върнаха на горния етаж, той се обърна към нея, взе ръката й в своята и й се усмихна леко и внимателно.

— Много съм увлечен по теб, Тана… Бих искал да те виждам по-често, но не искам да усложнявам живота ти точно сега. Ще ми кажеш ли, когато бъдеш свободна?

Тя кимна, напълно изумена от онова, което бе видяла и чула. Малко по-късно той я отведе до дома й и тя седна, вторачена в огъня в камината си.

Той бе от онзи тип мъже, за които човек чете в книгите или в списанията. А ето че изведнъж се бе появил — на прага на нейния живот, казва й, че бил много увлечен от нея, носи й рози, развежда я из Бътърфийлд. Не знаеше какво точно да мисли за него, ала бе сигурна в едно — тя също бе много увлечена по него.

 

 

Това усложни отношенията й с Джак през следващите няколко седмици. Опита се да прекара няколко нощи в Тибърън, ръководена почти само от чувството си за вина, но си мислеше единствено за Ръс, особено когато се любеха. Започна да става раздразнителна, досущ както Джак с нея, и към Деня на благодарността вече бе една психическа развалина.

Ръс бе отпътувал за източния бряг да види дъщеря си Лий, бе я поканил да го придружи, но щеше да е нечестно да се съгласи. Трябваше да разреши ситуацията с Джак, ала когато празниците дойдоха, тя изпадна в истерия само като си помислеше за него. Единственото, което желаеше, бе да е с Ръс, да си говорят тихо, да се разхождат дълго в Президио, да обикалят антикварните магазини, картинните галерии, да обядват с часове в миниатюрни кафененца и ресторантчета.

Той бе вкарал в живота й нещо, което дотогава не бе съществувало и, за което сега копнееше. Когато възникнеше проблем, тя вече звънеше на Ръс, а не на Джак. Джак само щеше да я нахока. Той все още изпитваше необходимостта да я наказва, а това бе прекалено изморително. Не се чувстваше чак толкова виновна, че да търпи повече.

— Защо още се държиш за него? — Я попита един ден Ръс.

— Не знам — рече Тана и погледна с нещастен поглед Ръс, докато обядваха в деня, преди съдът да излезе в отпуск за празниците.

— Може би защото в съзнанието ти той е свързан с приятеля ти — това бе нова за нея мисъл, но реши, че би могло и да е така. — Обичаш ли го, Тан?

— Не е там работата… може би е заради това, че сме били твърде дълго заедно.

— Това не е извинение. От това, което казваш, излиза, че не си щастлива с него.

— Знам. И това е най-глупавото. Може би просто защото съм се чувствала някак си сигурна…

— Защо? — Понякога я притискаше здравата, ала за нея това бе полезно.

— Джак и аз винаги сме искали едни и същи неща… никакво обвързване, никакъв брак, никакви деца…

— От това ли се боиш сега?

Тя пое дълбоко въздух и се взря в него.

— Да… мисля, че се боя…

— Тана — той се пресегна и улови ръката й. — От мен ли се страхуваш? — Тя бавно поклати глава, а сетне той й каза онова, от което се страхуваше най-много и същевременно желаеше най-силно да чуе. Беше го желала откакто се запознаха, откакто за първи път го погледна в очите. — Аз искам да се оженя за теб. Знаеш ли това?

Тя поклати отрицателно глава, сетне закима и двамата се засмяха с просълзени очи.

— Не знам какво да кажа.

— Няма нужда изобщо да казваш нещо. Просто исках да се изясня пред теб. А сега ти пък ще трябва да изчистиш другото, заради собственото си спокойствие на духа, независимо какво ще решиш за нас.

— Дъщерите ти няма ли да се възпротивят?

— Това е моят живот, а не техният, нали така? Освен това, те са чудесни момичета, а и нямат причини да се противопоставят на моето щастие.

Тана кимна. Почувства се като че ли изживяваше някой хубав сън.

— Сериозно ли говориш?

— Никога през живота си не съм бил по-сериозен — погледите им се срещнаха и не се отделиха един от друг. — Обичам те много!

Той дори още не я бе целунал, а тя усещаше как сякаш се топи и сякаш потича към него.

Като излязоха от ресторанта, той нежно е притегли към себе си и я целуна по устните, а тя усещаше как сърцето й се топи в прегръдката му.

— Обичам те, Ръс — колко лесно й бе да произнесе тези думи. — Обичам те много!

Тя го погледна с насълзени очи, а той й се усмихна.

— Аз също те обичам. А сега, хайде, иди и си оправи живота като добро момиче.

— Може да отнеме известно време — те бавно вървяха обратно към Градския съвет. Тя трябваше да се върне на работа.

— Няма значение. Какво ще кажеш, два дни стигат ли? — И двамата се засмяха. — Можем да идем в Мексико за празниците.

Тя подскочи. Бе обещала на Джак, че ще отиде на ски с него. Ала вече трябваше да направи нещо.

— Дай ми време до края на годината и обещавам, че ще уредя всичко.

— Е, тогава може да отида до Мексико сам — той се намръщи замислен и тя го погледна разтревожена. — За какво се безпокоиш, малката?

— Че ще се влюбиш в някоя друга.

— Тогава побързай.

Той й се засмя и отново я целуна преди тя да влезе в съда. През целия следобед тя седя зад банката на съдиите със странно изражение и лека усмивчица на лицето. Не можеше да се съсредоточи върху нищо, а когато се срещна с Джак вечерта, дъхът й секваше всеки път, когато го погледнеше. Искаше да разбере дали тя имаше пълна ски екипировка. Беше наел бунгалото, щяха да отидат с приятели, но неочаквано, в средата на вечерта, тя се изправи и го погледна.

— Какво има, Тан?

— Нищо… всичко… — тя притвори очи. — Трябва да си вървя.

— Сега? — Изглеждаше вбесен. — Обратно в града?

— Не — тя седна и заплака.

Откъде можеше да започне? Какво можеше да каже? Той най-сетне я бе отблъснал от себе си, с раздразнението си от нейната работа и от успеха й, с ожесточеността си, с нежеланието му да се обвърже. Сега тя желаеше нещо, което той не можеше да й даде, знаеше, че постъпва правилно, но й бе тъй трудно. Почти усещаше присъствието на Ръс до себе си, Хари — от другата си страна, те я ободряваха.

— Не мога — тя погледна Джак, а той се взря в нея.

— Какво не можеш? — Бе озадачен. Думите й не съдържаха никакъв смисъл, а това бе необичайно за нея.

— Не мога да продължавам така.

— Защо не?

— Защото не е добре и за двама ни. През цялата година си ми сърдит, а аз се чувствам жалка и нещастна… — тя стана и прекоси стаята, разглеждайки познатите вещи. Тази къща бе част от живота й цели две години, а сега й се струваше като непозната. — Искам нещо повече от това, Джак.

— О, господи! — Той седна, изглеждаше бесен. — Какво повече?

— Нещо по-постоянно, като онова, което имаха Хари и Авърил.

— Казах ти, че никога няма да намериш нещо подобно. Това си бяха те. А ти не си като Авърил, Тан.

— Това не е извинение човек да се откаже предварително. Все още искам за остатъка от живота си някой, който да е мой, който би желал да се изправи пред Бог и да ме пожелае до края на живота ми…

Той я погледна ужасен.

— Нима искаш да се оженя за теб? Мислех, че сме се разбрали…

Той поклати глава и отново седна.

— Успокой се, така е, разбрахме се, и не това искам от теб. Искам да се разделим, Джак, мисля, че е време.

Той мълча дълго, знаеше, че е така, но въпреки това болеше. А и пропадаха всичките му планове за празниците.

Погледна я.

— Ето защо съм убеден в това, в което вярвам. Защото рано или късно всичко свършва. А така е по-лесно. Аз си събирам багажа, ти си събираш твоя, казваме си сбогом, известно време боли, но поне не сме се лъгали един друг и не мъкнем подире си орди дечурлига.

— Не съм вече много сигурна дали това е чак толкова ужасно. Поне бихме узнали доколко се обичаме — беше тъжна, сякаш бе изгубила някой скъп човек, а и така си беше. Беше го обичала твърде дълго.

— Обичахме се много, Тан. И беше хубаво — в очите му напираха сълзи, той дойде до нея и седна. — Ако смятах, че е правилно, бих се оженил за теб.

— Няма да е справедливо, според теб.

— Никога няма да си щастлива омъжена, в крайна сметка, Тан.

— Защо не? — Не искаше той да й говори така. Не и сега. Не и с Ръс, който бе застанал зад кулисите и желаеше да се ожени за нея. Все едно я проклинаше. — Защо трябва да ми казваш такива неща?

— Защото не си такъв тип. Ти си прекалено силна.

Беше по-силна от него, знаеше го. Ала бе разбрала това едва напоследък, едва след като се запозна с Ръс. Той бе тъй различен от Джак. Толкова по-силен от всеки друг, когото познаваше.

— Както и да е, нямаш нужда от брак — усмихна се горчиво той, — нали си омъжена за закона. Това ти е най-важната любовна връзка.

— Човек не може ли да има и двете?

— Някои могат. Но не и ти.

— Толкова ли много съм те засегнала, Джак?

Тя го погледна печално, той се усмихна, стана и отвори бутилка вино, подаде й чаша, а тя кой знае защо се почувства така, сякаш никога не бе познавала този мъж. Всичко бе тъй жестоко и толкова плитко. Нищо у него не бе задълбочено и тя се питаше как бе могла да остане с него толкова дълго, навярно така й бе било по-удобно.

През тези години тя не искаше дълбочина на чувствата. Само че сега бе вече пораснала и макар предизвикателството, предложено й от Ръс да я ужасяваше, тя въпреки това го желаеше, желаеше го повече от всичко, което бе пожелавала досега. Погледна Джак в очите и докато той вдигаше наздравица, му се усмихна.

— За теб, Тан. Желая ти щастие — тя отпи и в следващия миг остави чашата и го погледна.

— А сега си отивам.

— Добре. Обаждай се от време на време.

Той й обърна гръб и тя почувства болка, която я прониза сякаш с нож. Искаше да протегне ръце към него, но вече бе твърде късно. И за двамата. Докосна го по гърба и произнесе само една дума:

— Сбогом.

Кара максимално бързо до дома си, взе вана, изми косата си, сякаш ведно с това отмиваше и всички разочарования и сълзи. Беше на тридесет и осем години и започваше отново отначало, ала по непознат досега начин, с мъж, който не приличаше на нито един от познатите й. Помисли си да му се обади тази вечер, но умът й бе все още зает с Джак, а и изведнъж изпита боязън да съобщи на Ръс, че вече бе свободна.

Не му каза нищо, докато не обядваха, преди той да замине за Мексико; тогава изведнъж тя го погледна и му се усмихна загадъчно.

— На какво си хилиш, смешнико?

— Просто така, на живота.

— И какво ти е толкова забавно?

— Понякога аз… ъ-ъ-ъ… — той й се смееше, а тя се изчерви силно.

— О, по дяволите, не ме затруднявай толкова много!

Той взе ръката й в своята и й се усмихна.

— Какво се опитваш да кажеш? — Никога не я бе виждал така да си е глътнала езика.

Тя пое дълбоко дъх.

— Оправих нещата окончателно тази седмица.

— С Джак ли? — Той бе удивен, а тя кимна усмихната. — Толкова бързо?

— Не можех да издържа повече.

— Той много ли се разстрои? — Ръс се обезпокои.

Тя кимна, за момент изглеждаше тъжна.

— Да, но не искаше да си го признае. Предпочита всичко да е леко и свободно — тя въздъхна и на пресекулки рече: — Каза, че никога не бих била щастлива, за когото и да се омъжа.

— Това е добре — усмихна се Ръс, без изобщо да се разтревожи. — Като се изнесеш, гледай да изгориш онази къща. При някои мъже това е стар обичай. Повярвай ми, казаното от него не означава нищо. Аз сам ще се заема с нещата, благодаря — Ръс радостно й се усмихна.

— Все още ли искаш да се ожениш за мен?

Тя не можеше да повярва в онова, което ставаше с нея, в един миг… просто в един миг… почувства изкушението отново да се върне към предишния си начин на живот, ала не това желаеше вече. Искаше другото… и него… искаше и да е омъжена, и да върви напред в кариерата си, без значение колко страшно й се виждаше това. Трябваше да поеме този риск. Вече бе готова. Беше й отнело много, много време, но ето че бе стигнала до този миг и се гордееше със себе си.

— Ти как мислиш? Разбира се, че искам — увери я той още веднъж със засмени очи.

— Сигурен ли си?

— А ти? Това е по-важно.

— Може би, би трябвало да пообсъдим нещата известно време?

Тя изведнъж се почувства много нервна при тази мисъл и той й се изсмя.

— Колко дълго? Шест месеца? Година? Десет?

— Може би най-добре — пет — тя също се разсмя, а сетне го погледна. — Не искаш деца, нали?

Досега не бе стигала толкова далеч. Беше прекалено възрастна за това, но той само поклати глава и й се ухили.

— Ама ти за всичко се тревожиш, а? Не, не искам деца. Следващия месец ставам на петдесет, а и вече имам две. Не, няма да се подложа на вазектомия, благодаря, но ще направя всичко останало, което поискаш, за да гарантирам, че няма да забременееш. Окей? Искаш ли да се подпиша с кръв?

— Да.

И двамата се разсмяха, той плати сметката и я прегърна така, както никой досега не я бе прегръщал, сякаш направо изтръгваше сърцето от душата й, а тя никога не бе била по-щастлива. Сетне той изведнъж погледна часовника си и побърза към колата си.

— Какво ще правим?

— Трябва да хващаме самолета.

— И двамата ли? Но аз не мога… не съм…

— Нали съдът е разпуснат за празниците?

— Да, но…

— Паспортът ти в ред ли е?

— Аз… да… мисля, че е в ред…

— Ще проверим като отидем у дома… идваш с мен… можем да планираме венчавката там… ще се обадя на момичетата… какво ще кажеш за февруари… да речем след шест седмици?… На празника на Свети Валентин?… Възбужда ли те, Тан?

Той бе полудял, а и тя бе полудяла по него. Хванаха самолета за Мексико същата вечер, прекараха блажена седмица, пекоха се на слънцето и най-сетне се любиха.

Той бе изчакал търпеливо докато тя най-сетне не скъса с Джак.

Като се върнаха, й купи годежен пръстен и обявиха новината на приятелите си. Джак й се обади, след като прочел във вестниците, и от онова, което й каза, я заболя много.

— Значи затова била цялата работа? Защо не ми каза, че си се хванала с другиго? Също съдия, а? Е, това може би ще е крачка напред за теб.

— Говориш гадости… а и не бях се хванала с него.

— Тези ги пробутвай другиму. Като си мисля — той се засмя горчиво, — най-добре ги пробутай на съдията.

— Знаеш ли, ти тъй дяволски си зает да се опазиш да не се обвържеш с някого, че вече си престанал да правиш разлика дори между вода и огън.

— Но поне знам, когато мамя някого, Тан.

— Не съм те мамила.

— Какво тогава правеше? Ако се чукате в обедната почивка, не се брои, защото е преди шест, така ли?

Тя му затвори телефона, съжаляваше, че всичко свърши по този начин.

Написа писмо на Барбара, обясни й, че й бе било трудно да се реши на брак с Ръс, но той бе прекрасен човек, а когато тя дойде да види баща си следващата година, вратата на Тана ще е винаги отворена за нея, както и преди.

Оставаше й да свърши още толкова много неща. Писа на Авърил в Лондон, а майка й едва не получи инфаркт, като й се обади.

— Седнала ли си?

— О, Тана, да не ти е станало нещо? — Майка й всеки миг щеше да избухне в плач. Беше само на шестдесет и три години, но се чувстваше на двойно повече, Артър съвсем се бе състарил, макар и на седемдесет и четири, а това й идваше прекалено много.

— Това е нещо хубаво, майко! Нещо, което ти очакваше от много, много отдавна.

Джийн държеше слушалката и гледаше разсеяна в стената.

— Не мога да си представя какво може да е то.

— Ще се омъжвам след три седмици.

— Какво ще правиш? За кого? За онзи мъж, с когото живееш от години ли?

Тя никога не го бе ценила високо, но бе време да заемат почтено положение в обществото, особено след като Тана бе станала съдия. И все пак бе шокирана.

— Не. За друг мъж. Един съдия от Апелативния съд. Името му е Ръсел Карвър, мамо — тя й разказа останалото, а Джийн плака, усмихва се, смя се и отново плака.

— О, скъпа… колко време чаках това.

— Аз — също. — Тана също се смееше и плачеше едновременно. — Но си струваше чакането, мамо. Нека само да го видиш! Ще дойдеш ли за сватбата? Ще се женим на 14 февруари.

— В деня на Свети Валентин?… О, колко хубаво… — Тана все още се чувстваше притеснена от това, ала и на нея, и на Ръс изборът на датата им се виждаше забавен. — Не бих я пропуснала за нищо на света. Не мисля, че Артър ще е достатъчно добре, за да дойде, затова няма да мога да остана задълго.

Трябваше да уреди хиляди неща преди да замине, затова нямаше търпение да затвори телефона. Ан току-що се бе омъжила за пети път, но кой го интересуваше това? Тана щеше да се омъжва! И то за съдия от Апелативния съд! Каза, че бил и хубав.

Тя се щура като полудяла из къщата целия следобед, напълно замаяна. На следващия ден трябваше да иде до Сакс. Нуждаеше се от рокля… Не… може би костюм… не можеше да повярва, че най-сетне се бе случило.

Тази нощ тя шепнешком се моли.