Даниел Стийл
Пълен кръг (3)

Трета глава

Телефонът на бюрото на Джийн Робъртс иззвъня само веднъж, преди тя да вдигне слушалката. Притежаваше бърз и ефективен стил, който бе следствие от дългите години на справяне с огромна по обем работа. Тя й бе попаднала преди дванадесет години.

Беше на двадесет и осем, Тана — на шест и Джийн си мислеше, че ще й се прииска да запищи, ако й се наложеше дори и още само един ден работа в някоя юридическа фирма. Беше сменила три такива фирми за шест години — и работата й във всяка от тях бе от отегчителна по-отегчителна. Но заплащането бе добро, а трябваше да мисли и за Тана. Тана винаги бе на първо място, за Джийн и слънцето изгряваше и залязваше заради Тана.

— За бога, остави детето да диша — й беше казала веднъж нейна колежка и Джийн охладня към нея след тези думи.

Тя знаеше отлично какво върши като я водеше на театър и на балет, в музеи, библиотеки, картинни галерии и на концерти, когато можеше да си го позволи, помагайки й да попие всяка капчица култура.

Почти всеки петак, който печелеше, отиваше за образованието, издръжката и развлеченията на Тана. А беше спестила и всяка стотинка от пенсията на Анди. Работата не бе в това, че детето бе разглезено, не беше такова. Джийн просто искаше то да получи добрите неща от живота, неща, до които тя рядко се бе докосвала и които смяташе за толкова важни. Трудно бе да се прецени обективно дали щяха да живеят по този начин с Анди. По-вероятно бе той да наемеше яхта и да ветроходстват до залива на Лонг Айлънд, да научеше Тана да плува още от малка, да се гмуркат за стриди, да тичат из парка, да карат велосипед… Той би боготворил хубавичкото, малко, русо момиченце, което приличаше изцяло на него.

Бе високо, слабо, русо, със зелени очи и със същата ослепителна усмивка като баща си. Сестрите в болницата се оказаха прави при раждането й — черната коса окапа и бе заместена от блед, златист, прасковен мъх, който като детето порасна, се превърна в права, подобна на пшеничен сноп златиста коса. Беше красиво дете и Джийн винаги се бе гордяла с него. Беше успяла дори да я измъкне от държавните училища, когато бе на девет години, и да я запише в Мисис Лоусън. Това означаваше много за Джийн и бе чудесна възможност за Тана.

За това й бе помогнал Артър Дърнинг. Според него това била дребна услуга. Знаел колко важно било децата да попаднат в добри училища. Самият той имаше две деца, но те ходеха в реномираните училища Катидръл и Уилямс в Гринуич и бяха съответно с две и четири години по-големи от Тана.

Работата й попадна почти случайно, след като Артър идва в юридическата фирма, където тя служеше, за серия от продължителни заседания с Мартин Поуп, старшия съдружник. Дотогава тя бе работила за Поуп, Мадисън и Уотсън вече две години и бе отегчена до смърт, но заплатата бе по-голяма, отколкото се осмеляваше да си мечтае. Не можеше да си позволи да търчи и да търси по-весела служба, защото винаги мислеше за Тана. Мислеше за нея денем и нощем. Целият й живот се въртеше около дъщеря й, както обясни и на Артър, когато той я покани да пийнат, след като се бе срещал с нея в продължение на почти два месеца по време на заседанията си с Мартин Поуп.

Артър и Мери тогава бяха разделени, всъщност тя бе в Нова Англия, в частен санаториум. Той изпитваше неохота да говори за това и тя не го насилва. Пък и си имаше своите проблеми и отговорности. Не обичаше да плаче на чуждо рамо за загиналия си съпруг и за мъката си, за страховете си. Знаеше какво иска за Тана — какъв начин на живот, какво образование, какви приятели. Щеше да й обезпечи сигурност, независимо каква — един начин на живот, какъвто самата тя никога не бе водила.

И без Джийн да се разпростира много, Артър изглежда бе разбрал това. Той бе шеф на една от най-големите корпорации в страната, с интереси в пластмасите, стъклото, опаковките на храни, притежаваше дори огромен холдинг в нефта на Близкия изток. Беше невероятно богат. Но държанието му бе скромно и непретенциозно й това й се нравеше.

Всъщност много неща у Артър Дърнинг й харесваха, във всеки случай бяха достатъчно, за да приеме, когато той я покани на вечеря след онези първи питиета. Сетне я покани отново и някак си от само себе си само след месец те бяха вече в любовна връзка.

Той бе най-вълнуващият мъж, когото Джийн изобщо бе срещала. Около него тихо витаеше аурата на властта, човек почти можеше да я докосне. Беше толкова силен и в същото време така раним; тя знаеше, че бе страдал заради жена си. Най-накрая и разказа за това.

Мери се превърнала в алкохоличка почти веднага след като родила второто им дете. Джийн познаваше болката от това състояние прекалено добре, бе гледала как родителите й се опитват да се самоубият с алкохол и в крайна сметка го бяха сторили — пребиха се с колата си, пияни, на заледения път на връх Нова година. Мери също бе катастрофирала с кола, една вечер бе налетяла върху училищния двор, пълен с малки момиченца. Ан и приятелките й били тогава десетгодишни и едно от децата едва не било убито. След този случай Мери Дърнинг се съгласила да се подложи на лечение, но Артър не хранеше големи надежди. Тя бе на тридесет и пет години и бе безнадеждна пияница от десет години, а Артър бе отчаян и изморен от всичко това.

Във всеки случай — достатъчно, за да изгуби ума и дума по Джийн.

Тя бе на двадесет и осем, но в нея имаше нещо необичайно благородно, а в същото време очите й излъчваха нежност й благост. Изглеждаше така, сякаш се интересуваше от всичко, но най-вече от дъщеря си. Излъчваше и топлина, а точно от това имаше нужда той. Отначало не знаеше какво да стори с нея, как да постъпи с чувствата, които изпитваше. С Мери бяха женени от шестнадесет години, а той бе на четиридесет и две. Не знаеше как да постъпи с децата, с дома си… с живота си… с Мери.

През тази година всичко сякаш висеше несигурно във въздуха, а това бе един необичаен начин на живот за него — начин на живот, който не му харесваше.

В началото не заведе Джийн у дома си, боеше се да не разстрои децата, но накрая се срещаше с нея всяка вечер и тя започна да се грижи за него. Нае две нови прислужници и един градинар — той нямаше време да се срещне с тях, организира няколко малки бизнес вечери, които той искаше да даде, коледно празненство за децата, помогна му да избере нова кола. Дори взе няколко дни отпуск да го придружи по време на краткотрайни пътувания. И накрая изглеждаше така, сякаш тя управляваше целия му живот и той не можеше без нея, а тя започна да се пита какво означава всичко това, макар дълбоко в себе си да знаеше отговора. Беше влюбена в него и той бе влюбен в нея, а щом Мери се оправеше достатъчно, за да й съобщят, щяха да се разведат и той да се ожени за нея…

Вместо това обаче, след шест месеца той й предложи работа. Тя не знаеше как да постъпи. Всъщност не искаше да работи за него. Беше влюбена в него, а и той бе така мил с нея, но когато й обрисува новата й служба, й се стори, че се отваря прозорец, от който се вижда перспектива, за която бе мечтала отдавна, от години. Можеше да върши същото, което бе правила за него през последните шест месеца като приятел. Да организира тържества, да наема помощници, да съблюдава децата да имат подходящи дрехи, подходящи приятели и подходящи гледачки.

Той смяташе, че тя притежава страхотен вкус. Нямаше си и представа, че всичко, което тя и Тана носеха, бе ушила сама. Дори бе тапицирала мебелите в малкия им апартамент.

Все още живееха в тясната тухлена сграда, в близост до влак El на Трето авеню, а Хелън Уайсмън все още гледаше Тана, когато Джийн бе на работа.

Ако приемеше обаче работата, която Артър й бе предложил, можеше да изпрати Джийн в прилично училище, той дори щеше да й помогне да я приемат. Можеше да се премести в по-голям апартамент, той дори притежавал една сграда в Горен Ийст Сайд. Е, не е Парк авеню, рече той с тиха усмивка, но бе далеч по-добро от мястото, където живееха.

Когато й съобщи заплатата, която имаше предвид, тя едва не припадна. А и работата щеше да й бъде лесна.

Ако Тана я нямаше, може би щеше да се въздържи. Щеше да й бъде по-лесно да не му бъде задължена, но все пак каква чудесна, възможност да бъдат един до друг през цялото време… а когато Мери се оправеше…

Той вече си имаше изпълнителна секретарка в Дърнинг Интернешънъл, но имаше и един усамотен офис, точно до залата за заседания, който бе свързан с неговия красив, облицован с дърво кабинет. Щеше да го вижда всеки ден, щеше да е съвсем близо до него, щеше да му бъде наистина от полза, както бе и досега.

— Ще си е до голяма степен все същото — обясни той, умолявайки я да приеме работата, предложи й дори допълнителни привилегии, че и по-висока заплата. Вече бе зависим от нея, нуждаеше се от нея, а индиректно — децата му също, макар че още не се бяха срещали.

Тя бе първият човек, на когото бе разчитал от години. В продължение на почти две десетилетия другите разчитаха на него, а ето че се появи някой, към когото той можеше да се обърне, някой, който никога нямаше да го подведе. Бил обмислял нещата дълго време и искал тя да е винаги близо до него, рече той в леглото онази вечер и отново я помоли да приеме работата.

В крайна сметка, макар че тя се бори доста, изборът й се оказа лесен и животът й заприлича на хубав сън. Вече ходеше на работа при него всеки ден, понякога — след като бяха прекарали нощта заедно.

Децата му бяха свикнали той да прекарва по няколко нощи на седмица в града. А и след като къщата в Гринуич Вилидж разполагаше вече с ефикасен персонал, Артър не се тревожеше толкова за тях; макар че Ан и Били отначало бяха преживели трудно заминаването на Мери, сега вече не бяха толкова разстроени. А след като се срещнаха с Джийн, изглеждаше така, сякаш бяха приятели от години. Тя ги водеше редовно на кино заедно с Тана, купуваше им играчки, дрехи, караше ги до училище, посещаваше училищните им представления, когато Артър бе извън града.

Дори и за него самия се грижеше още по-добре. Изглеждаше й като добре охранен котарак, който си остри ноктите край огъня, както си седеше усмихнат в апартамента, който й бе намерил. Не беше разкошен, но за Тана и Джийн бе предостатъчен — с две спални, всекидневна, трапезария и симпатична кухничка. Сградата бе модерна, солидно построена и чиста, а от прозорците на всекидневната имаха гледка към Ийст ривър. Беше коренно различно от стария апартамент на Джийн с профучаващия по естакадата влак.

— Знаеш ли — погледна го тя с усмивка, — никога не съм била по-щастлива през живота си.

— Аз — също.

Но това бе само няколко дни преди Мери Дърнинг да се опита да се самоубие. Някой й казал, че Артър имал любовница и макар да не бяха й споменали коя бе тя, реакцията й бе светкавична. Шест месеца по-късно лекарите започнаха да споменават за изписването й, а по това време Джийн вече бе работила за Артър повече от година. Тана се чувстваше отлично в новото си училище, в новия си дом, щастлива бе от новия им живот — досущ като Джийн. И изведнъж всичко като че ли секна. Артър отиде да види Мери и се върна мрачен.

— Какво каза тя?

Джийн го погледна с разширени, ужасени очи. Беше вече на тридесет години. Искаше до края на живота си да има сигурност и стабилност, а не тайна любовна връзка. Но и никога не се бе противопоставила на начина им на живот, защото знаеше колко тежко болна бе Мери Дърнинг и как го мъчеше това. Ала все пак, само преди седмица той бе говорил за намеренията си да се ожени за Джийн. Сега я гледаше с мрачно изражение — каквото тя не бе виждала никога у него — сякаш бе останал без надежди и мечти.

— Тя каза, че ако не може да се върне у дома при нас, щяла отново да опита да се самоубие.

— Но тя не може да постъпва така с теб! Не може да те заплашва до края на живота ти!

На Джийн й се искаше да изкрещи, защото тази кучка Мери можеше да го заплашва и го правеше.

Три месеца по-късно тя се завърна у дома, едва-едва контролираща себе си. Около Коледа същата година отново постъпи в болница, върна се през пролетта и този път издържа до есента, когато отново започна да пие много по време на обедите с приятели.

Едно връз друго всичко това продължи повече от седем години.

Когато се върна за първи път от болницата, Артър бе толкова разстроен, че помоли Джийн да му помогне.

— Тя е толкова безпомощна, не можеш да разбереш… тя изобщо не прилича на теб, скъпа! Не може да се справи… дори не може да мисли като хората.

И от любов към Артър, Джийн се озова в незавидното положение на любовница, която се грижи за съпругата. Прекарваше по два-три дни в седмицата в Гринуич с нея, опитвайки се да й помогне да върти къщата.

Мери бе силно изплашена от тази помощ; всички знаеха, че пие. Децата — също. Отначало се чувстваха отчаяни, а сетне започнаха да се отнасят към нея с презрение. Ан я мразеше най-много, а Били плачеше, когато тя се напиеше.

Всичко това бе кошмарно и, досущ като Артър, след няколко месеца Джийн се озова в капана. Не можеше да я подведе, да я изостави… щеше да е все едно да бе изоставила родителите си. Като че ли сега можеше да оправи нещата. Но въпреки всичко в крайна сметка Мери свърши почти като родителите на Джийн.

Трябваше да се срещне с Артър в града, да ходят на балет; Джийн можеше да се закълне, че бе трезва, когато тръгна, поне си мислеше, че е трезва, но навярно бе взела бутилка със себе си. Колата й се поднесе върху заледена ивица на пътя край Мерит Паркуей, на половината път до Ню Йорк, и тя загина на място.

И двамата бяха благодарни, че Мери никога не разбра за връзката им, а Джийн страдаше силно и поради това, че я харесваше. На погребението плака повече от децата и трябваше да минат седмици, преди да пожелае отново да спи с Артър. Връзката продължаваше вече осем години и сега той се боеше какво щяха да кажат децата му.

— Във всеки случай ще трябва да изчакам да мине година.

Тя не се възпротиви на тези думи, пък и той прекарваше сума време с нея. Беше внимателен и грижовен. Тя не можеше да се оплаче от нищо. За нея бе важно Тана да не заподозре дълго траещата им връзка… но най-накрая, година след смъртта на Мери, тя обвини Джийн.

— Аз не съм глупачка, нали, мамо? Знам какво става.

Беше висока, стройна и красива като Анди, имаше същото палаво пламъче в очите си, сякаш бе готова всеки миг да се засмее, но не и този път. Беше страдала твърде дълго и погледът й към Джийн бе свиреп и изгарящ.

— Отнася се с теб като с парцал и то от години. Защо не се ожени за теб, вместо да се промъква тук посред нощ?

Джийн я бе шляпнала за тези думи, но на Тана не й пукаше. Бяха прекарали сами толкова много дни на благодарността, толкова Коледи само със скъпите кутии от шикозни подаръци от него, ала все пак само те двете, докато той прекарваше празниците в клуба си с приятели. Дори и онази година, когато Ан и Били бяха при баба си и дядо си.

— Той никога не е тук, когато трябва! Не виждаш ли, мамо?

По бузите й се затъркаляха огромни сълзи, тя се разрида и Джийн трябваше да се извърне. Гласът й прозвуча пресипнало, когато се опита да отговори:

— Това не е вярно…

— Вярно е! Той винаги те оставя сама. И се отнася към теб като към прислужница. Ти въртиш къщата, разкарваш децата напред-назад, а той ти подарява диамантени часовници и златни гривни, и чанти, и парфюми, и какво от това? Къде е той? Това е важното, нали?

Какво можеше да й отговори? Да отрече истината пред детето си? Сърцето й се късаше, като разбра колко много бе видяла Тана.

— Той прави това, което трябва.

— Не, не е така. Той прави онова, което иска. — Беше много наблюдателна за едно момиче на петнадесет години. — Той иска да е в Гринуич с приятелите си, да отиде до Бар Харбър през лятото, в Палм Бийч през зимата, а те взема със себе си като отива по работа в Далас. Но вземал ли те е някога в Палм Бийч? Канил ли ни е някога? Показвал ли е някога на Ан и Били колко държи на теб? Не! Той просто се промъква тук, за да не разбера какво става, да, ама аз разбирам…, по дяволите… разбирам…

Цялото й тяло се тресеше от гняв. Беше виждала болката в очите на Джийн прекалено често през всичките тези години, а Джийн усещаше, че момичето бе опасно близо до истината. А истината бе, че връзката им бе удобна за него, а той не бе достатъчно силен, за да заплува срещу течението, срещу децата си. Ужасяваше се само от мисълта какво биха си помислили децата му за връзката им. В бизнеса бе истински влекач, но у дома не можеше да води подобни битки. Никога не бе имал куража да каже на Мери истината и да си отиде, изпълняваше до самия й край всеки неин каприз, породен от алкохолизма й. А сега постъпваше по същия начин и с децата си.

Джийн също си имаше тревоги. Не й се харесваше това, което й каза Тана, и се опита да поговори с Артър още същата вечер, но той отхвърли темата с уморена усмивка. Бе прекарал тежък ден, а и Ан му създаваше допълнителни грижи.

— На тези години всички те са обзети от странни идеи. По дяволите, погледни моите…

Били бе седемнадесетгодишен и вече два пъти през тази година го бяха залавяли да шофира пиян, а Ан току-що бе изхвърлена от втори курс на колежа в Уелсли, на деветнадесетгодишна възраст. Тя искаше да отиде в Европа с приятели, докато Артър желаеше да прекара известно време у дома. Джийн дори се опита да я покани на обяд и да я вразуми, но тя я отблъсна и й каза, че до края на годината ще получи от баща си онова, което иска.

Точно така и стана. Тя прекара следващото лято в Южна Франция, намери си един тридесет и седем годишен плейбой-французин, за когото се омъжи в Рим. Забременя, изгуби детето и се върна в Ню Йорк с тъмни кръгове под очите и с пръстен с огромен диамант. Твърде много за едно двадесетгодишно момиче.

Всичко това, разбира се, попадна на страниците на международната преса, а на Артър му призля, когато трябваше да се срещне с младежа. Струваше му цяло състояние да я откупи от него, но успя и изпрати Ан в Палм Бийч да се възстанови. Там обаче тя отново хлътна в сума неприятности, по цяла нощ скиташе с момчета на нейната възраст или, ако пък съумееше — с бащите им. Беше прекалено напориста и то по начин, който не се нравеше на Джийн, но вече бе двадесет и една годишна^[1] и Артър не можеше да направи нищо. Беше получила огромно наследство от майка си и разполагаше със средства да буйства колкото си поиска. Преди да стане на двадесет и две пак ходи в Европа и пак направи щури панаири.

Единствената малка радост за Артър бе фактът, че Били успя да се задържи тази година в Принстън^[2], въпреки че на няколко пъти загазва почти фатално.

— Не бих казал, че ни оставят на спокойствие, нали, мила?

Сега вече прекарваха насаме и спокойно вечерите в Гринуич, но повечето пъти тя настояваше да си отиде у дома, независимо колко късно бе станало. Децата му ги нямаше вече вкъщи, но Тана си бе у дома, а Джийн не можеше да си представи да не се прибере през нощта, освен ако Тана не бе у някоя приятелка или на ски в края на седмицата. Имаше определени норми, които тя настояваше да спазва и това го трогваше.

— Нали знаеш, Джийн, в крайна сметка те правят онова, което си искат. Няма значение колко добър пример им даваш.

Донякъде това бе вярно, но той не й се противопоставяше много силно. Беше свикнал да прекарва нощите сам, затова бе истинско удоволствие, когато понякога се събудеха един до друг. В живота, който двамата споделяха, бе останала твърде малко страст. Но се чувстваха удобно, особено той. Тя не изискваше от него повече, отколкото той бе готов да й даде, а той знаеше колко благодарна му бе за онова, което бе направил за нея през всичките тези години. Бе й дал сигурност, която навярно не би могла да получи без него, чудесна работа, добро училище за детето й, а и някои допълнителни облаги, когато можеше — пътувания, бижута, кожи. Това бе дребно разточителство за него, но, макар че Джийн Робъртс все още бе магьосница на иглата и конеца, благодарение на него вече не и се налагаше да тапицира сама мебелите си или да шие дрехите им. Два пъти седмично у дома им идваше чистачка, имаха комфортен покрив над главите си, а Артър знаеше, че тя го обича. Той също я обичаше, но си имаше своите привички и никой от двамата не бе споменавал за брак от години. Нямаше и причина за това. Децата им вече бяха почти израсли, той бе на петдесет и четири години, империята му се развиваше добре, а Джийн бе все още привлекателна и сравнително млада, макар че през последните няколко години придоби вида на солидна дама на средна възраст. Той обаче я харесваше такава; кой би си помислил, че връзката им продължаваше вече дванадесет години!

През онази пролет тя тъкмо бе навършила четиридесет и той я заведе за една седмица в Париж. Беше почти като сбъдната мечта. Тя донесе оттам десетки малки съкровища за Тана и я омагьоса с безкрайните си разкази, включително и за празненството по случай рождения й ден в Максим^[3].

Винаги бе тъжно да се завърнеш у дома след подобни пътешествия, да се събудиш отново сама в леглото, да го потърсиш с ръка през нощта и да не намериш никого, но тя бе живяла по този начин толкова дълго, че това вече не я дразнеше, или поне се преструваше, че е така, а и след избухването си преди три години, Тана никога повече не я бе обвинила. Беше се засрамила от себе си след това. Майка й винаги бе била толкова добра с нея.

— Аз просто искам най-доброто за теб… това е всичко… искам да си щастлива… да не си сама през цялото време…

— Не съм сама, скъпа — очите на Джийн се изпълниха със сълзи. — Нали имам теб!

— Не е едно и също.

Тогава тя прегърна майка си и забранената тема не бе повдигана отново. Но в отношенията между Артър и Тана липсваше топлота и това винаги притесняваше Джийн. Всъщност, заради отношението на Тана към него, за нея щеше да бъде по-трудно, ако той би настоял в крайна сметка да се оженят. Момичето смяташе, че той бе използвал майка й през последните дванадесет години и не бе й дал нищо в замяна.

— Как можеш да говориш така? Ние му дължим толкова много…

Тя си спомни за апартамента под естакадата на влака, който Тана не помнеше, мизерната заплата, с която не можеше да си позволи да купи месо за вечеря, или когато вземаше агнешка пържола или бифтек за детето, а самата тя ядеше макарони по три-четири дни наред.

— Какво му дължим? Апартамента ли? Е, и какво? Ти работиш, можеш да наемеш апартамент като този, мамо! Можеш да направиш сума неща за нас и без неговата помощ.

Ала Джийн не бе уверена, че бе така. Страхуваше се да го остави сега, страхуваше се да не изгуби работата си в Дърнинг Интернешънъл, да престане да бъде дясната му ръка, да няма този апартамент, работата си, сигурността, която притежаваше… колата, която той й сменяше през година, за да може да пътува удобно до Гринуич и обратно. Отначало беше комби, за да може да вози децата до училище. Последните две, които й бе купил, обаче бяха по-малки, симпатични мерцедес седан. А и работата не бе в това, че я вълнуваха скъпите подаръци, не, съвсем не в това. Имаше нещо друго — тя знаеше, че Артър бе до нея и винаги можеше да разчита на него. Ако не бе така, тя би се ужасила, особено сега, след като бяха заедно от толкова време. Независимо какво бе мнението на Тана, тя не би могла да се откаже от всичко това.

— А какво ще стане, когато той умре? — Грубо я попита Тана веднъж. — Оставаш сама, без работа, без нищо. Щом те обича, защо не се ожени за теб, мамо?

— Смятам, че и на двамата така ни е добре.

Очите на Тана бяха големи, зелени и твърди, като очите на Анди, когато не бе съгласен с нея.

— Това не е достатъчно. Той ти дължи много, много повече, мамо! На него му е дяволски лесно.

— На мен също ми е лесно, Тан… — Не бе в състояние да спори с нея онази вечер. — Не се налага да свиквам с ничии чудатости. Живея както ми се харесва. Сама си съставям правилата. А когато поискам, той ме води до Париж, Лондон или Лос Анджелис. Животът ми не е чак толкова лош.

И двете знаеха, че това не бе съвсем вярно, но нямаше как нещата да бъдат променени. И двете си бяха изградили свои, различни навици и начин на мислене.

Докато разчистваше книжата по писалището си, тя неочаквано усети, че той бе в стаята. Някак си винаги усещаше, когато бе там, сякаш преди години някой бе присадил в сърцето й своего рода радар, предназначен да открива присъствието му. Бе влязъл безшумно в офиса й, разположен близо до кабинета му, и когато го погледна, видя го да стои изправен и да я гледа.

— Здравей — усмихна му се с онази усмивка, която бе предназначена само за него повече от дванадесет години. Сякаш слънчев лъч огря сърцето му. — Как мина денят ти?

— По-добре…

Не беше я виждал от обяд, нещо необичайно за него. Следобедите се срещаха по различни поводи десетки пъти, сутрин пиеха кафе, а и той често я водеше на обяд. С годините клюките за тях ту се усилваха, ту замираха, особено след смъртта на Мери Дърнинг, но в крайна сметка всичко затихна, хората приеха, че са приятели, а ако бяха любовници, то това бе толкова дискретно, че никой вече не си даваше труда да ги одумва.

Той седна в любимото си удобно кресло срещу писалището и запали лулата си. Ароматът на тютюна му й харесваше, беше част от него повече от десетилетие, той изпълваше стаите, които обитаваше, включително и нейната собствена спалня с изглед към Ийст ривър.

— Какво ще кажеш да прекараме заедно утрешния ден в Гринуич, Джийн? Да вземем да се чупим и двамата, а?

За него бе истинска рядкост да предложи подобно нещо, но през последните няколко седмици бе работил много усилно по една сделка за сливане на предприятия и тя сметна, че един ден почивка щеше да му се отрази добре и й се прииска по-често да постъпва така. Но сега му се усмихна със съжаление.

— Бих искала да мога. Но утре е нашият голям ден.

Той често забравяше за такива неща. Ала тя и не очакваше да помни зрелостния празник на Тана. Той я погледна неразбиращо и тя му се усмихна, докато изричаше една-единствена дума:

— Тана.

— О, да, разбира се. — Той размаха лулата си, намръщи се и се засмя. — Колко глупаво от моя страна! Добре, че не зависиш от мен така, както аз завися от теб, иначе непрекъснато щеше да си в беда.

— Съмнявам се…

Тя му се усмихна нежно и между тях отново прескочи искрата на нещо удобно и комфортно. Комай вече не се нуждаеха от думи, за да се разбират. И въпреки онова, което Тана бе казала преди години, Джийн Робъртс наистина не се нуждаеше от нищо повече от това, което вече имаше. Беше напълно удовлетворена само да си седи с мъжа, когото обичаше от толкова време.

— Тя вълнува ли се за зрелостния празник? — Усмихна се той на Джийн.

Беше посвоему много привлекателна. Косата й се бе попрошарила, имаше големи, красиви, тъмни очи, от нея лъхаше изтънченост и грациозност. Тана бе по-висока и стройна, беше почти като млада кобилка и тъй красива, че след няколко години мъжете сигурно щяха да се спират и да я заглеждат по улиците. Щеше да постъпи в колежа Грийн Хил в сърцето на Юга и вече бе напълно самостоятелна. Артър бе преценил избора й като дяволски странен за едно момиче от Севера, тъй като колежът бе пълен с красавиците на Юга, но там имаха една от най-добрите програми за изучаване на езици в Щатите, отлични лаборатории и много силна програма по изкуствознание. Артър отдавна бе споделил това с Джийн.

— Странно решение за едно момиче.

Ала Тана си го бе наумила, получи пълна стипендия, за високия си успех и очакваше с нетърпение да замине. Беше си намерила работа за лятото в един къмпинг в Нова Англия и щеше да отпътува за Грийн Хил през есента. А утрешният ден щеше да бъде нейният голям ден — на зрелостта.

— Ако за настроението й може да се съди по силата, с която надува грамофона — усмихна се Джийн, — през последния месец е направо истерична.

— О, господи, не ми напомняй за това… моля те… Били и четирима негови приятели идват у дома следващата седмица. Забравих да ти кажа. Искат да се установят в игралната сграда до басейна и сигурно накрая ще я подпалят. Обади се снощи. Слава богу, ще останат само две седмици и ще си заминат.

Били Дърнинг бе вече на двадесет години, по-луд отвсякога, ако се съдеше по писмата, които Джийн получаваше от университета. Ала тя си мислеше, че това все още бе реакция спрямо смъртта на майка му. На всички тях им беше тежко. Но най-вече на Били. Той бе само на шестнадесет, когато тя почина, в най-добрия случай — трудна възраст, но нещата напоследък бяха вече малко по-спокойни.

— Между другото, ще прави празненство следващата седмица. Всъщност, в събота вечер. Беше ми съобщено, помоли ме да кажа и на теб.

Тя се усмихна.

— Ще го имам предвид. Някакви специални изисквания?

Артър се ухили. Тя ги познаваше всичките твърде добре.

— Оркестър, освен това каза да се подготвим за двеста-триста гости. Между другото, кажи и на Тана за празненството. Може и да й хареса. Някой от приятелите му би могъл да я докара от града.

— Ще й кажа. Вярвам, че ще е доволна.

Ала само Джийн знаеше каква голяма лъжа беше това. Тана бе ненавиждала Били Дърнинг през целия си живот, но Джийн я насилваше да се държи учтиво, когато се срещаха, щеше да настои пред нея и сега. Дължеше на Били тази учтивост, както и да отиде на празненството му, ако я поканеше, след всичко онова, което баща му беше направил за тях. Джийн никога нямаше да й позволи да забрави това.

 

 

— … Няма да отида — Тана погледна Джийн заинатена, от стаята й гърмеше стереоуредбата, Пол Анка напяваше Сложи глава на моето рамо, беше пускала тази плоча най-малко седем пъти.

— Щом е толкова мил да те покани, би могла да отидеш поне за малко…

Бяха водили този спор и преди, но Джийн бе решена този път да спечели. Не искаше Тана да изглежда груба.

— Как мога да отида за малко! Поне един час се пътува дотам с кола, още един час обратно… и какво — да стоя десетина минути? — Тя отметна снопа златисти, с цвят на пшеница коси през рамо с отчаяно изражение. Знаеше колко настоятелна бе майка й за всичко, което произтича от семейство Дърнинг. — Хайде, мамо, не сме вече деца! Защо трябва да отида, ако не ми се ходи? Защо ще е грубо да кажа просто не? Не бих ли могла да имам други планове? В крайна сметка заминавам след две седмици и искам да се срещна с приятелите си. Повече няма да можем да се видим…

Изглеждаше окаяна и майка й й се усмихна.

— Ще поговорим за това друг път, Тана.

Но Тана знаеше много добре как се развиваха подобни разговори. Тя едва не изстена. Знаеше колко много щеше да настоява майка й да отиде на празненството на Били Дърнинг, а по нейното мнение, той бе просто влечуго. Нямаше две думи по въпроса, а според Тана, Ан бе дори по-лоша. Беше снобка, надута, изглеждаше лековата, независимо колко учтива се правеше пред Джийн. Тана знаеше, че навярно тя бе курва, виждала я бе да пие прекалено много на други партита на Били, освен това се държеше с Джийн по такъв снизходителен начин, който караше Тана да й се прииска да я зашлеви през лицето. Но Тана знаеше също, че всеки намек за чувствата на онова префърцунено момиче към майка й щеше да ги въвлече в нова, голяма битка. Беше се случвало прекалено често и преди, а сега не бе в подобно настроение.

— Просто искам да разбереш какво чувствам, майко! Няма да отида.

— Все още има цяла седмица. Защо трябва да решаваш тази вечер?

— Просто ти казвам… — зелените очи мятаха буреносни и зловещи погледи и Джийн добре си даваше сметка, че не бива да й противоречи в това й състояние.

— Какво си размразила за вечеря?

На Тана й бе позната тактиката за избягване на болната тема, майка й винаги добре си служеше с нея, но реши засега да играе по правилата на играта и последва майка си в кухнята.

— За теб извадих един стек. Аз ще вечерям навън с приятели…

Докато го изричаше, тя изглеждаше съвсем глупаво. Колкото искаше да води свой самостоятелен живот, толкова и мразеше да оставя Джийн сама. Много добре си даваше сметка какво бе направила майка й за нея, какви жертви бе понесла. Тана го разбираше много добре. Дължеше всичко на майка си, а не на Артър Дърнинг или на егоистичните му разглезени и разхайтени деца.

— Имаш ли нещо против, мамо? Не е задължително да излизам…

Гласът й бе нежен, а когато Джийн се обърна да я погледне, й се стори, че изглеждаше на повече от своите осемнадесет години.

В отношенията между двете имаше нещо твърде особено. Бяха живели заедно от много време; бяха споделяли и добри, и лоши неща; майка й никога не я бе подвеждала, а и Тана бе нежно и внимателно дете.

Джийн й се усмихна:

— Бих искала да излезеш с приятелите си, скъпа. Утре е един много специален ден за теб.

На следващия ден щяха да вечерят в 21^[4]. Джийн никога не бе ходила в него, освен с Артър, но зрелостният празник на Тана бе случай, за който можеше да си позволи подобно разточителство, а и на Джийн не й се налагаше вече да пести толкова. Получаваше огромна заплата от Дърнинг Интернешънъл, поне в сравнение с онова, което получаваше като секретарка в юридическата фирма преди, дванадесет години; но по природа си бе внимателна с парите и винаги по-малко се безпокоеше.

Беше се тревожила много през тези осемнадесет години след смъртта на Анди и понякога казваше на Тана, че тъкмо заради това им бе провървяло. През целия си живот бе била нащрек, пълен контраст на лековатия начин на мислене на Анди Робъртс, а Тана до голяма степен приличаше на него. В нея имаше повече радост, отколкото у майка й, повече палавост, повече смях, по-леко отношение към живота, но пък и животът от своя страна бе по-благосклонен към нея, след като съществуваше Джийн, която да я закриля.

Тана се усмихна, а Джийн извади тигана да приготви стека.

— Очаквам с нетърпение утрешната вечер — беше се трогнала, като научи, че Джийн щеше да я води в 21.

— Аз също. Къде ще ходиш тази вечер?

— Във Вилидж, ще хапнем по една пица.

— Бъди внимателна — намръщи се Джийн. Тя винаги се безпокоеше за Тана, независимо къде отиваше.

— Винаги съм внимателна.

— Ще имали момчета, които да те закрилят? — Усмихна се тя. Понякога бе трудно да се прецени дали бяха закрила или заплаха, а понякога бяха и двете.

Разгадавайки мислите й, Тана се засмя и кимна.

— Да. Още ли се безпокоиш?

— Да, разбира се.

— Колко си ми глупава, но въпреки това те обичам!

Тя обви с ръце врата й, целуна я и изчезна в стаята си и наду музиката още по-силно. Джийн трепна, а сетне осъзна, че Тана пее заедно с грамофона. Често я бе чувала да пее. Сетне Тана спря грамофона и когато се появи отново, облечена в бяла рокля на големи черни точки и с широк, черен, лачен колан, с обувки в бяло и черно, Джийн осъзна колко приятна бе тишината. В същото време разбра колко тих щеше да е апартаментът, след като Тана заминеше, прекалено тих. Когато Тана я нямаше, щеше да е като в гробища.

— Приятно прекарване.

— Надявам се да е такова. Ще се прибера рано.

— Не разчитам на това — усмихна се майка й.

Вече на осемнадесет години, тя нямаше комендантски час, но в повечето случаи Тана бе благоразумна.

Тази вечер Джийн я чу да се прибира към единадесет и половина. Почука тихо на вратата на Джийн, прошепна прибрах се и отиде в стаята си, а Джийн се обърна в леглото и заспа.

 

 

Джийн Робъртс щеше да запомни задълго следващия ден с дългата редица от млади момичета, олицетворение на самата невинност с гирлянда си от маргаритки. Зад тях тържествено пристъпваха момчетата, всички пееха в хор, бяха толкова млади, толкова силни и всички те — тъй свежи и заредени с енергия, готови да се влеят в един свят, изпълнен с политика, лукавство, лъжи и изневери, и всичко това бе пред тях, готово, да ги нарани.

Джийн знаеше, че оттук нататък животът им нямаше вече да е така лесен, затова по бузите й бавно се застичаха сълзи, докато те бавно излизаха от залата, запели за последен път заедно. Притесни се, че от гърдите и се изтръгна ридание, но не беше единствената. Бащите плачеха не по-малко от съпругите си. В следващия миг настана истински хаос — във вестибюла зрелостниците крещяха и се поздравяваха, прегръщаха се и се целуваха, даваха си обещания, които не можеха да изпълнят, да се върнат, да пътуват заедно, никога да не забравят… винаги да помнят… завинаги… следващата година… някой ден.

Джийн ги гледаше притихнала, най-вече — Тана, със светнало лице, очите й грееха почти смарагдовозелени, ала и всички останали бяха възбудени и щастливи.

Тана все още преливаше от вълнение и вечерта, когато отидоха в 21 и си поръчаха възхитителна вечеря, а Джийн я изненада с шампанско.

Обикновено тя не одобряваше Тана да пие. Собственият й опит с родителите й и с Мери Дърнинг все още я плашеше, особено когато ставаше дума за такова младо същество като Тана, но зрелостният празник си заслужаваше изключението.

След шампанското тя подаде на Тана малката кутийка с подаръка на Артър. Той бе помолил Джийн да го избере, както и всички останали подаръци, които правеше, дори и на собствените си деца. В кутийката имаше красива златна гривна, която Тана внимателно и с удоволствие нахлузи на ръката си.

— Много мило от негова страна, мамо — рече тя, но не изглеждаше кой знае колко развълнувана.

И двете знаеха причините за това, но Тана не искаше да ги обсъждат сега. А в края на седмицата Тана загуби една сериозна битка с майка си. Повече не й се слушаше за това и тя най-сетне се съгласи да отиде на празненството на Били.

— Но това ще е последният път, когато отивам на техните партита. Сключваме ли сделката?

— Защо трябва да си толкова непреклонна, Тана? Много мило е от тяхна страна, че те поканиха…

— Защо? — Очите на Тана блеснаха, а езикът й бе твърде бърз, за да го постави под контрола си. — Защото съм дъщеря на тяхна служителка? Затова ли трябва да приемем това като специално благоразположение от страна на всемогъщите Дърнингови? Все едно да поканят слугинята.

Очите на Джийн бързо се изпълниха със сълзи, а Тана горделиво закрачи към стаята си, бясна на себе си, че бе избухнала. Но тя не можеше да понесе начина, по който майка й се отнасяше към Дърнингови, не само към Артър, но и към Ан и Били. Беше гадно — сякаш всяка думичка или жест бяха някаква гигантска услуга, за която трябваше да им бъде благодарна. А и Тана много добре знаеше какво представляваха празненствата на Били. Беше патила на тях и преди — прекалено много алкохол, прекалено натискане, всички ставаха нахални, като се напиеха. Ненавиждаше партита му и тази вечер не бе изключение.

 

 

Един негов приятел, който живееше наблизо, дойде да я вземе с червен корвет, който бе заел от баща си. Той пое към Гринуич с осемдесет мили в час, за да й направи впечатление, но не успя и тя пристигна толкова раздразнена, колкото и когато напускаше дома си.

Беше облечена в бяла копринена рокля, с бели обувки без токове, дългите й стройни крака изглеждаха особено грациозни, когато слизаше от ниската, източена кола. Отметна косата си през рамо и се огледа наоколо, макар да знаеше, че не познава никого. Особено ненавиждаше да ходи на празненствата им, когато бе по-малка, защото децата просто я пренебрегваха, но сега бе по-различно.

Три момчета в ярки сака се устремиха към нея и й предложиха да й донесат джин с тоник или каквото друго би пожелала. Тя нарочно произнесе нещо неопределено и успя да потъне в тълпата, тъй като желаеше да се отърве от момчето, което я бе докарало. Половин час броди из градината, искаше й се да не бе идвала, и наблюдаваше групичките кикотещи се момичета, които пиеха джин с тоник или бира, а момчетата ги зяпаха отстрани.

Малко по-късно засвири музиката, оформиха се двойките, а след още половин час осветлението бе намалено, телата се заотъркваха сластно едно о друго и Тана забеляза, че няколко двойки се изнизват навън.

Чак тогава най-сетне срещна Били Дърнинг. Когато пристигнаха, не се виждаше никъде. Той се приближи към нея и я изгледа с хладно одобрение. Бяха се срещали достатъчно пъти, но той винаги я оглеждаше от глава до пети, сякаш щеше да я купува. Всеки път това я ядосваше и тази вечер не направи изключение.

— Здравей, Били.

— Здрасти. По дяволите, ама че си висока.

Поздравът му не я развълнува, в крайна сметка той бе значително по-висок от нея, тогава какво искаше да каже? Но в този миг забеляза, че той се бе втренчил в пълнотата на гърдите й и за секунда й се прииска да го ритне, но скръцна със зъби и реши да направи още един жест на добро възпитание, поне заради майка си.

— Благодаря ти, че ме покани тази вечер — рече тя, но в очите й можеше да се прочете, че не мисли така.

— Винаги можем да се възползваме от повечко момичета.

Като добитък. Толкова глави… толкова цици… крака… или…

— Благодаря.

Той се засмя и сви рамене.

— Искаш ли да излезем навън?

Беше на път да му откаже, но сетне размисли и си каза: Защо не?

Беше с две години по-възрастен от Тана, ала обикновено се държеше така, сякаш беше на десет. Десетгодишен хлапак, с изключение на пиенето.

Той я хвана за ръката и я поведе между непознатите, докато най-сетне стигнаха разкошната градина на Дърнингови, която водеше към игралната сграда до басейна, където Били се бе настанил заедно с приятелите си. Предната вечер бяха изгорили една билярдна маса и два стола и Били им бе казал да поуспокоят топката, иначе баща му щеше да ги избие. Ала тъй като не бе в състояние да издържи на тормоза да живее, в каквато и да е близост до Били, Артър благоразумно се бе изнесъл за тази седмица в извънградския си клуб.

— Да видиш само каква бъркотия сме сътворили — ухили се той и посочи с ръка към сградата в далечината, а Тана усети как я обзема раздразнението, защото знаеше, че майка й ще трябва да се заеме с възстановяването на всичко повредено, за да тури нещата в ред, както и да успокоява Артър, когато той види бъркотията.

— Защо просто не опитате да не се държите като животни?

Тя му се усмихна сладко, за миг той бе шокиран, но сетне нещо зло и ядно блесна в очите му и я изгледа свирепо.

— Каза една тъпотия, но предполагам, че винаги си си била тъпа, нали така? Ако моят дъртак не ти бе платил да учиш в това изискано училище в Ню Йорк, сигурно щеше да свършиш в някой държавен бардак в Уест Сайд, в който да духаш на даскала си.

Тя бе толкова шокирана, че за миг остана без дъх и просто го гледаше, а сетне, без да промълви дума, се обърна и си тръгна. Чу как той се изсмя зад гърба й.

Какъв малък, зъл негодник, помисли си тя, докато си пробиваше път към къщата. Забеляза, че тълпата се бе сгъстила през последния половин час, повечето от гостите бяха с няколко години по-възрастни от нея, особено момичетата.

След малко видя момчето, което я бе докарало от града — беше с отворен цип на панталона, със зачервени очи и с измъкната от панталона риза, момичето до него обезумяло плъзгаше ръце по тялото му, докато двамата споделяха наполовина вече изпразнена бутилка скоч.

Тана ги погледна отчаяна и разбра, че току-що се бе лишила от превоз до града. Нямаше начин да отпътува с толкова пиян шофьор, оставаше й възможността да вземе влака или да намери някой по-трезвен, което, поне засега, не изглеждаше много вероятно.

— Искаш ли да танцуваш?

Тя се обърна, изненадана да види отново Били, очите му бяха още по-червени, устните му — похотливо присвити, той все така втренчено гледаше гърдите й, не можеше да откъсне очи от тях. Все пак накрая успя, колкото да види, че тя поклаща отрицателно глава.

— Не, благодаря.

— В игралната зала се скъсват от чукане. Искаш ли да погледаш?

Стомахът й се преобърна при мисълта за подобна перспектива, ако не беше толкова отблъскваща, щеше да се изсмее. Невероятно бе какъв слепец бе майка й относно светците Дърнингови!

— Не, благодаря.

— К’во ти става? Да не си още девственица?

От изражението на лицето му й се повдигна, но не искаше той да разбере, че бе прав. Искаше й се просто да си помисли, че тя го отблъсква, което си беше вярно.

— Не си падам по гледането.

— Защо не, по дяволите! Това си е чудесен спорт.

Тя се обърна и се опита да се измъкне от него, но кой знае защо той я следваше през цялата вечер и тя започна да се чувства неловко. Огледа се наоколо, видя, че той бе изчезнал, навярно се бе присъединил към приятелите си в игралната сграда и реши, че бе стояла достатъчно дълго.

Всичкото, което трябваше да направи, бе да повика такси, да стигне до гарата и да си отиде у дома. Не бе най-приятният изход, но поне не бе труден и след като хвърли поглед през рамо да види дали някой няма да я последва, отиде на пръсти до малко, задно стълбище, което водеше до външен телефон. Беше лесно: първо звънна на информация, взе номера, после позвъни за такси. Обещаха й таксито да дойде до петнадесет минути, щеше да има достатъчно време да хване последния влак. И за първи път тази вечер тя почувства облекчение, беше се измъкнала от пияниците и глупаците долу. Бавно закрачи из постлания с килим вестибюл, разглеждаше снимките на Артър и Мери, на Ан и Били като деца. Хрумна й, че би трябвало да бъде окачена и фотография на Джийн. Тя бе станала неразделна част от това семейство, до голяма степен добруването им се дължеше на нея, не беше справедливо снимката й да липсва.

Сетне, без изобщо да помисли, Тана отвори една врата. Знаеше, че тя водеше към стая, която майка й често използваше като свой кабинет, когато отсядаше в този дом. И тук стените бяха покрити със снимки, но тази вечер тя не ги видя. Още докато отваряше полека вратата, тя чу нервно изпискване, едно По дяволите и Хей…! Видя как в тъмното се издигат две бели луни, чу шум от боричкане и бързо затвори вратата, само за да подскочи от ужас, когато някой зад нея се изсмя.

— Ах! — Рече тя, докато се обръщаше и видя Били, който я гледаше похотливо. — За бога… — Мислеше си, че той бе останал долу.

— Мислех си, че не си падаш по гледането, госпожице вода ненапита.

— Просто се разхождах и налетях на… — изчерви се тя до корените на косата си, а той й се хилеше.

— Бас ловя… за какво се качи тук горе, Тан?

Беше чувал майка й да я нарича така от години, но майка й, а не той. Подразни се да го чуе от него. То си бе интимно обръщение, а той никога не й е бил приятел.

— Мама обикновено работи в тази стая.

— Не — е — той поклати глава, сякаш бе изненадан от грешката й. — Не и тук.

— Да, тук работи.

Тана бе сигурна в това. Погледна часовника си. Не искаше да изпусне таксито си. Ала все още не бе чула да изсвири с клаксона си.

— Ще ти покажа къде работи, ако искаш.

Той пое из вестибюла, но в обратната посока, а Тана не бе сигурна дали трябва да го последва. Не искаше да спори с него, но знаеше, че майка й използваше онази стая, пред която бяха застанали преди малко. В крайна сметка обаче това бе неговият дом и тя се почувства неловко да стои там, особено след като започна да чува пъшканията на двойката вътре. Оставаха още пет минути до пристигането на таксито й и като нямаше какво друго да прави, тя последва Били. Не беше кой знае какво.

Той отвори вратата на една друга стая.

— Ето, тук е.

Тана пристъпи през прага, огледа се и веднага разбра, че това не бе мястото, където работеше майка й. Господстващо положение в стаята заемаше огромно легло, покрито със сива, кадифена покривка, обшита с коприна, имаше едно сиво одеяло от кожа на опосум и друго — от чинчила, с което бе покрит подхождащ до леглото шезлонг. И килимът бе сив, по стените висяха красиви графики. Обезпокоена, Тана се обърна към него.

— Много смешно. Това е спалнята на баща ти, нали?

— Аха. И точно тук работи твоята старица. Сума и работа върши тук, старата Джийн.

Изведнъж на Тана й се прииска да го хване за косата и да го зашлеви по лицето, но се застави да не казва нищо и понечи да излезе от стаята. Той обаче на свой ред я хвана за ръката, блъсна я вътре в стаята и затвори вратата с крак.

— Пусни ме да си вървя, малък лайнар!

Тана се опита да измъкне ръката си, но с изненада откри колко силен бе той. Жестоко я стисна за двете ръце, блъсна я върху стената и й изкара въздуха.

— Искаш ли да ми покажеш каква точно работа върши майка ти, малка кучко?

Тя дишаше тежко, причиняваше й болка, като стискаше ръцете й, най-неочаквано рукнаха сълзите й, повече от яд, отколкото от страх.

— Тръгвам си оттук и то веднага.

Опита се да се освободи от него, но той отново я блъсна силно върху стената, главата й се удари в нея. Тя го погледна в очите и този път наистина се изплаши от него. Лицето му имаше лудо изражение, хилещо се насреща й.

— Не се дърпай, де…

Очите му светнаха със зъл блясък и той смаза китките й в мощната си лапа… никога не бе очаквала да е толкова силен… а с другата си ръка дръпна ципа на панталона си, свали гащите си и се разголи, сетне стисна в ръка нейната и я дръпна към себе си.

— Дръж го, малка мръснице.

Сега вече бе ужасена от него, лицето й бе мъртвешки бледо, дърпаше се от него, докато той я притискаше с тяло към стената, опита се да го отблъсне с все сила, но не успя да го помръдне, а той се изсмя.

И изведнъж, за свой ужас, тя разбра какво бе станало, докато се бореше с него. Отпуснатият му пенис ставаше все по-твърд и се търкаше о нея… приличаше й на малък, зловещ и грозен ампутиран крайник. Той отново и отново я блъсна о стената, сетне дръпна роклята й и я разкъса отстрани, за да разкрие плътта, която искаше да види, изведнъж ръцете му зашариха по цялото й тяло — по корема, гърдите, бедрата й… натискаше я силно с тялото си, смазваше я, цапотеше лицето й с език, издишваше алкохолни пари срещу нея, опипваше я, притискаше я, стискаше я… сякаш искаше да я разкъса. Изведнъж пръстите му се мушнаха в нея, между краката й, тя изкрещя и го ухапа силно по врата, но той дори и не помръдна. Вместо това грабна кичур от косата й, уви го около ръката си… стори й се, че ще го изтръгне из корен… и злобно я ухапа по лицето. Блъсна го с все сила… опитваше се да се бори с крака. Беше останала без дъх, бореше се повече за живота си, отколкото за девствеността си; разплакана, ридаеща, задъхана, тя почувства как той я събаря върху сивия килим… как разкъсва роклята й от яката до подгъва, разголвайки я цялата; как разкъсва и белите дантелени пликчета. Беше вече гола — загоряла и красива; сетне най-неочаквано тя започна да го моли, да плаче, да скърца със зъби, почти изпаднала в истерия, докато той сваляше панталоните си и ги изрита някъде по килима, притиснал я вече с цялата си тежест, приковавайки я към пода, надигайки се, само за да разкъса отново плътта й, да я разчекне. Пръстите му се забиха в нея, сякаш я разкъсаха, сетне той засмука плътта й с устни, тя зави и зарева… но всеки път, когато се опитваше да се отмести от него, той я блъскаше с все сила върху пода, докато най-сетне тя изпадна в полусъзнание й той влезе в нея, влагайки цялата си сила. Потоци кръв шурнаха върху дебелия килим, докато най-сетне, стигнал върха на оргазма си, той експлодира върху хленчещото, едва дишащо момиче. Струйка кръв се стичаше от устата й, друга — от носа й.

Били Дърнинг се изправи и й се изсмя, докато вдигаше от пода панталоните си, а тя не помръдваше. Изглеждаше почти мъртва, когато се наведе над нея.

— Благодаря.

Веднага след като каза това, вратата се отвори и влезе един от приятелите на Били.

— Господи, какво си направил с нея?

Тана все още не се бе помръднала, но чуваше гласовете, сякаш идваха някъде много отдалеч.

— Нищо работа — сви рамене Били. — Нейната старица е наемната курва на баща ми.

Другото момче се засмя.

— Изглежда поне един от вас е прекарал добре — бе невъзможно да не забележи локвите кръв върху сивия килим. — Да не би да е в мензис?

— Така предполагам — рече безгрижно Били, докато вдигаше ципа на панталоните си, а тя продължаваше да лежи с разкрачени крака, досущ като парцалена кукла. Приятелят му я гледаше.

Били се наведе над нея и я плесна по лицето.

— Хайде, Тан, ставай.

Тя не се помръдна, той отиде в банята, намокри една кърпа и я пусна върху нея, сякаш тя щеше да се сети какво да прави с нея. Минаха още десет минути, преди тя да се обърне в собствената си кръв и да повърне. Тогава той отново я хвана за косата и пред очите на другото момче й изкрещя:

— По дяволите, не смей да правиш такива неща, малка свиня такава.

Дръпна я грубо и я изправи на крака и я повлече към банята, остави я надвесена над мивката и най-сетне се пресегна и блъсна вратата.

Таксито й отдавна си бе заминало, бе изтървала и последния влак, ала страшното бе, че с нея се бе случило нещо отвратително, от което нямаше да се възстанови никога. Беше изнасилена.

Тресеше се цялата от глава до пети, трепереше силно, зъбите й тракаха, устата й бе пресъхнала, болеше я главата, а и не можеше да си представи как щеше да излезе от тази къща. Роклята й бе разкъсана, обувките й бяха изцапани с кръв.

Докато седеше приведена на пода на банята, вратата се отвори, влезе Били и й подхвърли нещо. След малко тя видя, че беше рокля и чифт обувки на Ан. Той я огледа този път неуверено и тя можа да види колко бе пиян.

— Облечи се. Ще те откарам у вас.

— А сетне? — Неочаквано му изкрещя тя. — Как ще обясниш на баща си станалото?

Беше истерична и той погледна през рамо към стаята.

— За килима ли? — Изглеждаше нервен, а тя бе изпаднала в пълна истерия.

— За мен!

— Вината не е моя, малка досаднице.

От ужаса на това, което й говореше, отново й се повдигна, дори повече отпреди, но сетне всичко, което искаше, бе да се махне оттук, дори и ако трябваше да върви пеша до Ню Йорк. Блъсна го и мина покрай него, притиснала дрехите до себе си, и влезе в стаята, в която бе извършено изнасилването. Очите й бяха като на побъркана, косите й — сплъстени и заплетени, лицето й набраздено от сълзи. Тя изскочи гола от стаята и се сблъска с приятеля му, който й се изсмя нервно.

— Ти и Били добре си прекарахте, а? — Засмя се той отново, а тя, с див поглед, изтича покрай него и влезе в другата баня — знаеше къде се намира. Облече дрехите, които й бе дал Били, и се спусна тичешком долу. Бе късно за влака, нямаше смисъл да вика такси. Видя, че музикантите си бяха отишли и побягна към пътя, изоставяйки скъсаната си рокля и чантичката си, пет пари не даваше за тях. Просто искаше да се махне оттук. Ако трябваше, щеше да си отиде на автостоп, да спре някоя полицейска кола… каквото й да е… Сълзите се бяха спекли върху лицето й, от тичането се задъха, а сетне неочаквано видя яркия сноп светлина от автомобилни фарове, която я освети и побягна още по-силно, защото инстинктивно бе усетила, че той идваше подире й.

Чуваше гумите на колата по дребния чакъл на пътя, започна да криволичи между дърветата, плачеше тихо, косите й бръсваха сълзите, а той наду клаксона и й извика:

— Хайде, ще те откарам у дома.

Не му отговори. Продължи да бяга колкото сили имаше, ала той не си отиваше. Продължи да кара подире й на зигзаг, следвайки извивките на пустия път, докато най-сетне тя се обърна и му изкрещя истерично:

— Остави ме на мира!

Стоеше приведена на две на пътя, плачеше, стенеше, прегърнала коленете си. Той излезе бавно от колата и отиде до нея. Беше започнал да изтрезнява от нощния въздух, изглеждаше по-различен отпреди, вече не така побъркан, а посивял и помрачнял. Беше взел и приятеля си, който мълчаливо ги гледаше от седалката на дългата, лъскава тъмнозелена кола на Били марка ХКЕ.

— Ще те закарам у дома. — Той стоеше разкрачен на пътя, а автомобилните фарове ги осветяваха с ослепителна и зловеща светлина. — Хайде, Тан.

— Не ме наричай така!

Изглеждаше като изплашено малко момиченце. Той никога не й бе бил приятел, а сега… а сега… искаше й се да изкрещи всеки път като помислеше за това, но повече не можеше да крещи, нямаше дори сили да избяга от него. Цялото тяло я болеше, главата я цепеше, по лицето и бедрата й имаше засъхнала кръв. Тя се взря с празен поглед в него. Препъвайки се, той се опита да я хване за ръката, тя му изкрещя и отново хукна.

Той постоя и я погледа втренчено за момент, сетне се върна в колата и замина. Беше й предложил да я откара, щом не ще, да върви по дяволите.

Тя се запрепъва по пътя, усещаше как я боли всяка фибра на тялото.

След по-малко от двадесет минути той се върна. Гумите на колата изсвистяха, докато спираше край нея. Той излезе и я хвана за ръката. Тя видя, че другото момче го нямаше и изведнъж се запита дали нямаше да я изнасили отново. По тялото й премина нова вълна на ужас и тя отново се дръпна, но този път той я държеше здраво. Изкрещя й и тя отново усети мириса на уиски в дъха му.

— По дяволите, казах ти, че ще те откарам у дома. Влизай веднага в шибаната кола!

Едва ли не я хвърли върху седалката и тя разбра, че няма смисъл да се противопоставя. Беше насаме с него и той можеше да прави с нея каквото си поиска. Вече го бе разбрала. Седеше беззащитна до него в колата, докато той подкара с бясна скорост в нощта, а тя очакваше да я откара някъде, където отново да я измъчва. Но той излезе на магистралата, натисна педала на газта до дупка и вятърът, който шибаше колата, изглежда подейства отрезвяващо и на двамата.

Той я погледна няколко пъти и й посочи кутията с книжни салфетки на пода.

— По-добре се изчисти, преди да си отидеш у дома.

— Защо? — Тя гледаше право напред към безлюдния път. Беше два часът след полунощ и дори очите си усещаше като безчувствени.

Профучаха само няколко камиона, които цепеха през нощта.

— Не можеш да се прибереш в този вид.

Тя не му отвърна, не се и обърна да го погледне. Все още очакваше със страх да спре и да я изнасили отново, но този път бе подготвена. Щеше да побегне с все сила по магистралата и може би някой от камионите щеше да спре. Все още не можеше да повярва, че той бе постъпил така с нея, чудеше се вече дали някак си тя не бе виновна за това, дали не се бе борила достатъчно, дали не го бе подтикнала към действията му…

Тези отвратителни мисли й хрумнаха, тъкмо когато забеляза, че спортната кола започна да криволичи. Обърна се да го погледне и видя, че заспиваше на волана. Дръпна го за ръкава, той се стресна и я погледна.

— Защо, по дяволите, правиш това! Можеше да предизвикаш катастрофа.

Едва ли би могла да измисли по-добро възмездие за него. Искаше й се да го види мъртъв до канавката на пътя. — Заспиваше. Ти си пиян.

— Е, и? Какво от това?

Гласът му вече звучеше повече изморено, отколкото грубо, за известно време изглеждаше добре, докато тя отново не забеляза как колата закриволичи, ала този път, преди да успее да го дръпне за ръката и да го събуди, се зададе забързан, огромен камион с ремарке, а колата промени посоката си. Разнесе се зловещият, стържещ вой на спирачки, камионът се залюля и се преобърна, а по някакво чудо колата профуча на косъм от кабината му и се спря със смачкана предница в едно дърво.

Тана удари силно главата си при спирането; остана задълго неподвижна и взряна напред, а сетне изведнъж дочу тихо стенание до себе си. Лицето му бе обляно в кръв, но тя не помръдна. Просто седеше и се взираше, сетне вратата се отвори и чифт силни ръце я хванаха за ръцете, а тя започна да пищи. Най-сетне събитията на безкрайната нощ бяха направили своето и тя напълно изгуби самообладание, ридаейки истерично, се опитваше да избяга от колата. Междувременно спряха още два камиона и шофьорите трябваше да я задържат насила, докато дойдат ченгетата. Гледаше ги с неразбиращи и подивели очи. Сложиха студени компреси върху челото на Били; едното му око бе в ужасна рана.

Полицията пристигна скоро, последвана от линейка и всичките трима пострадали бяха откарани в Медицинския център на Ню Рошел наблизо.

Шофьорът на камиона бе изписан почти веднага. По някакво чудо камионът му бе пострадал повече от самия него.

Раната на Били бе зашита. Беше записано, че бе управлявал колата под въздействието на алкохол и тъй като това му бе третото нарушение, то щеше да му струва шофьорската книжка, факт, който го разтревожи повече от раненото му око.

Цялото тяло на Тана изглеждаше обляно в кръв, но персоналът с почуда забеляза, че повечето от нея бе засъхнала. Не успяха да получат от нея обяснения какво се бе случило, тъй като се задавяше всеки път, когато отвореше уста. Една симпатична млада сестра я избърса.

Тана лежеше на кушетката за прегледи и плачеше. Дадоха й успокоително и когато майка и пристигна в четири сутринта, тя потъваше в сън.

— Какво е станало…? Господи! — Тя гледаше бинтованото око на Били. — Били, ще се оправиш ли?

— Предполагам — той се усмихна глуповато и тя отново забеляза колко хубаво момче бе той, макар че винаги бе приличал повече на Мери, отколкото на баща си.

Изведнъж усмивката му се стопи и той изглеждаше ужасен.

— Обади ли се на татко?

Джийн Робъртс поклати глава.

— Не исках да го тревожа. Казаха ми, че и двамата сте добре, когато се обадиха, но исках сама да се уверя.

— Благодаря — той хвърли поглед към задрямалата Тана и сви нервно рамене. — Съжалявам, че… аз… че ние блъснахме колата.

— По-важното е, че и двамата не сте сериозно ранени.

Тя се намръщи при вида на сплъстената коса на Тана, но по нея вече нямаше следи от кръв, а сестрата се опита да обясни колко истерично се бе държала Тана.

— Дадохме й успокоително. Трябва да поспи известно време.

Джийн Робъртс се намръщи.

— Пияна ли беше?

Вече знаеше, че Били бе пиян, но ако и Тана бе пияна, щеше да й даде да се разбере; сестрата обаче поклати глава.

— Не мисля, че беше пияна. По-скоро смятам, че бе изплашена. Ударила се е неприятно в главата, но нищо повече. Няма признаци за сътресение на мозъка, но все пак засега ще я наблюдаваме.

След тези нейни думи, като ги чу да говорят, Тана се разбуди и погледна майка си така, сякаш я виждаше за първи път, сетне тихо заплака, а Джийн я взе в ръцете си и започна да я успокоява с гукащи звуци.

— Всичко ще се оправи, скъпа… всичко ще се оправи…

Тя буйно поклати глава, поемайки дъх на едри глътки:

— Не, няма да се оправи… няма… той…

Ала Били се бе изправил там и я гледаше със зъл поглед и тя не можеше да изрече думите. Изглеждаше сякаш готов да я удари отново, затова тя се обърна настрани, задушавайки се в риданията си, все още чувстваше погледа му върху себе си. Не можеше да погледне отново… не искаше да го види… никога повече не искаше да го види…

Легна на задната седалка на мерцедеса, който майка й бе докарала до входа. Били откараха у дома му. Джийн остана дълго време при него в къщата. Изхвърлиха последните гости, накараха половин дузина други да отидат в игралната сграда, изритаха две двойки от леглото на Ан и наредиха на групата в игралната сграда да се укроти, след което Джийн се върна в колата, където лежеше Тана, със съзнанието, че я очаква поне седмица работа, за да подреди къщата.

Бяха съсипали половината мебели, бяха запалили част от градината, бяха повредили тапицерията, бяха оставили петна по килимите, а в басейна имаше буквално всичко — като се почне от пластмасови чашки и се свърши с цели ананаси. Не искаше Артър дори да види дома си, преди да го е привела отново в ред.

Качи се в колата с дълга, уморена въздишка и хвърли поглед към още отпуснатата Тана. Дъщеря й изглеждаше вече странно спокойна. Успокоителното бе подействало.

— Слава богу, че не са влизали в стаята на Артър — тя запали колата, а Тана поклати глава в мълчаливо отрицание, но не можа да изрече думите. — Добре ли си?

Само това всъщност имаше значение. Можеха и да загинат. Затова пак попита:

— Как се чувстваш?

Всичкото, което момичето можеше да направи, бе да гледа вторачено майка си и да клати глава.

— Искам у дома…

Сълзите отново потекоха по бузите й и Джийн отново се зачуди дали не бе пияна. Очевидно празненството е било бурно и Тана бе участвала в него. Освен това забеляза, че не носеше същата рокля, с която замина.

— Да не си плувала? — Тя се изправи и седна, главата й се маеше, но само я поклати, а когато майка й погледна в огледалото за обратно виждане, забеляза странния поглед на Тана.

— Какво стана с роклята ти?

Заговори със студен глас, който дори не прозвуча познато на майка й:

— Били я разкъса.

— Какво е направил? — Отначало изглеждаше изненадана, но сетне се усмихна. — Да не те е хвърлил в басейна?

Това бе единственото нещо, което можеше да си представи, че Били би могъл да направи. Дори и да е бил малко пиян, той сигурно е бил безвреден. Направо си бе чист късмет, че не се бе ударил в камиона.

— Надявам се, че нощес получи един добър урок, Тан.

Тя започна отново да плаче при споменаването на името, което Били бе използвал, докато най-сетне Джийн спря край пътя и се взря в нея.

— Какво става с теб? Пияна ли си? Да ни се взела наркотици?

В тона и в погледа й се чувстваше укор, нещо, което липсваше, докато откарваше Били у дома му. Колко е несправедлив животът, помисли си Тана. Но майка й просто не разбираше какво бе направил Изтънченият Малък Били Дърнинг.

Тя погледна майка си право в очите.

— Били ме изнасили в спалнята на баща си.

— Тана — Джийн Робъртс бе ужасена. — Как можа да кажеш такова нещо? Той никога не би направил подобно нещо! — Гневът й бе насочен срещу собственото й дете, а не срещу детето на любовника й. Не можеше да повярва подобно нещо за Били и това бе изписано върху лицето й, докато гледаше свирепо единственото си дете. — Това, което каза, е нещо ужасно.

По-ужасното бе, че бе сторено. Но Джийн само я гледаше втренчено.

Две самотни сълзи се търкаляха безспирно по бузите на Тана.

— Той го направи. — Лицето й се сгърчи при спомена за това. — Аз… кълна се…

Тя отново изпадаше в истерия, когато Джийн се обърна, подкара колата и този път изобщо не погледна към задната седалка.

— Не искам повече да те чувам да твърдиш подобно нещо, никога и за никого! — Разбира се, не и за някого, когото познаваха… едно безобидно момче, което познаваха цял живот; тя дори не си даде труда да помисли какво бе накарало Тана да каже тези неща, навярно ревнуваше Били, или Ан, или Артър… — Никога повече не искам да чувам подобни думи. Ясно ли е?

Но от задната седалка не се чу отговор. Тана просто си седеше там и гледаше с изцъклени очи. Нямаше никога повече да го каже. За никого. Нещо в нея току-що бе умряло.