Даниел Стийл
Пълен кръг (2)

Втора глава

Влакът на естакадата изгърмя покрай прозорците на апартамента на Джийн Робъртс и причини единствения полъх, който усещаше от сума дни насам, докато седеше неподвижна зад отворените прозорци. Сякаш цялата сграда се бе превърнала в огнен ад, августовската жега като че извираше от тротоарите и нажежаваше стените на тухлената постройка. Понякога през нощта тя се принуждаваше да стане от леглото и да остане на верандата, само и само да улови ветреца, който създаваше профучаващият влак. Или присядаше в банята, увита в мокър чаршаф. Нямаше сякаш начин да се поразхлади, а и бебето още повече влошаваше положението. Чувстваше се така, сякаш тялото й щеше да експлодира, а колкото по-горещо ставаше, толкова повече риташе бебето в корема й, сякаш и то усещаше, и то се задушаваше.

Джийн се усмихна на себе си при тази мисъл. Вече нямаше търпение бебето да се появи на бял свят… оставаха още само четири седмици… четири седмици, в които щеше да носи тяхното бебе… Надяваше се, че ще прилича изцяло на Анди.

Той вече бе в Пасифика и вършеше онова, което бе пожелал, да се бия с японците, както пишеше в писмата си, макар че думите му винаги по свой начин я нараняваха.

Едно от момичетата в юридическата фирма, в която работеше, бе японка и бе толкова мила с Джийн, когато разбра, че бе бременна. Тя дори я прикриваше, когато в началото на Джийн й прилошаваше така силно, че не можеше да се помръдне. Довличаше се до службата, вторачваше се в пишещата си машина и се молеше да не повърне, преди да е стигнала до тоалетната.

Оставиха я на работа шест месеца, което бе достойна постъпка от тяхна страна. Знаеше, че това бе по-дълъг срок, отколкото други фирми биха си позволили, ала смятаха, че така повелява патриотичният им дълг, заради Анди — както му писа тя в едно от писмата си.

Пишеше му почти всеки ден, въпреки че не получаваше вест от него по-често от веднъж месечно. Повечето време той се чувстваше прекалено уморен, за да пише, а и писмата му пътуваха цяла вечност. Разликата между това да продаваш буици и онова, което вършел сега, била от земята до небето, писа й той в едно писмо и я разсмя с разказите си за приятелите си и за лошата храна.

Успяваше някак си да я развесели с всяко свое писмо. Правеше така, че нещата да изглеждат далеч по-добри, отколкото бяха в действителност, но тя винаги се плашеше, като получеше писмо от него.

Отначало, докато й се гадеше, бе направо ужасена. Като разбра, че е бременна, тя изпадна в истинската агония на противоречията. Отначало идеята й се бе сторила толкова привлекателна — по времето на онези последни дни, преди той да замине — а когато разбра, че наистина е бременна, изпадна в паника. Това означаваше, че трябва да напусне работата си, да остане сама. И как щеше да се издържа — себе си и бебето?

Тя ужасно се страхуваше и от неговата реакция, но когато той най-сетне й писа, думите му бяха тъй развълнувани, че всичко й се стори отново чудесно, а по онова време, бременна вече в петия месец, не бе и така изнервена.

През последните няколко месеца имаше достатъчно време да превърне спалнята им в детска стая. Обши всичко сама в бяло с жълти ленти, шиеше и плетеше миниатюрните шапчици, терлички и потничета. Дори изрисува красиви стенописи по стените и облачета по тавана, макар че една съседка й вдигна луд скандал, че боядисвала сама и се катерела по стълбата. Ала тя така и нямаше какво да прави, след като напусна работа. Бе спестила всяка възможна стотинка, не ходеше дори и на кино, за да не подяжда спестяванията, а вече получаваше и част от заплатата на Анди от армията. Всичките пари щяха да й трябват за бебето, през първите месеци щеше да си остане вкъщи, а сетне щеше да намери бавачка и да се върне на работа.

Надяваше се възрастната мисис Уайсмън от четвъртия етаж да се съгласи да гледа бебето. Беше сърдечна жена с добродушието на истинска баба, живееше в тази сграда от години и бе много радостна, когато научи, че Джийн очаква бебе. Идваше да я види всеки ден, понякога се появяваше и късно вечерта, след като не можеше да спи в жегата; просто почукваше на вратата, ако видеше под прага, че в стаята свети.

Но днес Джийн изобщо не запали осветлението. Седеше си в тъмнината, останала без дъх, задушена в убийствената жега, и слушаше как влаковете вървят един след друг, докато не спряха за малко през нощта, за да тръгнат отново призори. Джийн дори посрещна утрото. Чудеше се дали някога щеше да започне отново да диша нормално или щеше да си остане безчувствена и на легло, без да успее да си поеме дъх. Имаше дни, когато всичко това бе тъй изморително, че дори и влаковете не помагаха в жегата.

Беше почти осем сутринта, когато чу почукването на вратата и предположи, че беше мисис Уайсмън. Облече розовия си халат и с уморена въздишка се помъкна боса към входната врата. Слава богу, оставаха й още само четири седмици. Вече смяташе, че повече не би издържала.

— Здрасти…

Тя отвори вратата, усмихната уморено, очаквайки да види приятелката си и веднага се изчерви, когато се озова пред лицето на непознат. Облечен в кафява униформа, с фуражка и акселбант с цвят на горчица, той й подаваше жълт плик. Тя го погледна неразбиращо, не искаше да разбира, защото твърде добре знаеше какво означава това, а непознатият май я гледаше похотливо. Лицето му изглеждаше изкривено, когато тя се отърси от шока и горещината, грабна плика и го отвори веднага, без да промълви и дума.

Съобщението си беше там, вътре в плика, както се бе опасявала и тя отново погледна пратеника на смъртта, опитвайки се да се съсредоточи върху думите, гледайки униформата му, преди от устните й да се изтръгне писък и да се свлече в краката му като безмълвна купчина дрехи. Той ахна в тих ужас, а сетне извика за помощ. Беше на шестнадесет години и никога досега не бе приближавал до бременна жена.

В преддверието се отвориха две врати, чу се шум от бягащи стъпки отгоре и след миг мисис Уайсмън вече слагаше мокри кърпи върху челото на Джийн, а момчето полека се измъкна заднешком и хукна надолу по стълбите. Всичкото, към което то се стремеше, бе да се измъкне от задушаващата го малка сграда.

Джийн вече стенеше, а мисис Уайсмън и две други жени я водеха до дивана, където напоследък спеше. Същият диван, върху който бе заченато бебето, където се любеха с Анди… Анди… Анди…

„С огромно съжаление ви съобщаваме… вашият съпруг загина, изпълнявайки дълга си към родината… бе убит по време на бойни действия в Гуадалканал… бойни действия… бойни действия…“

Главата й бе замаяна и не можеше да види лицата на жените.

— Джийн…? Джийн…? — Те произнасяха името й, върху лицето й имаше нещо хладно, гледаха я и се споглеждаха помежду си. Хелън Уайсмън бе прочела телеграмата и я показа набързо на останалите.

— Джийн…

Тя постепенно се съвзе, дишаше с мъка, а жените й помогнаха да седне и я накараха да пийне малко вода. Погледна с празен поглед мисис Уайсмън, а сетне изведнъж си спомни и риданията още повече я душаха в жегата, не можеше вече да си поеме дъх. Всичкото, което можеше да стори, бе да плаче и да се държи за възрастната жена, която я подкрепяше… беше мъртъв… също като другите… като мама и тате, и Рути… мъртъв… Беше мъртъв… никога повече нямаше да го види… Хленчеше почти като малко дете, чувстваше в сърцето си тежест, която никога преди не бе усещала, дори и при смъртта на другите си близки.

— Всичко ще се оправи, скъпа, всичко ще се оправи…

Ала те много добре знаеха, че нищо нямаше да се оправи, особено за бедния Анди.

След малко другите си отидоха по апартаментите, но Хелън Уайсмън остана. Не й хареса блясъкът в очите на момичето, начинът, по който седеше вторачена в нищото и изведнъж започваше да ридае, както и безкрайният й плач, който тя слуша през цялата нощ, когато най-сетне остави Джийн за малко, а сетне се върна, отвори незаключената врата и отново я погледна, както бе правила това през целия ден. Тя позвъни на лекаря на Джийн преди той да напусне кабинета си. Каза й да предаде на Джийн съболезнованията му и предупреди Хелън, че би могла да започне да ражда поради шока — тъкмо от това се боеше Хелън и тъкмо това подозираше, че ще стане, когато видя Джийн на няколко пъти тази вечер да притиска юмруци към гърба си и да крачи безспирно из малкия си апартамент, сякаш й бе станал тесен през последните няколко часа. Целият й свят се бе разбил на парченца и нямаше къде да се дене. Дори и трупът му нямаше да бъде изпратен у дома… оставаше само споменът за високото, хубаво, русо момче… и бебето в утробата й.

— Добре ли си? — Акцентът на Хелън Уайсмън накара Джийн да се усмихне. Тя бе в страната от четиридесет години, но все още говореше с тежък немски акцент. Беше мъдра и сърдечна жена и обичаше Джийн. Беше изгубила съпруга си преди тридесет години и никога повече не се бе омъжвала. Имаше три деца, които живееха в Ню Йорк и от време на време я посещаваха, най-често, за да й оставят да гледа децата им, имаше и син в Чикаго. — Чувстваш ли болки?

Очите й загрижено оглеждаха Джийн, която поклати отрицателно глава. Цялото тяло я болеше след този ден, прекаран в плач, а въпреки това вътрешно се усещаше напълно безчувствена. Не знаеше какво точно изпитва, просто я болеше, беше й горещо и неспокойно.

Тя се изгърби, сякаш за да разкърши гръбнак.

— Добре съм. Защо не поспите малко, мисис Уайсмън?

Гласът й бе пресипнал след този дълъг ден. Погледна часовника в кухнята и отбеляза факта, че от момента, в който получи телеграмата за Анди, бяха изминали петнадесет часа… петнадесет часа, които сякаш бяха петнадесет години… хиляда години… И тя отново закрачи из стаята под погледа на Хелън Уайсмън.

— Искаш ли да се разходим навън?

Влакът профуча наблизо и Джийн поклати глава. Беше прекалено горещо за разходки, дори и в единадесет вечерта. Усети, че й бе по-горещо, отколкото през целия ден.

— Струва ми се, че ще е добре да пийна нещо студено…

Тя си сипа чаша лимонада от каната, която държеше в хладилния шкаф; вкусът й бе добър, докато я пиеше, но почти веднага я изхвърли обратно. Втурна се към банята, повърна, на няколко пъти й се повдига отново, но не след дълго се завърна уморена.

— Трябва да легнеш.

Подчини се покорно. Легнала се чувстваше още по-неудобно. Беше й по-лесно да седи седнала, отколкото да лежи, затова отново се премести в удобния зелен фотьойл, но след няколко минути разбра, че и така не можеше да седи. Изпитваше разяждаща болка в долната част на гърба, стомахът й бе разбъркан.

Хелън Уайсмън я остави сама в полунощ, след като настоя Джийн да я извика веднага, щом има проблеми. Но Джийн бе сигурна, че нямаше да има нужда. Изгаси осветлението и остана сама в тихия апартамент с мислите за съпруга си… Анди… за големите зелени очи и правата руса коса… лекоатлетическата звезда… футболният герой… първата и единствената нейна любов… момчето, в което се бе влюбила безумно още щом го видя. И докато мислеше за него, почувства острото пробождане на болката от корема към гърба си, сетне отново и отново, и пак, толкова силна, че вече изобщо не можеше да си поеме дъх.

Изправи се неуверено, смазана от гаденето, но решена да стигне до банята, където нещастна вися над тоалетната почти час, с пронизвано от болките тяло. Гаденето сякаш разкъсваше душата й, докато най-сетне, почти в безсъзнание, тя започна тихичко да зове Анди.

Тъкмо там я намери в един и половина след полунощ Хелън Уайсмън. Бе решила да я погледне още веднъж, преди да си легне. Беше прекалено горещо да се спи и затова бе останала будна толкова до късно. Когато намери Джийн, тя благодари на Бога, че бе станало така. Върна се в своя апартамент само за да позвъни на доктора и на полицията, която обеща веднага да прати линейка. Навлече една памучна рокля, грабна чантичката си, остана си със същите сандали и побърза да се върне при Джийн и да метне върху раменете й един халат.

След десет минути чуха сирената. Хелън я чу, Джийн изглежда не чуваше нищо, повдигаше й се и плачеше, а Хелън Уайсмън се опитваше да я успокои.

По пътя до Нюйоркската болница тя се гърчеше от болки и непрекъснато зовеше името на Анди.

Бебето се роди малко след като пристигнаха. Сестрите отведоха Джийн на носилка и можаха да направят твърде малко за нея, преди със силен вой да се появи здравото, почти трикилограмово момиченце с гарваночерна коса и здраво стиснати юмручета.

Хелън Уайсмън ги зърна и двете за малко след час. Джийн — най-сетне упоена от лекарствата, а бебето — задрямало спокойно.

Като се върна у дома си тази нощ, тя се замисли за дългите самотни години, които очакваха Джийн Робъртс занапред, за това, че сама трябваше да отгледа детето си, вдовица на двадесет и две години. В четири и тридесет сутринта по естакадата профуча първият влак и Хелън избърса сълзите от бузите си. Възрастната жена знаеше каква отдаденост се изискваше да отгледаш сам детето си, своего рода религиозно усърдие, самотна страст да сториш всичко за това дете, което никога нямаше да види баща си.

Джийн се взря в бебето си на сутринта, когато й го донесоха да го накърми за пръв път. Гледаше малкото личице, тъмната, копринена косица, за която сестрите й бяха казали, че сигурно ще окапе, и почувства инстинктивно какво щеше да направи за него. То изобщо не плашеше Джийн. Тя го бе искала. Бебето на Анди. Това бе последният й подарък за него и тя щеше да го пази цял живот. Щеше да направи всичко по силите й, щеше да му даде само най-доброто. Щеше да живее, да диша, да работи, да даде цялата си душа на това бебе.

Малката устица като розова пъпка се движеше, докато бебето сучеше, и Джийн се усмихна на непознатото чувство. Когато сестрата влезе в стаята да ги навести, Джийн не можеше да повярва, че бяха минали само двадесет и четири часа, откак бе научила за смъртта на Анди. Двете изглеждаха добре, бебето бе достатъчно голямо, като се има предвид, че се бе родило с почти четири седмици по-рано.

— Тя май има добър апетит. — Жената в колосана бяла униформа и шапчица погледна към майката и бебето. — Татко й дойде ли вече да я види? — Те не можеха да знаят… никой не знаеше… освен Джийн и Хелън Уайсмън. Очите й се изпълниха със сълзи и тя поклати глава, а сестрата я потупа по ръката, без да разбере нищо. Не, татко й не я бе видял и никога нямаше да я види. — Как ще я кръстите?

Бяха си писали няколко пъти за това и най-сетне бяха постигнали съгласие за име на момиче, макар че и двамата смятаха, че искат момче. Странно, как след първия момент на изненада и едва ли не разочарование, сега това, че се бе родило момиченце, й се видя толкова по-добре, сякаш отдавна бяха решили, че искат тъкмо момиче. Природата си знаеше работата. Ако беше момче, щеше да го кръсти на баща му. Но Джийн бе открила име на момиче, което й харесваше и сега го пробва пред сестрата, като държеше бебето си с блеснали от гордост очи.

— Името й е Тана Андрея Робъртс. Тана… — харесваше й звученето и сякаш името прилягаше напълно на детето.

Сестрата се усмихна и когато кърменето свърши, вдигна малкото вързопче. Сръчно поправи завивките й с една ръка и погледна Джийн.

— А сега си починете, мисис Робъртс. Ще донеса Тана отново, когато е готова.

Вратата се затвори и Джийн отпусна глава на възглавницата, със затворени очи, опитвайки се да не мисли за Анди, а само за тяхното бебе… Не искаше да мисли как е загинал, какво му бяха сторили… дали бе викал името й… Приглушено ридание се изтръгна от нея, докато се обръщаше в леглото и легна по очи за първи път от месеци насам, със заровено във възглавницата лице.

Лежа така и рида с часове, докато най-сетне не заспа… и сънува русото момче, което бе обичала… и бебето, което то й остави…

Тана… Тана…