В два следобед на 21 декември влакът навлезе с грохот в гара Пенсилвания и Тана забеляза, че валеше слаб сняг. По тази причина всичко изглеждаше съвсем като за Коледа, почти като в приказка, ала въпреки това, докато си събираше багажа и си пробиваше път през тълпата да намери такси, тя осъзна колко потисната бе от това, че се връщаше у дома. Веднага се почувства гузна към Джийн, знаеше, че не бе справедлива, но би желала по-скоро да бъде някъде другаде, отколкото да се връща у дома и да присъства на бала в нейна чест. А знаеше колко много се вълнуваше майка й.

През последните две седмици й бе звънила по телефона почти всяка вечер да й говори за гостите, за цветята, за украсата на масите, за кавалера й, за роклята й. Сама бе избрала роклята, изящна бяла коприна, обшита с бял сатен, с миниатюрни бели мъниста, бродирани като цветя по подгъва. Струваше цяло състояние и Артър й бе казал да я пише на неговата сметка в Сакс.

— Той е толкова добър към нас, мила — докато пътуваше към апартамента с таксито, Тана можеше да затвори очи и да си представи лицето на майка си, докато изрича тези думи… Защо, защо бе тъй безгранично благодарна към него! Какво, по дяволите, бе направил за нея, освен гдето му работеше до смърт, освен гдето го чакаше всичките тези пъти, когато той не идваше, докато Мери бе жива и сега дори, пак най-важният за нея бе той. Е, щом толкова много обичаше Джийн, защо по дяволите, не се ожени за нея!

Тана се чувстваше угнетена, щом си помислеше и за това. Всичко бе един дяволски фарс… майка й и Артър, колко добри бяха Дърнингови към тях, да, да, така, както Били бе добър към нея… А и празненството, на което тя трябваше да отиде следващата вечер.

Бе поканила едно момче, което познаваше от години и никога не бе харесвала, но той бе най-подходящият тип за подобен случай. Чандлър Джордж Трети. Беше ходила с него на танци няколко пъти, беше се отегчавала до смърт, но знаеше, че майка й щеше да бъде доволна. Знаеше също, че щеше да прекара отвратително, но нямаше друг изход.

Когато влезе, апартаментът бе тъмен. Джийн още бе на работа, и Тана се огледа. Всичко й се виждаше постарому, само — някак си по-малко и по-мрачно, отколкото го помнеше. Когато тази мисъл я споходи, тя й се стори донякъде несправедлива. Знаеше какви усилия костваше на майка й поддържането на един добър дом и за двете, винаги бе било така. Но Тана усещаше, че нещата вече не бяха същите, сякаш тя незабележимо се бе променила и вече не се вписваше в познатата, комфортна обстановка. Улови се, че мисли за удобната къща на Блейкови във Вашингтон, за това колко много й се хареса пребиваването в нея. Не беше претенциозна, като дома на Дърнингови, но бе топла, красива и истинска. Липсваха й и семейство Блейк, особено Шарън. Тана я бе гледала как слиза от влака, изпитваща мъка, сядаш губеше най-добрата си приятелка, а Шарън се бе обърнала веднъж, за да й се усмихне широко и да й помаха, но в следващия миг вече бе изчезнала. Влакът продължи на север и ето че тя бе вече тук, готова сякаш да се разплаче, докато подреждаше чантите в стаята си.

— Това моето момиченце ли е?

Входната врата се затръшна и гласът на Джийн иззвънтя, докато Тана се обръщаше изплашена. Ами ако майка й можеше да прочете мислите й, да види колко неловко се чувстваше просто с присъствието си тук!

Джийн обаче не забеляза нищо подобно, всичкото, което виждаше, бе обичната й дъщеря. Прегърна я силно, сетне отстъпи крачка назад.

— Господи, добре изглеждаш.

Джийн също изглеждаше добре. Бузите й бяха порозовели от студа, косите й бяха бръснати от снега, а очите й бяха големи и тъмни. Беше толкова развълнувана, че дори не се съблече, а веднага изтича в стаята си и се появи с роклята на Тана. Изглеждаше много изящна на обшитата със сатен закачалка, с която я бяха доставили. Приличаше много на булчинска рокля и Тана се усмихна.

— Къде е воалът?

Майка й също се усмихна.

— Човек никога не знае. Може би ще дойде след това.

Тана се засмя и поклати глава при тази мисъл.

— Хайде сега да не прибързваме. Още съм само на осемнадесет.

— Това нищо не означава, скъпа! Нали знаеш, можеш да срещнеш мъжа на мечтите си и утре вечер. А след това — кой знае…

Тана я погледна с невярващ поглед. Нещо в очите на Джийн й казваше, че тя сериозно мислеше така.

— Нима наистина го мислиш, мамо?

Джийн Робъртс отново се усмихна. Чудесно бе, че виждаше отново Тана, а и като гледаше сега роклята, знаеше колко красива щеше да изглежда, облечена с нея. Победа, пълна победа.

— Ти си красиво момиче, Тана. Някой младеж ще бъде голям късметлия да те вземе за жена.

— Но няма ли да се разстроиш, ако го срещна сега?

— Защо? — Тя изглежда не разбираше и Тана бе потресена от това.

— Ами само на осемнадесет съм. Не искаш ли да продължа с колежа и да постигна нещо?

— Нали това правиш в момента.

— Но то е само началото, мамо. Като завърша първите две години в Грийн Хил искам да продължа и да следвам някъде другаде.

Джийн се намръщи.

— Няма нищо лошо в това да се омъжиш и да родиш деца.

— Това ли е всъщност целта на цялата работа? — Неочаквано на Тана й се догади. — Всичките тези глупотевини за бала… са все едно нещо като разпродажба на роби, нали така?

Джийн Робъртс изглеждаше потресена.

— Тана, това, което каза, е ужасно.

— Да, ама е вярно, нали? Всичките тези млади момичета, строени, правещи реверанси като глупачки, докато ги оглежда тълпа от мъже… — Тя присви очи, сякаш момичетата бяха строени пред нея — … я да видя, ще взема… ей онази там. — Отново отвори широко очи, изглеждаше разстроена. — По дяволите, в живота сигурно има и по-важни неща.

— Казваш го така, че някак си звучи гадно, а то не е така. То си е една хубава традиция, която означава много за всички. — Не, не е така, мамо, поне не и за мен… а само за теб… Но не можеше да намери сили да изрече тези думи. Джийн я погледна, беше нещастна. — Защо ти е толкова трудно всичко това? Ан Дърнинг имаше подобен бал преди четири години и прекара чудесно.

— Радвам се за нея. Но аз не съм Ан. — Освен всичко друго, например, не бе забягнала в Италия с някакъв натрапник, който впоследствие трябваше да бъде купен.

Джийн въздъхна и седна, поглеждайки Тана отдолу нагоре, от равнището на стола си. Не беше я виждала три месеца и вече усещаше растящото между двете напрежение.

— Защо просто не се отпуснеш и не се забавляваш, Тана? Човек никога не знае, може да срещнеш някой, който да ти хареса.

— Не искам да срещам никой, който да ми хареса. Дори не искам и да отида, мамо.

Когато я погледна, очите на Джийн бяха пълни със сълзи и тя просто не можеше да понесе изражението на лицето й.

— Исках просто ти… исках ти да прекараш…

Тана се наведе и я прегърна силно.

— Съжалявам, мамо. Съжалявам много… знам, че ще е красиво.

Джийн й се усмихна през сълзи и я целуна по бузата.

— Едно нещо е сигурно — ти ще бъдеш красива, скъпа.

— Би трябвало да бъда, с тази рокля. Сигурно ти е струвала цяло състояние. — Беше трогната, но разходите й се сториха напълно безсмислени. По-добре да бяха купили дрехи, които можеше да носи в колежа. Непрекъснато вземаше назаем от Шарън.

Джийн й се усмихна:

— Тя е подарък от Артър, скъпа!

Тана усети как стомахът й се свива на топка. Още една причина да му е признателна. Писнало й бе от Артър и подаръците му.

— Не биваше да прави това — очевидно Тана далеч не беше очарована и Джийн не можеше да разбере защо, освен може би заради това, че Тана винаги я бе ревнувала от него.

— Той искаше да си облечена в красива рокля.

А тя наистина бе красива. Застанала пред огледалото на следващата вечер с тупирана и вдигната нагоре коса, направена по същия начин, по който майка й бе видяла да си я прави Джаки Кенеди на една снимка във Вог, с красивата копринена рокля, тя изглеждаше като принцеса от приказките с големите си зелени очи и падащата на вълни златна коса. Очите на Джийн се изпълваха със сълзи само като я погледнеше. Беше толкова изящна!

Малко по-късно пристигна да я вземе Чандлър Джордж и Джийн излезе с тях. Артър й бе казал, че щял да се опита да дойде, но не бил сигурен, че ще успее. Тази вечер имало вечеря, на която трябвало да присъства, но щял да направи всичко възможно да дойде.

Тана не каза нищо по този въпрос, докато пътуваха с таксито, но бе чувала тази реплика и преди и знаеше, че тя няма никакво значение. Същите думи се отнасяха и за Коледа, и за Деня на благодарността, и за рождените дни на Джийн през всичките тези години. Обикновено всичко възможно означаваше, че няма да дойде, вместо него щяха да пристигнат букет цветя, телеграма или писмо. Пред очите й винаги бе посърналото лице на майка й в подобни случаи, ала тази вечер то не бе такова.

Джийн бе прекалено възбудена, за да се безпокои толкова за Артър. Тя пърхаше като квачка и скоро се присъедини към група майки в единия край на дългия бар. Бащите също се бяха сбрали, имаше и групички доброжелатели, стари семейни приятели, но залата бе изпълнена предимно с млади хора, на годините на Тана, момичета в розови рокли, или от червен сатен, или яркозелен, само дузина бяха с бели рокли, купени от родителите им специално за тази вечер.

Бяха ято най-различни девойки, щяха да им трябват години, преди лицата им да изтънеят и талиите им да се загладят. Момичетата на подобна възраст са определено незабележителни и затова Тана изпъкваше така силно. Беше висока и стройна и държеше главата си изправена високо.

От другия край на залата Джийн я гледаше с неприкрита гордост. Когато дойде най-важният миг и барабаните забиха и всяко момиче бе изведена от баща си да направи реверанс на гостите, по бузите на Джийн потекоха несдържани от нищо сълзи. Беше се надявала Артър Дърнинг да успее да дойде до този момент, дори се бе осмелила да се надява той да я изведе. Но той не успя, разбира се. Беше сторил достатъчно за тях, не можеше да очаква повече от него.

Тана се появи, изглеждаше нервна, изчервила се, под ръка с Чандлър Джордж. Правеше реверансите красиво, свеждайки поглед, а сетне изчезна в тълпата, а скоро музиката отново засвири.

Беше се случило, свършило се бе. Тана бе официално представена пред обществото. Огледа залата след това и се почувства като кръгла идиотка. Не изпита оживление, трепет, романтично вълнение, тръпки по гръбнака си. Беше го направила, защото майка й искаше да го стори и то се бе свършило. Бе благодарна на хаоса, който последва, защото й даде възможност за известно време да се изгуби в тълпата.

Чандлър изглежда се бе влюбил до уши в едно закръгленко червенокосо момиче със сладка усмивка и рокля от бяло кадифе, много сложна изработка, а Тана дискретно изчезна, предоставяйки му възможността да преследва целта си. Тя просто се мушна в една ниша и се строполи на стола. Отметна глава назад, затвори очи и въздъхна, доволна, че е далеч от всичко това — от музиката, от хората, от Чандлър, когото не можеше да понася, далеч от отчайващо самотното изражение на гордост по лицето на майка й.

Тана отново въздъхна просто като си помисли за това и подскочи едва ли не до тавана, когато чу един глас.

— Не може да е чак толкова зле.

Отвори очи, за да види як, тъмнокос младеж със зелени като нейните очи. В изражението му имаше нещо развратно, усещаше се дори по черната му вратовръзка, по атмосферата, която цареше около него, докато я гледаше от горе на долу, стиснал чаша в ръка, усмихнат цинично, докато кичур черна коса падаше върху едното му смарагдово око.

— Отегчена ли си, хубавице? — Беше и саркастичен, и забавен, а Тана внимателно кимна объркана и избухна в смях.

— Хвана ме — погледна го в очите и се усмихна. Имаше чувството, че го бе срещала някъде, но не можеше да се сети къде. — Какво да кажа, пълна скука.

— Точно така е. Оглед на добитъка. Участвам всяка година. — Не изглеждаше обаче да го е правил много дълго. Въпреки изискания си вид, не изглеждаше много възрастен.

— Откога го правиш?

Той се ухили по момчешки.

— Втора година ми е. Всъщност, тази година трябваше да ми е първата, но ме поканиха на котильона миналата година по грешка. И на всички останали балове за представяне пред обществото, така че отидох и на всичките — той извъртя очи, усмихнат. — Пълна скръб — а сетне, като я огледа одобрително, отпи от скоча си.

— А ти как намери пътя си дотук?

— С такси — усмихна му се мило тя и се ухили.

— Чудно кавалерче си имаш — в думите му отново прозвуча сарказъм и тя се усмихна. — Сгодена ли си вече за него?

— Не, благодаря.

— Това показва наличие на поне минимум здрав разум от твоя страна.

Говореше съвсем лаконично, с акцента на висшата класа, а в същото време сякаш се надсмиваше над всичко и на Тана това й се понрави. В младежа имаше нещо жестоко, независимо колко порядъчен изглеждаше и колко добре бе облечен. В същото време у него се прокрадваше шокираща непочтителност, която идеално съвпадаше с настроението й.

— Значи познаваш Чандлър, така ли?

Младежът отново се усмихна.

— Ходихме в един и същ пансион две години. Страхотно играе скуош, на бридж е пълен трап, държи се прилично на тенискорта, пропадна по математика, история и биология, а между ушите му няма нищо.

Тана не можа да се сдържи и да не се разсмее. В крайна сметка и тя не го харесваше, а това бе почти хирургически точен, макар и не особено любезен, негов портрет.

— Доста точно. Не е много мило, но точно.

— Не ми плащат да съм мил. — Той отново сръбна от питието си, закачливо изгледа и одобри деколтето и тънкия й кръст.

— Нима ти плащат да вършиш нещо?

— Още не, всъщност — той й се усмихна благосклонно. — И при добър късмет никога няма да ми плащат.

— Къде учиш?

Той се намръщи, сякаш бе забравил нещо някъде, а сетне се взря разсеяно в нея.

— Знаеш ли… май не мога да си спомня. — Той отново се усмихна, а тя се почуди какво ли означаваха думите му. Може би изобщо не ходеше в колеж, макар че не изглеждаше на подобен тип. — Ами ти?

— В Грийн Хил.

Отново се появи закачливата му усмивка, с приповдигната вежда.

— Колко подобаващо за една дама! Какво ще специализираш? Управление на южна плантация или поднасяне на чай?

— И двете — тя се ухили и стана. — Аз поне ходя на училище.

— Най-много още две години. А сетне, принцесо? Или тази вечер е предназначена тъкмо за това? Големият лов за съпруг номер едно — той имитира, че говори през мегафон: — Моля всички кандидати да се подредят до отсрещната стена. Всички здрави, млади, бели мъжкари с подходящ произход… носете биографиите на бащите си, ще искаме също така да узнаем къде сте учили, кръвната ви група, имате ли шофьорски книжки, колко голямо е личното ви наследство и кога ще можете да го получите… — Тя се смееше на казаното от него, а той сниши глас и попита: — Открила ли си вече някой подходящ или си прекалено лудо влюбена в Чандлър Джордж?

— Страшно.

Тя пое бавно към главната бална зала, следвана от него. Влязоха тъкмо навреме, за да видят как кавалерът й се целуваше с пухкавото червенокосо момиче в далечния край на залата.

Високият, симпатичен младеж се обърна помрачнял към Тана.

— Имам лоша новина за теб. Мисля, че си на път да бъдеш зарязана, принцесо.

Тя сви рамене и го погледна в зелените, толкова прилични на нейните очи.

— Тяхна си работа! — Очите й се смееха. Пет пари не даваше за Чандлър Джордж.

— Искаш ли да танцуваш?

— Разбира се.

Той я завъртя умело по дансинга. У това момче имаше нещо твърде решително и светско, несвойствено за младостта му. Човек имаше чувството, че го е виждал някъде, макар че Тана не можа да се сети къде, дори не знаеше кой бе той, обстоятелство, от което той я избави в края на първия танц.

— Между другото, как се казваш, принцесо?

— Тана Робъртс.

— Името ми е Хари. — Той я погледна, ухилен по момчешки и най-неочаквано й се поклони дълбоко. — Всъщност — Харисън Уинслоу Четвърти. Но и просто Хари ще свърши работа.

— Трябва ли да бъда потресена? — Тя беше впечатлена, но не искаше да му достави удоволствието той да го разбере.

— Само ако четеш редовно светските хроники. Харисън Уинслоу Трети обикновено се прави на глупак из градовете по целия свят… най-често в Париж и Лондон, Рим, ако има време… Гщаадт, Сент Мориц… Мюнхен, Берлин. И Ню Йорк, когато няма никакъв друг избор и трябва да води битка с настоятелите, които баба ми натовари да управляват имението й. Но на него Щатите много не му се нравят, на мен — също, ако това изобщо има значение. — Тонът му бе равен и монотонен.

Тана го наблюдаваше и се чудеше какво всъщност изпитваше вътрешно, ала още нямаше представа. — Майка ми почина, когато бях четиригодишен. Не я помня изобщо, с малки изключения, когато се завръща като вълна… като парфюм… или като звук, смехът й на стълбите, когато двамата излизаха… роклята, която ми напомня за нея, но това навярно е невъзможно. Тя се самоуби. Крайно неустойчива, както казваше баба ми, но едно красиво парче. А горкият татко си ближе раните оттогава насам… забравих да спомена Монако и Сен Жан Кап Фера. И там си ближе раните. С помощнички, разбира се. Има една постоянна, която паркира в Лондон през по-голямата част от годината, една много симпатична в Париж… една, с която обича да ходи на ски… едно китайче в Хонконг. Вземаше ме със себе си, когато не бях на училище, но накрая станах прекалено несговорчив и престана. Такива ми ти работи… — Погледът му се зарея нанякъде. — Но както и да е — очите му се фокусираха отново върху Тана и той й се усмихна цинично, — ето кой е Харисън Уинслоу, или поне един от тях.

— А ти? — Тонът й бе мек, а очите — тъжни.

Беше й казал повече, отколкото бе възнамерявал. Но бе изпил вече четвъртия си скоч и макар това да не се отрази на краката му, докато танцуваха, питието бе развързало езика му; не че това имаше някакво голямо значение за него. Всички в Ню Йорк знаеха кои бяха Уинслоу — баща и син. Но синът поне не бе имал време да усъвършенства всичките умения на баща си. Не беше много по-възрастен от нея, в крайна сметка. Той сви рамене.

— Работя по въпроса — и сетне отново се усмихна. — Внимавай, хубавице! Пази се!

И след тези думи той я грабна отново и я завъртя на дансинга, а тя забеляза, че майка й ги наблюдаваше. Гледа ги дълго, сетне попита някой кой бе младежът и не изглеждаше недоволна от отговора.

— Често ли се виждаш с баща си?

Тя още мислеше за казаното от него, докато се въртяха на дансинга. Изглежда живееше самотно… пансиони… майка му се самоубила като бил на четири години… бащата повечето обикаля света и очевидно бе развратник.

— Всъщност не. Той няма време. — В този миг тонът му бе съвсем момчешки и тя го съжали, но той бързо се съвзе. — Ами ти? Каква е твоята история, Тана Робъртс, като оставим настрани факта, че имаш плачевен вкус към мъжете? — Той хвърли поглед към Чандлър Джордж, притиснал червенокосата главица към себе си, и двамата се разсмяха.

— Не съм омъжена, на осемнадесет съм и съм в колежа Грийн Хил.

— Господи, каква скука! Нещо друго? Някакви големи любови? Лицето и моментално се вкамени и той забеляза това.

— Не.

— Отпусни се. Имам предвид други, а не Чандлър, разбира се. — Тя малко се поуспокои. — Макар че трябва да признаем, че той е трудно отразим. — Горкото момче, и двамата се държаха гадно с него, но той бе най-скучния младеж, когото тя познаваше и бе лесна плячка за насмешките на познатите си. — Да видим сега какво още имаме… Родители? Незаконни деца? Кучета? Приятели? Хобита? Почакай — той се потупа по джобовете, сякаш, бе изгубил нещо. — Тук някъде трябваше да имам въпросник.

И двамата се разсмяха.

— Да на всички въпроси…? Не на всички въпрос…?

— Една майка, нямам кучета и незаконни деца.

Изражението му бе тъжно.

— Разочарован съм от теб. Мислех си, че ще се представиш по-добре. — Музиката взе да утихва и Хари се огледа. — Каква тълпа от досадници! Не искаш ли да отидем някъде, да хапнем по някой сандвич, да пийнем?

Тя се усмихна:

— Бих искала, но ще трябва ли да вземем и Чандлър?

Разсмя се, а Хари се поклони:

— Остави това на мен.

Той изчезна и се появи отново с жестока усмивка на лице.

— О, господи, какво направи?

— Казах му, че си разстроена от начина, но който се държа цяла вечер с онази червенокоса мацка, и че ще трябва да те отведа при психиатъра ти…

— Не, не би могъл…

— Да, така му казах. Всъщност му казах, че ти е дошло просветлението и си предпочела мен. Той те поздравява за добрия ти избор и забягна с малката си пухкава приятелка.

Каквото и да му бе казал Хари, Чандлър весело им помаха, докато си тръгваше с червенокосата, така че очевидно не бе засегнат.

— Трябва да кажа нещо на майка си, преди да тръгнем. Имаш ли нещо против?

— Съвсем не. Е, всъщност имам, но предполагам, че нямам друг избор.

Той обаче се държа добре, когато Тана го представи на Джийн, изглеждаше съвсем порядъчен и по вкуса й; те си тръгнаха от бала, а Джийн се върна сама у дома. Така й се искаше Артър да бе дошъл да ги види… Беше прекрасна вечер, а очевидно Тана се бе забавлявала отлично. И си тръгна от бала с Хари Уинслоу. Четвърти. Джийн знаеше, кой бе той или поне бе чувала името.

— Ами твоят старец? — Той протегна крака в таксито, след като даде на шофьора адреса на ресторант 21. Било любимото му заведение, когато бил в града, това направи силно впечатление на Тана. Беше й далеч по-забавно, отколкото да излиза с Чандлър Джордж. А и толкова отдавна не бе излизала с момче, беше забравила как се чувства човек в такива случай, пък и никога не бе ходила с момчета в подобни заведения. Обикновено вземаха по някоя пица в кафетериите на Второ авеню.

— Баща ми е починал, преди да се родя, по време на войната.

— Много умно от негова страна. Така раздялата е по-малко мъчителна. — Тези думи я накараха да се почуди защо се бе самоубила майка му, но не би посмяла да попита. — Майка ти омъжи ли се отново?

— Не — Тана колебливо поклати глава и рече: — Има си приятел.

Той отново закачливо повдигна вежда.

— Женен ли е?

Тя се изчерви силно, но той не забеляза.

— Защо мислиш така?

— Просто предполагам. — Беше направо невъзможен, на човек му се приискваше да го зашлеви, ако не се държеше така по момчешки и не бе в същото време толкова симпатичен. А беше и тъй открито дързък, че някак си думите му не прозвучаха грубо. — Прав ли съм?

При друг случай тя не би го признала пред никого, но сега го стори.

— Да, или поне бе женен дълго време. От четири години вече е вдовец, а все още не се е оженил за нея. Той наистина е един егоист, копелето. — Това бяха най-острите думи, които бе изричала публично по негов адрес, дори и пред Шарън, в колежа.

Ала Хари не се стресна от тях.

— Повечето мъже са такива. Да видиш моя старец. Оставя ги, без да му мигне окото най-малко четири пъти седмично, просто да си поддържа формата.

— Изглежда ми симпатичен.

— Не е — очите на Хари станаха сурови. — Той се интересува само от едно нещо. От себе си. Никак не е чудно, че се е самоубила.

Той никога нямаше да прости на баща си за това и Тана я заболя сърцето за него. Таксито спря пред 21, Хари плати и двамата слязоха от колата. Само миг по-късно потънаха в оживлението на изключителния ресторант.

Тана бе идвала тук само веднъж, вечерта след зрелостния си празник; харесваха й играчките, които висяха над бара, групите добре облечени хора, успя дори да разпознае веднага две кинозвезди. Оберкелнерът се втурна радостно към Хари, доволен, че го вижда отново. Очевидно това бе любимото му заведение и той непрестанно ходеше в него.

Останаха за малко на бара, сетне отидоха до масата си, Хари си поръча стек тартор, а Тана — яйца бенедиктин.

Докато посръбваха от шампанското Луис Рьодерер, което Хари бе поръчал, той забеляза, че лицето й бе напрегнато. Гледаше към една маса, където очевидно се забавляваха добре, в компанията бе един по-възрастен мъж, прегърнал доста младо момиче. Хари наблюдаваше лицето й, сетне я погледна в очите и я потупа по ръката.

— Нека отгатна… някоя стара любов? — Беше учуден, че си падаше по по-възрастни мъже. Не изглеждаше от този тип.

— Не и моя.

И той инстинктивно разбра.

— Приятелят на майка ти ли е?

— Казал й, че тази вечер има бизнес вечеря.

— Може и такава да е.

— Не ми се вярва — като се извърна отново към Хари, го гледаше вече сурово. — Това, което най-много ме дразни, е, че в нейните очи той не би могъл да стори нищо лошо. Винаги му намира извинения. Седи си, чака го и му е така дяволски благодарна.

— От колко време са заедно?

— От дванадесет години.

Той потрепери.

— Господи, ами това е страшно много!

— Аха — Тана отново погледна злобно към Артър.

— Но изглежда малко се е отразило на начина му на живот.

Като го гледаше, тя отново се сети за Били и извърна глава, сякаш да прогони тази мисъл, но Хари забеляза неочакваната болка, стаена в очите й.

— Не го вземай толкова присърце, принцесо! — Тонът му й прозвуча нежно и тя вдигна очи към него.

— Това си е нейният живот, не е моят.

— Точно така. Не го забравяй. Човек трябва сам да може да избира какво да прави през живота си — усмихна се той, — а това ми напомня, че не отговори на всичките ми груби въпроси. Какво ще правиш след Грийн Хил!

— Бог знае! Може би ще постъпя в Колумбийския университет. Не знам. Искам да продължа да уча.

— А не да се ожениш и да си родиш четири малчугана?

И двамата се разсмяха.

— Не, благодаря, поне за известно време не, макар това да е най-голямата мечта на майка ми. — Тя го изгледа с любопитство. — Ами ти къде учиш?

Той въздъхна и остави чашата е шампанско.

— В Харвард, всъщност. Звучи противно, нали? — Ето защо не й бе казал първия път.

— Наистина ли?

— За съжаление — да — ухили се той. — Но все още има надежда. Могат да ме изхвърлят преди края на тази година. Работя по_въпроса.

— Не може да си толкова зле, иначе нямаше да те приемат.

— Да не приемат един Уинслоу? Не бъди глупава, мила моя! — Ние винаги влизаме. На практика ние сме го построили този университет.

— О — тя бе поразена, — разбирам. И ти не искаше да влизаш там?

— Не особено. По-скоро ми се щеше да отида някъде на запад. Мислех си за Станфорд или Колумбийския, но татко бе решил и нямаше смисъл да споря с него… ето защо съм там, да им създавам главоболие и да ги карам да съжаляват, задето са ме приели.

— Сигурно им идваш отръки — засмя се Тана и малко след това забеляза, че Артър Дърнинг и компанията му си бяха отишли. Той не я бе видял.

— Опитвам се, принцесо. Трябва да ми дойдеш на гости някой ден, например през пролетната ваканция.

Тя се засмя и поклати глава.

— Съмнявам се, че бих го направила.

— Нямаш ми доверие ли? — Изглеждаше твърде забавен и сърдечен за едно момче на осемнадесет.

— В интерес на истината — не.

Тя сръбна глътка шампанско и двамата се разсмяха. Чувстваше се добре с него, непрекъснато й се искаше да се смее. Беше първото момче, което й бе харесало от дълго време насам, харесваше го като приятел. Беше забавно човек да се посмее с него, а и можеше да му каже неща, които не бе в състояние напоследък да каже никому, освен на Шар. Хрумна й нещо:

— Бих дошла, ако мога да взема със себе си приятелка.

— Каква приятелка? — Попита той подозрително.

— Съквартирантката ми в Грийн Хил — и тя му разказа за Шарън Блейк, а той изглежда се заинтригува.

— Дъщерята на Фрийман Блейк? Това е нещо друго. Наистина ли е толкова чудесна, както казваш?

— Още повече.

Разказа му за това как не ги обслужиха в кафенето в Йолан, за лекцията на Мартин Лутър Кинг, а той я слушаше с интерес.

— Бих искал да се запозная с нея някой ден. Наистина ли смяташ, че бихте могли да дойдете в Кеймбридж през пролетната ваканция?

— Може би, ще трябва да я попитам.

— Вие двете да не сте като сиамски близнаци? — Той одобрително изгледа Тана. Беше едно от най-красивите момичета, които някога бе срещал, струваше си да изтърпи и още някого, само и само да я види отново.

— Малко или много. Ходих им на гости за Деня на благодарността и бих искала отново да отида у тях.

— Защо не я покани да дойде тук сега?

Последва дълга пауза, след което Тана го погледна.

— Майка ми сигурно ще припадне, ако научи, че Шарън е чернокожа. Казала съм й всичко друго, освен това.

— Страхотно — Хари се усмихна. — Казах ли ти, че баба ми от майчина страна бе чернокожа?

За един миг изражението му бе толкова невинно, че тя едва не му повярва, но сетне той се разсмя, а тя му направи физиономия.

— Истински досадник си… защо ли не взема да разкажа на майка си за теб?

— Чудесно.

Това и направи на следващия ден, когато й се обади да я покани на обяд след два дни. Преди това трябваше да издържат коледните празници.

— Това не е ли момчето, с което се запозна снощи?

Беше събота и Джийн си почиваше с книга в ръка. Не беше се чувала с Артър от предишния ден и умираше да му разкаже за бала, но не искаше да го безпокои. Беше навик, който бе придобила още докато той бе женен за Мери. А пък беше и Коледа, в крайна сметка. Щеше да е зает с Били и Ан.

— Да, същото е — и Тана разказа на майка си за обаждането на Хари.

— Изглежда симпатичен.

— Такъв е.

Ала не и по начин, който Джийн би одобрила, Тана добре го съзнаваше. Беше непоследователен и арогантен, пиеше прекалено много, очевидно бе разглезен, но когато я отведе у дома й, се държа порядъчно. Пожела й лека нощ и не се наложи да се боричка с него. Беше се опасявала от подобно нещо, но нямаше защо. А когато след два дни дойде да я вземе за обяд, бе облечен с блейзер и сиви панталони, носеше и вратовръзка, но веднага след като слязоха по стълбите, той си сложи ролкови кънки и някаква побъркана шапка и продължи да се държи като напълно луд, докато вървяха към центъра. Тана се разсмя.

— Хари Уинслоу, ти си пълно куку, знаеш ли това?

— Да, мадам.

Той се усмихна и настоя да влезе с кънките си в дук Руум за обяда. Оберкелнерът не бе особено доволен от това, но знаеше кой бе той и не посмя да го изхвърли. Поръча бутилка шампанско Рьодерер, обърна една чаша, веднага щом бутилката бе отворена, а сетне остави празната чаша и се усмихна на Тана.

— Мисля, че съм пристрастен към това питие.

— Да не искаш да кажеш, че си пияница?

— Аха. — Изрече го гордо и поръча обяд и за двамата.

След обяда се разходиха в Сентръл парк, спряха край пързалката Уолмън, повече от час наблюдаваха кънкьорите на леда и разговаряха за живота, а той усети странната й сдържаност. Тя не се самопредлагаше — от романтична гледна точка. Беше внимателна и затворена, а в същото време бе и интелигентна, и сърдечна. Интересуваше се и от хората, и от идеите, и от нещата от живота. Но не протягаше ръка към него. Усещаше, че бе намерил нов приятел и нищо повече, тя държеше той да разбере това, обясни му го с няколко думи и само разпали любопитството му.

— Да не би да си имаш някого близо до Грийн Хил? Тя поклати глава, а погледите им се срещнаха.

— Не, нищо подобно. Не искам в момента да се обвързвам с никого.

Беше изненадан от откровеността й. Но това бе, разбира се, и предизвикателство, на което не можеше да устои докрай.

— Защо? Страхуваш се да не пострадаш като майка си ли?

Никога не бе се замисляла за това. Ето защо той не искаше деца. Не искаше да нарани някого така, както самият бе наранен. А тя току-що му бе разказала как Артър отново бе изоставил майка й за коледните празници.

— Не знам. Може би. Може би е това, а има и други неща.

— Какви други неща!

— Не ми се говори за това.

Тя извърна очи и се опита да си представи какво я бе издало. Държеше безопасна дистанция помежду им и дори когато се смееха и се закачаха, тя му пращаше съобщения, които казваха Не се приближавай прекалено много! Той се надяваше в това момиче да няма нищо необичайно, особено в сексуалните й предразположения, не вярваше това да е проблемът. Очевидно криеше зад защитната си обвивка нещо повече и той не знаеше защо. Някой я бе натикал в тази обвивка и той се запита кой ли бе той.

— Имала ли си преди някого на сериозно?

— Не — тя го погледна право в очите. — Не искам да говорим за това.

Изражението на лицето й го накара веднага да отстъпи. В него имаше гняв и болка и нещо, което дори не можеше да определи, но бе тъй силно, че дъхът му секна, а той не се плашеше лесно. Този път обаче схвана за какво става дума. И слепец би го разбрал.

— Съжалявам.

Сетне промениха темата и се върнаха към по-лесни неща. Много я харесваше и по време на коледната ваканция се срещаха още няколко пъти. Излизаха да вечерят и да обядват, ходиха да се пързалят с кънки в парка, една вечер — на кино, а тя дори го покани да вечерят с Джийн.

Ала това бе грешка и тя я осъзна веднага. Джийн го подложи на такъв разпит, сякаш бе кандидат за жених, пита го за бъдещите му планове, за родителите му, за кариерата, която би избрал, за оценките му. Едва изчака той да си тръгне и веднага закрещя на Джийн.

— Защо постъпи така с него? Той дойде просто да вечеря, а не да се жени за мен.

— Вече си на осемнадесет години, би трябвало да мислиш и за тези неща.

— Защо! — Тана бе бясна. — Всичко на всичко той е просто приятел, за бога. Не се дръж така, сякаш трябва да се омъжа още през следващата седмица.

— Е, и кога би желала да се омъжиш, Тана?

— Никога, по дяволите! Защо, по дяволите, изобщо трябва да се омъжвам?

— А какво възнамеряваш да правиш до края на живота си? — Майка й я гледаше изпитателно, погледът й я притискаше силно до стената и това не й се нравеше.

— Не знам какво ще правя. Сега ли трябва да реша? Точно сега? Тази вечер? Тази седмица? Майната му!

— Не говори с мен по този начин! — Майка й също се бе ядосала.

— И защо не! Какво се опитваш да ми сториш?

— Искам да имаш известна сигурност, Тана. Не искам да си в моето положение като станеш на четиридесет. Заслужаваш повече от това!

— Ти — също. Някога помисляла ли си за това? Мразя да те виждам такава, да чакаш непрекъснато Артър като негова робиня. През всичките тези години си в това положение, майко. Извънбрачната съжителка на Артър Дърнинг.

Почувства изкушението да й каже, че го бе видяла с друга жена в 21, но не можеше да постъпи така с майка. Не искаше да й причини болка, а тъкмо такъв щеше да е случаят. Тана се въздържа, но въпреки това Джийн беше вече сърдита.

— Това не е справедливо и не е вярно.

— Тогава защо не искаш да съм като теб?

Джийн й обърна гръб, така че да не види сълзите й, сетне внезапно се обърна към Тана. В очите й бе стаена тъгата на всичките тези дванадесет години и на цяла вечност преди тях.

— Искам да получиш всички неща, каквито аз не получих. Толкова ли е много?

Сърцето на Тана изведнъж се сви и тя отстъпи. Когато отново заговори, гласът и бе по-благ.

— Но аз може и да не желая нещата, които ти някога си искала?

— Какво не би искала? Съпруг, сигурност, дом, деца — какво лошо има във всичко това? — Изглеждаше потресена.

— Нищо. Но съм твърде млада, за да мисля за това. Ами ако искам да направя кариера?

Джийн Робъртс бе шокирана.

— Каква кариера?

— Не знам. Просто разсъждавам.

— Това ще е един самотен живот, Тана. — Бе разтревожена за нея. — Ще си по-добре, ако се задомиш.

Само че на Тана подобно решение й се струваше все едно да се откаже от всичко. Тя мисли за това докато пътуваше на юг с влака, а с Шарън говориха на същата тема през първите нощи в Джасмин хаус след като угасяха осветлението.

— Господи, Тан, тя говори като моята… в различен смисъл, разбира се. Но те всичките искат за нас онова, което са искали за себе си, без значение какви сме ние, колко сме по-различни от тях, независимо какво мислим, чувстваме или желаем. Баща ми разбира, но мама… всичкото, което чувам от нея, е правният факултет, да бъда отговорна, защото съм чернокожа. Тъй дяволски съм уморена да бъда отговорна, че ми иде да крещя. Нали на първо място поради това съм в Грийн Хил. Исках да отида някъде другаде, където ще има и други чернокожи. По дяволите, тук дори не мога да изляза с момче, а тя ми говори, че имало достатъчно време за това. Кога? Искам сега да излизам, искам да прекарвам добре, да ходя на ресторанти и на кино, на футболни мачове.

Последните й думи подсетиха Тана и красивата блондинка се усмихна в тъмното.

— Искаш ли да дойдеш с мен в Харвард през пролетната ваканция?

— Откъде ти хрумна? — Шарън се надигна на лакът и я погледна възбудена. Тогава Тана й разказа, за Хари Уинслоу. — Вижда ми се приличен. Влюби ли се в него?

— Не.

— Защо не?

Последва мълчание, което й двете разбираха отлично.

— Знаеш защо.

— Не бива да позволяваш онова да съсипе целия ти живот, Тана.

— Сега вече го каза досущ като майка ми. Тя иска да ме сгоди, за когото и да е още следващата седмица, стига той да иска да се ожени за мен, да ми купи къща и да ме дари с деца.

— Този твой харвардски приятел ми се струва симпатичен.

— Такъв е — Тана се усмихна на себе си. — Много го харесвам, като приятел. Той е най-откровеният и прям човек, когото съм срещала.

Телефонното му обаждане по-късно същата седмица само подчерта, защо го харесваше толкова. Обади се, като се престори на собственик на лаборатория в Йолан, в която имали нужда от млади дами, за да вършат опити върху тях.

— Опитваме се да открием дали младите дами са толкова интелигентни, колкото младите джентълмени — каза той, преправяйки гласа си. — Разбрахме, че все пак не са толкова интелигентни…

И малко преди да избухне, тя позна гласа му.

— Ах ти, негоднико!

— Здрасти, хлапе. Как е кивотът в Крайния Юг?

— Не е зле.

Тя му даде да говори и с Шарън, двете момичета стояха около телефона и си подаваха слушалката една на друга, докато най-накрая Шарън се качи горе, а Тана говори с него с часове. Нямаше изобщо любовни намеци, беше й повече като брат, а след като два месеца разговаряха редовно по телефона, тя го чувстваше като най-близкия си приятел след Шарън.

Той планираше да я види през пролетната ваканция, тя се опита да вземе и Шарън със себе си, но безуспешно. Реши се дори на смелостта да предизвика майка си и да покани Шарън у дома им, но Мириам Блейк се обаждаше почти всяка вечер.

Около Великден бил насрочен голям митинг на чернокожи във Вашингтон с бдение със свещи за човешките права и тя искаше Шарън да присъства на него. Смяташе, че това щяло да бъде много важно за тях и че сега не било време за ваканционни пътешествия.

Шарън бе много потисната, когато двете отпътуваха от Грийн Хил.

— Трябваше само да кажеш не, Шар. — Тана я погледна и поклати глава, но в един миг в очите на красивото чернокожо момиче блесна гняв.

— Както ти постъпи за онзи бал ли, а, Тан?

Последва мълчание, след което Тана бавно кимна. Приятелката й бе донякъде права. Трудно бе да се бориш с тях през цялото време. Сви рамене и се ухили глуповато.

— Окей, ти печелиш. Съжалявам. Ще ни липсваш.

— И ти ще ми липсваш.

Блесна отново ослепителната й усмивка и те продължиха да бъбрят и да играят карти във влака. Шарън слезе във Вашингтон, а Тана продължи за Ню Йорк.

Като излизаше от гарата да хване такси, въздухът бе мек и топъл. Апартаментът си бе все същият, а кой знае защо, по необясними причини, тя се почувства потисната от завръщането си. Всичко си бе постарому. Нищо ново, нищо променено. Никога нямаше нови завеси, нови растения, красиви цветя, нещо вълнуващо, което да се случи. Същите неща, същият живот, същият изтъркан диван, същите мрачни цветя — година подир година. Не й се струваше толкова зле, когато живееше тук постоянно, но сега, след като идваше и си отиваше, й се струваше по-различно. Всичко й се виждаше овехтяло, а целият апартамент сякаш се бе смалил.

Майка й бе на работа и още докато оставяше чантите в стаята си, телефонът иззвъня. Върна се във всекидневната, вдигна слушалката и отново се огледа.

— Ало?

— Тук е Уинслоу. Как вървят нещата, дечко?

Тя се ухили. Беше като нахлуване на свеж полъх в застоялия, с мирис на мухъл въздух в стаята.

— Здравей.

— Кога си дойде?

— Преди около четири секунди. Ами ти?

— Дойдохме си с кола снощи с още неколцина момчета. И — той огледа лениво апартамента на баща си в Пиер — ето ме тук. Същият боклук, същият стар град.

Изглеждаше като момченце, като се усмихнеше, спомни си Тана и усети вълнение, че щеше да го види отново. Бяха научили толкова много един за друг през летните четири месеца, докато разговаряха по телефона, все едно бяха стари приятели.

— Искаш ли да прескочиш да пийнем по нещо?

— Разбира се. Къде си?

— В Пиер — не бе особено впечатлен от местонахождението си и Тана се ухили.

— Там е хубаво.

— Не особено. Миналата година баща ми поръчал някакъв дизайнер да преобзаведе апартамента. Сега прилича на квартална кръчма, но поне не ми струва нищо, когато съм в Ню Йорк.

— Баща ти там ли е? — Беше заинтригувана и Хари се засмя подигравателно.

— Не бъди смешна. Мисля, че тази седмица е в Мюнхен. Обича да кара Великден там. Германците са толкова емоционални при християнските празници! Няма значение. Хайде идвай и ще побъркаме сервитьорите за обслужване по стаите. Какво ще искаш? Ще поръчам нещо още сега, че докато го донесат, сигурно ще минат два часа.

Тя бе впечатлена.

— Не знам… може би сандвич и кола. Става ли?

Във всичко това имаше нещо изумително, но Хари бе безразличен към обстановката и когато тя пристигна, той лежеше на дивана, облечен в джинси и бос, и гледаше футболен мач по телевизията. Вдигна я във въздуха, прегърна я по мечешки — явно бе, че искрено се радва да я види, много повече, отколкото бе очаквала. Докато я целуваше приятелски по бузата, цялото му тяло пламтеше. Последва период на неудобство, докато интимността, която бяха постигнали по телефона, навлезе и в реалния живот, но в края на следобеда бяха вече като стари приятели и на Тана не й се тръгваше за дома.

— Ами тогава остани. Ще обуя едни обувки и ще отидем в 21.

— Облечена така? — Тя погледна карираната си пола, памучните чорапки и мокасините си и поклати глава. — Трябва все пак да се прибера у дома. Не съм виждала майка си от четири месеца.

— Непрекъснато забравям за тези ритуали — гласът му бе равен, сега изглеждаше дори по-хубав отпреди, но в сърцето на Тана не потрепна нищо към него, чувстваше само приятелството, което се бе развивало откак се бяха срещнали за пръв път. Нищо повече от това, а тя бе сигурна, че и той изпитва към нея само платонични чувства.

Взе от стола шлифера си и се обърна да го погледне.

— Никога ли не се срещаш с баща си, Хари?

Гласът й бе мек, в очите й се четеше тъга за него. Знаеше колко бе самотен. Прекарваше празниците сам, както винаги, бе казал самият той, или с приятели, или в празни къщи и хотели. Споменаваше баща си само в контекста на гадни шеги за жените или за приятелите му и за непрестанните му скитосвания.

— Виждам го от време на време. Пътищата ни се пресичат веднъж или дваж годишно. Обикновено тук или в Южна Франция.

Звучеше много внушително, но за Тана не бе трудно да усети колко самотен бе Хари. Ето защо се бе разкрил така пред нея. Нещо вътре в него просто умираше да бъде погалено и обичано.

Същото бе и с нея. Някаква частица от нея, която бе имала само Джийн и искаше още — баща, сестри и братя, семейство… нещо повече от една самотна жена, която прекарва живота си в очакване на мъжа, който не я цени. А Хари нямаше дори това. Тана ненавиждаше баща му, само дори като си помислеше за него.

— Как изглежда?

Хари отново сви рамене.

— Предполагам — добре. Най-малкото така твърдят жените… остроумен… студен… — Погледна Тана право в очите. — Той уби майка ми, как мислиш, че изглежда?

Нещо в нея се пречупи, докато се взираше в очите на приятеля си. Не знаеше какво да каже. Съжали, че бе попитала, ала Хари я прегърна през рамо, докато я съпровождаше до вратата.

— Не се разстройвай от това, Тан. Случило се е много отдавна.

Но на нея й бе мъчно за него. Имаше събрана толкова самота, а бе тъй весел, порядъчен и мил. Не беше справедливо… а в същото време бе и разглезен, егоист и закачливец. На първия сервитьор от обслужването по стаите говори с английски акцент, пред втория се направи на французин, след което той и Тана се запревиваха от смях. Тя се попита дали винаги се държеше така, подозираше, че си бе такъв. А когато взе автобуса към дома, вече нямаше нищо против потискащия малък апартамент, който споделяше с Джийн. По-добре той, отколкото разточителния, студен декор на апартамента на Уинслоу в хотел Пиер.

Стаите бяха големи, всичко бе хром и стъкло. И в бяло. Очевидно бе скъп. На пода имаше два огромни, страхотни бели килима, навсякъде се виждаха безценни картини и други произведения на изкуството, ала това бе всичко. Нямаше кой да те посрещне като се върнеш от колежа, нямаше да има и тази вечер, и следващата. Само Хари, с хладилника, пълен с пиячка и кока-кола, с гардероба, натъпкан със скъпи дрехи, и телевизора.

— Здрасти… върнах се…! — Извика тя с влизането си и Джийн се втурна насреща й, прегърна я силно, изражението й бе на доволство.

— О, скъпа, изглеждаш толкова добре!

Тези думи я накараха отново да помисли за Хари, за всичко онова, което му липсваше. Въпреки наследството му, къщите му, известното му име… той не притежаваше това. И някак си на Тана й се прииска да му го даде. Джийн я гледаше и в очите й светеше такова задоволство, че тя наистина се почувства добре, че се бе завърнала у дома.

— Видях ти чантите. Къде ходи?

— В центъра, да видя един приятел. Мислех, че известно време няма да те има у дома.

— Излязох от работа по-рано, в случай, че се върнеш.

— Съжалявам, мамо…

— Кого отиде да видиш?

Джийн винаги искаше да узнае какво вършеше тя, с кого се срещаше. Но Тана вече бе отвикнала на въпросите й, затова за момент се поколеба, но сетне се усмихна.

— Отидох да видя Хари Уинслоу в Пиер. Не знам дали си го спомняш?

— Разбира се, че го помня — очите на Джийн светнаха. — Той в града ли е?

— Има апартамент в хотела.

Гласът на Тана бе тих, тя прочете в очите на майка си смесени чувства и спомени. Беше добре, че той бе достатъчно зрял и платежоспособен, за да си има свой дом, но в същото време й се видя и опасно.

— Сама ли беше с него? — Джийн изглеждаше разтревожена.

Този път Тана се разсмя.

— Разбира се. Хапнахме сандвичи и гледахме телевизия. Напълно безопасно, мамо.

— Все пак… Не смятам, че би трябвало. — Тя се вгледа в очите на Тана, хубавото й русокосо лице започна да се напряга.

— Той е мой приятел, мамо.

— Все пак. Той е млад мъж и човек никога не знае, какво би могло да се случи при подобни обстоятелства.

— Не, аз знам.

Погледът й бе станал суров само в един миг. Да, тя знаеше прекалено добре. Само че то бе станало в дома на скъпоценния Били Дърнинг, в спалнята на собствения му баща, в присъствието на стотици хлапаци на долния етаж.

— Знам на кого мога да имам доверие.

— Прекалено млада си, за да можеш да преценяваш подобни неща, Тан.

— Не, не съм.

Лицето на Тана бе твърдо като скала. Това, че Били Дърнинг я бе изнасилил, бе променило изцяло живота й. Тя знаеше всичко за подобни неща и ако изобщо усетеше някаква заплаха от страна на Хари, в никакъв случай не би отишла в хотела, в който бе отседнал. Ала тя инстинктивно чувстваше, че той бе неин приятел и не можеше да очаква някакви мерзости от него, за разлика от сина на майчиния й любовник.

— Хари и аз сме просто приятели.

— Ти си много наивна. Няма такива работи между момчета и момичета, Тан. Мъжете и жените не могат да бъдат приятели.

Тана отвори широко очи. Не можеше да повярва, че майка й бе изрекла тези думи.

— Как можа да кажеш такова нещо, мамо?

— Защото е истина. Щом той те кани в своя хотел, значи има нещо друго наум, независимо дали ти си го разбрала или не. Може би той просто изчаква сгодния момент. — И тя се усмихна. — Смяташ ли, че намеренията му са сериозни, Тан?

— Сериозни ли? — Тана изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да експлодира. — Сериозни ли? Току-що ти казах, че сме само приятели.

— Аз пък ти казах, че не вярвам в това. — В усмивката й имаше нещо хитро. — Знаеш ли, Тан, той би могъл да бъде един добър улов.

Това вече бе повече, отколкото Тана можеше да понесе. Тя скочи на крака и изгледа презрително майка си от горе на долу.

— За бога, говориш за него като за някаква риба. Не ми трябва никакъв улов. Не искам да се омъжвам. Не искам да ме свалят. Всичкото, което искам, е да имам приятели и да уча. Не можеш ли да го разбереш? — Очите й бяха пълни със сълзи, досущ както и очите на Джийн.

— Трябва ли да реагираш толкова буйно на всяко нещо? Никога не ся била такава, Тан!

Гласът на Джийн прозвуча тъй тъжен, че сърцето на Тана се късаше, но вече не можеше да сдържа приказките или поведението си.

— А ти никога не си ме притискала толкова силно.

— Кога съм те притискала? — Изглеждаше потресена. — Дори не те и виждам напоследък. За шест месеца съм те виждала само два пъти. Това ли наричаш натиск?

— Онзи бал си беше натиск. Това, което казваш за Хари, е натиск. Приказките за улов, за установяване, за женитба — всичко това е натиск. За бога, мамо, аз съм само на осемнадесет години!

— Почти на деветнадесет. И сетне какво? Кога най-сетне ще помислиш за това, Тана?

— Не зная, мамо. Може би никога, а? Може би никога няма да се омъжа. И какво от това? Ако съм щастлива, кой се интересува от това?

— Аз. Искам да те видя омъжена за някой мил човек, да имаш хубави деца в хубава къща… — Джийн се разплака вече открито, нали това бе всичкото, което бе искала за себе си… а ето че бе останала сама… срещаше се с човека, когото обичаше, веднъж-дваж седмично, дъщеря й почти си бе отишла…

Тя сведе глава и зарида, а Тана дойде при нея и я прегърна силно.

— Хайде, мамо, спри се… Знам, че искаш да получа най-доброто… но остави ме сама да си уредя нещата.

Майка й я погледна с големите си, тъжни и тъмни очи.

— Ти знаеш ли кой е Хари Уинслоу?

Тонът на Тана бе мек.

— Да. Той е мой приятел.

— Баща му е един от най-богатите хора в Съединените щати. Пред него дори Артър Дърнинг изглежда бедняк.

Артър Дърнинг. Мерилото за всичко в живота на Джийн.

— И какво от това?

— Не разбираш ли какъв начин на живот би имала с него?

На Тана й стана мъчно за нея, сетне най-неочаквано й домъчня и за самата себе си. Майка й не можеше да схване същността, може би е било така през целия й живот. Но в същото време Джийн й бе дала толкова много… И Тана почувства, че й бе голяма длъжница.

Въпреки това почти не се виждаше с Джийн през двете седмици, които прекара в Ню Йорк. Скиташе почти по цял ден с Хари, макар че не си го признаваше пред Джийн. Знаеш ли кой е той? Сякаш това имаше някакво значение за нея. Почуди се колко още хора мислеха за него по същия начин. Да те оценяват само според фамилното ти име — дори идеята за това й се стори отвратителна.

Дори веднъж, докато си правеха пикник в Сентръл парк, тя внимателно попита Хари.

— Това не те ли дразни, Хари? Искам да кажа, че хората искат да се запознаят с теб само заради името ти?

Мисълта за това все още я ужасяваше, ала той само сви рамене и продължи да хрупа ябълката си, полегнал на тревата.

— Хората са си такива, мисля. Подобни неща ги въодушевяват. Свикнах да ги виждам да постъпват по този начин с баща ми.

— А той?

— Мисля, че пет пари не дава. — Хари й се усмихна. — Той е толкова безчувствен, че не дава пет пари за нищо.

Тана го погледна в очите.

— Наистина ли е толкова лош?

— По-лош.

— Тогава ти защо си толкова мил?

Той се засмя.

— Предполагам, че съм късметлия. Или може би това са гените на майка ми.

— Помниш ли я още? — За пръв път го питаше за това и той извърна поглед от нея.

— Понякога… съвсем слабо… не знам, Тан. — Той отново я погледна. — Понякога, като бях хлапе, се преструвах пред приятелите си, когато идваха да играем у дома, че е жива, че е излязла да пазарува или някъде другаде. Не исках да съм различен от останалите. Ала те винаги откриваха истината. Навярно майките им или някой друг им казваше, като се приберяха у дома си, сетне ме вземаха за смахнат, но на мен не ми пукаше. Толкова добре се чувствах като нормално дете, дори и за няколко часа. Говорех за нея така, сякаш просто бе излязла… или бе на горния етаж… — Тана забеляза сълзите в очите му, но в следващия момент той я погледна почти злобно. — Голяма тъпотия, а, да си толкова привързан към майка, която дори не познаваш?

Тана му протегна ръка със сърцето, с думите си, с нежността на гласа си:

— Какво друго ти е оставало? Аз бих сторила същото, ако бях на твое място.

Той сви рамене и погледна настрани, а след известно време те станаха да се поразходят и заговориха за други неща за Фрийман Блейк, за Шарън, за лекциите на Тана в Грийн Хил, но в един миг, най-неочаквано, Хари я хвана за ръката.

— Благодаря ти за онова, което каза преди малко.

Тя моментално разбра какво имаше предвид. Толкова хармонична бе връзката им, още от мига, в който се запознаха.

— Добре — тя стисна ръката му и те продължиха да се разхождат, а тя бе удивена колко добре се чувстваше с него.

Той вече не я притискаше, не я попита повече защо не излиза с никого. Изглежда я бе приел такава, каквато бе, и тя му бе благодарна за това. Беше му благодарна за сума неща още, за възгледите му за живота, за забавленията, които си устройваха, за чувството му за хумор, което винаги я караше да се смее. Беше чудесно да имаш някого, с когото да споделиш мислите си.

Той бе като камертон за всички мисли, които звънтяха в съзнанието й, и тя му бе особено благодарна за това като се върна отново в Грийн Хил.

Когато отново срещна Шарън, тя бе сякаш съвсем различно момиче, всичките й умерени политически идеи бяха изчезнали. Беше присъствала на няколко митинга и бдения с майка си и приятелите й, и бе станала толкова яростна, колкото и Мириам Блейк. Тана не можеше да повярва в тази промяна и най-накрая, след като слуша два дни, се обърна към нея и й изкрещя:

— За бога, Шар, какво се е случило с теб? Откакто сме се върнали, в тази стая сякаш непрекъснато се провежда митинг. Слез от трибуната, момиче. Какво, по дяволите, ти се е случило?

Шарън просто си остана седнала на мястото, втренчена в нея, сетне изведнъж очите й се изпълниха със сълзи, тя сведе глава, задавена от риданията си, раменете й се тресяха и за изумление на Тана мина половин час, преди да успее да проговори отново. Нещо ужасно се бе случило на това момиче, но бе невъзможно да се досети какво точно бе то. Държа я в ръце, докато най-сетне Шарън заговори.

— Убиха Дик в навечерието на Великден, Тан… убиха го… а беше на петнадесет години… обесиха го…

На Тана веднага й прилоша. Не можеше да бъде. Това не можеше да се случи на хора, които познаваше… на чернокожи… на каквито и да е… но по лицето на Шарън прочете, че бе истина, а когато се обади вечерта на Хари, през сълзи му съобщи новината.

— О, господи… Чух нещо за това в колежа, че синът на важен чернокож бил убит, но не включих… по дяволите…

— Да — Тана усещаше сърцето си като оловно.

А когато майка и позвъни по-късно същата седмица, тя все още бе потисната.

— Какво става, скъпа? Да не би да сте се скарали с Хари?

Майка й опитваше нова тактика, щеше да се преструва пред себе си и пред Тана, че ставаше дума за любовен роман, може би пък така идеята щеше да се осъществи, но Тана нямаше търпението да я слуша и грубо я отряза.

— Братът на съквартирантката ми починал.

— О, колко ужасно… — Джийн бе потресена. — При автомобилна злополука ли?

Последва дълга пауза, Тана претегляше думите си. Не, мамо, обесили го, нали разбираш, защото е чернокож…

— Нещо такова.

Не беше ли смъртта винаги някаква злополука? Кой я очакваше?

— Кажи й колко съжалявам. Става дума за семейството, на което гостува за Деня на благодарността, нали?

— Да — гласът на Тана прозвуча равно и безжизнено.

— Това е просто ужасно.

Тана не можеше да понесе да говори още с нея.

— Трябва да вървя, мамо.

— Обади ми се след няколко дни.

— Ще се опитам.

Тана прекъсна връзката и окачи слушалката. Не искаше да говори с никого, но късно вечерта тя и Шарън разговаряха отново. Изведнъж всичко в живота на Шарън се бе променило. Тя дори влезе във връзка с местната църква на чернокожите и помагаше да се организират бдения по време на уикендите през остатъка на пролетта.

— Смяташ ли, че би трябвало да го правиш, Шар?

Шарън я изгледа ядно.

— Нима имам друг избор вече? Мисля, че нямам.

В душата й бушуваше гняв и никой не можеше да й помогне, това бе огън, който не можеше да потуши никаква любов. Бяха убили малкото момче, с което бе израсла.

— … а той си беше винаги такъв пакостник — тя се засмя през сълзи една вечер, докато си говореха в тъмното. — … толкова приличаше на мама, а сега… а сега…

Тя преглътна риданията си, а Тана отиде и седна на леглото й.

Всяка вечер беше така — или си говореха за протестните походи някъде из Юга, или за бденията в града, или за доктор Мартин Лутър Кинг. Беше тъй, сякаш тя всъщност не присъстваше вече в колежа, а в средата на семестъра вече бе изпаднала в паника. Не беше учила изобщо. Беше умно момиче, ала сега се страхуваше много, че щяха да я изхвърлят. Тана се опита да й помогне, доколкото можеше, даваше й записките си, подчертаваше й най-важните неща в учебниците, но нямаше голяма надежда за нея, а и умът на Шарън бе съсредоточен върху бдението, което бе организирала в Йолан за следващата седмица.

Жителите на града вече се бяха оплакали на два пъти от нея пред декана на Грийн Хил, но заради името на баща й само я бяха извикали при него да й направят забележка. Разбирали под какво напрежение бе поставена, след нещастния случай, ъ-ъ-ъ… с брат й, но въпреки това трябвало да се държи порядъчно, а и не искали да причинява неприятности в града.

— По-добре се откажи, Шар. Ако не спреш, ще те изритат от колежа.

Тана я бе предупреждавала неколкократно и преди, но вече не можеше да промени нищо. Тя нямаше друг избор. Това бе нещо, което тя трябваше да направи. В деня преди голямото бдение в Йолан, малко преди да изгасят лампите, тя се обърна към Тана и в погледа й бе изписана такава напрегнатост, че Тана се уплаши само като я гледаше.

— Да не се е случило нещо?

— Искам да те помоля за една услуга, няма да се ядосам, ако ми откажеш. Обещавам, така че постъпи както искаш. Съгласна?

— Окей. За какво става дума? — Тана само се помоли да не й поиска да препише на някой от изпитите.

— Преподобният Кларк и аз разговаряхме днес в църквата и си помислих, че ще е от голямо значение, ако в утрешното бдение в града участват и бели. Смятаме да влезем и в църквата за бели.

— По дяволите — Тана бе шокирана, а Шарън се ухили.

— Точно така — двете момичета се усмихнаха една на друга. — Доктор Кларк ще види кого може да доведе, а аз… не знам… може би греша, но исках да поканя теб. Но ако не искаш да дойдеш, не идвай, Тан.

— Защо ще се ядосат, ако вляза в църквата им? Аз съм бяла.

— Но не и ако влезеш заедно с нас, нали? Тогава се превръщаш в бял боклук или нещо по-лошо. Ако влезеш, хваната за ръка с мен, и застанеш между мен и преподобния Кларк или някой друг чернокож… това вече е по-различно, Тан.

— Аха — тя усети как стомахът й се сви от уплаха, но в същото време искаше да помогне на приятелката си. — Предполагам, че мога да понеса това.

— Как мислиш? — Шарън я погледна право в очите и Тана й отвърна.

— Честно ли? Страхувам се.

— Аз — също. Винаги съм се бояла. — А сетне добави съвсем благо: — Също и Дик. Но той отиде. А и аз ще отида. Ще ходя всеки път, когато мога, през целия си живот, докато нещата не се променят. Ала това е моята битка, Тана, не и твоя. Ако дойдеш, ще го направиш като моя приятелка. А ако не дойдеш, аз пак ще те обичам, въпреки всичко.

— Благодаря. Мога ли да си помисля тази нощ?

Знаеше, че ако в колежа научеха, щеше да има реакция, а тя не искаше да излага на опасност стипендията си за следващата година.

Потърси Хари късно вечерта, но бил излязъл, събуди се призори със спомена как ходеше в църква като малко момиче, сети се за нещата, които майка й казваше — че всички хора са еднакви пред Бога, богатите, бедните, белите, цветнокожите, всички, а сетне помисли и за братчето на Шарън — Дик, петнадесетгодишно дете, загинало на бесилото. И когато Шарън се обърна в леглото, разбудена от слънцето, Тана вече я очакваше.

— Добре ли спа?

— Малко или много — да. — Тя приседна на ръба на леглото и се протегна.

— Ставаш ли? — В погледа на Шарън се четеш въпрос и Тана се усмихна.

— Аха. Днес ще ходим на църква, нали така?

Шарън се ухили широко на приятелката си. Скочи от леглото, прегърна я и я целуна с победоносна усмивка.

— Толкова се радвам, Тана!

— Не знам дали аз се радвам, но смятам, че това е правилна постъпка.

— Знам, че е така.

Щеше да бъде дълга и тежка битка, но Шарън щеше да е там, а и Тана — поне този път. Облече си обикновена памучна рокля в небесносин цвят, опъна дългата си руса коса в лъскава конска опашка, обу мокасините си и двете закрачиха към града рамо до рамо.

— На църква ли отивате, момичета? — Попита ги управителката на дома и двете отвърнаха положително.

Знаеха, че тя има предвид различни църкви, но Тана отиде с Шарън в църквата на чернокожите, където се срещнаха с доктор Кларк и група от деветдесет и пет чернокожи и единадесет бели. Казано им бе да се държат спокойно, да се усмихват, ако това е подходящо, но не и ако би провокирало някого, както и да не отговарят, независимо какво им се подхвърля. Трябваше да се държат за ръце и да влязат в църквата тържествено и с уважение, на групи от по пет души.

Шарън и Тана щяха да са заедно. С тях бе и още едно бяло момиче, както и двамина негри, и двамата яки и високи. Докато вървяха към църквата, те казаха на Тана, че работели в завода. Бяха долу-горе на годините на Тана, и двамата бяха женени, единият имаше три деца, а другият — четири, и двамата не бяха склонни да поставят под въпрос нейното присъствие между тях. Наричаха я сестро и малко преди да влязат в църквата петимата си размениха нервни усмивки. Сетне кротко пристъпиха вътре.

Беше малка презвитерианска църква в жилищния район на града, много посещавана в неделя, с неделно училище, което също така се радваше на голямо посещение. Когато черните лица започнаха да я изпълват, всички мъже и жени се обърнаха назад. Изглеждаха страхотно шокирани, органът спря, една жена припадна, друга започна да пищи, а след миг бъркотията бе пълна. Проповедникът се разкрещя, някой изтича да извика полицията и само доброволците на доктор Кларк останаха спокойни, застанали солидно до задната стена, без изобщо да причиняват неприятности, въпреки че хората се обръщаха назад с подигравки; подхвърляха им обиди, макар че се намираха в църква.

Само след минути пристигна малкият полицейски отряд за борба с безредиците в града. Отрядът бе наскоро обучен за действия при бденията и бе съставен главно от хора на пътната полиция. Започнаха да дърпат и да бутат неподдаващите се чернокожи тела извън църквата — те се отпускаха и се оставяха да ги изтеглят навън…

Тана изведнъж осъзна какво ставаше. Следващата по ред бе тя… всичкото това не беше с някакви си далечни те, то ставаше с нас… и неочаквано двама огромни полицаи се надвесиха над нея, хванаха я грубо за двете ръце, размахали палки пред лицето й.

— Как не те е срам… бял боклук!

Докато я влачеха навън, очите и бяха широко отворени, с всяка фибра на тялото си й се искаше да удари, да ухапе, да ритне, само като се сетеше как бе убит Ричард Блейк, ала не посмя. Хвърлиха я в камиона заедно с повечето от групата на доктор Кларк, след половин час вече й бяха взели отпечатъците и я бяха тикнали в ареста.

Остана в килията през целия ден, заедно с още петнадесет момичета, всичките — чернокожи, видя през коридора и Шарън. На всички бе разрешено да се обадят веднъж по телефона, поне — на белите, черните все още ги обработваха и Шарън й извика да позвъни на майка й, което Тана и направи.

Тя пристигна в Йолан в полунощ и моментално освободи Шарън и Тана, като едновременно с това ги поздрави и двете за стореното. Тана успя да види, че бе по-напрегната и обсебена, отколкото преди шест месеца, но изглеждаше доволна от това, което момичетата бяха извършили. Дори не се разстрои, когато Шарън й съобщи новината следващата сутрин.

Гонеха я от Грийн Хил, при това решението влизаше в сила веднага. Вещите й вече бяха приготвени от управителката на Джасмин хаус, помолиха я да напусне колежа до обяд.

Тана бе потресена, като узна новината и вече знаеше какво може би я чака, когато бе въведена в кабинета на декана. Беше точно онова, което си бе помислила. Поканиха я да напусне. През следващата година нямаше да има стипендия за нея. Всъщност, изобщо нямаше да има следваща година. Също както за Шарън, всичко за нея тук бе приключило.

Единствената разлика бе в това, че ако искаше да остане — при изпитателен срок — можеше да го стори до края на годината, което поне означаваше, че би могла да си вземе изпитите и да подаде молба в друг колеж.

След като Шарън замина, тя остана потресена в стаята си. Шарън се връщаше във Вашингтон с майка си, беше станало дума, че би могла да прекара известно време като доброволна помощничка на доктор Кинг.

— Знам, че тате ще бъде бесен, защото искаше да продължа да уча, но знаеш ли, Тан, наистина ми дойде до гуша от училище — сетне погледна тъжно Тана. — А какво ще стане с теб?

Беше смазана от цената, която приятелката и трябваше да плати за бдението. Никога дотогава не бяха я арестували и, макар че преди църковното бдение я бяха предупредили за подобна възможност, тя изобщо не бе очаквала подобно развитие на нещата.

— Може би е за добро — опита се да я окуражи Тана, ала все още бе потресена, когато Шарън си замина и тя остана сама в стаята до здрач.

Изпитателният й срок означаваше, че трябваше да се храни сама в Джасмин хаус, да не излиза вечер от стаята си, да избягва всякакви обществени изяви, включително и бала на завършващите първи курс. Беше своего рода парий, но в същото време си даваше сметка, че до края на учебната година остават само три седмици.

Най-лошото във всичко това бе, че както и я предупредиха, че ще направят, съобщиха на Джийн за станалото. Тя се обади същата вечер, бе истерична, ридаеше по телефона.

— Защо не ми каза, че малката кучка била чернокожа?

— Какво значение има цветът на кожата й? Тя е най-добрата ми приятелка.

Ала очите на Тана се изпълниха със сълзи и емоциите от последните няколко дни изведнъж взеха връх над нея. Всички в колежа я гледаха така, сякаш бе убила някого, а и Шарън си бе отишла. Не знаеше къде ще продължи да учи следващата година, майка й крещеше… сякаш бе на пет години и й повтаряха колко е лоша, без обаче да обяснят защо.

— И ти я наричаш приятелка? — Майка й се изсмя през сълзи. — Тя ти струва стипендията, изгонването ти от колежа. И смяташ ли, че ще те приемат някъде след всичкото това?

— Разбира се, че ще те приемат, шушумига такава — окуражи я Хари на следващия ден. — По дяволите, в Бостънския университет е фрашкано с радикали.

— Аз не съм радикалка — тя се разплака още по-силно.

— Знам. За бога, всичко, което си направила, е, че си отишла на едно бдение. По дяволите, искам да кажа, че там, на Юг, дори не си в цивилизования свят. Защо, дяволите да го вземат, не дойдеш да учиш тук?

— Наистина ли мислиш, че биха ме приели?

— С твоите оценки? Да не се майтапиш? Тук направо ще те назначат за директорка.

— Просто ме успокояваш — тя отново заплака.

— Слушай, Тан, ама ти ми създаваш страхотно главоболие! Защо просто не ме оставиш да ти подам молбата и да видим какво ще стане?

Това, което стана, бе, че я приеха за голяма изненада и огорчение на майка й.

— В Бостънския университет ли? Що за учебно заведение е това?

— Едно от най-добрите в страната, а освен това дори ми отпуснаха стипендия.

Хари сам бе занесъл молбата й, бе казал две добри думи за нея, което й се видя лудост от негова страна, но я трогна дълбоко, и на първи юли тя вече бе записана. Щеше да продължи в Бостънския университет през есента.

Все още бе поразена от събитията отпреди два месеца, а и майка й още искаше да спори с нея за случилото се.

— Мисля, че би трябвало да поработиш известно време, Тан. Не можеш да висиш в колежите през целия си живот.

Тана я изгледа ужасена.

— Какво ще кажеш за още три години, докато не защитя научна степен?

— И какво след това? Какво ще правиш сетне, Тана — нещо, което не би могла да направиш и сега?

— Ще си намеря порядъчна работа.

— Можеш да започнеш в Дърнинг Интернешънъл веднага. Миналата седмица говорих с Артър…

Без да се усети Тана започна да й крещи.

— За бога, не ме обричай на това за целия ми живот.

— Да те обричам ли! Да те обричам! Как посмя да го кажеш! Арестуват те, изгонват те от колежа и въпреки това ти единствена си права на този свят. Трябва да се смяташ за голяма късметлийка, че човек като Артър Дърнинг само си е помислил да те назначи.

— Той трябва да се смята за късметлия, че не предявих обвинения срещу сина му миналата година! — Думите излетяха от устата на Тана, преди да успее да ги възпре и майка й се втренчи в нея.

— Как смееш да кажеш такова нещо?

Гласът й вече бе тих и тъжен.

— Вярно е, мамо…

Тя обърна гръб на Тана, сякаш да се защити от изражението на лицето й, не искаше изобщо да я слуша.

— Не искам да чувам подобни лъжи.

Тана тихо излезе от стаята и след няколко дни замина.

Отиде при Хари, в бащината му къща на нос Код. Играеха тенис, плаваха с яхта, плуваха, срещаха се с приятелите му и тя изобщо не се почувства застрашена от него. Отношенията им, поне що се отнасяше до нея, бяха напълно платонични и на нея това й бе удобно. Чувствата на Хари бяха нещо различно, но той ги прикриваше внимателно. Тя писа няколко пъти на Шарън, ала отговорите, които получи, бяха кратки, надраскани очевидно набързо. Никога не е била толкова заета и толкова щастлива през целия си живот. Майка й била права, освен това имала чудесна работа като доброволна сътрудничка на доктор Мартин Лутър Кинг. Удивително беше как се бе променил животът и на двете само за една кратка година.

Когато Тана започна да учи в Бостънския университет, тя бе изумена колко по-различно бе тук от Грийн Хил, колко открито, колко интересно, колко авангардно. Освен всичко друго, й харесваше и да бъде в смесена група с момчета. Изучаваха най-различни интересни предмети, а тя се справяше отлично с всяка дисциплина, която запишеше.

Тайно в себе си Джийн се гордееше с нея, макар взаимоотношенията им вече да не бяха толкова добри, колкото преди. Казваше си, че това бе само един преходен етап. Освен това умът й бе зает и с други работи.

В края на първата година на Тана в Бостънския университет Ан Дърнинг отново се омъжваше. Предстоеше грандиозна венчавка в катедралната църква в Гринуич, Кънектикът, и прием в дома на семейството, организиран от Джийн. Писалището й в кабинета й бе отрупано със списъци, снимки, поръчки до доставчиците на храни и напитки, а и Ан й звънеше по телефона поне четиринадесет пъти на ден. Беше почти все едно, че се омъжва собствената й дъщеря, а след като четиринадесет години бе любовница и дясната ръка на Артър Дърнинг, тя се чувстваше обвързана и с децата му. Особено бе доволна от избора на Ан този път. Беше тридесет и две годишен мъж, също разведен, съдружник в Шърман и Стърлинг, юридическа фирма в Ню Йорк, а от всичко, което Джийн Робъртс бе подочула, той бе обещаващ млад адвокат, който разполагаше с достатъчно собствени средства. Артър също бе доволен от избора и подари на Джийн красива златна гривна, направа на Картие, за да й благодари за всичко, което бе свършила, за да се превърне венчавката на Ан в истински празник.

— Знаеш ли, ти наистина си чудесна — той седеше в нейната всекидневна, сръбваше си скоч и докато я гледаше, се питаше защо не се бе оженил за нея. Понякога му се бе приисквало да го стори, макар че през повечето време му бе по-удобно да е сам. Бе свикнал с това.

— Благодаря ти, Артър.

Тя му подаде малка чиния с любимия му ордьовър — сьомга от Нова Скотия върху тънки филийки чер хляб, малки кюфтенца, стек тартар върху филийки бял препечен хляб, захаросаните ядки, от които винаги държеше вкъщи, специално ако той се отбие, заедно с любимия му скоч, любимите му сладки… сапун… одеколон… всичко онова, което харесваше. Сега, когато Тана я нямаше, й бе по-лесно да е винаги готова за него. От една страна отсъствието й бе спомогнало за техните взаимоотношения, от друга страна бе попречило.

Беше по-свободна, разполагаше с повече време, винаги бе готова да го посрещне и пет минути след като й се обадеше, ала в същото време бе и по-самотна при липсата на Тана, по-силно желаеше компанията му. Беше по-жадна за ласки, по-самотна и все по-малко бе склонна да го разбере, когато се изнижеха две седмици, без да е прекарал поне една нощ в леглото й. Съзнаваше, че трябваше да му е благодарна, че изобщо я посещаваше, освен това той улесняваше до голяма степен живота й, но желаеше далеч повече от него, винаги го бе желала — откакто се бяха срещнали за първи път.

— Тана ще дойде на венчавката, нали?

Тъкмо лапваше нова хапка стек тартар. Тя се опита да отвърне неопределено. Беше говорила с Тана по телефона само преди няколко дни. Тя не бе отговорила на поканата, изпратена й от Ан, затова я бе смъмрила, казала й бе, че не е учтиво, че маниерите й, придобити в Бостънския университет, тук не вървят — думи, които, разбира се, не направиха нищо, за да стоплят сърцето на Тана.

— Ще й отговоря като ми остане време, мамо. Сега точно имам изпити. Освен това я получих едва миналата седмица.

— Отговорът ще ти отнеме само минути.

Тонът й подразни Тана, както винаги, и затова тя й отговори рязко:

— Добре. Тогава й кажи, че отговорът ми е не.

— Няма да направя нищо подобно. Сама отговори на поканата. Освен това мисля, че трябва да отидеш.

— Е, това не ме изненадва. Още едно изпълнение под диктовката на клана Дърнинг. Кога ще можем да им отвърнем с не? — Тя все още потреперваше, като си представеше лицето на Били Дърнинг. — Освен това съм заета.

— Можеш да направиш усилие, поне заради мен.

— Кажи им, че си изгубила контрол върху мен. Че съм невъзможна, че ще ходя да катеря връх Еверест. Кажи им каквото си поискаш.

— Значи наистина няма да отидеш? — Джийн бе поразена, сякаш всичко това бе невъзможно.

— Досега не бях мислила по въпроса, но щом ти го повдигаш, мисля, че няма да отида.

— Ти си решила отдавна.

— О, за бога… виж сега, не харесвам Ан, нито Били. Запомни го. Не харесвам Ан, а Били го ненавиждам и в червата. Артър си е твоя афера, ако извиниш каламбура. Защо трябва да ме въвличаш във всичко това? Вече съм голяма, те — също, а и никога не сме били приятели.

— Това е нейната венчавка и тя би искала да присъстваш.

— Глупости. Навярно кани всички, които познава, а мен — за да ти достави удоволствие.

— Това не е вярно.

Ала и двете знаеха, че бе именно така. А с времето Тана ставаше все по-силна и по-силна. Донякъде това се дължеше на влиянието на Хари върху нея. Той си имаше определени възгледи за почти всичко, а в отговор на това и тя си бе изградила свои собствени. Той я караше да помисли какво чувства и какво мисли почти за всичко, а и бяха толкова близки, колкото никога преди това. Оказа се прав и за Бостънския университет. Преместването в Бостън й се бе отразило добре, далеч по-добре, отколкото ако бе останала в Грийн Хил. И по някакъв странен начин през тази последна година тя бе пораснала много повече, отколкото предишната.

Беше вече почти на двадесет години.

— Тана, аз просто не мога да разбера защо се държиш по този начин! — Ставаше дума отново за венчавката и майка й направо я побъркваше.

— Мамо, не можем ли да говорим за нещо друго? Как си?

— Добре съм, но бих искала поне да си помислиш за това…

— Добре! — Изкрещя тя в слушалката. — Ще си помисля. Мога ли да си доведа кавалер? — Може би щеше да е по-поносимо, ако отидеше с Хари.

— Очаквах този въпрос. Защо ти и момчето на Уинслоу не вземете пример от Ан и Джон и не се сгодите?

— Защото не сме влюбени. Това е единствената причина.

— Трудно ми е да повярвам, след всичкото това време, което прекарвате заедно.

— Фактите са по-различни от въображението, мамо — винаги се побъркваше, когато трябваше да разговаря с майка си.

На следващия ден се опита да обясни това на Хари.

— Имам чувството, че тя по цял ден обмисля какво да ми каже, за да ме раздразни възможно най-силно, и винаги успява. Като чука, никога не пропуска да улучи гвоздея по главичката му.

— И баща ми има същия навик. Това си е задължителна предпоставка.

— За какво?

— За да бъдеш родител. Трябва да минеш изпит. Ако не можеш да раздразваш достатъчно, ще те връщат, докато не усвоиш занаята. Сетне, когато детето се роди, през няколко години минаваш пак изпита, така че след петнадесетина години си абсолютен цар.

Тана се засмя на хрумването му и го погледна. Беше много по-красив, отколкото като се срещнаха за пръв път, и момичетата направо лудееха по него. Имаше поне половин дузина, които ухажваше едновременно, но за нея винаги се намираше време. Тя бе на първо място, беше му приятелка, всъщност беше за него много повече от това, но Тана никога не разбра това.

— Ти ще бъдеш с мен задълго, Тан. А те ще изчезнат още следващата седмица.

Изобщо не вземаше някоя от тях на сериозно, независимо колко отчаяно се стремяха към него. Не ги будалкаше, внимаваше да не нарани някоя, бе достатъчно разумен да не забременее някоя.

— Фалове няма, благодарение на мен, Тан. Животът е прекалено кратък, освен това на света има достатъчно мъка, за да добавя човек още и то за приятелите си.

Но той не се и преструваше. Хари Уинслоу искаше да се забавлява и нищо повече от това. Някакви Обичам те!, никакви годежни пръстени, никакви блеснали очи, просто няколко усмивки, много бира и добро прекарване, по възможност — в леглото. Сърцето му принадлежеше другаде, макар и тайно, но други интересни части от него — не.

— Не искат ли нещо повече от това?

— Разбира се, че искат. И те имат майки — същите като твоята. Само че повечето от тях ги слушат, за разлика от теб. Всичките искат да се омъжат колкото е възможно по-скоро и да напуснат колежа. Но аз им казвам да не разчитат аз да им помогна в тая работа. А ако не повярват, скоро сами разбират, че е така.

Той се ухили по момчешки и Тана се разсмя. Знаеше, че момичетата се лепяха по него като мухи на мед, само да ги погледнеше.

Тя и Хари бяха неразделни през последната година и затова всичките й приятелки й завиждаха. За тях бе невъзможно да повярват, че между тях нямаше нищо, бяха удивени като майка й, но отношенията им си оставаха целомъдрени. Той вече я бе разбрал и не би се осмелил да се изкатери по стените, с които тя бе обградила сексуалността си. Веднъж-дваж се бе опитал да я уреди с някой от приятелите си, просто да излязат като две двойки, но тя не искаше да има нищо общо с това. Съквартирантът му дори го бе попитал дали не е лесбийка, но той бе сигурен, че не е. Имаше силното усещане, че нещо я бе травматизирало, ала тя никога не пожела да говори за това, дори и с него, и той остави нещата както са си. Тя излизаше с Хари или с приятели от Бостънския университет, или сама, но в живота й нямаше никакви мъже — не и като любовници.

— Това си е загуба на време, дечко — опитваше се да говори за това закачливо, но тя отбягваше темата, както винаги.

— Ти наваксваш и за двама ни.

— Това обаче не ти се отразява добре. Тя се засмя.

— Пазя се за първата брачна нощ.

— Благородно дело — той се поклони дълбоко и двамата се разсмяха.

Народът в Харвард и Бостънския университет свикна да ги вижда заедно, да вдигат шум до бога, да лудуват, да правят номера един на друг и на приятелите си. Хари купи от една разпродажба велосипед тандем и двамата обикаляха с него Кеймбридж, Хари — с огромна шапка от кожа на миеща мечка през зимата, или със сламена капела, когато времето се стоплеше.

— Искаш ли да дойдеш с мен на венчавката на Ан Дърнинг? — Бродеха из вътрешния двор на Харвард един ден след като майка й я бе нападнала по телефона.

— Не особено. Ще бъде ли забавно?

— В никой случай — Тана се усмихна ангелски. — Майка ми смята, че трябва да отида.

— Сигурен съм, че си очаквала това.

— Освен това смята, че трябва да се сгодим.

— Подкрепям я.

— Добре. Тогава нека обединим двете церемонии. А сега сериозно — искаш ли да дойдеш?

— Защо? — В погледа й се четеше известна нервност и той се опитваше да разгадае причините за това. Познаваше я добре, ала от време на време тя се опитваше да се скрие от него, макар и без особен успех.

— Не искам да отида сама. Никой от тях не ми харесва. Ан е едно абсолютно разглезено изчадие, веднъж вече се омъжва, но татко й очевидно възнамерява сега да вдигне голям шум. Предполагам, че този път го е направила както трябва.

— Какво означава това?

— А ти какво си мислиш? Означава, че типът, за когото се омъжва, има мангизи.

— Колко умно! — Хари се усмихна невинно и Тана се разсмя.

— Добре е да знаещ какво ценят хората, нали? Както и да е, венчавката ще се състои в Кънектикът веднага след като завършим семестъра.

— Тази седмица щях да ходя в Южна Франция, Тан, но бих могъл да отложа с няколко дни, ако това ти върши работа.

— Няма ли да ти е прекалено досадно?

— Ще ми бъде — той й се усмихна открито. — Но за теб — винаги и всичко.

Той се поклони дълбоко, тя се разсмя, той я плесна отзад, отново се качиха на двуместния велосипед и той я откара до общежитието й в Бостънския университет. Имаше важна среща тази вечер. Бил инвестирал вече четири вечери в това момиче и очаквал то да прекара с него нощта.

— Как можеш да говориш така! — Засмя се Тана и го сгълча, бяха спрели пред общежитието й.

— Не мога да я храня цял живот, за бога, без да получа нещо срещу това. Освен това, тя си поръчва огромни стекове с опашки от омари. От това маце страда целият ми бюджет, но… — той се усмихна, като се сети за бюста й — … ще ти съобщя как са се развили събитията.

— Не мисля, че бих искала да науча.

— Добре де… девствени уши… е, хайде… — Той й помаха с ръка и отпраши с колелото им.

Тази вечер тя написа писмо на Шарън, изми си косата, а на следващата сутрин закусва късно с Хари. Той не стигнал доникъде с момичето. Гладницата, както вече я наричаше. Тя погълнала не само собствения си стек, но голяма част и от неговия, своя омар и неговия, а след това му казала, че не се чувствала добре и си отишла у дома да учи за изпити. Усилията му вечерта останали невъзнаградени, освен със солиден чек в ресторанта и една нощ на здрав, отморителен сън, сам в леглото.

— Това е краят. Господи, какви усилия са необходими в наши дни да свалиш нещо!

Ала от това, което бе подочула, тя знаеше, че в повечето случаи той се справяше добре и по целия път до Ню Йорк през юни не спря да го дразни. Той я остави у дома й и продължи за Пиер. Когато на следващия ден я взе, за да отидат на венчавката, тя трябваше да признае, че изглеждаше ефектно. Носеше бели фланелени панталони, син кашмирен блейзер, кремава копринена риза, ушита за него по поръчка на баща му в Лондон предишната година, и вратовръзка в тъмносиньо и червено.

— Господи, Хари, ако младоженката има капчица мозък, ще зареже онзи тип и ще избяга с теб.

— Не ми трябва подобно главоболие. А самата ти никак не изглеждаш зле, Тан.

Беше облечена в зелена копринена рокля, почти със същия цвят като очите й, косата й падаше свободно на гърба — разресва я, докато не блесна, както очите й, които светеха, като го погледна.

— Благодаря ти, че дойде с мен. Знам, че ще е пълна скука, затова оценявам жеста ти.

— Не бъди глупава. И без друго нямах какво да правя. Заминавам за Ница чак утре вечер.

Оттам щеше да отиде с кола до Монако, където баща му щеше да го вземе и да се качат на яхтата на негов приятел. Хари щеше да прекара две седмици с него, след което баща му щеше да го свали на брега и да продължи с приятели, а Хари щеше да остане сам в къщата в Кап Фера.

— Можеше да бъде и по-лошо, Тан.

Намекваше за панаирите, които щеше да направи, да гони момичетата в Южна Франция, докато си живее сам в къщата, но на нея всичко това й се видя прекалено самотно. Повечето време нямаше да има с кого да поговори, нямаше да има никой, който наистина да го обича. От друга страна самата тя щеше да прекара лятото в задушаващото я присъствие на Джийн. В момент на слабост, чувствайки угризения за независимостта, която си бе извоювала с такива усилия, тя се бе съгласила да работи през лятото, приемайки служба в Дърнинг Интернешънъл. Майка й бе очарована от това.

— Иска ми се да умра всеки път, когато си помисля за това — изстенваше тя пред Хари, когато зачекнеха тази тема. — Направо бях ку-ку. Но от време на време ми е толкова мъчно за нея. Сега, като ме няма, е толкова самотна. И си помислих, че ще й достави удоволствие, ако постъпя така, но господи, Хари… какво направих?

— Няма да е чак толкова зле, Тан…

— Искаш ли да се басираме?

Беше получила стипендия и за следващата година, но искаше да спечели и малко джобни пари. Поне в това имаше смисъл. Но я потискаше извън всякаква мяра дори мисълта, че ще прекара цялото лято в Ню Йорк, че ще живее с Джийн и ще я гледа как целува краката на Артър всеки ден на работа. Само при тази мисъл й призляваше.

— Като се върна, ще отидем на нос Код за уикенда.

— Благодаря на бога за това!

Усмихнаха се един на друг и след малко той я откара в Кънектикът и се изправиха заедно с останалите гости в катедралната църква в задушливата юнска жега. Най-сетне се смилиха над тях, церемонията свърши и отидоха с кола до дома на Дърнингови. Докато минаваха през огромните порти, Хари я погледна. Тя идваше тук за пръв път след кошмара отпреди две години. Бяха изминали точно две години.

— Тук наистина не ти харесва, нали, Тан?

— Не особено.

Тя разсеяно погледна през прозорчето на колата, докато той я гледаше в гръб. Можеше обаче да усети как нещо вътре в нея се напряга. Нещата се влошиха още повече, когато паркираха колата и излязоха от нея. Минаха покрай подредените в редица домакини и изрекоха съответните подходящи слова. Тана представи Хари на Артър, на булката и младоженеца, а когато си поръча питие, забеляза, че Били я гледа втренчено. Наблюдаваше я внимателно, Хари също го гледаше и той изчезна някъде, след което Тана изпадна в някакъв унес. Тя танцува няколко пъти с Хари, с неколцина непознати, побъбри веднъж-дваж с майка си, сетне неочаквано, сякаш бе насън, се озова лице в лице с Били.

— Здрасти. Чудех се дали ще дойдеш.

Тя изпита непреодолимо желание да го зашлеви през лицето, но вместо това се обърна и си тръгна. Не можеше дори да понесе да гледа физиономията му. Не беше го виждала от онази нощ. Той изглеждаше все така злобен, както тогава, все така слаб, зъл и разглезен. Още помнеше как я удряше и сетне…

— Разкарай се от мен — изсъска тя с едва доловим глас.

— Не бъди толкова груба. По дяволите, това е денят на сватбата на сестра ми! Едно романтично събитие.

Тя забеляза, че бе доста пиян. Знаеше, че се бе дипломирал в Принстън преди няколко дни и навярно пиеше нонстоп оттогава насам. Постъпваше в семейната компания, значи можеше да лудее и да гони секретарките. Искаше да го попита кого бе изнасилил напоследък, но вместо това тръгна да си върви, а той грабна ръката й.

— Порядъчните момичета не постъпват така.

Тя се обърна към него, стиснала зъби, с подивял поглед.

— Пусни ме веднага, иначе ще ти плисна това питие в лицето.

Съскаше като змия. Неочаквано до нея се появи Хари. Наблюдаваше я и откриваше човек, когото дотогава изобщо не бе виждал. Той забеляза и с какъв поглед я гледаше Били Дърнинг.

Били Дърнинг прошепна мръсно: курва. Изражението на лицето му бе злобарско. Само с едно движение Хари грабна ръката му, изви я болезнено назад, докато Били не простена и не се опита да се съпротивлява. Не искаше да прави сцени и Хари прошепна на ухото му:

— Схващаш ли каква е картинката, приятелче? Добре, тогава защо не вземеш веднага да изчезнеш?

Били издърпа ръката си и без да каже и дума, изчезна. Хари погледна Тана, тя трепереше от глава до пети.

— Добре ли си?

Тя кимна, но той не бе убеден. Беше смъртно бледа, зъбите й тракаха, независимо от горещината.

— За какво бе всичко това? Някакво старо гадже ли?

— Обожаваният син на мистър Дърнинг.

— Доколкото разбирам, двамата се познавате отпреди.

Тя кимна.

— И нямаме особено добри спомени…

Останаха още малко, но бе очевидно, че Тана желаеше да си тръгват, затова Хари пръв го предложи. Известно време, докато пътуваха към града, той не каза нищо, виждаше как тя видимо се успокоява с отдалечаването им от дома на Дърнингови. Тогава вече трябваше да я попита. Във въздуха бе витало нещо толкова мощно, че той се бе изплашил за нея.

— За какво бе всичко това, Тан?

— Нищо особено. Стара вражда, това е.

— Която се основава на…?

— Той е абсолютно лайно, затова! — Това бяха прекалено силни думи за нея и Хари се изненада, освен това в тона й изобщо отсъстваше чувството за хумор. — Гадно, малко копеленце.

— Разбрах, че двамата не сте първи приятели — Хари се усмихна, но тя не отвърна. — Какво ти стори, че го мразиш толкова силно, Тан?

— Това няма значение сега.

— Не, има.

— Не, няма! — Тя му изкрещя и най-неочаквано по бузите й се затъркаляха сълзи. Раната й изобщо не бе заздравяла през последните две години, защото тя не бе допуснала до нея чист въздух. Не бе казала никому, освен на Шарън, не се бе влюбвала, не бе излизала с момчета. — Вече няма значение.

Той изчака думите й да отзвучат.

— Мен ли се опитваш да убедиш или себе си? — Подаде й носна кърпа и тя си издуха носа.

— Съжалявам, Хари.

— Няма защо. Помниш ли кой съм аз? Аз съм твой приятел.

Тя се усмихна през сълзи и го потупа по бузата.

— Ти си най-добрият приятел, който имам.

— Искам да ми кажеш какво се случи с него.

— Защо?

Той се усмихна:

— За да мога да се върна и да го убия, ако пожелаеш.

— Окей. Давай! — И тя се засмя за пръв път от часове насам.

— Говоря сериозно, смятам, че трябва да свалиш този товар от сърцето си.

— Не, не трябва — мисълта за това я плашеше повече, отколкото възможността да продължи да си го носи сама. Дори не й се искаше да говори за това сега.

— Той ти е предложил, нали така?

— Донякъде — да. — Тя отново гледаше през прозорчето.

— Тана… говори ми…

Тя се обърна към него с хладна усмивка:

— Защо?

— Защото държа на теб, по дяволите!

Той спря колата край пътя, угаси двигателя и я погледна. Изведнъж почувства, че бе на път да отвори врата, която бе здраво залостена. Знаеше, че заради нея трябва да я отвори.

— Кажи ми какво ти стори.

Тя го изгледа втренчено и заговори безизразно.

— Изнасили ме преди две години. Стават две години утре вечер. Честита годишнина!

Хари почувства, че му призлява.

— Какво имаш предвид под изнасилване! Излезе с него ли?

Тя поклати глава.

— Не. Майка ми настоя да присъствам на едно празненство тук, в Гринуич, в дома им. На негово празненство. Отидох с един приятел, който се напи и изчезна, сетне Били ме намери да бродя из къщата. Попита ме дали не искам да видя стаята, в която работи майка ми. И като абсолютна глупачка аз се съгласих и в следващия миг той ме завлече в спалнята на баща си, събори ме на пода и ме наби. Изнасили ме и ме би в продължение на няколко часа, сетна тръгна да ме води у дома и катастрофира. — Тя полека започна да ридае, давеше се в собствените си думи, усещаше почти физическа болка, докато ги произнасяше. — В болницата изпаднах в истерия… след като полицията дойде… майка ми също дойде… и тя не поиска да ми повярва, мислеше, че съм пияна… а малкият Били според нея не можел да направи нищо лошо… опитах се да й кажа и друг път…

Тя зарови лице в ръцете му. Хари я притисна до себе си, успокояваше я така, както никой не го бе успокоявал него самия, ала чутото от нея почти разби сърцето му. Ето защо не бе излизала с никого, откак се бяха запознали, дори и с него.

— Горкото момиче… горката Тана…

Той я откара в града, заведе я на вечеря в едно тихо заведение, сетне се върнаха и разговаряха часове в Пиер. Тя знаеше, че майка й щеше да остане отново в Гринуич за през нощта. Живееше там вече от седмица, за да е сигурна, че всичко щеше да стане както трябва.

След като Хари я откара, той се запита дали сега вече нещата щяха да се променят за Тана, дали можеха да се променят и отношенията помежду им. Тя бе най-забележителното момиче, което бе срещал, и ако тя се бе отдала, щеше да се влюби до уши в нея. Но през последните две години бе помъдрял и сега си го припомни. Не искаше да развали онова, което съществуваше помежду им. Защо, на каква цена? Заради едното чукане? Можеше да го прави, когато си поиска, а тя означаваше много повече за него. Щеше да мине още доста време, преди да се справи, ако изобщо се оправеше, а той можеше да й помогне повече като приятел, отколкото ако се опиташе да задоволи собствените си желания, като се мушне в леглото й и се опита да се прави на терапевт.

Обади й се на следния ден, преди да замине за Южна Франция, поръча вечерта да й изпратят цветя с бележка: Майната му на миналото. Вече си окей. С обич, Х. Обаждаше й се от Европа винаги, когато му дойдеше наум и имаше време.

Той се върна, тя приключи с работата си и замина с него за нос Код. Изпита облекчение, че най-сетне напусна Дърнинг Интернешънъл. Беше голяма грешка, но я изживя докрай.

— Някоя и друга голяма любов, докато ме нямаше?

— Ц-ц-ц. Нали помниш? Пазя се за венчавката си.

Ала сега вече и двамата знаеха. Все още бе травматизирана от изнасилването, но и двамата знаеха също така, че тя трябваше да преодолее всичко това. След като бе говорила с него, преди той да замине, нещата й се струваха малко по-малко болезнени. Най-сетне бе започнала да се съвзема.

— Няма да има венчавка, ако продължаваш да не излизаш с никого, шушумиго.

— Пак ми прозвуча така, сякаш го каза майка ми — тя се усмихна. Хубаво й бе, че го виждаше отново.

— Между другото, как е майка ти?

— Същото положение. Преданата робиня на Артър Дърнинг. Направо ми призлява. Никога не бих искала да изпадна в подобно положение спрямо някого.

Той изщрака с пръсти с отчаяно изражение.

— По дяволите… пък аз тъкмо се надявах…

Двамата се разсмяха. Седмицата мина бързо, както винаги, когато прекарваха добре, а и винаги имаше нещо магическо, когато двамата бяха на нос Код. Но въпреки скритите чувства на Хари към нея, те запазиха отношенията си каквито си бяха. И двамата се върнаха в колежите си за следващата учебна година, която сякаш отлетя в един миг. Следващото лято Тана остана да работи в Бостън, а Хари отново замина за Европа. Когато се върна, те отново отидоха на нос Код, ала приятните дни за тях вече почти бяха свършили. Оставаше им само година, преди да навлязат в истинския живот. И двамата, посвоему, се опитваха да бъдат реалисти.

— Какво смяташ да правиш? — Попита го мрачно тя една вечер.

Беше се съгласила накрая да излезе с един от приятелите му, но нещата вървяха твърде бавно и Тана всъщност не бе заинтригувана от него. Тайно в себе си Хари бе доволен от това. Макар да смяташе, че няколко изкуствено уредени срещи щяха да й се отразят добре.

— Не е моят тип.

— Откъде, по дяволите, знаеш? Не си излизала с никого три години.

— Доколкото разбирам, нищо не съм изгубила.

— Кучка! — Ухили й се той.

— Говоря сериозно. Какво, по дяволите, ще правим следващата година? Мислил ли си да продължиш?

— Господи, не! Само това ми трябва. Този колеж така ми е писнал, че ми стига за цял живот. Махам се и край!

— И какво ще правиш? — Самата тя се измъчваше с този въпрос през последните два месеца.

— Не знам. Мисля да поживея известно време в къщата в Лондон. Баща ми напоследък е непрекъснато в Южна Африка и това едва ли ще го обезпокои. Може би — Париж, Рим… сетне ще се върна. Искам да се позабавлявам, Тан.

Той бягаше от нещо, което знаеше, че не можеше да има. Поне засега.

— Не искаш ли да работиш?

Тя бе поразена, а той избухна в смях.

— Защо?

— Това е отвратително!

— Какво му е отвратителното? Мъжете от моето семейство не работят нищо от години.

— Как може такова нещо!

— Ами, истина е. Те са тълпа богати, мързеливи безделници. Също като моя старец.

— Така ли искаш да говорят и за теб децата ти? — Изглеждаше ужасена.

— Разбира се, ако съм толкова тъп да имам деца, в което се съмнявам.

— Сега вече приличаш на мен.

— Господ да ме пази! — И двамата се усмихнаха.

— Сериозно, няма ли поне да се направиш, че работиш?

— Защо?

— Престани с това защо!

— Кой го е еня дали ще работя, Тан! Теб ли? Мен ли? Моят старец ли? Вестникарите?

— Тогава защо ходи в колежа?

— Нямах какво друго да правя, а и в Харвард бе весело.

— Глупости. Спука се от четене за изпитите — тя отметна златната си грива през рамо и го погледна сериозно. — Беше добър студент. Защо?

— Заради себе си. Ами ти? Ти заради какво учи?

— Заради същото. Но сега изобщо не знам какво да правя.

Но две седмици преди Коледа нещата за нея се подредиха от само себе си. Позвъни й Шарън Блейк и я попита дали не би искала да участва в протестен поход с доктор Кинг. Тана размисля една нощ и се обади на Шарън на следния ден с уморена усмивка:

— Пак ме хвана, хлапенце.

— Ура! Знаех си, че ще се съгласиш!

И тя съобщи на Тана подробностите. Щеше да се проведе няколко дни преди Коледа в Алабама и било сравнително малко рисковано. Стори й се привлекателно и двете момичета си побъбриха, както в добрите стари времена. Шарън изобщо не се бе записвала в друг колеж, за огорчение на баща й, и сега бе влюбена в млад, чернокож адвокат. Смятали да се оженят през пролетта. Тана се радваше много за нея и съобщи на Хари за похода през следващия следобед.

— Майка ти ще припадне.

— Няма нужда да й казвам, за бога! Няма нужда да знае всичко, което правя.

— Така или иначе ще разбере, като те арестуват отново.

— Ще се обадя на теб, можеш да дойдеш и да ме освободиш под гаранция — беше сериозна, но той поклати глава.

— Няма да мога. Ще бъда в Гщаадт.

— По дяволите!

— Мисля, че не бива да отиваш.

— Не съм те питала.

Ала когато дойде часът, тя бе на легло с треска, висока температура и върл грип. Опита се да стане и да приготви багажа си предишната вечер, но бе прекалено болна, затова позвъни на Шарън у дома на Блейкови във Вашингтон. Слушалката вдигна Фрийман Блейк.

— Значи си чула новината…? — Гласът му звучеше така, сякаш идваше от дъното на кладенец, беше пълен с тъга.

— Каква новина?

Той дори не можа да изрече думите. Просто седеше там и плачеше и, без да знае защо, Тана също заплака.

— Тя е мъртва… убиха я снощи… застреляха я… моята скъпа… малкото ми момиченце…

Не можеше да му се разбере съвсем нищо. Тана ридаеше заедно с него, чувстваше се изплашена и истерична. Най-сетне Мириам Блейк взе слушалката. И тя изглеждаше потресена, но бе по-спокойна от мъжа си. Съобщи на Тана кога щеше да е погребението. И независимо от треската и грипа, Тана отлетя за Вашингтон на сутринта на Бъдни вечер. Бе потрябвало доста време преди да откарат трупа у дома, а и Мартин Лутър Кинг бе поел ангажимента да дойде и да говори.

Събитието бе отразено в национален мащаб, журналистите напираха към църквата, в лицата на хората бляскаха светкавици, а Фрийман Блейк бе напълно рухнал. Беше загубил и двете си деца в името на една и съща кауза. След погребението Тана постоя за малко с тях, заедно с близки приятели у дома им.

— Направи нещо полезно с живота си, детето ми — рече Фрийман Блейк и я погледна безрадостно. — Омъжи се, роди си деца. Не постъпвай като Шарън.

И той се разплака отново, но накрая доктор Кинг и друг негов приятел го отведоха горе и тогава до Тана дойде и седна Мириам. Всички бяха плакали този ден, а и в дните преди него, Тана се чувстваше изстискана изцяло от емоциите и грипа.

— Съжалявам много, мисис Блейк.

— Аз също… — очите й бяха истински реки от болка. Беше преживяла всичко, но все още се държеше изправена и винаги щеше да се държи по този начин. Такава порода жена беше и донякъде Тана й се възхищаваше. — Какво възнамеряваш да правиш сега, Тана?

Не беше сигурна дали разбра какво имаше предвид Мириам.

— Ще си отида у дома, предполагам.

Щеше да хване късния самолет тази вечер, за да прекара Коледа с Джийн. Както винаги, Артър бе заминал с приятели и Джийн щеше да остане сама.

— Искам да кажа, като завършиш колежа.

— Не знам.

— Не си ли мислила да постъпиш на държавна работа? Страната има нужда от това — Тана се усмихна, все едно й говореше Шарън. Ето на, току-що бе погребала дъщеря си и отново бе поела в своя кръстоносен поход. Това донякъде бе плашещо, но донякъде — достойно за възхищение. — Можеш да завършиш право. Можеш да промениш нещата, Тана. Ти си такъв сорт момиче.

— Не съм сигурна в това.

— Знам, че си. Имаш кураж. Шарън също имаше, но нямаше твоя ум. Донякъде ти приличаш на мен.

Това бе сравнение, което я плашеше, защото Тана винаги я бе намирала за студена и не искаше да е същата.

— Така ли? — Изглеждаше малко смаяна.

— Знаеш какво искаш и се стремиш към него.

Тана се усмихна:

— Понякога.

— Не пропусна и един час, след като те изгониха от Грийн Хил.

— Въпрос на късмет, на един приятел, Хари Уинслоу, който предложи Бостънския университет.

— Ако не беше той, ти пак щеше да паднеш на краката си — тя се изправи и леко въздъхна. — Както и да е, помисли си. Няма достатъчно прависти като теб, Тана. Ти си точно това, от което се нуждае тази страна.

Бе прекалено силно казано за двадесет и една годишно момиче, но докато летеше към дома, думите още ечаха в главата й, нещо повече, тя продължаваше да вижда лицето на Фрийман, чуваше плача му… чуваше и онези неща, които Шарън й бе разказвала в Грийн Хил… спомни си за излизанията им в Йолан…

Спомените нахлуха в нея, тя бършеше очите си отново и отново, но полза нямаше, сетне се улови, че мисли постоянно за бебето, което Шарън бе изоставила преди четири години, питаше се къде ли би могло да бъде, какво ли се бе случило с него. Чудеше се и дали Фрийман също не мислеше за него. Нямаха вече никого другиго.

В същото време тя продължи да мисли и върху думите на Мириам. Страната се нуждае от теб… Тя опита въздействието на същите думи върху майка си, преди да се върне в колежа, но Джийн се ужаси.

— Право ли? Не ти ли стига толкова учене? Нима смяташ да прекараш в университетите целия си живот?

— Само ако имам полза от това.

— Защо не си намериш работа? Можеш да срещнеш по този начин някой подходящ…

— О, за бога, забрави за това… — тя мислеше само за това… да срещнеш някого… да се установиш… да се омъжиш… да родиш деца…

Ала и Хари не бе много въодушевен от идеята, когато я сподели с него през следващата седмица.

— Господи боже, ама защо?

— А защо не? Може и да е интересно, може да се окаже, че съм добра. — С всеки изминал ден се запалваше все повече и най-накрая това й се видя най-подходящото нещо, което можеше да направи. Имаше смисъл, поставяше си някаква цел в живота. — Ще подам документи в Боулт, Бъркли.

Вече бе решила. Щеше да кандидатства в още три факултета, но Боулт бе на първо място.

Хари я погледна втренчено.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— Мисля, че си мръднала.

— Искаш ли да дойдеш и ти?

— Не, по дяволите! — Той се ухили. — Казах ти. Смятам да се позабавлявам… просто да се поразкърша.

— Това си е чиста загуба на време.

— Нямам дори търпение да почна.

Тя — също. През май получи съобщение. Бяха я приели в Боулт. Щяха да й отпуснат частична стипендия, но тя вече бе спестила недостигащите й пари.

— Заминавам — ухили се тя на Хари; седяха на моравата пред общежитието я.

— Тан, сигурна ли си, че искаш?

— Никога не съм била по-сигурна през пелия си живот.

Двамата се погледнаха и се усмихнаха. Пътищата им скоро щяха да се разделят. Тя отиде на тържеството по случай завършването му в Харвард през юни и плака много за него, за себе си, за Шарън Блейк, която вече я нямаше, за Джон Ф. Кенеди, когото бяха убили преди седем месеца, за хората, с които се бяха запознали и нямаше повече да видят. Една цяла епоха бе свършила и за двамата. Плака и на своето тържество. Както плака и Джийн Робъртс. (Беше дошла заедно с Артър Дърнинг.)

А Хари седеше на задните редове и се преструваше, че сваля първокурсничките. Погледът му обаче бе прикован в Тана, сърцето му подскачаше от гордост и се свиваше силно, като си помислеше, че тръгват по различни пътища. Знаеше, че те неизбежно щяха отново да се пресекат. Той щеше да се погрижи за това. Но за нея все още бе рано. И с цялото си сърце той я благослови да бъде добре и здрава в Калифорния.

Беше му терсене, че щеше да е толкова далеч от него. Но засега трябваше да я пусне… Засега…

Очите му се напълниха със сълзи като я гледаше как слиза по стълбите с диплом в ръка. Изглеждаше толкова свежа и млада, с големите си зелени очи, с ярката, блестяща коса… с устните, които толкова силно бе желал да целуне почти цели четири години… Същите устни, които леко го целунаха по бузата, когато я поздрави отново и само за миг, просто за миг той почувства как тя го притисна силно и дъхът му почти секна.

— Благодаря ти, Хари — очите й бяха плувнали в сълзи.

— За какво? — Самият той едва сдържаше своите сълзи.

— За всичко.

Сетне около тях се скупчиха и другите и мигът отлетя.

Всеки от тях вече бе започнал да живее своя отделен живот.

Към следващата част или към съдържанието

Даниел Стийл Пълен кръг (6)

Метаданни

Данни

Пълен кръг

Информация

История

Сваляне / Връзки

Шеста глава

Даниел Стийл
Пълен кръг (6)