Даниел Стийл
Пълен кръг (18)

Пета глава

Венчавката бе безусловно красива. Състоя се в дома на Ръс, под звуците на пиано и две цигулки, които изпълняваха нещо нежно от Брамс. Тана слезе бавно по стълбите, облечена в обикновена, бяла, копринена рокля. Беше пуснала дългата си руса коса свободно, покрила я бе с широкопола шапка със съвсем малък воал, беше обута в сатенени обувки в цвят на слонова кост.

Присъстваха около сто души, Джийн бе застанала в един ъгъл и плака от радост почти през целия ден. Беше си купили красив, бежов костюм от Гивенчи и бе толкова горда, че на Тана й се доплакваше всеки път, когато я видеше.

— Щастлива ли си, моя любов? — Ръс я погледна така, че сърцето й поиска да полети високо нагоре.

Струваше й се невероятно, че бе имала късмета да намери мъж като него, никога не бе и мечтала да изживее онова, което изживяваше с него. Сякаш бе родена за него. Докато слизаше по пътеката, тя се сети за Хари.

Е, глупако? Добре ли постъпих? — Усмихна се тя през сълзи.

Страхотно! — Бе сигурна, че Хари щеше да е луд по Ръс, знаеше също, че чувствата им щяха да са взаимни.

Имаше усещането, че Хари бе там, с нея. Харисън и Авърил й изпратиха телеграма. Присъстваха и дъщерите на Ръс.

И двете бяха стройни, привлекателни и приятни момичета, а Тана хареса и съпрузите им. Човек лесно можеше да ги заобича всичките, а и те направиха всичко, за да я посрещнат с Добре дошла. Особено Лий, тя посрещна мащеха си много топло, а и разликата в годините им бе само дванадесет.

— Слава на господа, че бе достатъчно разумен да се ожени едва след като израснахме — засмя се Лий. — От една страна къщата сега е многократно по-тиха, а от друга няма да има нужда да ни търпиш, когато се държим като негодници. Той от толкова време е самотен, Бет и аз сме ти много благодарни, че се омъжи за него. Не можех да понасям мисълта как си седи сам в тази къща.

Беше малко превъзбудена, облечена превъзходно в рокля собствен дизайн. Очевидно бе луда по Ръс, както и по съпруга си, а и Бет държеше страшно на цялото семейство. Беше чудесна групичка и, като ги гледаше, Джийн неочаквано се почувства удовлетворена, че Тана не бе сглупила дотам, да се обвърже с Били през онези години, когато самата тя я притискаше да го стори. Колко разумно бе постъпила Тана, като изчака този разумен мъж да се появи в живота й! И какъв живот я очакваше! Това бе най-красивата къща, която Джийн бе виждала изобщо. А Тана се чувстваше съвсем свободно с иконома и камериерката, които работеха за Ръс от години.

Тана се рееше от стая в стая, забавляваше гостите си, хората се обръщаха към нея с Ваша светлост, а някой рецитира комична поема за съдийка и съдия.

Беше един чудесен следобед. Сетне отидоха отново в Мексико на сватбено пътешествие и се завърнаха през Ла Джола и Лос Анджелис. Тана си бе взела едномесечен отпуск, а като се завърна, с усмивка произнесе новото си име. Съдия Карвър… Тана Карвър… Тана Робъртс Карвър…

Беше добавила неговото име веднага, глупостите на еманципацията не бяха за нея. Беше го чакала тридесет и осем години, почти тридесет и девет, беше се съпротивлявала на брака кажи-речи четири десетилетия и щом се бе решила на този скок, искаше да се наслади и на всичките му предимства. Всяка вечер се връщаше у дома спокойна и радостна да го види. Дотолкова идилична бе картинката, че една вечер той я подразни.

— Кога най-сетне ще започнеш да се държиш като истинска съпруга — да ми помърмориш поне малко?

— Признавам си, че забравих.

Той й се усмихна, а сетне отново поговориха за къщата й. Тя си бе мислила да я даде под наем. Беше толкова красива, че не искаше да я продава, макар да знаеше, че повече нямаше да живее там.

— Може би в крайна сметка трябва да я продам.

— Какво ще кажеш аз да я наема от теб за Бет и Джон, когато си дойдат у дома?

— Ще бъде чудесно — усмихна му се тя. — Чакай сега да видим… можеш да я получиш срещу две целувки и… пътуване до Мексико…

Разсмяха се и най-накрая решиха да я дадат под наем и Тана се чувстваше ужасно щастлива.

Това бе един от онези редки моменти, когато всичко е под контрола ти, когато върви така, както ти се иска, докато един ден тя не се сблъска с все сила с един мъж.

Бързаше от съдебната зала да се срещне с Ръс да обядват заедно, когато изведнъж се озова лице в лице с Дрю Ландс.

Като осъзна коя бе тя, той придоби такова изражение, сякаш току-що бяха открили петрол в ливадата пред дома му. Побъбриха минута-две. Бе направо немислимо — колко силна болка й бе причинил той. Още по-удивително бе откритието, че Джули и Елизабет бяха вече на осемнадесет и двадесет и две години.

— Господи боже, нима бе толкова отдавна?

— Така излиза, Тан — тонът му бе равен и най-неочаквано тя се почувства раздразнена. Виждаше по очите му, че си правеше предположения, които вече не бяха подходящи, при това от толкова много години насам. Стават вече шест години, откакто Айлийн и аз сме разведени.

Как има смелостта да й каже това… как е посмял да се разведе, след като тъй дълбоко бе наранил Тана именно заради нея…

— Твърде лошо — гласът й бе хладен, очевидно не я интересуваше казаното от него. Не искаше да закъснее за срещата си с Ръс. Знаеше, че той работи по едно сложно дело.

— Господи… чудех се дали… може би бихме могли да се виждаме от време на време. Сега живея в Сан Франциско…

Тя му се усмихна.

— Ще се радваме да те видим някой път. Но мъжът ми тъкмо сега е страшно зает с едно голямо дело.

Тя му се усмихна почти злобно, махна му с ръка, докато изрече няколко тенденциозни фрази и изчезна.

Ръс можа да прочете изражението на победителката в погледа й, когато се срещнаха в ресторантчето на улица Хейъс. Беше едно от любимите им заведения, често се срещаха там, целуваха се до масата в ъгъла, седяха прегърнати след обяда, а хората им се усмихваха.

— От какво си толкова доволна? — Познаваше я много добре.

— Нищо… — но тя нямаше тайни от него, не можеше и да има. — Току-що се сблъсках с Дрю Ландс, за първи път от почти седем години насам. Какъв негодник! Предполагам винаги е бил такъв, малкият и слабоват нехранимайко.

— Чакай, чакай, какво е направил да заслужи толкова епитети?

— Той бе онзи женен мъж, за когото ти разказах…

— Аха — на Ръс му бе забавно да види пламъчетата в очите й. Знаеше, че нямаше опасност някой да му я отнеме, не защото бе толкова самоуверен, а защото знаеше колко силна бе любовта им. Беше едно от тези съвсем, съвсем редки неща в живота на един човек и той бе много благодарен, че съществуваха. Никога преди това не бе обичал някого така силно.

— И знаеш ли какво? Най-сетне се развел.

— Както и би трябвало да се очаква — усмихна се Ръс. — И сега му се прииска пак да те привлече, а? Прав ли съм?

Тя му се изсмя.

— Казах му, че ще се радваме да ни гостува някой път и сетне просто се изметох.

— Малка вещица! Ала все пак те обичам. Как мина днес в съда?

— Нелошо. Предстои ми интересен процес, индустриална авария. Ще бъде доста объркан, но има някои много интересни моменти и технически подробности. Ами твоето чудовищно дело?

Той й се усмихна.

— Мисля, че най-сетне успях да го укротя и да го върна в клетката му. Освен това — той я изгледа странно, — знаеш ли, обади ми се Лий.

— Как е тя?

— Добре — погледна жена си, тя отвърна на погледа му. Нещо странно витаеше във въздуха.

— Ръс, какво се е случило? — Тревожеше се за него. Изглеждаше й странен.

— Случи се. Най-сетне ме прецакаха. Ще ставам дядо — изглеждаше едновременно и нещастен, и доволен и Тана се засмя.

— О, не! Как можа да постъпи така с теб?!

— Точно това й казах и аз! — Рече той и се усмихна на Тана. — Можеш ли да си го представиш?

— Трудно. Ще трябва да ти купим бяла перука, за да можеш да си влезеш в ролята.

— Чакат го през януари. Очевидно — подарък за рождения ми ден. Или за Нова година, нещо от този сорт.

Както и се оказа — бебето се роди на първи януари и Ръс и Тана решиха, че ще е чудесно да отлетят за Ню Йорк да го видят. Той искаше да види първото си внуче — пак момиче, като другите му две деца. Запази апартамент в Шери Недърландс и отлетяха. Лий се чувстваше отлично в най-добрата стая, с която разполагаше родилното отделение на нюйоркската болница, бебето бе сладко и розово, Ръсел му гука и ръмжа, а като се върнаха в хотела, се люби страстно с жена си.

— Е, не съм още превалил напълно хълма, нали? Как се чувстваш като се любиш с един дядо, любов моя?

— Дори по-добре, отколкото преди.

Ала като го погледна, той веднага откри в погледа й нещо необичайно. Притихна, притегли я в обятията си, голите им тела се сляха, обичаше да усеща кадифената гладкост на кожата й, ала сега се безпокоеше за нея. Понякога, когато нещо бе от огромно значение за нея, тя се свиваше дълбоко в себе си; такъв бе и случаят сега.

— Какво има, скъпа? — Прошепна й той в ухото, а тя се обърна изненадана към него.

— Какво те кара да мислиш, че се е случило нещо?

— Познавам те твърде добре. Не би могла да излъжеш старец като мен. Не и човек, който те обича толкова много.

Тя се опита дълго да отрича, а сетне, за негова изненада, рухна и заплака в обятията му.

След посещението при Лий и бебето, тя почувствала силна вътрешна болка… някаква празнота… по-ужасна отвсякога.

Той я гледаше, изненадан от бликналите й чувства, а тя бе дори по-изненадана и от него. Никога не бе изпитвала подобно чувство.

— Искаш ли да имаш бебе, Тан?

— Не знам… никога не съм се чувствала така… а съм и почти на четиридесет… прекалено съм стара за това…

Ала тъкмо това искаше тя повече от всичко на света; и най-неочаквано думите на Хари отново изплуваха в съзнанието й.

— Защо не обмислиш нещата и пак да поговорим?

През следващия месец образът на Лий с бебето я преследваше неотстъпно. След като се върнаха у дома, тя започна да вижда навсякъде бременни жени, бебета в колички — на всеки ъгъл! Сякаш всички имаха деца, освен нея… изпитваше завист и самота, която дори не можеше да опише.

Ръсел забелязваше това по изражението на лицето й, но не повдигна въпроса отново до годишнината от сватбата им. Тогава тя бе рязка с него, нещо, което се случваше много рядко. Сякаш темата бе прекалено болезнена, за да се засяга изобщо.

— Ти каза, че си прекалено възрастен за това. Но аз също съм твърде възрастна.

— Не е така. Отначало ми се видя малко глуповато, но бих могъл да го понеса. И други мъже на моя възраст създават повторно семейства, някои дори са и по-възрастни… доста по-стари — усмихна се той.

Самият той бе изненадан колко се бе трогнал от Лий и бебето в прегръдката й, а сетне и в собствените му обятия. Не, нямаше да има нищо против. А и детето на Тана би означавало всичко на света за него. Ала тя ставаше все по-чувствителна на тази тема и той престана изобщо да я повдига.

През март отново отидоха в Мексико и прекараха великолепна ваканция. Като се върнаха, обаче, тя не се чувстваше добре.

— Мисля, че работиш прекалено много.

Бе прекарала грип на крака в продължение на три седмици и той настояваше най-сетне да отиде на лекар.

— Нямам време за това…

Ала бе тъй уморена, едва се влачеше и тъй често й прилошаваше, че най-сетне отиде на лекар и там получи най-големия шок в живота си. Беше тъкмо онова, което бе искала тъй отчаяно, ала сега, след като се бе случило, тя бе ужасена.

Нямаше време за това. Заемаше важна служба. Щеше да изглежда смешна… никога не бе искала да е така… Ръс щеше да се разстрои…

Тя така се изнерви, че тази вечер не се прибра у дома чак до седем вечерта, а Ръс разбра, че нещо лошо се бе случило, още щом я видя. Остави я обаче да се поуспокои, наля й питие, отвори бутилка Шато Латур с вечерята им, ала тя не изпи и една глътка. Беше много напрегната и когато се качиха горе да си легнат, погледът й бе много странен. Беше започнал вече да се тревожи много за нея и веднага след като тя седна, той придърпа един стол до нея.

— Добре, хайде сега ми кажи какво се случи с теб днес. Или си загубила работата си, или е починал най-добрият ти приятел.

Тя се усмихна покорно и очевидно се поотпусна, когато той взе ръката й в своята.

— Познаваш ме твърде добре.

— Тогава бъди така добра да ми се довериш.

— Не мога…

Вече бе взела решение. Нямаше да го задържи. Но Ръс нямаше да допусне да го избудалка. Тонът му се повиши зловещо, появи се прословутата му смръщена физиономия и сигурно коленете й щяха да се разтреперят, ако не го познаваше толкова добре. Вместо това, тя се засмя:

— Знаеш ли, много си страшен, като ме гледаш така. Изкаран от търпение, той се разсмя.

— Точно това е целта ми. Хайде, говори, по дяволите! Какво става с теб?

Тя дълго-дълго се взира в него, сетне сведе поглед, после отново вдигна очи.

— Няма да повярваш, скъпи.

— Искаш развод.

— Не, не разбира се — усмихна му се. Той успяваше някак си да направи нещата да не изглеждат толкова зле. Беше изпаднала в истерия през целия ден, а сега той я накара да се засмее.

— Да не си завързала някой роман?

— Пак не позна.

— Изритали са те от съда.

— По-лошо от това… — тя отново бе станала сериозна, защото бе убедена в току-що изразената си преценка. Как би могла да запази службата си при това положение? Когато го погледна отново, очите й се бяха изпълнили със сълзи. — Бременна съм, Ръс…

В един момент светът около тях сякаш престана да съществува, сетне той изведнъж я грабна в прегръдките си, засмян, реагира така, сякаш това бе повод за празнуване, а не същинско самоубийство.

— О, скъпа… толкова се радвам — целият бе една усмивка и тя го погледна втренчено.

— Тъй ли? Мислех, че не искаш повече деца… — беше като зашеметена. — Нали се разбрахме…

— Няма значение. Нашето бебе ще е толкова красиво… едно малко момиченце, досущ като теб…

Никога не бе изглеждал толкова щастлив, притисна я до себе си, а тя се намръщи недоволна. Тя го бе искала, но сега, след като се бе случило, не можеше изобщо да си го представи, освен в най-лоша светлина.

— Но това ще съсипе всичко… — отново бе на път да се разплаче, а той с всички сили се стремеше да я утеши.

— Какво всичко?

— Ами, работата ми! Как мога да съм съдия с бебе на гърди?

Той се засмя на образа, който тя си представяше.

— Бъди практична. Ще работиш до последния момент, преди да се роди, след това ще вземеш шест месеца отпуск. Сетне ще наемем една добра сестра и ще се върнеш отново на работа.

— Толкова лесно ли ти се струва? — Изглеждаше шокирана.

— Може да стане толкова лесно, колкото пожелаеш, скъпа. Няма никаква причина да не можеш да имаш и семейство, и кариера. Понякога се изискват някои компромиси, но с известно усилие всичко е постижимо.

Той й се усмихна, а и в нейните очи полека-лека изгря усмивка. Бе прав за съществуването на подобна възможност, а щом бе така… щом той… Това бе всичко, което тя бе желала: да има и двете неща. С години си бе мислила, че е постижимо само едното… Ала тя искаше и нещо повече, освен работата си… искаше да има Ръс… искаше неговото дете… искаше всичко…

И изведнъж онази празнота, която бе усещала от месеци, болката, ужасната пустота, отново изчезнаха…

— Толкова съм горд с теб, скъпа — тя го погледна и сълзите полека се търколиха по бузите й, докато му се усмихваше. — Всичко ще бъде наред, нали знаеш… а и ти ще изглеждаш просто великолепно.

— Ха-ха! — Засмя се тя. — Вече съм наддала три килограма…

— Къде? — Той я загъделичка и защипа, в търсене на допълнителните килограми, а тя се отпусна в прегръдките му и се разсмя.