Даниел Стийл
Пълен кръг (9)

Трета глава

Следващите два дни Тана прекара до леглото му, без да се помръдне. Отиваше си у дома, само за да дремне час-два, да се изкъпе, преоблече и да се върне отново, да държи ръката му, да му говори, когато бе буден, за онези времена, когато той бе в Харвард, а тя в Бостънския университет, за велосипеда тандем, който имаха, за ваканциите им на нос Код. През повечето време бе силно упоен, но имаше и моменти, в които бе осенен от просветлението, и тогава бе истинска мъка да го гледаш и да си представяш мислите, които го спохождаха. Не искаше да изживее остатъка от живота си в инвалидна количка. Искаше да умре — отново и отново го казваше на Тана. А тя му крещеше и го наричаше копеле. Страхуваше се да го остави насаме нощем, да не би да стори нещо със себе си. Предупреди сестрите за състоянието му, но те бяха свикнали и това не им направи кой знае какво впечатление. Гледаха го внимателно, но имаше и много по-тежки случаи, като онова момче по-нататък по коридора, което бе изгубило и двете си ръце, а лицето му бе напълно обезобразено.

Сутринта на Бъдни вечер, тъкмо преди да замине за болницата, позвъни майка й. В Ню Йорк бе десет часа и тя бе прекарала няколко часа в офиса си, след което бе решила да позвъни на Тана, за да разбере как е. До последния миг се бе надявала Тана да промени решението си и да прекара Коледа с нея, но от месеци дъщерята бе настоявала упорито, че това просто не било възможно. Имала купища работа за свършване. Бе казала дори, че нямало никакъв смисъл Джийн да отиде при нея. Ала все пак, това бе един депресиращ начин на прекарване на празниците, потискащ също толкова, колкото и начинът, по който самата Джийн прекарваше своите празници. Артър щеше да прекара Коледа в Палм Бийч в семеен кръг с Ан, Били, зет си и бебето на Ан и не бе включил Джийн в групата. Тя схващаше, разбира се, че на него щеше да му е неудобно.

— Е, как се чувстваш миличка?

Джийн не й бе звънила от две седмици. Бе прекалено потисната, за да се обажда, и не искаше Тана да долови това по телефона. Когато Артър си бе в Ню Йорк за празниците, поне имаше някаква надежда да се отбие за малко, но тази година не можеше да разчита дори и на това, а и Тана бе далеч…

— Учиш така усилено, както бе планирала ли?

— Да… аз… не… — все още бе полусънена.

Беше останала при Хари до четири сутринта, отново се боеше да го остави сам, но сестрите настояха да си отиде у дома и да подремне малко. Възстановяването му щеше да е дълго и трудно и ако сега се изтощеше напълно, нямаше да му е от полза по-късно, когато най-много щеше да се нуждае от нея.

— Не, не уча вече така. Поне последните три дни. — Едва не изстена от умора, докато сядаше на стола с права облегалка, поставен до телефона. — Хари се върна от Виетнам.

Очите й блеснаха само при мисълта за него. За пръв път казваше на някого и като знаеше какво още трябваше да спомене й призляваше.

— Значи се срещаш с него? — Джийн моментално се подразни. — А аз си мислех, че имаш много да учиш. Ако си бях помислила, че ще си отпуснеш време за забавления, Тана, нямаше да си седя тук и да посрещам Коледа сама… щом си намерила време да се веселиш с него, можеше поне да…

— Престани! — Изкрещя неочаквано Тана в празния вестибюл. — Престани. Той е в Летърман. Никой не се забавлява, за бога!

Последва мълчание от другата страна. Джийн никога не бе чувала Тана да говори с подобен тон. В гласа й се чувстваше истерично отчаяние, плашеща отчаяност.

— Какво е Летърман? — Помисли си, че бе хотел, но нещо веднага й подсказа, че греши.

— Тукашната военна болница. Улучили са го в гръбнака — започна да диша на едри глътки, за да предотврати плача си, но и това не помогна. Нищо не помагаше. Плачеше през цялото време, когато не бе при него. И още не можеше да повярва, че се бе случило с него. Тя едва не припадна на стола, досущ като малко момиченце. — Сега е парализиран, мамо… може дори да не оживее… снощи имаше ужасна треска.

Седеше си на стола, плачеше и се тресеше от глава до пети, не можеше да се спре, ала трябваше да се освободи от това.

Джийн се бе втренчила в стената на кабинета си. Потресена, тя мислеше за момчето, което бе срещала толкова пъти. Беше толкова самоуверен, жизнерадостен, смееше се през цялото време, беше шегаджия и умник, понякога и лекомислен и това я тревожеше най-много, но сега благодареше на Бога, че Тана не се бе омъжила за него… като си представеше само какъв щеше да е животът й оттук нататък.

— Оу скъпа… толкова съжалявам…

— Аз — също. — Тонът й бе като на дете, чието кученце е умряло и сърцето на Джийн се късаше, като я слушаше. — И нищо не мога да направя, освен да седя тук и да го гледам.

— Не бива да стоиш там. Прекалено голямо напрежение е за теб.

— Аз трябва да съм тук. Не разбираш ли? — Гласът й бе дрезгав. — Аз съм единственото нещо, което той има.

— Ами семейството му?

— Баща му още не се е появил и навярно няма и да се появи, негодникът му с негодник, а Хари си лежи там и едва-едва се държи.

— Е, едва ли има нещо, което би могла да направиш. А и не мисля, че трябва да гледаш такива работи, Тан.

— О, така ли? — Тонът й вече бе станал войнствен. — И какво трябва да гледам, мамо? Официални вечери в Ийст Сайд, празненства в Гринуич с клана Дърнинг? Това са най-гадните фъшкии, за които съм чувала. Най-добрият ми приятел е прострелян във Виетнам, а ти ми говориш, че не бивало да гледам такива неща. Ти как мислиш, че би трябвало да постъпя, мамо? Да го зачеркна от списъците на познатите си, само защото не може вече да танцува ли?

— Не бъди толкова цинична, Тана — гласът на Джийн прозвуча твърдо.

— Защо не, по дяволите! В какъв свят живеем ние в крайна сметка? Какво им става на всички? Защо не разбират в какво се въвличаме във Виетнам?

— Това не зависи от теб или от мен.

— Защо никой не дава пет пари какво мислим…? Какво мисля аз, какво мисли Хари… Защо никой не го попита, преди да го изпратят? — Тя отново ридаеше и не можа да продължи да говори.

— Вземи се в ръце — Джийн помълча малко и добави: — Мисля, че трябва да се върнеш у дома за празниците, Тана, особено ако възнамеряваш да ги прекараш в болницата при това момче.

— Не мога да се върна сега — тонът й бе остър и неочаквано в очите на Джийн се появиха сълзи.

— Защо? — Гласът й прозвуча като детски.

— Не искам да оставя Хари тъкмо в този момент.

— Как може да значи толкова много за теб…? Повече от мен…?

— Просто е така. Ти няма ли да прекараш Коледа с Артър или поне част от празниците?

Тана си издуха носа и избърса очите си, а Джийн само поклати глава.

— Не и тази година, Тан. Той отива в Палм Бийч с децата.

— И не те покани? — Тана бе шокирана. Беше истински консуматор, егоистично копеле, можеше навярно да се сравнява само с бащата на Хари.

— Ще му бъде неудобно.

— Защо? Жена му умря преди осем години и ти за никого не си тайна. Защо да не може да те покани?

— Няма значение. И без това тук имам работа.

— Аха — направо се побъркваше от зависимостта и предаността на майка й към него, — да му работиш. Защо не му кажеш някой ден да се разкара, мамо? Още си на четиридесет и пет и можеш да си намериш някой друг, никой не би могъл да се отнася към теб по-лошо от Артър.

— Тана, това не е вярно — тя веднага се наежи.

— Не е ли? Тогава защо посрещаш Коледа сама?

Отговорът на Джийн бе бърз и остър:

— Защото дъщеря ми не желае да си дойде.

На Тана й се прииска да затръшне слушалката.

— Не ми пробутвай тези фъшкии, мамо!

— Не разговаряй с мен по този начин. А е и вярно, не е ли? Искаш той да е при мен, за да избегнеш собствената си отговорност. Да, ама това невинаги минава. Можеш да не си идваш у дома, но не можеш да се преструваш, че постъпваш правилно.

— Аз следвам право, мамо. На двадесет и две години съм. Вече съм голяма. Не мога да бъда при теб през цялото време.

— Е, ами той — също. А и неговите отговорности са далеч по-важни от твоите.

Тя вече плачеше тихо, а Тана само поклати глава. Когато заговори отново, тонът й бе благ.

— Трябва да си ядосана единствено на него, мамо, а не на мен. Съжалявам, че не мога да съм при теб, но просто няма начин.

— Разбирам.

— Не, не разбираш. За което също съжалявам. Джийн въздъхна.

— Предполагам, че вече няма какво да направим. И се надявам също така, че постъпваш правилно — тя пое дъх. — Но моля те, скъпа, не прекарвай цялото си време в болницата. Толкова е потискащо, а и не можеш с нищо да помогнеш на момчето. Той сам ще се оправи.

От отношението й на Тана й призля, но не й каза нищо.

— Добре, мамо.

Всяка от тях си имаше свои виждания и нито една не би ги променила. Беше вече безнадеждно. Пътищата им се бяха разделили и Джийн също го знаеше. Мислеше си колко щастлив бе Артър, че децата му бяха около него толкова време. Ан винаги се нуждаеше от помощта му, финансова и друга, а мъжът й направо целуваше краката на Артър, дори Били живееше в дома им.

Това бе чудесно за него, мислеше си тя, докато оставяше слушалката върху вилката. Ала то означаваше също, той никога да няма достатъчно време за нея. Между служебните му задължения, срещите със старите приятели, които бяха прекалено близки с Мери, за да приемат Джийн, и Били и Ан, за нея едва се намираше време. И все пак, между двамата съществуваха специални взаимоотношения и тя знаеше, че винаги щеше да бъде така.

Това си струваше всичките часове, прекарани в самота, в очакване той да дойде. Поне така си повтаряше тя, докато оправяше писалището си и поемаше към дома; върна се, за да се озове пред празната стая на Тана.

Изглеждаше тъй болезнено чиста, толкова празна, тъй изоставена. Изобщо не приличаше на стаята й в Бъркли, с нахвърляните по пода нейни вещи, които набързо подбираше, за да хукне отново към Хари.

 

 

Беше позвънила в болницата след разговора с майка си и й бяха казали, че треската му отново се усилвала. Спял, току-що му направили инжекция, но тя искаше да бъде при него, преди да се събуди отново.

Докато нахлузваше дънките и решеше косата си, тя се замисли отново върху думите на майка си. Не беше честно Джийн да обвинява нея за самотата си. С какво право очакваше Тана да е винаги при нея? Майка й винаги успяваше да освободи Артър от задълженията му. Цели шестнадесет години измисляше извинения за него пред Тана, пред себе си, пред приятелите си, пред момичетата в службата. Колко извинения можеше човек да измисли за един мъж!

Тана грабна якето си от закачалката и хукна надолу по стълбите. Преминаването на моста Бей Бридж й отне половин час с автобус, сетне — други двадесет минути, докато стигне до болницата Летърман, разположена в тихия квартал Президио. Движението бе най-напрегнатото от два дни насам, но нали бе Бъдни вечер, тя очакваше да е такова.

Опита се да не мисли за майка си. В крайна сметка, тя можеше да се погрижи сама за себе си, далеч по-добре, отколкото Хари в този момент. Само за това можеше да си мисли, докато вървеше към стаята му на третия етаж. Влезе безшумно в нея. Той все още спеше, завесите бяха спуснати.

Навън бе блестящ, слънчев зимен ден, ала в стаята не проникваше нито ярката светлина, нито внушението за добро настроение. Тук царяха тъмнината, мълчанието, мракът.

Тя се отпусна безшумно на стола до леглото и погледна лицето му. Беше потънал в тежък, безпаметен сън, не помръдна изобщо през следващите два часа. Накрая, за да се поразтъпче малко, тя се поразходи по коридора, помота се нагоре-надолу, опитвайки се да не гледа към стаите, за да не вижда отвратителната машинария, нито пък отчаяните лица на родителите, които идваха да видят синовете си, или онова, което бе останало от тях — бинтовете, обезобразените физиономии, ампутираните крайници. Не можеше да понесе всичко това. Стигна до края на вестибюла и въздъхна дълбоко, когато видя един мъж — гледка, от която дъхът й секна. Беше най-високият, най-красивият мъж, когото някога бе виждала. Висок, с тъмна коса, с блестящи сини очи, с тъмен тен, широки рамене, дълги, безкрайно дълги крака и безупречно скроен тъмносин костюм, с преметнато през ръка палто от камилска вълна. Ризата му бе тъй съвършена и блестящо бяла, че изглеждаше сякаш като реклама. Всичко у него бе красиво и съвършено. В погледа му се четеше нещо тревожно, той спря и за миг я изгледа, тя също се бе спряла.

— Знаете ли къде е неврохирургичното отделение?

Тя кимна, почувства се отначало глуповато като ученичка, сетне му се усмихна свенливо.

— Да, натам по коридора — посочи натам, откъдето бе дошла, той й се усмихна, но само с устни, не и с очи.

В този мъж имаше нещо отчайващо тъжно, сякаш току-що бе загубил единственото нещо, на което държеше. Общо взето бе така, или почти така.

Тана обаче се улови, че се пита защо ли бе попаднал тук. Изглеждаше на около петдесет години, но младееше за годините си и очевидно бе най-поразителният мъж, когото някога бе виждала. Тъмната му коса, прошарена със сиво, му придаваше дори по-красив вид. Той мина бързо край нея и пое по коридора, тя бавно го последва и го видя да завива към стаята на сестрите, на които толкова разчитаха всички.

Сетне мислите й се върнаха към Хари и тя реши, че бе време да се връща при него. Не беше отсъствала задълго, но той би могъл и да се събуди, а тя имаше сума неща да му казва, бе мислила за тях цяла нощ — идеи за това, какво биха могли да правят оттук нататък. Държеше на онова, което бе казала, нямаше да го остави да лежи на задника си. Целият живот бе пред него.

Две от сестрите й се усмихнаха, докато минаваше покрай тях. Влезе на пръсти в стаята на Хари. Тя бе все още затъмнена, а и навън слънцето вече залязваше, но веднага видя, че Хари бе буден. Изглеждаше зашеметен, но я позна и не й се усмихна. Погледите им се срещнаха и се задържаха така, а тя усети някакво странно чувство, сякаш нещо не бе както трябва, нещо, което не бе било както трябва и преди… Погледът й обходи стаята, сякаш в търсене на загадката и тогава го забеляза — изправен в ъгъла, мрачен, беше хубавият мъж с посивялата коса, в тъмносиния костюм, и тя почти подскочи. Никога не й бе хрумвало… а изведнъж сега се досети.

Харисън Уинслоу Трети… бащата на Хари… най-сетне бе дошъл.

— Здрасти, Тан.

Хари се чувстваше нещастен и неспокоен. По-лесно бе преди баща му да дойде. Сега трябваше да се справя и с него, и с мъката си. По-добре бе, когато при него бе Тана, тя винаги разбираше как се чувства. А баща му никога не го бе разбирал.

— Как си?

За момент и двамата пренебрегнаха по-възрастния мъж, сякаш първо търсеха подкрепа един у друг. Тана дори не знаеше какво да му каже.

— Добре съм — ала съвсем не изглеждаше така. Той погледна към добре облечения мъж. — Татко, това е Тана Робъртс, моя приятелка.

По-възрастният Уинслоу не каза нищо, но протегна ръка. Гледаше я така, сякаш едва ли не бе натрапница. Искаше да научи всички подробности около това как Хари бе попаднал тук. Беше пристигнал от Южна Африка в Лондон предишния ден, бе прочел телеграмите, които го очакваха, и бе излетял веднага за Сан Франциско, ала чак като пристигна, осъзна истинското положение на нещата.

Все още бе замаян от шока. Хари току-що, малко преди Тана да влезе в стаята, му бе съобщил, че е обречен да остане в инвалидна количка през целия си живот. Не бе губил време, за да му каже, изобщо не се бе опитвал да е деликатен. Нямаше и нужда да се прави на такъв, поне що се отнасяше до самия него. Ставаше дума за неговите собствени крака, които повече нямаше да могат да се движат, а не за нечии други, затова можеше да говори както си поиска. А и сетне не му цепеше басма.

— Тан, това е баща ми — Харисън Уинслоу — в тона му прозвуча саркастична нотка — Трети.

Нищо помежду им не се бе променило. Дори и сега. Баща му изглеждаше огорчен.

— Не бихте ли искали да останете, насаме? — Погледът на Тана зашари между двамата мъже, лесно бе да отгатне, че Хари не желаеше това, докато баща му би предпочел обратното. — Ще отида да взема чаша чай — тя внимателно погледна баща му. — Вие бихте ли желал също чаша чай?

Той се поколеба, сетне кимна:

— Да, благодаря. Много ви благодаря.

Той се усмихна и бе невъзможно човек да не забележи колко умопомрачително красив бе, дори тук, в болницата, в стаята на сина му, дори когато слушаше ужасните новини за него.

Сините му очи имаха невероятна дълбочина, фино скулптираната му челюст издаваше сила, а ръцете му излъчваха нещо нежно и в същото време решително. Трудно бе да си го представиш като подлеца, описван от Хари, но тя бе длъжна да вярва на думите на Хари. И все пак в съзнанието й се появиха странни съмнения, докато бавно вървеше към кафетерията, за да вземе чая им.

Върна се след малко по-малко от час, като се питаше дали да си замине и да дойде на следващия ден или по-късно същата вечер. Така или иначе имаше толкова много за учене, но погледът на Хари бе тъй жалостив, сякаш искаше да бъде спасен от баща си. Сестрата, която влезе, същото го забеляза и, без да разбере причината за нещастния вид на Хари, помоли и двамата да напуснат.

Тана се наведе да го целуне за довиждане и той прошепна в ухото й:

— Ела отново довечера… ако можеш.

— Окей.

Целуна го по бузата и си отбеляза наум първо да се обади на сестрите. Но в крайна сметка бе Бъдни вечер и навярно той не искаше да остава сам. Запита се също дали се бяха скарали с баща си.

Като излизаха от стаята, баща му го погледна през рамо, въздъхна нещастно и те поеха по коридора. Главата му бе сведена, сякаш се взираше в идеално лъснатите си обуща; Тана се страхуваше да заговори. Чувстваше се като абсолютна повлекана до него с протритите си мокасини и джинси, но не очакваше да срещне някого тук, най-малкото пък легендарния Харисън Уинслоу Трети. Ето защо тя силно се сепна, когато той се обърна към нея.

— Как го намирате?

Тана рязко си пое дъх.

— Още не знам… твърде е рано… мисля, че още е в шок.

Харисън Уинслоу кимна. Той самият също бе в шок. Бе говорил с лекуващия лекар, преди да се качи горе и бе разбрал, че не можело да се направи абсолютно нищо за сина му. Гръбначният му стълб бил толкова зле повреден, обясни му неврохирургът, че той никога повече не би могъл да върви. Бяха направили някои ремонти, през следващите шест месеца щеше да има още хирургически намеси, а имаше и някои неща, на които той дори много се зарадва. Бяха казали същото и на Хари, но бе прекалено рано всичко да си дойде на мястото. Най-добрата новина бе, че той щеше да е в състояние да прави секс, след известно обучение, тъй като тази част от нервната му система все още функционираше до известна степен и макар че нямаше да изпита пълното удоволствие или да се контролира напълно, все пак бе запазена значителна чувствителност в тази област.

— Той ще може дори да има семейство — бе казал докторът на бащата, докато той го гледаше изумен, но имаше други неща, които никога нямаше да е в състояние да прави — да върви, да танцува, да тича, да кара ски… Очите на бащата се изпълниха със сълзи, като си помисли за това, ала сетне се сети за момичето, което вървеше до него. Беше хубаво, беше го забелязал още като го видя за пръв път в коридора. Тогава бе поразен от красивото й лице, от големите зелени очи, от грациозната й походка и се бе изненадал, че тя влезе в стаята на Хари.

— Разбирам, че с Хари сте близки приятели? — Странно, но Хари не бе му споменавал за това момиче, всъщност, той вече изобщо не споделяше с него.

— Така е. Приятели сме от четири години.

Докато стояха във фоайето на болницата Летърман, той реши, че няма смисъл да отлага разговора. Ако искаше да разбере с кого си има работа, може би сега бе моментът. Доколко бе увлечен Хари по това момиче, дали това бе поредната обичайна връзка или ставаше дума за тайна любов, може би — за тайна съпруга? Трябваше да мисли и за финансовите дела на Хари, момчето не бе толкова опитно да се защити само.

— Влюбена ли сте в него? — Погледът му се впи дълбоко в нея и за момент тя бе направо зашеметена.

— Аз… не… аз… всъщност — тя не бе сигурна защо я бе попитал, — аз го обичам много… но ние… помежду ни няма физическа връзка, ако това имате предвид.

Тя се изчерви до корена на косите си, докато му обясняваше това, а той се усмихна извинително.

— Съжалявам, че дори ви попитах за нещо подобно, но ако познавате добре Хари, сигурно знаете какъв е. Никога не знам какво, по дяволите, става и предполагах, че някой ден ще пристигна и ще открия, че е женен и има три деца.

Тана се засмя. Не бе вероятно, но не бе и невъзможно. По-скоро щеше да има три любовници. И тя най-неочаквано откри, че й бе трудно да го ненавижда толкова, колкото Хари би искал от нея. Всъщност, тя не бе сигурна дали изобщо го мрази.

Очевидно той бе силен човек, не се страхуваше да попита за онова, което искаше да узнае. Огледа я, погледна и часовника си, а сетне хвърли поглед към лимузината, която го очакваше вън, до тротоара.

— Бихте ли дошла с мен да изпием някъде чаша кафе? Например в хотела ми. Отседнал съм в Станфорд Корт… Сетне ще накарам шофьора да ви откара, където пожелаете. Имате ли нещо против?

На нея всъщност й прозвуча малко като предателство, но не знаеше какво да отвърне. Горкият човек също бе преживял твърде много, а и бе пристигнал от толкова далеч.

— Аз… аз наистина трябва да се връщам… имам страшно много за учене…

Тя се изчерви, а той изглежда се засегна и на нея й домъчня за него. Както изглеждаше елегантен и решителен, в същото време той очевидно бе и донякъде уязвим.

— Съжалявам, не исках да бъда груба. Просто…

— Разбирам — той я погледна, усмихна й се натъжен и тази усмивка разтопи сърцето й. — Той ви е казал що за негодник съм. Но сега е Бъдни вечер, разбирате ли? Може би и на двама ни ще се отрази добре, ако отидем някъде и поговорим за малко. Преживях дяволски шок, вие — сигурно също.

Тя тъжно кимна й го последва към колата. Шофьорът отвори вратата и тя влезе, а Харисън Уинслоу седна до нея на сивата кадифена седалка. Той гледаше замислено, докато градът се плъзгаше покрай тях; стори й се, че само след минути стигнаха до хълма Ноб, заобиколиха го от изток и завиха остро към двора на хотел Станфорд Корт.

— Хари и аз не се разбираме от години. Кой знае защо, не можахме да го преодолеем…

Тя гледаше лицето му, а той сякаш говореше сам на себе си. Не й се виждаше толкова безжалостен, както й го бе описал Хари. Дори изобщо не изглеждаше безжалостен. Беше по-скоро самотен и тъжен, прекалено самотен. Сетне Харисън я погледна остро.

— Вие сте красиво момиче… предполагам и по душа също. Хари е голям късметлия, че сте му приятелка.

Най-странното в нея бе нещо, което Хари наистина не можеше да знае. Тя страшно много приличаше на майка му, когато бе на нейните години. На Харисън това му се стори удивително, като я наблюдаваше как леко излиза от колата и докато я следваше към хотела.

Отидоха в ресторант Потпури и се настаниха в едно сепаре. Той я гледаше непрекъснато, сякаш се опитваше да разбере коя бе тя, какво означава за сина му. Беше му трудно да повярва, че бе само негова приятелка както твърдеше тя, но в същото време, тя настояваше на своето в разговора им и просто нямаше причина да го лъже.

Вгледана в очите му, Тана се усмихна.

— И майка ми мисли по същия начин като вас, мистър Уинслоу. Тя непрекъснато ми казва, че момчетата и момичетата не могат да бъдат приятели, а аз твърдя, че греши. Между мен и Хари нещата стоят точно така… той е най-добрият ми приятел на този свят… като брат ми е… — Очите й се изпълниха със сълзи, като си помисли какво му се бе случило и извърна поглед. — Ще направя за него всичко, което мога, за да му помогна да се почувства отново добре — тя погледна Харисън Уинслоу предизвикателно, не беше ядосана на него, а на съдбата, която бе осакатила сина му. — Ще го направя, ще видите… няма да го оставя да си лежи там на задника — тя се изчерви при произнасянето на тази дума, но продължи: — Ще го вдигна, ще го накарам отново да тръгне напред, отново да се заинтересува от живота — и тя го погледна някак особено. — Имам дори и една идея, но трябва първо да говоря с Хари за нея.

Той бе заинтригуван. Може би в крайна сметка наистина кроеше нещо за момчето, но той вече не смяташе, че това бе толкова лошо. Освен че бе хубаво, момичето очевидно бе и умно, а и притежаваше завиден кураж. Когато говореше, очите й блестяха като зелен пламък и той бе сигурен, че тя твърдо вярваше в думите си.

— Що за идея? — Беше се заинтересувал, а ако не бе толкова разтревожен за сина си, сигурно щеше да му се види и забавно.

Тя се поколеба. Може би щеше да я помисли за побъркана, особено ако бе тъй неамбициозен, както го описваше Хари.

— Не знам… може да ви прозвучи шантаво, но мислех си… не знам… — беше й неудобно да си признае пред него. — Мислех, че бих могла да го накарам да постъпи във факултета по право при мен. Дори и никога да не му потрябва, ще е добре за него, особено сега.

— Сериозно ли говорите? — Бръчиците край очите на Харисън Уинслоу се свиха, като при усмивка. — Право? Моят син?

Той я потупа с усмивка по ръката. Беше изумително дете, една малко огнена топка, но той не би се учудил на нищо в това момиче, включително и на идеята й.

— Ако можете да го уговорите за това, особено сега — лицето му бързо помрачня, — ще призная, че сте далеч по-забележителна, отколкото ви сметнах отначало.

— Ще се опитам, когато е достатъчно добре, за да ме слуша.

— Страхувам се, че ще мине доста време — и двамата мълчаливо кимнаха, а в тишината дочуха навън да се пеят коледарски песни.

Тана го погледна.

— Защо се срещате толкова рядко?

Трябваше да попита, нямаше какво да изгуби. Ако й се ядосаше, винаги можеше да си тръгне. Не можеше да й стори нищо, но той всъщност изобщо не изглеждаше разстроен и се взря в очите й.

— Честно ли? Защото досега отношенията между мен и Хари бяха изгубена кауза. Опитвах се дълго, много дълго време, но не стигнах доникъде. Той ме мрази още от малък, а с годините нещата се влошиха още повече. След време вече нямаше никакъв смисъл да се нанасят нови рани. Светът е голям, аз имам много работа, той си има свой собствен живот — очите му се просълзиха и той извърна поглед, — или поне имаше, досега…

Тя се пресегна през масата и докосна ръката му.

— Отново ще има. Обещавам ви… ако оживее… — О, господи… ако оживее… моля те, Боже, не го оставяй да умре. — Нейните очи също се изпълниха със сълзи и тя ги избърса от бузите си. — Той е такъв чудесен човек, мистър Уинслоу, най-добрият приятел, който съм имала.

— Бих искал и аз да мога да кажа същото — изглеждаше тъжен. — Ние сме вече като непознати. Днес се почувствах като натрапник в стаята му.

— Може би защото аз бях там. Трябваше да ви оставя насаме.

— Това нямаше да промени нещата. Те са стигнали твърде далеч, при това много отдавна. Ние вече сме непознати.

— Не бива да е така…

Тя му говореше, сякаш го познаваше отдавна, а и той някак си не бе вече така внушителен, независимо от това колко светски, красив и импозантен бе. Беше просто едно човешко същество, изправено пред съкрушителен проблем — тежко болния му син.

— Може би сега ще можете да се сприятелите с него…

Харисън Уилсън поклати глава и малко след това й се усмихна. Намираше Тана за забележително красиво момиче и отново се запита, каква точно бе историята между Хари и нея. Синът му бе прекалено голям развратник, за да допусне да му се изплъзне такава възможност, освен ако не я обичаше повече, отколкото тя предполагаше… може би бе именно така… може би Хари бе влюбен в нея… би трябвало да е тъй. Не можеше да е така, както тя твърдеше.

Виждаше му се направо невъзможно.

— Твърде късно е, приятелко моя. Твърде, твърде късно. А по негово мнение, моите грехове са непростими — той въздъхна. — Предполагам, че и аз бих се чувствал така, ако бях на неговото място — гледаше я, без да трепне. — Знаете ли, той мисли, че съм убил майка му. Тя се самоуби, когато той бе четиригодишен.

Тя едва не се задави от думите си:

— Да, знам.

Очите му бяха съкрушени, в тях се виждаше незарасналата рана, която още бе отворена в душата му. Любовта му към нея никога не бе умирала, както и любовта му към сина им.

— Тя умираше от рак и не искаше никой да узнае. Най-накрая болестта щеше да я обезобрази, а тя не можеше да понесе това. Преди да умре вече бе прекарала две операции… и… — той почти спря, но сетне продължи: — Чувстваше се ужасно… беше ужасно за всички нас. Хари тогава знаеше, че е болна, но сега не си спомня. Всъщност, няма значение. Тя не можеше да понесе операциите, болката, а аз не можех да я гледам как страда. Това, което извърши, е ужасно, но аз винаги съм я разбирал. Беше толкова млада, толкова красива! Приличаше много на вас, беше почти дете…

Той не се срамуваше от сълзите в очите си, а Тана го гледаше ужасена.

— Защо Хари не знае това?

— Тя ме накара да й обещая, че няма да кажа никому.

Той се облегна тежко назад, сякаш бе получил силно кроше. Чувството на отчаяние от смъртта й никога всъщност не го бе напускало. Беше се опитвал да избяга от него с години, отначало с Хари, с жени, с момичета, с когото и да е, накрая — сам, самичък. Беше на петдесет и две години и бе открил, че колкото и да се опитваше, не може да избяга от спомените, от мъката, от загубата… а ето че и Хари си отиваше… не можеше да понесе тази мисъл, като гледаше това красиво младо момиче, тъй пълно с живот, така изпълнено с надежда. Беше почти невъзможно да й обясни, бе минало толкова време.

— Тогава хората се отнасяха по-различно към рака… беше така, сякаш човек трябваше да се срамува от болестта си. Аз не бях съгласен с нея навремето, но тя бе непреклонна — Хари не трябваше да узнае. Тогава тя ми остави едно много дълго писмо. Взе свръхдоза сънотворни, докато аз бях в Бостън да видя сестрата на баба ми. Искаше Хари да я запомни ефирна и красива, романтична, а не смазана от болестта, затова се бе решила на самоубийство… Така за него тя е героиня — той се усмихна тъжно на Тана. — За мен също бе такава. Това е един твърде тъжен начин да умре човек, ала другият щеше да е още по-лош. Никога не съм я винил за онова, което направи.

— И вие го оставихте да мисли, че вината е ваша — тя бе ужасена, цялото й лице бе само две огромни зелени очи.

— Никога не съм смятал, че ще си помисли така, а по времето, когато научих, беше вече твърде късно. Докато беше дете, скитосвах много, сякаш можех да избягам от мъката, причинена от загубата. Ала това е невъзможно. Тя те преследва като краставо куче, винаги те чака пред стаята ти, като се събудиш, драска по вратата, вие в краката ти, и няма значение колко добре облечен, чаровен и зает си, с колко приятели си се обградил, тя винаги е там, ръфа краката ти, гризе маншетите ти… Така и беше… но когато Хари стана на осем или девет години, вече бе стигнал до собствен извод за мен, в един момент се държеше толкова неприязнено, че го пратих в пансион. Сетне реши да остане там и тогава аз вече нямах нищо, затова продължих да скитам още повече отпреди… И така! Той вдигна философски рамене. — Тя умря преди почти двадесет години и ето ни сега… умря през януари…

Погледът му за миг стана отнесен, но сетне се фокусира върху Тана, макар че и това не помогна. Тя толкова приличаше на нея, все едно гледаше в миналото и я виждаше.

— А сега Хари е в тази ужасна беда… животът е странно и ужасно нещо, нали?

Тя кимна, нямаше какво да каже. Беше й дал повод за дълбок размисъл.

— Мисля, че трябва да му кажете нещо.

— За какво?

— За това как е умряла майка му.

— Не мога да го направя. Обещах й… обещах и пред себе си… Ще е твърде егоистично от моя страна да му кажа сега…

— Тогава защо го казахте на мен?

Самата тя бе шокирана от себе си, от гнева в тона си, от това, което чувстваше, от пилеенето на живота, което хората си позволяваха, от изгубените мигове, в които можеха да се обичат, както този мъж и синът му. Бяха загубили толкова много години, които можеха да изживеят заедно. А Хари се нуждаеше от него сега. Той се нуждаеше от всички.

Харисън я погледна извинително.

— Предполагам, че не биваше да ви разказвам всичко това, имах обаче нужда да кажа на някого… а вие сте… толкова близка с него — той я погледна от упор. — Искам да знаете, че обичам сина си.

В гърлото й заседна буца, голяма колкото юмрук и тя не знаеше дали искаше да го зашлеви или да го целуне, може би и двете. Никога не бе изпитвала подобно нещо към един мъж.

— Защо, по дяволите, не му кажете сам?

— Няма да има полза.

— Би могло да има. Може би сега е моментът.

Той я погледна замислен, сетне сведе поглед към ръцете си, а накрая отново се вгледа в зелените очи.

— Може би е така. Не знам обаче… не зная откъде да започна.

— Просто така, мистър Уинслоу. По същия начин, по който го казахте и на мен.

Той й се усмихна, изведнъж й се видя много уморен.

— Откъде у вас тази мъдрост, малко момиче?

Тя също му се усмихна и усети невероятната топлина, която се излъчваше от него. Донякъде много приличаше на Хари, но бе нещо повече от него и в един миг на пълно объркване тя усети как я привлича. Сякаш всичките й чувства, умъртвени с години, от изнасилването насам, неочаквано бяха оживели.

— За какво се замислихте?

Тя се изчерви силно и поклати глава.

— За нещо, което няма нищо общо с всичко това… извинете… уморена съм… не съм спала няколко дни…

— Ще ви откарам у дома, за да си починете.

Той поиска сметката и когато сервитьорът я донесе, я погледна с блага усмивка и тя усети копнеж по бащата, който никога не бе имала, не бе виждала. Ето такъв би искала тя да бъде Анди Робъртс, а не като Артър Дърнинг, който влизаше и си излизаше от живота на майка й, когато си поискаше. Този мъж бе далеч по-малък егоист, отколкото Хари се бе опитал да я убеди или се самоубеждаваше, че бе. Беше употребил толкова енергия да го ненавижда с години, а Тана инстинктивно усети, че грешеше, грешеше много. Тя се запита дали Харисън бе прав, като твърдеше, че вече било твърде късно.

— Благодаря ви, че говорихте с мен, Тана. Хари е голям късметлия, че сте му приятелка.

— Аз съм късметлийката, че го имам.

Той остави двадесетдоларова банкнота под сметката и отново я погледна.

— Вие единствено дете ли сте? — Подозираше, че бе така и тя му кимна, усмихната.

— Да. Никога не съм виждала баща си, той е умрял, преди да се родя, във войната.

Беше го изричала хиляди пъти досега, но изведнъж й се стори, че думите придобиха друг смисъл. Всичко придобиваше нов смисъл и тя не разбираше защо и какво означава това. Нещо необичайно ставаше с нея, докато седеше с този мъж, и тя се почуди дали не се дължеше на умората й. Остави го да я съпроводи до колата и се учуди, че той също влезе в нея, вместо да остави шофьора да я откара у дома.

— Ще дойда с вас.

— Наистина няма нужда.

— Нямам какво друго да правя. Тук съм заради Хари, а смятам, че ще е по-добре в следващите няколко часа да почива.

Тя се съгласи с него и те си бъбриха, докато преминаваха по моста. Той спомена, че никога дотогава не бил идвал в Сан Франциско. Намираше го привлекателен град, ала изглеждаше разсеян, докато пътуваха. Тя предположи, че мислеше за сина си, но той мислеше за момичето. Като пристигнаха, се ръкува с нея.

— Ще ви видя отново в болницата. Ако ви трябва кола, позвънете в хотела и ще ви я пратя.

Бе споменала, че пътува с автобуса и това го бе обезпокоило. Беше толкова млада и тъй хубава, всичко можеше да й се случи.

— Благодаря за всичко, мистър Уинслоу.

— Харисън.

Той й се усмихна. Като се усмихваше, бе същински Хари. Макар че усмивката му не бе толкова закачлива, все пак в очите му играеха пламъчета.

— Ще се видим скоро. А сега веднага отивай да почиваш!

Тя помаха на отдалечаващата се лимузина, сетне бавно изкачи стълбите, замислена върху казаното от него. Колко несправедлив бе понякога животът!

Заспа, докато мислеше за Харисън… за Хари… за Виетнам… за жената, която се бе самоубила, в съня на Тана тя бе без лице. Като се събуди, бе тъмно. Скочи изведнъж, не можеше да си поеме дъх в малката стаичка. Погледна часовника — беше девет часа — и се запита как ли се чувства Хари.

Изтича до телефонния автомат, позвъни и научи, че треската поутихнала, че бил буден известно време, а сега отново се унасял, но още не бил готов за нощния си сън. Не му били дали приспивателното още, щели да изчакат известно време. Тогава Тана изведнъж дочу коледните песни навън, сети се, че бе Бъдни вечер и че Хари се нуждаеше от нея. Набързо взе душ и реши да се нагласи по-специално за него.

Облече красива, бяла, плетена рокля, обу обувки с висок ток, облече си червеното палто и шала, които не бе носила от предишната зима в Ню Йорк, и които си мислеше, че повече няма да облече. Изглеждаше някак си по коледному и реши, че това би могло да е важно за него. Сложи си малко парфюм, среса косата си и отиде с автобуса до града, отново замислена за баща си.

Когато пристигна в Летърман, бе десет и половина и в болницата цареше сънлив, празничен дух. Малките елхи трепкаха с лампичките си, тук и там имаше пластмасови Дядо Коледа. Ала никой не бе в особено празнично настроение, тук ставаха твърде сериозни, отчаяно сериозни неща. Когато стигна до стаята му, почука тихо и влезе на пръсти. Очакваше да е заспал, но вместо това той се бе втренчил в стената с очи, пълни със сълзи. Разплака се, като я видя и дори не й се усмихна.

— Вече умирам, нали?

Тя бе потресена от думите му, от тона му, от безжизнените му очи, затова се намръщи и се приближи до леглото му.

— Не, освен ако не искаш да умреш — знаеше, че трябва да е с него. — До голяма степен това зависи от теб.

Тя стоеше много близо до него, гледаше го в очите, ала той не протегна ръка към нея.

— Това, което каза, е една тъпотия. Да не съм искал да ме улучат по задника?

— Разбира се — тонът й бе безгрижен и в един миг той се почувства смазан.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Че можеше да продължиш да учиш. А вместо това, ти реши да си поиграеш. Затова видя дебелия край. Заложи на комар и загуби.

— Аха. Само че не загубих десет долара, загубих краката си. Залогът не бе съвсем дребен.

— Тъй като гледам, краката ти са си още тук — тя погледна надолу към безполезните му крайници, а той изръмжа.

— Не бъди глупачка. Каква полза имам от тях сега?

— Имаш ги, освен това си жив и можеш да свършиш маса неща. А според сестрите, можел си още да го вдигаш.

Никога не бе била толкова откровена с него, пък и това ли трябваше да се говори на Бъдни вечер, но тя знаеше, че бе време да започне да го притиска, особено пък, ако си бе наумил, че ще умира.

— Слушай погледни на нещата откъм розовата им страна, можеш дори отново да гепиш трипер.

— Призлява ми от теб — той се обърна и без много да му мисли, тя грабна ръката му и той отново се извърна да я погледне.

— Слушай, по дяволите, и на мен ми призлява от теб. Половината от момчетата от взвода ти бяха убити, а ти си жив, затова недей да ми лежиш и да виеш какво имаш и какво нямаш. Мисли за това какво ще правиш. Животът ти не е свършил, освен ако сам не решиш, че е така, а аз не искам това — в очите й запариха сълзи. — Искам да се надигнеш на скапания си задник, дори ако се наложи ще те тегля за косата през следващите десет години, за да се изправиш и да заживееш отново — сълзите се стичаха по бузите й. — Няма изобщо да те оставя на мира. Никога! Разбираш ли?

И тя видя как полека-лека в очите му грейва усмивка.

— Ти си едно лудо маце, знаеш ли го, Тан?

— Аха, може и да съм, но ти ще разбереш колко съм луда чак като облекчиш живота и на двама ни — като почнеш да вършиш нещо.

Тя избърса сълзите от бузите си, той й се ухили и за пръв път от дни насам бе същият онзи Хари, когото познаваше.

— Знаеш ли какво е това?

— Кое?

Изглеждаше объркана. Това бяха най-наситените с емоции дни през целия й живот и тя никога не се бе чувствала тъй превъзбудена като сега.

— Това е сексуалната енергия, която си натрупвала досега, на нея се дължи целият този сексапил, който влагаш във всичко останало. От време на време си голяма досадница.

— Благодаря.

— На вашите услуги — той се ухили, затвори за миг очи, сетне отново ги отвори. — Защо си се облякла така? Ще ходиш ли някъде?

— Да. Тук. При теб. Бъдни вечер е — погледът й поомекна и тя му се усмихна. — Добре дошъл отново при човешката раса.

— Хареса ми онова, дето го каза преди малко… Той още се усмихваше и Тана видя, че отливът се бе сменил с прилив. Ако се придържаше към волята си за живот, щеше да е добре, относително, разбира се. Това бе и мнението на неврохирурга.

— Какво казах…? Имаш предвид да те ръгам в ребрата, че да се захванеш с нещо ли… време е.

Изглеждаше доволна.

— Не, затова, че го вдигам и че мога отново да пипна трипер.

— Глупак…

Тя го изгледа с пълно презрение, а една от сестрите влезе тъкмо когато се разсмяха, и изведнъж поне за миг всичко си бе като в добрите стари времена. Сетне в стаята влезе и бащата на Хари и двамата занервничиха като деца, смехът секна, а Харисън Уинслоу се усмихна. Той така отчаяно желаеше да се сприятели със сина си, а и вече знаеше колко много харесва момичето.

— Не исках да разваля смешката. За какво ставаше дума?

Тана се изчерви. Трудно бе да се разговаря с космополит като него, ала въпреки всичко следобеда бе говорила с него.

— Синът ти бе груб, както обикновено.

— Нищо ново — Харисън седна на един от двата стола в стаята и ги погледна. — Макар че човек би могъл да допусне, че на Бъдни вечер той би направил усилие да бъде малко по-учтив.

— Всъщност, той разказваше за сестрите и за…

Хари се изчерви и започна да протестира, Тана се засмя и неочаквано бащата на Хари също се смееше. В стаята витаеше нещо едва доловимо, никой от тях не се чувстваше като у дома си, но побъбриха половин час, а след това Хари се почувства уморен и Тана се изправи.

— Дойдох само да те целуна за Коледа, дори и не мислех, че ще си буден.

— Аз също — и Харисън Уинслоу се изправи. — Ще се върнем утре, синко.

Наблюдаваше как я гледа Хари и си помисли, че бе разбрал. Тя не схващаше какво изпитваше Хари към нея, по някаква причина и той го криеше от нея, а Харисън не можеше да разбере защо. Беше загадка, която според него бе лишена от смисъл. Той отново погледна сина си.

— Имаш ли нужда от нещо, преди да сме тръгнали?

Хари за момент придоби тъжно изражение, а сетне поклати глава. Имаше нужда от нещо, но те не можеха да му го дадат. Дарът на здравите крака. Баща му разбра и леко го докосна по ръката.

— До утре, синко.

— Лека нощ — поздравът на Хари към баща му не бе топъл, но очите му светнаха, когато погледна красивото русокосо момиче. — Дръж се прилично, Тана.

— Защо? След като ти не се държиш — тя му се ухили, целуна го звучно и му прошепна: — Весела Коледа, глупчо!

Той се засмя, а тя последва баща му в коридора.

— Мисля, че изглеждаше по-добре, не смяташ ли? — Нещастието, сполетяло сина му, ги сближаваше.

— Така мисля. Смятам, че най-лошото мина. А сега следва дълго и бавно изкачване нагоре по хълма.

Харисън кимна й те взеха асансьора надолу. В действията им имаше някакъв стереотип, сякаш бяха вършили всичко това десетки пъти, макар всъщност да се бе случвало само веднъж. Ала разговорът им следобеда ги бе сближил много. Харисън отвори вратата, за да излезе и тя отново видя същата сребриста лимузина.

— Би ли искала да хапнеш нещо?

Тя понечи да откаже, но сетне се сети, че не е вечеряла. Смяташе да отиде на среднощната църковна служба, ала не искаше да бъде сама. Погледна го, питайки се дали това би го заинтригувало също, особено сега.

— Бих могла. А сетне ще се заинтересуваш ли от среднощната литургия?

Беше много сериозен, когато и кимна и Тана още веднъж остана поразена от красотата му. Хапнаха набързо по един сандвич, побъбриха за Хари и за дните, прекарани в Кеймбридж. Тя разказа на Харисън за някои от най-шантавите неща, които бяха извършили, и той се смя заедно с нея, все още озадачен от странните им взаимоотношения. Също като Джийн той не можеше да ги разбере.

Сетне отидоха на среднощната литургия и докато пееха Свята нощ, тиха нощ, по бузите на Тана се стичаха сълзи. Мислеше си за Шарън, за обичната си приятелка, за Хари и за това какъв късмет бе извадил, че бе оживял. А като погледна към баща му, изправен гордо до нея, тя забеляза, че той също плаче.

Той издуха дискретно носа си и седна. Сетне, докато я откарваше до Бъркли, тя забеляза колко удобно се чувстваше само поради това, че седеше до него. Почти бе задрямала, когато стигнаха. Беше дяволски изморена.

— Какво ще правиш утре?

— Ще ида при Хари, предполагам. А някой ден трябва да се заема и с ученето — страшно много се е натрупало. — През последните дни бе забравила съвсем за него.

— Мога ли да те заведа на обяд, преди да отидеш в болницата?

Беше поласкана, че я покани и прие, но още със слизането си от колата се затревожи какво щеше да облече, ала като се върна в стаята си, нямаше време и за една мисъл. Беше толкова изтощена, че само разсъблече дрехите си, пусна ги на пода, легна и моментално бе мъртва за останалия свят.

 

 

За разлика от майка й в Ню Йорк — тя бе будна, седеше самотна на стола си и плака цяла нощ. Тана не й се обади, нито Артър от Палм Бийч и тя прекара цялата нощ в борба с тъмната страна на душата си, обмисляйки нещо, което никога не бе мислила, че може да направи.

Отиде на среднощната литургия, бяха свикнали да ходят на нея с Тана, в един и половина се върна у дома и погледа малко телевизия.

Към два часа я налегна най-отчайващата самота, която някога бе изпитвала. Беше прикована към стола, не бе в състояние да помръдне, едва дишаше. И за пръв път през живота си тя помисли за самоубийство, а към три сутринта вече не бе в състояние да се съпротивлява на тази мисъл.

Половин час по-късно отиде в банята и извади шишенце със сънотворни хапчета, които изобщо не бе използвала и разтреперена, ги остави отново. Страшно й се искаше да ги изпие всичките и в същото време не можеше. Искаше някой да я спре, да й каже, че всичко ще се оправи.

Но кой можеше да й го каже сега? Тана я нямаше, навярно никога вече нямаше да живее у дома, Артър си имаше свой собствен живот, в който я включваше, когато му се искаше, и не когато тя имаше нужда от него. Тана бе права за това, ала толкова й бе болно да го признае пред нея. Вместо това тя защитаваше всичко, което той правеше, жалките му деца егоисти, онази кучка Ан, която бе винаги груба с нея, и Били, който бе толкова сладко момче, но сега… бе почти непрекъснато пиян.

Джийн се запита дали Тана не бе права, дали той не бе онзи млад мъж, за какъвто тя го бе вземала винаги, ала ако това бе вярно… Споменът за онова, което Тана й бе казала преди четири години, се стовари с пълна сила върху нея сега. Ами ако беше вярно…? Ако той я бе… ако тя не бе повярвала… не, не можеше да го понесе…

Целият й живот сякаш се разпадаше тази нощ и тя не можеше да го понесе. Седеше и се взираше жадно в хапчетата, които държеше в ръка. Комай не й оставаше нищо друго и тя се запита какво ли щеше да си помисли Тана, като й се обадеха в Калифорния да й съобщят новината. Запита се и кой щеше да намери трупа и… навярно домоуправителят… някоя от колежките й… Ако останеше Артър да я намери, можеха да минат и две седмици.

Страшно потискащо бе да осъзнае, че нямаше дори кой да я намери скоро. Помисли си да напише писмо на Тана, ала й се видя мелодраматично, освен това нямаше какво ново да й каже, освен колко бе обичала детето си, какви усилия бе положила да го отгледа.

Тя се разплака, като си помисли как бе расла Тана, малкия им апартамент, как срещна Артър, с надеждата, че той ще се ожени за нея… Целият и живот преминаваше в забързани кадри пред очите й.

Беше стиснала в ръка хапчетата, а нощта си отиваше болезнено бавно.

Когато телефонът иззвъня, тя дори не знаеше колко е часът. Беше пет сутринта и Джийн се изплаши, като видя часовника. Веднага си помисли дали не бе се случило нещо с Тана, може би приятелят й бе умрял…

С разтреперена ръка вдигна слушалката и в първия момент не разпозна гласа на мъжа, който се представи като Джон.

— Джон ли?

— Джон Йорк. Съпругът на Ан. Обаждам се от Палм Бийч.

— О, да, разбира се.

Ала все пак бе зашеметена, емоциите, преживени тази нощ, я бяха изстискали докрай. Тя полека остави шишенцето с хапчетата, можеше да се погрижи за тях сетне. Не разбра защо й се обаждат, ала Джон Йорк й обясни веднага.

— Става дума за Артър. Ан и аз решихме, че трябва да ти позвъним. Той получи инфаркт.

— О, господи! — Тя усети колко силно туптеше сърцето в гърдите й и в следващия миг вече плачеше. — Добре ли е сега… той…

— Сега е добре. Ала известно време беше много зле. Случи се преди няколко часа, все още положението е критично, затова Ан реши да ти позвъня.

— О, господи… боже мой…

Тя бе мислила да се самоубие, а ето че Артър едва не бе умрял. Ами ако тя… При мисълта за това потрепери.

— Къде е той сега?

— В болницата Мърси Израел. Ан си мислеше, че може би ще искаш да дойдеш.

— Разбира се.

Тя скочи на крака, все още стиснала слушалката, грабна лист и молив и събори междувременно шишенцето с хапчетата на пода. Стоеше и ги гледаше втренчено. Тя отново си бе същата. Бе направо невероятно, като си помисли какво щеше да направи; а той имаше нужда от нея. Слава богу, че не го бе сторила.

— Дай ми подробностите, Джон. Ще взема първия самолет.

Тя си записа името и адреса на болницата, номера на стаята му, попита дали има нужда от нещо и малко след това, вече затворила телефона, притвори очи, мислеше за него, а когато отново ги отвори, по бузите й се стичаха сълзи.

Мислеше си за Артър и за онова, което можеше да направи нощес.