Даниел Стийл
Пълен кръг (14)

Първа глава

Апартаментът, който Тана бе наела, имаше красива гледка към залива и малка градинка в задния двор. Състоеше се от мъничка спалня, всекидневна, кухня с тухлена стена и малък френски прозорец, който гледаше към градината, където сядаше понякога да се попече на слънце. Без да си го помисли нарочно, тя бе търсила апартамент на приземния етаж, така че ако Хари дойдеше да я види, да не се затруднява с инвалидния си стол.

Чувстваше се удобно в новото си жилище. Учуди се сама на себе си колко бързо се приспособи към самотния си живот. Отначало Хари и Авърил идваха често да я видят, и тя им липсваше, както и те на нея, а Тана бе изненадана колко бързо се променяше Авърил. Беше се превърнала в красиво, малко балонче, станала бе сякаш непозната.

Целият живот на Тана бе погълнат от напълно различен свят. Светът на обвинението, на районната прокуратура, на убийства, грабежи и изнасилвания. За това мислеше по цял ден, мисълта да роди деца бе на светлинни години от нея, макар майка й да й бе докладвала, че Ан Дърнинг отново била бременна, сякаш я интересуваше.

Всичко това бе твърде далеч от нея.

Случилото се с Дърнингови изобщо не я вълнуваше и майка й знаеше това, но не се бе отказала. А и за нея бе истински последен удар, когато научи, че Хари се бе оженил за друго момиче. Горката Тана, да се грижи цели седем години за него и той да избяга с друга…

— Колко гадно е постъпил!

В началото Тана бе шокирана от думите й, но сетне се разсмя. Видя й се толкова смешно. Майка й наистина не бе повярвала нито за миг, че двамата бяха просто приятели.

— Разбира се, че не е така! Те си подхождат идеално.

— И ти нямаш нищо против?

Какво им ставаше на всички? Какво си мислеха напоследък? А и тя, вече бе на двадесет и пет, щеше ли някога да се установи?

— Разбира се, че нямам нищо против. Казах ти преди години, мамо, че Хари и аз сме само приятели. Най-добрите приятели. И съм очарована от тях — реши да изчака известно време от приличие, преди да й съобщи за очакваното бебе при следващото й обаждане.

— Ами ти, Тан? Кога ще помислиш да си уредиш живота най-сетне?

Тана въздъхна. Каква мисъл!

— Никога ли не се отказваш, мамо?

— А ти, да не би да си се отказала, на твоите години!

Каква потискаща мисъл!

— Разбира се, че не. Дори не съм започнала да мисля за това.

Тя току-що бе прекратила връзката си с Йейл Макби, който бе последната личност, за която би помислила да се омъжи, а на новата си работа дори не й оставаше време да мисли за някой нов роман. Беше прекалено заета да се учи да бъде помощник областен прокурор.

Минаха почти шест месеца, преди да й остане време за първа среща с мъж. Един старши следовател я покани да излязат и тя се съгласи, защото бе интересен мъж, макар тя лично да не бе заинтригувана от него. Сетне излиза и с двама адвокати, ала умът й бе все в работата; през февруари бе първото й сериозно дело, отразено и от националната преса. Чувстваше се така, сякаш всички очи бяха вперени в нея, затова много искаше да се справи добре.

Беше изнасилване на петнадесетгодишно момиче, подмамено в изоставена къща от любовника на майка й. Било изнасилвано девет или десет пъти, обезобразено и накрая — убито, затова Тана искаше престъпникът да бъде пратен в газовата камера. Делото докосваше и струна от нейната собствена душа, макар никой да не го знаеше.

Тя се скъса от работа да се подготви за процеса. Всяка вечер преглеждаше свидетелските показания и доказателствата по делото.

Обвиняемият бе привлекателен мъж на около тридесет и пет, добре образован, прилично облечен, а защитата му се опитваше да използва всички познати прийоми. Налагаше й се да стои и да работи до два след полунощ всяка вечер. Бе почти същото, като да получи отново позволително да упражнява професията си.

— Как върви, Тан? — Обади й се Хари един ден, късно вечерта. Тя погледна часовника си, изненадана, че той още не си бе легнал. Беше почти три.

— Окей. Нещо да не би да не е наред? Авърил добре ли е?

— Разбира се — тя си го представи широко усмихнат. — Току-що ни се роди момченце, Тан! Четири кила, а тя е най-храброто момиче на света… бях там, и, о, Тан, беше толкова красиво… главицата му само се показа и ей го на, вече ме гледа… — Той бе задъхан, развълнуван, гласът му звучеше така, сякаш едновременно се смееше и плачеше. — Авърил току-що заспа и реших да ти позвъня. Спеше ли?

— Разбира се, Хари. Толкова се радвам за вас, двамата!

И нейните очи бяха просълзени и тя го покани да пийнат.

Той пристигна след пет минути, изглеждаше уморен, но по-щастлив не беше го виждала. Човек изпитваше странно чувство като го гледаше, като го слушаше как разказва за всичко това, сякаш бе първото бебе, което се бе родило на света, а Авърил бе извършила чудеса. Едва не му завидя, а в същото време усети ужасна празнота в душата си, сякаш бе лишена тъкмо от тази й част, свързана с децата. Беше все едно да слушаш някой да говори на чужд език, да му се възхищаваш страхотно, без изобщо да разбираш този език.

Чувстваше се напълно на тъмно, но все пак смяташе, че за тях, двамата, това бе чудесно.

Той си замина чак в пет сутринта, тя подремна по-малко от два часа, преди да стане и да се приготви за съда, за да се върне към най-сериозното си дело.

То се провлачи повече от три седмици, а журито размисля девет дни, след като Тана героично бе пледирала пред него. Когато най-сетне то се появи отново в съда, стана ясно, че бе спечелила. Обвиняемият бе признат за виновен по всички обвинения, и макар съдията да отказа да приложи смъртно наказание, той бе осъден на доживотен затвор. Тана бе доволна. Искаше насилникът да си плати за стореното, въпреки че с неговото влизане в затвора момичето нямаше да се върне отново на белия свят.

Вестниците писаха, че тя пледирала блестящо на процеса, Хари я закачи за това, когато след делото тя отиде в Пийдмънт да види бебето, наричаше я Мадам Звезда, караше я да се чувства неудобно.

— Добре де, добре, стига толкова! Нека видя това чудо, което сте произвели, вместо да ми разваляте настроението — беше напълно готова да изпита пълна досада, ала бе много изненадана, като откри колко сладко бе бебето. Всичко у него бе тъй миниатюрно и съвършено, че когато Авърил се опита да й го даде, тя се поколеба.

— О, господи… страх ме е да не го пречупя на две…

— Не бъди глупава!

Хари сграбчи бебето от жена си и го цопна в ръцете на Тана; тя се взря в него, напълно поразена от красотата му, а когато го върна, почувства се тъй, сякаш бе изгубила нещо, изгледа ги и двамата завистливо и това бе толкова явно, че Хари каза победоносно на Авърил:

— Мисля, че я хванахме, Ав!

И наистина тази нощ тя мисли много за тях, но през следващата седмица имаше още един труден процес за изнасилване и две други големи дела за убийства след това. Следващото нещо, което й се случи, бе победоносното обаждане на Хари. Той не само бе защитил правото си да упражнява професията, но и му предложили работа, макар че не горял от нетърпение да започне.

— Кой те нае? — Радваше се за него. Беше се потрудил здравата, за да го постигне.

А сега се смееше.

— Няма да повярваш, Тан! Ще работя за служебната защита.

— За служебната защита ли? — Тя също се разсмя. — Значи искаш да кажеш, че ще пледирам делата си срещу теб?

Обядваха заедно, за да отпразнуват случая и говориха само за работа. Сватбите и бебетата бяха последната й грижа.

И докато се усети, годината си изтече, последвана по петите от следващата, а тя все така обвиняваше убийци, изнасилвачи, бандити и разни други престъпници.

Само веднъж или дваж работи по едно и също дело с Хари, но винаги обядваха заедно, когато това бе възможно. Вече бе прекарал две години в апарата на служебната защита, когато й съобщи, че Авърил пак била бременна.

— Толкова скоро? — Тана изглеждаше изненадана. Струваше й се, че Харисън Уинслоу Пети се бе родил едва ли не преди броени минути, ала Хари се усмихна.

— Следващия месец той навършва две годинки, Тан.

— О, господи, нима е възможно!

Не го виждаше много често, но въпреки това й се струваше невероятно. На две годинки! Беше невъзможно. А самата тя бе вече на двадесет и осем, което не й се виждаше чак толкова забележително, освен гдето всичко ставаше толкова бързо.

Струваше й се, че сякаш бе вчера, когато ходеше на училище в Грийн Хил с Шарън Блейк, когато се разхождаха дълго-дълго из Йолан. Сякаш бе вчера, когато Шарън бе жива, а Хари можеше да танцува.

Този път Авърил роди момиченце, с мъничко розово личице, съвършена устица и огромни, с формата на бадеми очи. Приличаше невероятно на дядо си и Тана усети как нещо в душата й потръпва, когато я погледнеше. Не смяташе, обаче, че би могла да си го позволи.

Каза го на Хари, докато обядваха през следващата седмица.

— Защо не, за бога! Та ти си само на двадесет и девет, или ще бъдеш на толкова след три месеца — сетне я погледна сериозно. — Не пропускай това, Тан. То е единственото нещо, което съм свършил и което има значение за мен, единственото, което наистина ме интересува… децата и жена ми.

Тя бе шокирана от думите му. Мислеше си, че кариерата бе по-важна за него, ала бе дори още по-изненадана, когато разбра, че възнамерявал да напусне държавната служба и да започне частна практика.

— Сериозно ли говориш? Защо?

— Защото не обичам да работя за някой друг и ми писна да защищавам тези скитници. Единственото, което правят, е да отричат извършеното, поне повечето от тях, а на мен ми омръзна. Време е за промяна. Мислех си за съдружие с някой юрист, когото познавам.

— Няма ли да ти е скучно? Обичайното гражданско право? — Тя го произнесе така, сякаш бе диагноза на болен, но той се засмя и поклати глава.

— Не. Нямам нужда от такава възбуда като теб, Тан. Не мога да водя битките, които ти водиш всеки ден. Не бих могъл да преживея тези войни ден за ден. Възхищавам ти се, че ги водиш, но ще бъда напълно щастлив и с една малка, удобна частна практика, с Авърил и с децата.

Той никога не се бе стремил към върха, чувстваше се щастлив и с малките неща от живота и тя почти му завиждаше. В нея обаче гореше нещо по-дълбоко и по-силно. То бе онова, което Мириам Блейк бе забелязала в погледа й преди десет години. Все още си съществуваше. То искаше все по-заплетени дела, все повече и по-трудни предизвикателства през цялото време.

По същество тя бе поласкана, когато през следващата година бе привлечена в група юристи, които обсъдиха с губернатора редица проблеми, от които зависеше престъпността и борбата с нея в щата. Участваха още половин дузина юристи, всичките мъже, с изключение на Тана, двама от тях от Лос Анджелис, двама от Сан Франциско, един от Сакраменто и един от Сан Хосе.

Това бе най-интересната седмица, която изобщо бе прекарвала. С всеки ден възбудата й нарастваше непрекъснато. Прокурорите, съдиите и политиците заседаваха до късно вечерта и тя толкова се вълнуваше от темите, които обсъждаха, че не можеше да заспи и два часа след заседанията. Лежеше будна и още веднъж обмисляше всичко казано.

— Интересно е, нали? — Юристът, до когото седеше на втория ден се наведе и й прошепна тихо, докато слушаха как губернаторът разсъждава по една тема, върху която тя и някой от останалите бяха спорили предишната вечер.

Губернаторът бе на нейното мнение и й се искаше да стане и да изръкопляска.

— Да, интересно е — прошепна в отговор тя.

Беше един от юристите от Лос Анджелис: висок, привлекателен, с посивяла коса.

Седяха един до друг и на обяда на следващия ден, а тя се изненада, като откри колко либерално бе мисленето му. Беше интересен мъж, родом от Ню Йорк, бе завършил правния факултет в Харвард, сетне се преместил в Лос Анджелис.

— Всъщност, последните три години живях във Вашингтон, работих за правителството, но току-що се върнах отново на запад и се радвам, че го сторих.

Той се усмихна. Държеше се естествено, имаше топла усмивка, на нея й се нравеха идеите му, които обсъдиха отново същата вечер, а в края на седмицата всички се чувстваха вече приятели. Обмяната на мисли през последната седмица бе вълнуваща.

Той бе отседнал в Хънтингтън. Предложи й да пийнат по нещо в Етоал, преди да отпътува. От всички участници там, те имаха най-близки, общи мисли, а Тана го намери за приятен събеседник по редицата теми, които бяха обсъждали. Беше работяга и професионалист, при това през повечето време — и приятен човек.

— Как ти се нрави да работиш за окръжния прокурор? — Беше заинтригуван от това. Обикновено на жените, които познаваше, тази работа не им харесваше. Заемаха се със семейното или някой друг вид право, жените прокурорки изобщо бяха рядкост по очевидни причини. Беше дяволски тежка работа, а и никой не можеше да ги облекчи в нея.

— Страшно ми харесва — усмихна се тя. — Не ми остава много време за самата мен, но това няма значение.

Тя му се усмихна и приглади назад косата си.

Още я носеше дълга, но я връзваше на кок, когато бе на работа. Налагаше се в съда да ходи с костюми и блузи, ала у дома си караше по дънки. Сега бе облечена в сив, фланелен костюм с бледосива, копринена блуза.

— Омъжена ли си? — Той вдигна вежда и я погледна бързо, а тя се усмихна.

— Боя се, че и за това не остава време.

В живота й през последните години се бяха появили пет-шест мъже, но с никой връзката й не продължи дълго. Тя ги пренебрегваше със седмици, докато подготвяше делата си, просто нямаше достатъчно време за тях. Не беше загуба, която много я тревожеше, макар Хари да твърдеше, че някой ден щяла да съжалява.

Добре де, ще взема мерки.

Кога, като станеш на деветдесет и пет ли?

— Какво работеше за правителството, Дрю?

Името му бе Дрю Ландс и притежаваше най-сините очи, които бе виждала. Харесваше й как й се усмихва, улови се, че се пита на колко ли години бе, отгатна вярно, че бе на около четиридесет и пет.

— Получих назначение в Министерството на търговията за известно време. Някой бе починал и запълвах дупката, докато не ме назначиха на постоянна работа.

Той й се усмихна и тя отново усети, че й харесваше — много повече от всеки друг, от маса време насам.

— Работата бе интересна до време. Във Вашингтон винаги има нещо вълнуващо. Всичко се върти около правителството, около хората, работещи за него. Там ако не си в правителството, си абсолютно никой. А чувството за власт е ръководното. То е единственото, което интересува хората там.

Отново й се усмихна, бе очевидно, че и той бе опитал от него.

— Сигурно е трудно да се откажеш.

Беше заинтригувана от този проблем, тя самата се бе питала дали някой ден би се заинтересувала от политиката, но не мислеше, че щеше да й допадне повече от правото.

— Време беше. Бях щастлив да се върна в Лос Анджелис — той й се усмихна спокойно, остави отново скоча си и я погледна. — Беше все едно да се върнеш у дома. А ти, Тана? Кой е твоят дом? От Сан Франциско ли си?

Тя поклати глава.

— Произхождам от Ню Йорк. Но съм тук, откак постъпих в Боулт — бяха минали цели осем години, откак бе пристигнала през 1964-та, беше направо невероятно.

— Не мога да си представя, че вече бих могла да живея някъде другаде… или да работя нещо друго…

Институцията на окръжния прокурор й харесваше повече от всичко. Работата й винаги бе вълнуваща, а и беше израснала много в професионално отношение за тези пет години практика. Това бе другата страна на нещата… пет години като заместник окръжен прокурор. Също бе трудно да се повярва, както и останалото… как лети времето, докато човек е зает с работата си! Събуждаш се някой ден и виждаш, че са се изнизали… десет години… или пет… или една… в крайна сметка числото нямаше значение. Десет години бяха все едно една, бяха все едно цяла вечност.

— Изглеждаш ужасно сериозна — той я гледаше и двамата си размениха усмивки.

Тя философски сви рамене.

— Мислех си колко бързо тече времето. Трудно е да повярвам, че съм тук толкова отдавна… и вече пет години на работа в окръжната прокуратура.

— И аз имах същото чувство във Вашингтон. Трите години там минаха като три седмици и изведнъж стана време да се връщам у дома.

— Смяташ ли да се върнеш някой ден?

Той се усмихна, в усмивката му имаше нещо загадъчно, което тя не можеше да разбере.

— Поне за малко — да. Децата ми са още там. Не исках да ги отписвам от училище по средата на годината, а и с жена ми не сме решили още къде да живеят. Навярно в крайна сметка половината — тук, половината — там. Само така ще е справедливо, макар и да ни бъде трудно в началото. Но децата се приспособяват.

Той й се усмихна. Очевидно току-що се бе развел.

— Колко са големи?

— На тринадесет и на девет години. И двете — момичета. Страхотни хлапета са! Много са близки с Айлийн, но са близки и с мен, освен това в Л. А.^[1] им е по-хубаво, отколкото във Вашингтон. Там животът не е особено интересен за децата, а и тя е ужасно заета.

— С какво се занимава?

— Помощничка е на посланика ни в Организацията на американските държави, всъщност, целта й е да получи посланическо място. При това положение ще е невъзможно да вземе децата със себе си и ще ги получа аз. Ала всичко това е още в сферата на предположенията — той отново се усмихна, но този път по-колебливо.

— Откога сте разведени?

— На практика се развеждаме в момента. Имахме време да вземем решението, докато бяхме във Вашингтон, сега то е вече окончателно. Още не съм си разопаковал дори багажа.

Тя му се усмихна, помисли си колко трудно му е било: децата, съпругата, три хиляди мили пътуване, Вашингтон, Лос Анджелис. Но всичко това, изглежда, не бе накърнило стила му. По време на конференцията бе демонстрирал невероятна разумност. От шестимата юристи той й направи най-силно впечатление. Понрави й се здравият му разум, в комбинация с либерализма му.

След историята с Йейл Макби тя силно бе ограничила собствения си либерализъм. А и петте години, прекарани в окръжната прокуратура, я правеха все по-малко либерална буквално с всеки изминал час. Най-неочаквано тя се застъпваше за по-строги закони, за по-здрав контрол, а либералните идеи, в които бе вярвала толкова дълго, бяха започнали да губят смисъла си. Но Дрю Ландс някак си ги направи отново осезаеми и дори конкретните му позиции да не й се нравеха вече тъй силно, той не се отчуждаваше от хората, изповядващи различни идеи.

— Смятам, че се справи блестящо.

Той бе трогнат и доволен, поръча по още едно питие, а сетне я откара до жилището й с таксито, преди да замине за летището и да излети за Лос Анджелис.

— Мога ли да ти се обаждам понякога? — Попита колебливо той, сякаш се боеше, че има някой далеч по-важен в живота й, ала в момента тя си нямаше никого.

Преди година имаше един директор в рекламна агенция, а оттогава — никой. Той бе твърде зает и непрестанно бе в движение, както и самата тя, затова връзката им прекъсна тъй тихо, както и бе започнала. Бе приела да казва на хората, че е омъжена за работата си, че била другата съпруга на окръжния прокурор, което караше колегите й да се смеят.

Дрю я погледна с надежда и тя кимна.

— Разбира се. Ще се радвам.

Бог знае кога щеше да се появи отново в града. А и без това в продължение на два месеца й предстоеше голям процес за убийство.

Но той я изненада, позвъни й още на следващия ден. Беше си в кабинета, пиеше кафе и си водеше бележки по делото, очертаваше подхода си към процеса. Щяха да присъстват сума представители на пресата и тя не искаше да изглежда глупачка в очите им. Не мислеше за нищо друго, освен за делото, когато вдигна слушалката и излая:

— Ало?

— Мис Робъртс, моля — грубостта на хората, които работят в прокуратурата, не можеше да го изненада.

— Аз съм — тонът й изведнъж стана игрив.

Чувстваше се дяволски изморена. Беше почти пет следобед, а тя не бе напускала писалището си цял ден. Дори и за обяд. Не бе яла нищо от снощната вечеря, като изключим погълнатите галони кафе.

— Не можах да позная гласа ти — тонът му бе почти гальовен и отначало тя се сепна, помисли си да не би обаждането да бе по грешка.

— Кой се обажда?

— Дрю Ландс.

— Господи… извинявай… бях толкова потънала в работата си, че не познах гласа ти веднага. Как си?

— Добре. Реших да позвъня и да попитам ти как си, това е по-важно.

— Готвя се за един голям процес за убийство, който започвам следващата седмица.

— Звучи забавно — рече саркастично той и двамата се разсмяха. — А в свободното си време какво правиш?

— Работя.

— Тъй си и мислех. Не знаеш ли, че не е добре за здравето?

— Ще му мисля като се пенсионирам. Сега нямам време за това.

— Какво ще кажеш за края на седмицата? Можеш ли да си позволиш една почивка?

— Не знам, аз… — обикновено работеше и през уикенда, особено сега. А и съвещанието й бе отнело цяла седмица, която можеше да й послужи да си подготви делото. — Наистина би трябвало да…

— Хайде сега, можеш да си позволиш няколко часа! Мислех си да взема назаем яхтата на един приятел от Белведере. Можеш да си вземеш и бумагите, макар че ще е светотатство.

Беше към края на октомври, времето щеше да е чудесно за едно следобедно излизане в залива, щеше да е топло, слънчево, с ясно, синьо небе. Беше най-добрият ден на годината, а Сан Франциско бе толкова лиричен в това време. Изкушена бе да приеме поканата, но не искаше да оставя несвършена работата си.

— Наистина трябва да подготвя…

— Тогава — вечеря… Обяд…? — след което и двамата се разсмяха. От маса време никой не бе бил толкова настоятелен и тя се почувства поласкана.

— Наистина бих желала, Дрю…

— Ами тогава хайде! Обещавам, че няма да ти отнема повече от определеното време. Кое от предложенията ти е най-удобно?

— Това плаване в залива ми се вижда ужасно привлекателно — перспективата да прелиства важни книжа под напора на бриза не й се харесваше, но много й се искаше да излезе в залива с Дрю.

— Тогава ще бъда там. Неделя удобно ли е?

— Идеално.

— Ще те взема в девет. Облечи се добре, в случай, че вятърът се раздуха.

— Слушам, сър.

Тя се усмихна на себе си, затвори телефона и се зае отново с работата си.

Точно в девет Дрю Ландс пристигна, облечен с бели джинси, маратонки и яркочервена риза. Лицето му изглеждаше вече загоряло, косата му блестеше като сребро под слънцето, сините му очи танцуваха, докато тя го следваше към колата. Караше сребристо порше, с което бе дошъл от Л. А. в петък вечерта, но верен на обещанието си, бе решил да не я безпокои по-рано. Отидоха с колата до яхтклуба Сейнт Франсиз, там бе закотвена яхтата, и половин час по-късно вече бяха в залива.

Беше превъзходен ветроходец, на борда имаше и професионален шкипер, а тя безгрижно се изтегна на палубата да се попече на слънце, опитвайки се да не мисли за онова дело; добре, че се бе съгласила да я изведе за един ден.

— Слънцето е чудесно, нали? — Тембърът му бе дълбок; като отвори очи, го видя, че седи на палубата до нея.

— Аха. Някак си всичко изглежда толкова незначително. Всичките неща, за които човек се суети, всичките подробности, които изглеждат направо монументални, изведнъж — пуф! — И ги няма — тя му се усмихна, зачуди се дали децата му липсваха много, а той сякаш прочете мислите й.

— Някой ден в близкото бъдеще бих искал да се запознаеш с моите момичета, Тана. Страшно ще те харесат.

— Не съм сигурна — думите й прозвучаха колебливо, усмивката й бе свенлива. — Боя се, че не знам много неща за малките момичета.

Погледна я изпитателно, но не и осъдително.

— Не си ли искала да имаш свои деца?

Бе такъв тип човек, с когото можеш да бъдеш откровен, затова тя поклати глава.

— Не, не съм. Никога не съм имала това желание, нито пък — време — тя се усмихна широко, — нито пък подходящия мъж в живота си, да не говорим за най-подходящите обстоятелства.

Той се разсмя.

— Прекалено много условия, не е ли така?

— Аха. Ами ти? — Чувстваше се спокойна и безгрижна с него. — Не искаш ли още деца?

Той поклати глава и тя знаеше, че това бе типът мъж, когото би искала да има един ден. Беше тридесетгодишна и за нея вече бе късно да има деца. Във всеки случай нямаше нищо общо с тях.

— Не бих и могъл, освен ако не трябва да мина през маса неприятности. Като се роди Джули, Айлийн и аз решихме, че ни стигат тези деца. Направих си вазектомия.

Той й каза това толкова открито, че донякъде я шокира. Но какво лошо имаше в това да не искаш повече деца? Тя самата не искаше, въпреки че въобще нямаше деца.

— Това решава проблема в крайна сметка, нали?

— Да — усмихна й се той закачливо, — повече от сигурно.

Сетне тя му разказа за Хари, за двете му деца, за Авърил… за времето, когато Хари се върна от Виетнам, за онази невероятна година, в която тя го наблюдаваше как се бори да оживее, да мине през всичките операции, за куража му.

— Това промени коренно живота ми. Мисля, че след това никога вече не можех да бъда същата… — тя се загледа замислена във водата, а той гледаше как слънчевите лъчи танцуват по златистата й коса. — … след това всичко придоби нов смисъл. Всичко. Вече нищо не можеш да приемаш като даденост след подобни събития — тя въздъхна и го погледна. — Само веднъж преди това съм се чувствала така.

— Кога бе това? — Очите му бяха нежни, когато я погледна, и тя се запита какво ли би изпитала, ако я целунеше.

— Когато съученичката ми почина. Ходехме заедно в колежа Грийн Хил, в Юга — обясни сериозно тя, а той се усмихна.

— Знам го къде е.

— О — усмихна му се и тя. — Казваше се Шарън Блейк… дъщерята на Фрийман Блейк, загина по време на поход с Мартин Лутър Кинг преди девет години… Тя и Хари промениха живота ми повече от всеки друг на света.

— Прекалено сериозно момиче си, не е ли така?

— Да, много предполагам. Може би точната дума е напрегната. Работя прекалено много, мисля прекалено много. Повечето време се изключвам, трудно.

Той го бе забелязал, но нямаше нищо против. И жена му бе подобен тип, но това не го безпокоеше. Не той бе инициатор на раздялата им. Тя беше. Имаше любовна връзка с шефа си във Вашингтон, искаше малка пауза, както се изрази, и той й я предостави и се върна у дома. Не искаше обаче да изпада в подробности по случая.

— Никога ли не си живяла с някого? Искам да кажа с любовник, а не с приятеля си, ветерана от Виетнам.

Странно й прозвуча да чуе това определение за Хари, беше толкова безлично.

— Не. Никога не съм имала подобни взаимоотношения с другиго.

— Навярно ще ти се отрази добре. Близост, без да си обвързана.

— Звучи ми добре.

— На мен — също — той отново се замисли, а сетне й се усмихна по момчешки. — Жалко, че не живеем в един и същи град.

Бе странно да го каже толкова рано, но при него всичко ставаше бързо.

В крайна сметка се оказа, че и той бе тъй напрегнат като самата нея. През седмицата на два пъти идва да вечерят заедно, летеше от Лос Анджелис, сетне — обратно след вечеря, а следващия уикенд отново излизаха в залива, макар тя да бе напълно погълната от своето дело за убийство и страшно й се искаше то да мине добре. Ала тя с почуда установи, че неговото присъствие й действаше успокояващо, улесняваше я.

След второто им излизане в залива с яхтата на приятеля му, той я отведе у дома й и се любиха пред камината във всекидневната. Беше нежен, романтичен и сладък. След като се любиха, й приготви вечеря. Прекара нощта при нея и което бе забележително, никак не й досади. Стана в шест сутринта, взе си душ, облече се, донесе й закуската в леглото и замина с такси за летището в седем и четвърт. Хвана самолета за Лос Анджелис в осем, в девет и двадесет и пет бе в кабинета си, свеж като краставичка.

В течение на няколко седмици той установи редовно разписание на идване й заминаване, почти без да я пита, но всичко ставаше толкова лесно, а и животът й бе далеч по-щастлив и тя неочаквано почувства, че всичко в нея сякаш се бе подобрило. На два пъти той идва в съда да я слуша; накрая тя спечели делото.

Той бе там, когато произнасяха присъдата, и я заведе да празнуват. Този ден й подари красива златна гривна, която бе купил за нея от Тифани в Лос Анджелис, а в края на седмицата тя му отиде на гости в Л. А. Вечеряха в Мортънс и Ма Мезон, прекараха дните в пазарене по Родео Драйв или изтегнати край плувния му басейн. В неделя, след кротка вечеря, която той сам приготви на скарата си на открито, тя отлетя сама за Сан Франциско.

Улови се, че през целия полет към дома бе мислила за него, за това колко бързо се бе увлякла, малко плашещо бе това, но той бе тъй решителен, толкова силно желаеше връзката си с нея. Тя също разбираше, колко самотен се чувстваше той. Къщата, в която живееше, бе модерна и красива, пълна със скъпи предмети на модерното изкуство, имаше и две незаети стаи за момичетата. Ала в нея не живееше никой друг и той искаше непрекъснато да е с нея.

Към Деня на благодарността тя вече бе свикнала той да прекарва половината седмица с нея в Сан Франциско; познаваха се вече от почти два месеца и това не й се струваше необичайно. Една седмица преди празниците той неочаквано се обърна към нея.

— Какво ще правиш през следващата седмица, скъпа?

— За Деня на благодарността ли?

Беше изненадана. Имаше три малки дела в папките си, които искаше да приключи бързо, ако защитата приемеше помирение. Така работата й би се улеснила, защото нито едно от делата не си заслужаваше процес.

— Не знам. Не съм мислила много по въпроса.

Не беше си ходила у дома с години. Да прекара Деня на благодарността с Артър и Джийн щеше да е непоносимо.

Преди няколко години Ан отново се бе развела, сега живееше в Гринуич, тъй че щеше да е там, заедно с необузданите си хлапета. Били идваше и си отиваше, ако нямаше наум нещо по-интересно. Не беше се оженил. Артър ставаше все по-досаден с годините, майка й — все по-нервна, напоследък мърмореше все повече за това, че Тана не се бе омъжила и навярно нямаше да се омъжи. Един изгубен живот — това бе лайтмотивът на времето, прекарано с нея, на което Тана можеше само да отговори Благодаря ти, мамо.

Друга алтернатива бе да прекара празниците с Хари и Авърил, но колкото и да ги обичаше, приятелите им бяха тъй болезнено скучни с малките си дечурлига и огромните си коли комби. Тана винаги се бе чувствала не на място в тяхно присъствие и се радваше безкрайно, че бе така. Чудеше се как ги понасяше Хари.

Една година тя и баща му се смяха много на това. И той не можеше да ги понася, досущ като Тана, затова идваше рядко. Знаеше, че Хари е щастлив, че се грижат добре за него, че няма нужда от баща си, затова се придържаше към познатия си начин на живот, който му допадаше.

— Искаш ли да дойдеш с мен в Ню Йорк? — Дрю я погледна с надежда.

— Сериозно ли говориш? Защо? — Беше изненада.

Защо Ню Йорк, какво значеше той за него? И двамата му родители бяха починали, а дъщерите му бяха във Вашингтон.

— Ами — той вече бе обмислил нещата, ще можеш да видиш семейството си, аз ще се отбия първо във Вашингтон да видя момичетата, а след това ще се срещнем в Ню Йорк и ще се позабавляваме. Може би дори да ги взема с мен. Как ти се вижда тази идея?

Тя се замисли и бавно кимна, косата й падна напред като ветрило.

— Възможно е — усмихна му се тя. — Може би дори много възможно, ако изоставим частта за моите родители. Празниците, прекарани с тях, са нещото, което може да тласне човек към самоубийство.

Той се засмя.

— Не бъди толкова цинична, вещица такава — нежно я подръпна за косата и я целуна по устните.

Беше толкова нежно любящ, досега не бе срещала такъв мъж, затова пред него се откриваха такива нейни черти, каквито не бе си позволила да открие никому. Беше изненадана и от това колко много му се доверяваше.

— Наистина, можеш ли да се измъкнеш?

— Точно сега мога — това също бе необичайно за нея.

— Е? — В очите му затанцуваха пламъчета, а тя се хвърли в прегръдките му.

— Печелиш. Дори ще предложа да посетя майка ми като саможертва.

— За такава постъпка ще отидеш в Рая, можеш да бъдеш сигурна. Аз ще се погрижа за всичко. Ще летим заедно на изток в сряда вечер. Ти ще прекараш четвъртъка в Кънектикът, а вечерта същия ден ще те посрещна с момичетата в Ню Йорк… нека да видим… — той се замисли, а тя се ухили.

— Хотел Пиер! — Тя настояваше да поеме своя дял от разходите, но той категорично поклати глава.

— Карлайл. Винаги отсядам там, ако мога, особено с момичетата, на тях им харесва.

Там бе ходил винаги и с Айлийн през последните деветнадесет години, но не спомена това на Тана. Той уреди всичко и в сряда вечерта летяха с различни самолети на изток; тя си мислеше с каква лекота го бе оставила той да състави и нейните планове.

Донякъде това бе новост за нея, никой не бе го правил преди, а той го стори толкова добре и тъй лесно. Беше свикнал.

Едва когато пристигна в Ню Йорк, тя осъзна, че наистина се намираше там. Беше много студено, докато пътуваше с таксито от летище Джон Кенеди към Кънектикът, забеляза по земята следите от първия сняг. Мислеше си за Хари, за това как халоса Били по физиономията. Мъчно й бе, че сега го нямаше тук.

Не й се посрещаше празника със старите. Би предпочела да отиде във Вашингтон с Дрю, но не искаше да се натрапва на интимното му общуване с момичетата, които не бе виждал от два месеца. Хари я бе поканил да отиде при тях в Пийдмънт, както всяка година, но тя му обясни, че тази година ще ходи в Ню Йорк.

— Боже мой, да не си нещо болна? — Разсмя се той.

— Още не. Но докато дойде ред да се връщам, сигурно ще съм се разболяла. Вече чувам думите на майка ми… Изгубен живот…

— Та като говорим за това, искам най-сетне да се запознаеш със съдружника ми.

Той бе основал в крайна сметка собствена юридическа фирма, но на Тана все не й оставаше време да се срещне със съдружника му. Никога не й стигаше времето, а пък и те, двамата, се оказаха учудващо заети. Работите им вървяха добре, макар и в малки, но приятни мащаби. Точно това бяха искали и двамата и Хари бе много въодушевен, когато й разправяше.

— Може би като се върна.

— Винаги така казваш. По дяволите, никога няма да се запознаеш с него, Тана, а той е толкова готин тип.

— Охо, надушвам, че ме пробутваш. Права ли съм? Макар и да съм сама и… о, не! — Тя се разсмя, досущ както в добрите стари времена, а Хари я последва.

— Подозрителна кучка! Ти какво си мислиш, че всички си мечтаят само как да ти събуят гащите ли?

— Изобщо не. Просто те познавам. Ако е на възраст под деветдесет и пет и няма нищо против да се ожени, ти просто гледаш да го уредиш с мен. Не знаеш ли, че аз съм труден случай, Уинслоу? Откажи се, за бога! Както и да е, ще накарам майка ми да ти се обади от Ню Йорк.

— Не си прави труда, глупаче! Този път не знаеш какво изтърваш. Той е чудесен, Авърил също мисли така.

— Сигурна съм, че е така. Уреди го с някоя друга.

— Защо? Да не би да се омъжваш?

— Може би — тя го дразнеше, ала той веднага наостри уши и тя съжали, че бе изрекла тези думи.

— Тъй ли? За кого?

— За Франкенщайн. За бога, остави ме на мира.

— Ще имаш да вземаш. Срещаш се с някого, така ли?

— Не… да!… Искам да кажа не. По дяволите! Да, но не е на сериозно. Окей? Това стига ли ти?

— Не, по дяволите! Кой е той, Тан? Сериозно ли е?

— Не. Просто един мъж, с когото се срещам, като всички останали. Това е всичко. Симпатяга. Нищо особено.

— Откъде е?

— От Л. А.

— С какво се занимава?

— Изнасилвач. Запознахме се в съда.

— Не е остроумно. Опитай отново — чувстваше се като подгонено от ловец животно, вече досаждаше.

— Юрист е, а сега ме остави на мира, по дяволите. Нищо особено.

— Нещо ми подсказва, че не е така — той я познаваше твърде добре.

Дрю бе по-различен от другите, но тя все още не искаше да си го признае, най-малко пред себе си.

— Значи просто си въобразяваш, глупако, както винаги! Хайде, предай целувките ми на Авърил, ще ви видя двамата като се върна от Ню Йорк.

— Какво ще правиш по Коледа тази година? — Това бе полупокана, полуразпит и на нея й се прииска да тръшне слушалката.

— Ще ходя в Ориндж Боул, това харесва ли ти?

— Сама ли?

— Хари!

Разбира се, че не. Щеше да отиде с Дрю. Вече бяха решили. Айлийн щеше да вземе децата със себе си във Върмонт, значи той щеше да остане сам и трудно щеше да посрещне празниците. И двамата сега очакваха Коледа с нетърпение. Ала тя нямаше намерение да разказва за това на Хари.

— Довиждане. Ще се видим скоро.

— Чакай… исках да ти разкажа още нещо за…

— Не! — Накрая му затръшна слушалката.

Докато пътуваше с таксито към Гринуич, тя с усмивка си помисли какво ли щеше да е мнението му за Дрю. Предполагаше, че двамата щяха да си допаднат, въпреки че Хари щеше да го обяви за трето качество, ето защо бе решила да изчака малко. Рядко го запознаваше с някои от мъжете в своя живот. Само когато решеше, че вече не дава пет пари за тях. Ала този път нещата бяха по-различни.

Майка й и Артър я очакваха и тя бе поразена от това колко много бе остарял той. Майка й бе само на петдесет и три години, все още млада, но Артър бе вече на шестдесет и седем и не старееше красиво. Годините на стреса, причинен от съпругата му алкохоличка, си казваха своето, а също — и управлението на Дърнинг Интернешънъл. Беше преживял няколко инфаркта и малък удар, изглеждаше ужасно стар и крехък, а Джийн бе твърде изнервена.

Залови се за Тана като удавник за спасителен сал и когато Артър отиде да си легне, тя хлътна в стаята й и седна на края на леглото. Всъщност Тана за пръв път щеше да преспи в тази къща, бяха й предоставили преобзаведена наскоро спалня, както бе обещала майка й. Спестяваше си неприятностите да търси хотел в града, а и знаеше, че майка й щеше да се засегне силно. Прекалено рядко я виждаха. Артър ходеше само до Палм Бийч, имаше къща там, а на майка й не й се искаше той да лети до Сан Франциско, затова я виждаха само когато тя долиташе на Изток, а то бе все по-рядко и по-рядко.

— Всичко наред ли е, скъпа?

— Да — беше дори и по-добре, но не искаше да разказва за това на Джийн.

— Радвам се — обикновено тя изчакваше един ден, преди да започне да оплаква изгубения живот на Тана, но този път нямаше много време, затова щеше да избърза, досети се Тана. — Работата харесва ли ти?

— Чудесна е!

Тя се усмихна, а Джийн се натъжи. Фактът, че Тана харесваше толкова много работата си, винаги я потискаше. Това означаваше, че нямаше намерение да я напусне скоро. Все още се надяваше, че някой ден Тана ще зареже всичко заради подходящия кандидат, беше й трудно да си представи, че не би постъпила по този начин. Ала тя вече не познаваше дъщеря си тъй добре. Всъщност, никога не я бе познавала добре, а сега — още по-малко.

— Нови мъже? — Винаги водеха този разговор и Тана винаги отговаряше отрицателно, но този път реши да подхвърли малко кокалче на майка си.

— Един.

Джийн повдигна вежди.

— Нещо сериозно ли е?

— Още не — засмя се Тана. Беше направо жестоко да я измъчва така. — И не се въодушевявай, не вярвам изобщо да стане сериозно. Той е симпатичен мъж, връзката ни е удобна и за двама ни, но не мисля, че ще излезе нещо повече — ала искрата в очите й подсказваше, че лъже и Джийн я забеляза.

— Откога се виждате?

— От два месеца?

— Защо не го доведе насам?

Тана пое дълбоко дъх, прегърна коленете си и погледна Джийн в очите.

— Всъщност, той отиде да види момиченцата си във Вашингтон.

Не искаше да й казва, че ще се срещне с него утре вечер в Ню Йорк. Искаше Джийн да си помисли, че отлита обратно на запад. От една страна печелеше точки, че си бе дошла дори и за един ден, от друга — разполагаше със свободата да скита на воля из Ню Йорк с Дрю. Не искаше да го мъкне тук и да го запознава със семейството й, особено пък — с Артър и потомството му.

— Откога е разведен, Тана? — Въпросът на майка й прозвуча някак разсеяно и тя извърна поглед.

— Отскоро — излъга тя и видя как погледът на майка й пронизва.

— От колко скоро?

— Успокой се, мамо. Всъщност, развежда се в момента. Скоро са подали молба.

— Колко скоро?

— Преди няколко месеца. За бога… успокой се!

— Тъкмо това не биваше да правиш — тя стана от леглото на Тана и нервно закрачи из стаята, сетне се спря и се взря ядно в дъщеря си. — А другото нещо, което не бива да правиш, е да излизаш с него.

— Не ставай смешна! Ти дори не го познаваш.

— Не ми и трябва, Тана — тя заговори остро. — Познавам синдрома. Понякога дори няма значение кой е мъжът! Стой настрани от него, докато не се разведе и не тури в джоба съответните документи.

— Това е най-тъпото нещо, което някога съм чувала. Нямаш доверие никому, така ли, мамо?

— Просто съм с маса години по-възрастна от теб, Тан. И независимо за колко умна се смяташ, познавам живота по-добре от теб. Дори и да си мисли, че ще се разведе, дори да е абсолютно сигурен в това, пак би могъл да не го стори. Би могъл да е толкова привързан към децата, че просто да не може да се разведе. След шест месеца би могъл да се върне при жена си, а ти ще си останеш там, влюбена в него, без всякакъв изход, ще си внушиш да чакащ две години… пет години… десет… и в следващия миг изведнъж ще разбереш, че вече си на четиридесет и пет и ако имаш късмет — очите й се навлажниха, — той ще получи първия си инфаркт и тогава вече ще се нуждае от теб… но жена му може би ще е още жива и ти просто няма да имаш никакъв шанс. Има неща, с които не можеш да се пребориш. В повечето случай това е едно от тях. Това е връзка, която никой друг, освен него, не може да разруши. Ако той я скъса, или вече я е скъсал, толкова по-добре за вас двамата, но преди да бъдеш жестоко наранена, скъпа, бих искала да стоиш настрани.

Гласът й бе тъй състрадателен и тъжен, че на Тана й дожаля за нея. Животът, откакто се бе омъжила за Артър, никак не бе весел, ала тя все пак го бе спечелила най-накрая, след дълги, трудни, отчайващо самотни години.

— Не искам да те сполети същото, скъпа! Заслужаваш по-добра съдба. Защо не се отдръпнеш за известно време, да видиш какво ще стане с него?

— Животът е прекалено кратък за това, мамо. Нямам време да си играя, с когото и да е. Имам твърде много работа. А и какво значение има? Тъй или иначе не искам да се омъжвам.

Джийн въздъхна и отново седна.

— Не разбирам защо. Какво имаш против брака, Тан?

— Нищо. Има смисъл, ако искаш деца, предполагам и ако си нямаш собствена кариера. Но аз имам, в живота ми има твърде много други неща, за да бъда зависима от някого, а съм вече и твърде стара да раждам деца. На тридесет години съм и си имам свои цели. Не бих могла да обърна живота си с главата надолу заради някого — сети се за дома на Хари и Авърил, който изглеждаше така, сякаш всеки ден го връхлиташе наказателен взвод. — Просто не е за мен.

Джийн се запита дали самата тя не бе сторила нещо, за да има Тана подобни възгледи, но то си бе комбинация от сума неща, от това, че тя знаеше как Артър мамеше Мери, колко дълбоко наранена бе майка й, при това толкова дълго време, а като не искаше това да й се случи, тя бе избрала кариерата си, независимостта си, собствения си начин на живот. Беше сигурна, че не иска съпруг и деца. Бе сигурна от години.

— Толкова много губиш — Джийн бе тъжна. Какво не бе успяла да даде на това дете, та да се чувства сега така?

— Просто не го забелязвам, мамо — тя видя в погледа на майка си нещо, което не разбра.

— Ти си единственото същество, което има значение за мен, Тан.

Беше й трудно да повярва на това, ала майка й с години бе жертвала всичко за нея, дори се примиряваше с благотворителните подаръчета на Артър, само и само да има нещо повече за детето й.

Сърцето на Тана се късаше като си спомни това, напомняше й колко благодарна трябваше да бъде. Спомняйки си миналото, тя прегърна силно майка си.

— Обичам те, мамо! Благодарна съм ти за всичко, което си направила за мен.

— Не искам благодарност. Искам да те видя щастлива, скъпа. И ако този мъж е добър за теб, тогава чудесно, но ако те лъже или лъже себе си, той ще те съкруши. А аз не бих искала да те сполети това… никога…

— Не е същото, което се е случило с теб — Тана бе сигурна в това, но Джийн не бе.

— Откъде знаеш? Как можеш да си толкова сигурна!

— Просто знам. Познавам го вече добре.

— След само два месеца? Не бъди глупава! Не знаеш нищо, също като мен преди двадесет и четири години, Артър тогава не ме лъжеше, той лъжеше себе си. Това ли искаш, седемнадесет години на самотни нощи, Тан? Не постъпвай така със себе си.

— Няма. Имам работата си.

— Тя не може да замести другото — ала в нейния случай бе именно заместител за всичко останало. — Обещай ми да помислиш върху това, което ти казах.

— Обещавам.

Тя й се усмихна и двете жени отново се прегърнаха за лека нощ.

Тана бе трогната от загрижеността на майка си, но знаеше със сигурност, че по отношение на Дрю тя грешеше. Заспа с усмивка на уста, мислейки си за него и за малките му момичета. Чудеше се какво ли правеше с тях. Имаше името на хотела му във Вашингтон, но не искаше да им се натрапва и не позвъни.

Обядът в чест на Деня на благодарността у дома на Дърнингови на другия ден бе очаквано скучен за всички, но Джийн бе благодарна, че Тана бе с тях.

Артър бе някак си разсеян, на два пъти заспива на стола си, прислужницата го побутваше леко, а накрая Джийн му помогна да се качи и да си легне. Ан пристигна с трите си изчадия, бяха станали още по-лоши, отколкото преди няколко години. Говореше, че възнамерявала да се ожени за гръцки магнат корабособственик и Тана се опита да не я слуша, но бе невъзможно. Били отишъл до Флорида с приятели.

Към пет часа Тана вече поглеждаше часовника си постоянно. Беше обещала на Дрю да бъде в Карлайл до девет, а и не бяха се чували цял ден. Кой знае защо тя умираше да го види отново, да погледне очите му, да докосне лицето му, да почувства ръцете му, да разсъблече дрехите му, докато сваля и своите собствени. С едва прикрита усмивка тя се качи да опакова багажа си и в този момент майка й влезе в стаята. Очите им се срещнаха върху голямото огледало над раклата.

Джийн заговори първа.

— Отиваш да се срещнеш с него, нали?

Можеше да я излъже, но бе вече тридесетгодишна, какъв смисъл имаше?

— Да — обърна се с лице към майка си, — отивам.

— Плашиш ме.

— Прекалено много се тревожиш за всичко. Това не е повторение на твоя живот, мамо, това е моят живот. Има разлика.

— Боя се, че невинаги и не толкова голяма, колкото си мислим.

— Този път грешиш.

Ала тя изглеждаше смазана от мъка, когато най-накрая Тана извика такси и пое към Ню Йорк.

Пристигна в осем. От главата й не излизаха думите на майка й и когато пристигна в хотела, вече й бе ядосана. С какво право й говореше така? Човек сякаш трябваше непрекъснато да носи ризница, с която да доказва колко много е обичан, е, добре, но тя не искаше да бъде обичана чак толкова много. Вече нямаше нужда от това. Искаше да я оставят на мира да живее своя собствен живот.

Карлайл бе красив, изящен хотел с дебели килимени пътеки по мраморния под на фоайето, с персийски килими, старинни часовници, джентълмените зад рецепцията бяха облечен с рединготи. Това бе съвсем различен свят и Тана се усмихна на себе си. Това не бе животът на майка й, а нейният собствен. Сега вече беше сигурна в това.

Тя съобщи името на Дрю и се качи в стаята му. Още не бе пристигнал, но очевидно го познаваха добре. Стаята бе разкошна, както бе загатнало за това и фоайето, с чудесна гледка към Сентръл парк, линията на хоризонта блещукаше като обсипана с бисери. В стаята имаше още старинни предмети, беше мебелирана в тъмнорозова коприна, с тежки сатенени завеси, голяма бутилка шампанско очакваше в кофичка с лед, подарък от управата на хотела. Приятно прекарване! бяха последните думи на пиколото. Докато се отпускаше на хубавия диван, Тана се запита дали да вземе вана или да почака. Не искаше да бъде разсъблечена и да ги шокира като дойдат. Ала след час те още не бяха пристигнали, а телефонът иззвъня чак в десет.

— Тана?

— Не, София Лорен.

Той се засмя.

— Разочарован съм. Тана Робъртс ми харесва повече.

— Сега вече знам, че си луд.

— Така е. По теб.

— Къде си?

— Последва съвсем кратка пауза.

— Във Вашингтон. Джули е ужасно настинала, а подозираме, че Елизабет може да легне от грип. Помислих си да изчакам тук, може би изобщо няма да ги взема. Ще дойда утре, Тан. Съгласна ли си?

— Разбира се — за разбиране разбираше, но забеляза и това, което се бе промъкнало в думите му. Подозираме… Не бе обаче кой знае колко ядосана. — Стаята е приказна.

— И персоналът е чудесен, нали? Добре ли се държаха с теб?

— Разбира се — тя огледа стаята. — Но без теб не е весело, мистър Ландс. Запомни го.

— Ще пристигна утре. Заклевам се.

— По кое време?

Той се замисли за минута.

— Ще закуся с момичетата… ще видя как се чувстват… това прави около десет часа. Бих могъл да хвана обедния полет… при това положение ще бъда в хотела не по-късно от два.

Значи половин ден щеше да бъде изгубен, помисли си тя и искаше да каже нещо по този повод, но реши, че ще е по-умно, ако замълчи.

— Добре.

Ала не бе доволна и когато затвори телефона, в съзнанието й отново изплуваха думите на майка й. Взе топла вана, погледа телевизия, поръча си чаша горещ шоколад и се почуди какво ли правеше той във Вашингтон, а сетне се почувства гузна за онова, което не му бе казала.

Не бе негова вината, че децата се бяха разболели. Досадно бе за всички, но никой не бе виновен. Вдигна телефона и поиска да я свържат с хотела, в който бе отседнал във Вашингтон, ала него го нямаше. Остави съобщение, че му бе звънила, изгледа късното шоу и заспа при включен телевизор.

На следващия ден се събуди в девет и излезе навън, за да открие, че денят бе направо великолепен. Разходи се по Пето авеню до Блумингдейл, където се помота малко и купи някои неща за себе си, хубав, син, кашмирен пуловер за него и подаръци за момичетата — кукла за Джули и красива блуза за Елизабет, сетне се върна в Карлайл да го посрещне, ала този път я чакаше съобщение.

И двете момичета били тежко болни.

Пристигам петък вечер, което така и не се осъществи. Джули вдигнала температура над четиридесет градуса и Тана прекара още една нощ сама в Карлайл.

В събота тя отиде до Метрополитен, а в пет часа в събота следобед той най-сетне пристигна, навреме, за да се любят, да поръча храна в стаята, да й се извинява цялата вечер и да вземе с нея самолета за Сан Франциско на следващия ден.

Страхотен уикенд изкараха в Ню Йорк.

— Напомни ми да го повторим някой път — рече тя саркастично, след като свършиха обяда си в самолета.

— Бясна ли си ми, Тан? — Той изглеждаше нещастен, откакто бе пристигнал в Ню Йорк, изпълнен с угризения към нея, разтревожен за момичетата, говореше прекалено много, прекалено бързо, не бе на себе си вече няколко дни.

— Не, по-скоро разочарована. Между другото как е бившата ти жена?

— Добре — не му се искаше да говори за нея и се изненада, че Тана го попита. Темата не му се струваше подходяща за обсъждане между двамата, но тя бе преследвана непрестанно от думите на майка си. — Какво те накара да попиташ?

— Просто бях любопитна — тя си взе лъжичка от десерта на подноса и го погледна, странно хладна. — Още ли си влюбен в нея?

— Разбира се, че не. Това е смешно. Не съм влюбен в нея от години — веднага се бе подразнил и Тана бе доволна. Майка й отново грешеше. Както винаги. — Може и да не знаеш, Тан — поколеба се той, пребледнял, — но съм влюбен в теб.

Той я изгледа продължително, а тя изпитателно разгледа лицето му. Най-сетне се усмихна, но не каза нищо. Целуна го по устните, остави вилицата и затвори очи да подремне. Нямаше какво да му каже, а той се чувстваше странно неспокоен.

И за двамата този уикенд се бе оказал тежък.