Даниел Стийл
Пълен кръг (4)

Четвърта глава

След случилото се лятото свърши бързо за Тана. Тя прекара две седмици в Ню Йорк, възстановяваше се, а майка й ходеше всеки ден на работа. Джийн се тревожеше за нея, но по някакъв странен, неловък начин. Уж й нямаше нищо, а седеше и гледаше в нищото, слушаше нищото, не излизаше с приятели. Не отговаряше на телефона, когато звънеше Джийн или който и да е друг.

Джийн спомена за това на Артър в края на първата седмица. Почти бе възстановила къщата в Гринуич в предишното й състояние, а Били и приятелите му бяха отпътували за Малибу. Едва не бяха разрушили игралната сграда до басейна, но най-големите поражения бяха останали върху част от килима в спалнята на Артър, която изглеждаше като изрязана с нож. И Артър имаше сума неща да каже на сина си по този повод.

— Що за диваци сте всички вие! Вместо в Принстън би трябвало да те пратя в Уест Поинт^[1] за бога, да те научат поне малко как да се държиш. Господи, по мое време никой не би си позволил да се държи така. Видя ли килима? Целият са го разкъсали, негодниците.

Били изглеждаше смирен и огорчен.

— Съжалявам, тате. Нещата малко излязоха изпод контрол.

— Малко ли? И е истинско чудо, че ти и момичето на Робъртс не загинахте.

Но в крайна сметка той бе добре. Окото му все още го безпокоеше, когато заминаваше, но конците от шева на веждата му бяха извадени. А и излизаше всяка вечер, докато най-сетне не отпътуваха за Малибу.

— Проклети, диви хлапета — оплака се Артър на Джийн. — Как е Тана?

Тя му бе споменала няколко пъти колко странно бе поведението на момичето, опасяваше се дали не бе получила по-силен удар в главата, отколкото първоначално предполагаха.

— Знаеш, че тя почти бе изпаднала в делириум онази нощ…

Всъщност, така си беше — все още си спомняше невероятната история за Били, която Тана се бе опитала да й разкаже. Момичето наистина не бе с всичкия си… а и Артър също изглеждаше разтревожен.

— Заведи я отново да я прегледат.

Но когато Джийн опита да настои за нов преглед, Тана отказа. Джийн се запита дали тя бе достатъчно добре, за да се заеме с лятната си служба в Нова Англия, но вечерта преди деня, в който трябваше да замине, тя просто си опакова багажа и на следващата сутрин се появи на закуска с бледо и изморено лице, но за пръв път от две седмици, когато Джийн и подаде чаша портокалов сок, тя се усмихна и Джийн едва не се разплака. От катастрофата насам къщата бе заприличала на гробище. Нямаше шум, музика, смях, кикотене по телефона, никакви гласове, навсякъде — само пълна тишина. И мъртвите очи на Тана.

— Липсваше ми, Тан…

При произнасянето на познатото име очите на Тана се напълниха със сълзи. Тя кимна, не бе в състояние да каже нищо. Не бе й останало нищо за казване. На никого. Чувстваше се така, сякаш животът й бе свършил. Не искаше вече никога да я докосне мъж, знаеше, че и така щеше да бъде. Никой нямаше да й стори онова, което бе направил Били Дърнинг, а трагедията бе в това, че Джийн не можеше да намери сили да го чуе или да си го помисли. Според нея това бе немислимо, значи не съществуваше, не се бе случило.

Най-лошото обаче бе, че се бе случило.

— Смяташ ли, че наистина си в състояние да работиш в къмпинга?

И Тана си задаваше този въпрос; знаеше, че бе важно да направи сама избора си. Би могла да прекара остатъка от живота си затворена в себе си, като инвалид, като жертва, да се сбръчка, да се свърши и да си отиде, или да се опита отново да се върне в живота.

И тя бе решила тъкмо второто.

— Ще се справя.

— Сигурна ли си?

Изглеждаше толкова тиха и покорна, като че ли пораснала изведнъж. Сякаш ударът по главата й по време на катастрофата бе отмъкнал и младостта й. Може би това бе сторил страхът.

Джийн никога не я бе виждала да се променя така рязко за толкова кратко време.

Артър от своя страна твърдеше, че Били бил добре — изпитвал угризение на съвестта, но въпреки това си бе останал същият и бе продължил лятната си ваканция, тъкмо обратното на случая с Тана.

— Слушай, скъпа ако не ти се хареса, просто си ела у дома. Ще трябва да влезеш наесен в колежа достатъчно силна.

— Ще се справя.

Това бе почти всичко, което изрече, преди да замине, стиснала в ръка единствената си чанта. Взе влака до Върмонт, както бе правила това и още два пъти преди. Това бе една лятна работа, която й допадаше, ала тази година нещата бяха по-различни и другите забелязаха това. Беше по-тиха, по-вглъбена, вече никога не се засмя както преди. Говореше единствено когато се наложеше — с къмпингуващите. Този факт натъжаваше останалите, които я познаваха отпреди.

— Сигурно нещо у дома й не е наред…

— Да не би да не й е добре?

— Господи, та това е едно съвсем различно момиче…

Всички го забелязаха, но никой не знаеше причината. А в края на лятото тя се качи на автобуса и пое към дома. Тази година не се сприятели с никого, освен с неколцина дечурлига, но дори и сред тях не бе така популярна, както преди. Беше много по-хубава от друга година, но всички деца стигнаха до заключението Тана Робъртс е странна.

Тя самата знаеше, че бе така.

 

 

Прекара два дни у дома с Джийн, избягваше старите си приятели, приготви чантите си за колежа и се качи на влака с чувство на облекчение. Искаше й се да замине надалеч, далеч от къщи… от Артър… от Джийн… от Били… от всички тях… дори и от приятелите си от училище.

Не беше вече онова безгрижно момиче, което бе завършило училище преди три месеца. Беше съвсем различна личност, човек, обсебен и наранен, душата й носеше белезите на случилото се. Седеше във влака, който се носеше на юг, и полека-лека започна отново да усеща човешкото в себе си. Трябваше да замине далеч, далеч от тях, от техните измами, от техните лъжи, от нещата, които не можеха да видят или в които не искаха да повярват, от игрите, които играеха… Сякаш от момента, в който Били Дърнинг насила проникна в нея, никой не можеше да я види. Тя не съществуваше, защото те не искаха да признаят греха на Били… Но това се отнасяше само за Джийн, помисли си тя. А и кой друг имаше значение? Щом родната й майка не й вярваше… не искаше да мисли повече за това. Изобщо не искаше да мисли, за каквото и да е, свързано със случилото се. Отиваше колкото е възможно по-далеч и може би никога нямаше да се върне у дома, макар да знаеше, че това също бе лъжа.

— Ще си дойдеш за Деня на благодарността, нали, Тан?

Навярно майка й сега се страхуваше от нея, вероятно бе забелязала в очите на дъщеря си нещо, което не можеше да понесе, като някаква отворена, кървяща и болезнена рана, за която не можеше да й помогне. Тана не искаше да се връща у дома за Деня на благодарността, не искаше изобщо да се връща у дома. Беше избягала от малките им, дребни лъжи… от лицемерието… от Били и приятелите му диваци… от Артър и всичките години, през които бе използвал майка й… от жена му, която бе мамил… от лъжите, които бе поднасял на Джийн и на самата нея… Тана не можеше повече да понесе това, а в същото време не можеше да избяга и достатъчно надалеч от тях. Може би никога нямаше да се върне… никога.

… Тя обичаше потракването на влака и изпита съжаление, когато той спря в Йолан. Колежът Грийн Хил бе на две мили оттук, бяха изпратили да я посрещне раздрънкано комби, шофирано от стар негър с побеляла коса. Той я поздрави с топла усмивка, но тя го изгледа с подозрение, докато й помагаше да натовари чантите си.

— Дълго ли пътувахте, мис?

— Тринадесет часа.

През краткотрайното пътуване до колежа почти не говори с него. Ако беше понечил да спре колата, сигурно щеше да изскочи и да се разкрещи. Но той усети настроението й и не се опита да завърже приятелство. Подсвиркваше си през по-голямата част от пътуването; като се умори да свири, запя — онези песни на Дълбокия Юг, които Тана не бе чувала дотогава и преодолявайки себе си, когато пристигнаха, тя му се усмихна.

— Благодаря за возенето.

— Винаги на вашите услуги, мис. Просто отидете в канцеларията, попитайте за Сам и аз ще ви откарам, където пожелаете — той се засмя с горещия смях на чернокожите, сетне й се усмихна. — Макар че наоколо няма много интересни места, където да отиде човек.

Още със слизането си от влака тя забеляза колко красиво бе всичко наоколо. Високите, величествени дървета, ярките цветя навсякъде, тучните ливади, неподвижният, тежък и топъл въздух. На човек му се приискваше просто да поеме кротко нанякъде. Когато съзря за пръв път колежа, тя се изправи и се усмихна. Беше точно такъв, какъвто си го бе представяла. Бе поискала да дойде и да го види предишната зима, но нямаше време. Вместо това беседва с пътуващия представител на колежа за Севера и се задоволи с онова, което видя в рекламните брошури. Знаеше, че от академична гледна точка това бе един от най-добрите колежи в страната, но всъщност тя търсеше и нещо повече — репутацията му, легендите, които се разпространяваха за това колко добро било това училище. Знаеше, че е старомодно, но по начин, който и се нравеше. И сега, като гледаше хубавите, бели, идеално поддържани сгради, с високи колони и красиви френски прозорци с изглед към малкото езеро, тя изпита чувството, че едва ли не си е дошла у дома.

Регистрира се в приемната, попълни някакви формуляри, вписа името си в един дълъг списък, разбра в коя сграда щеше да живее и след малко, отново с помощта на Сам, стовари багажа си върху старовремска селска количка. Да бъдеш тук бе все едно да пътешестваш назад във времето и за пръв път от месеци насам тя изпита вътрешен покой. Не се налагаше да се среща с майка си, да обяснява какво чувства или не чувства, нито пък да чува омразното име Дърнинг или да вижда тайната болка по лицето на майка й, причинена й от Артър… или да чува отново за Били…

Задушаваше се да живее в един град с тях и през първите месец-два след изнасилването всичко, което искаше да направи, бе да избяга. Трябваше да събере цялата си смелост, за да отиде все пак през лятото в къмпинга, но всеки ден бе за нея своеобразна битка. Искаше й се да се отдръпне всеки път, когато някой я доближеше, особено ако бе мъж, но се боеше и от момчетата.

Тук поне от това нямаше да се страхува. Колежът бе изцяло девически, не бе задължително да ходи на танци или излети, както и на футболни мачове наблизо. Перспективите за участие в живота на обществото отначало я бяха привлекли, но сега изобщо не я интересуваха. Не я интересуваше нищо… поне през последните три месеца… но виж ти… виж ти… дори и въздухът тук ухаеше чудесно и тя полека се усмихна на Сам, който буташе количката с багажа до нея, а той й се ухили.

— Бая е далеч от Ню Йорк — очите му сякаш танцуваха, а бялата му коса изглеждаше мека.

— Така е. А тук наистина е красиво.

Тя хвърли един поглед към езерото, сетне — пак назад, към разпръснатите сгради и после — към по-малките здания пред себе си. Изглеждаше почти като дворцов ансамбъл, какъвто е и бил преди време, всичко бе така подредено и безукорно поддържано. Изпита съжаление, че майка й не можеше да го види, но навярно и това щеше да стане.

— Знаете ли, било е плантация…

Сам изричаше тези думи на стотици момичета всяка година. Обичаше да им разказва историята на имението. Дядо му бил роб в него, не пропускаше да се похвали той, докато момичетата го гледаха с широко отворени очи. Бяха толкова млади и хубави, досущ като дъщеря му, само че тя вече бе зряла жена и си имаше свои деца. А тези момичета също щяха да се омъжат я да имат деца. Знаеше, че всяка година, през пролетта, момичетата се връщаха от най-различни краища, за да се омъжат в красивата църква, разположена в имението, а поне дузина се омъжваха веднага след тържествата по случай завършването им.

Той погледна Тана, която подтичваше до него, и се запита колко ли дълго щеше да изтрае. Беше едно от най-красивите момичета, които бе виждал, с дълги, добре оформени крака, с това лице, със снопа златиста коса, с тези огромни зелени очи… Ако я познаваше малко по-отдавна, щеше да я закачи, че прилича на кинозвезда, но това момиче бе по-сдържано от останалите. Веднага бе забелязал, че бе необичайно свенлива.

— Идвала ли сте тук преди?

Тя поклати глава и вдигна поглед към сградата, пред която той току-що бе спрял количката.

— Това е една от най-хубавите ни къщи. Джасмин хаус. Днес вече настаних пет момичета в нея. Общо ще бъдете около двадесет и пет, плюс управителката, която ще ви държи под око — усмихна се широко той — макар че, сигурен съм, никоя от вас няма да се нуждае от това.

Отново се засмя с дълбокия си гърлен смях — звучеше почти като музика — и Тана се усмихна, докато му помагаше да разтовари чантите и. Последва го в къщата и се озова в приятно обзаведена всекидневна.

Мебелировката бе почти изцяло старинна в английски и ранноамерикански стил, тъканите бяха ярки и на цветя, в големи, красиви вази върху няколко маси и едно писалище бяха поставени големи букети цветя. Атмосферата бе почти домашна; Тана пристъпи и се огледа. Едно от първите неща, които й направиха впечатление, бе, че обстановката бе някак си предназначена за дами. Всичко изглеждаше чисто и на място, просто изискваше човек да носи шапка и бели ръкавици и Тана, без да ще погледна карираната си пола, мокасините и три четвърти чорапите си, а сетне се усмихна на жената, облечена в чист, сив костюм, която се приближи към нея. Беше с бяла коса и сини очи. Скоро Тана научи, че това бе управителката на дома. Управляваше Джасмин хаус повече от двадесет години, говореше с нежен и провлачен, южняшки тембър, а когато сакото й се разтвори, Тана видя на врата й прост наниз от перли. Изглеждаше като нечия леля, край очите й се виждаха дълбоките бръчици, които само един усмихнат човек придобива.

— Добре дошла в Джасмин хаус, скъпа. В имението има още единадесет такива къщи, но ние се ласкаем, че Джасмин хаус е най-добрата.

Тя се усмихна широко на Тана и й предложи чаша чай, докато Сам качваше чантите й по стълбите нагоре. Тана взе чашата на цветчета със сребърна лъжичка, отклони чинията със симпатично изглеждащи курабийки и седна, загледана към езерото, замислена върху това колко странен бе животът. Чувстваше се така, сякаш бе попаднала в някаква различна вселена. Нещата бяха толкова по-различни, отколкото в Ню Йорк… ето я, далеч от всички познати, пие си чая, похапва курабийки и си говори с тази жена със сини очи и перли… а само преди три месеца лежеше на пода на спалнята на Артър Дърнинг, пребита и изнасилена от сина му…

— … Не мислиш ли, скъпа?

Тана погледна управителката с невиждащи очи, не бе сигурна за какво точно ставаше дума и скромно кимна с глава, почувствала внезапна умора. Впечатленията бяха прекалено много, за да ги възприеме изведнъж.

— Да… да… точно така.

Не бе сигурна с какво точно се съгласява, просто почувства, че й се иска да отиде в стаята си. Най-сетне изпиха чая си, оставиха чашите, на Тана й се прищя да прихне, като си помисли колко чаши чай трябваше да изпие горката жена в този ден, а сякаш усетила нетърпението на Тана да се настани, тя я поведе към стаята й. Изкачиха се по красиво извито стълбище до дълъг вестибюл, чиито стени бяха изпъстрени с графики на цветя и с фотографии на бивши възпитанички на колежа.

Стаята й бе в края на вестибюла. Стените бяха боядисани в бледорозово, завесите и покривките на леглата — от кретон. Имаше две тесни легла, две много стари ракли, два стола и миниатюрна мивка в ъгъла. Беше забавна, старовремска стая, а таванът се скосяваше право над леглата. Управителката я наблюдаваше и изглежда бе доволна, когато Тана се обърна към нея усмихната.

— Много е красива.

— Всяка стая в Джасмин хаус е красива.

Малко след това тя напусна стаята, а Тана седна, вторачена в багажа си, без да знае с какво да се захване, след това легна на леглото, загледана в дърветата навън. Почуди се дали да изчака да пристигне съквартирантката й, преди да заеме една от раклите и половината от закачалките, във всеки случай още не й се искаше да разопакова. Тъкмо мислеше да се разходи край езерото, когато на вратата се почука и неочаквано се появи стария Сам. Тя бързо се изправи седнала на крайчеца на леглото, а той влезе, понесъл две чанти със странно изражение на лицето си. Хвърли един поглед към Тана и май сви рамене.

— Мисля, че ни се случва за пръв път.

Какво точно! Тана изглеждаше объркана, но той само сви отново рамене и изчезна, а Тана погледна към чантите. В тях нямаше нищо необичайно, бяха две големи чанти, едната морскосиня, другата — зелена, с етикети от железниците, кутия за грим, кръгла кутия за шапки, досущ като багажа на самата Тана. Тя закрачи бавно из стаята, чудейки се кога ще се появи собственичката им. Предполагаше, че й предстои безкрайно чакане, като се имаше предвид ритуалът с пиенето на чай, но бе изненадана колко бързо се появи момичето.

Първо почука управителката, отвори вратата и погледна многозначително Тана, сетне се отдръпна настрани и Шарън Блейк сякаш изплува в стаята. Беше едно от най-поразителните момичета, които Тана изобщо бе виждала, с гарвановочерна коса, опъната силно назад, с блестящи ониксови очи, със зъби, по-бели от слонова кост, със светлокафяво лице, с така фино скулптирани черти, че изглеждаше нереално. Красотата й бе неповторими, движенията й — толкова грациозни, елегантността и тъй подчертана, че Тана направо изгуби ума и дума. Беше облечена в яркочервено палто, носеше малка шапка — хвърли бързо и двете върху едни от двата стола, за да разкрие тесния цилиндър на сива, вълнена рокля, с цвета на отлично изработените й сиви обувки. Изглеждаше повече като илюстрация в модно списание, отколкото като колежанка и Тана вътрешно изстена при мисълта за дрехите, с които бе дошла. Всичките бяха шотландски поли и панталони, стари вълнени поли, които дори не й харесваха, сума обикновени блузи, пуловери и две рокли, които майка й й бе купила от Сакс малко преди да замине.

— Тана — тембърът на управителката издаваше колко на сериозно вземаше тя представянето им, — това е Шарън Блейк. Тя също е от Севера. Макар и не толкова отдалеч. Тя е от Вашингтон, окръг Колумбия.

— Здравей.

Тана я погледна свенливо, докато Шарън й отправи своята ослепителна усмивка и протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Ще ви оставя насаме, момичета. — Управителката погледна Шарън едва ли не с болка, а Тана — с безмерно съчувствие. Сърцето я болеше като вземаше това решение, но все някой трябваше да бъде в една стая с това момиче, а и в крайна сметка Тана бе постъпила тук, само защото бе спечелила стипендия. Така бе справедливо. Трябваше да е благодарна и на най-малкото, което получаваше.

Затвори тихо вратата и пое надолу по стълбите с решителна крачка. Това се случваше за пръв път в Джасмин хаус, а и изобщо в колежа Грийн Хил, затова този следобед на Джулия Джоунс й се прииска нещо по-силно от чай. Имаше нужда от това. В крайна сметка напрежението бе ужасно.

Горе обаче Шарън просто се засмя и се отпусна на един от двата неудобни стола в стаята, загледана в русата коса на Тана. Бяха интересна двойка — пълен контраст. Едната толкова руса, другата — толкова чернокоса. Гледаха се една друга с любопитство и Тана се усмихна, питайки се какво ли щеше да се случи. За нея щеше да е по-лесно да постъпи в някой колеж на Север, отколкото да идва тук. Ала все още не познаваше Шарън Блейк. Момичето бе красиво, не ще и дума, а бе и облечено в скъпи дрехи. Тана отново отбеляза това, докато Шарън изуваше обувките си.

— Е — изтънченото тъмно лице отново бе огряно от усмивка, — какво мислиш за Джасмин хаус!

— Хубава е, нали? — Тана все още се свенеше, но нещо в това красиво момиче я привличаше. На изключителното й лице бе изписана някаква суровост и смелост.

— Знаеш ли, дадоха ни най-лошата стая.

Тана бе поразена.

— Откъде знаеш?

— Гледах докато прекосявахме вестибюла — тя въздъхна и внимателно свали шапката си. — Очаквах го — рече тя и огледа с одобрение Тана. — А ти какъв грях си извършила, за да те накажат да споделяш стаята с мен? — Усмихна се благо на Тана.

Тя знаеше защо бе в тази стая, беше единствената негърка, която бе приета в Грийн Хил и, разбира се, бе необикновена. Баща й бе автор на високо ценена проза, носител на националната литературна награда и премията Пулицър, майка й бе адвокатка, понастоящем на работа в правителството, и затова бе по-различна от другите чернокожи момичета. Поне се очакваше да бъде такава… макар че човек не можеше да бъде сигурен, разбира се… Затова Мириам Блейк бе предложила на дъщеря си и друг избор, преди да я изпрати в Грийн Хил. Можеше да постъпи някъде на север, в Колумбийския университет в Ню Йорк например, оценките й бяха достатъчно високи, или в Джорджтаунския, по-близо до дома… там имаше театрален факултет, ако наистина намеренията й да направи кариера като актриса бяха сериозни… Но можеше да направи и нещо много важно, както го каза майка й… нещо, което един ден да бъде много важно и за други момичета, Шарън.

Шарън я бе изгледала с изненада, без да може да разбере какво има предвид.

— Можеш да постъпиш в Грийн Хил.

— На юг? — Шарън бе поразена. — Никога няма да ме допуснат.

Мириам я изгледа свирепо.

— Ти още не можеш да разбереш, нали, скъпа? Баща ти се казва Фрийман Блейк. Автор е на книги, които се четат в целия свят. Нима смяташ, че биха посмели да не те приемат, в наши дни!

Шарън нервно се усмихна.

— По дяволите, да, мамо, ще ме залеят с катран и ще ме овалят в кокоши пера, преди още да съм разопаковала багажа си.

Дори мисълта за това я ужасяваше. Помнеше какво се бе случило в Литъл Рок преди три години. Беше чела новините по вестниците. Тогава се бе наложило да извикат танкове и Националната гвардия, за да задържат чернокожите деца в училищата за бели, а сега не ставаше дума просто за някакво малко, старо училище. Ставаше дума за Грийн Хил. Най-знаменитият девически колеж в Юга, където изпращаха своите дъщери конгресмени и сенатори, губернаторите на Тексас, Южна Каролина и Джорджия, за да се обучават две години, преди да се омешат в университетите пак с момчета от тяхната среда.

— Мамо, това е лудост!

— Ако всяко чернокожо момиче в тази страна мисли така, Шарън Блейк, след сто години ние пак ще продължаваме да спим в хотели за чернокожи, да сядаме назад в автобусите и да пием вода от чешми, които вонят на пикочта на белите момчета.

Очите на майка й пламтяха и Шарън трепна. Мириам Блейк винаги бе мислила по този начин. Беше постъпила със стипендия в Радклиф, в правния факултет на университета, и оттогава винаги се бе борила за онова, което тя наричаше правата на обикновения човек. А сега се бореше и за чернокожите. Съпругът й винаги й се бе възхищавал. Тя имаше повече кураж от всички хора, които той познаваше, и никой вече не можеше да я спре.

Ала всичко това понякога плашеше Шарън. Плашеше я доста. Както бе и в случая, когато подаде документи за Грийн Хил.

— Ами ако ме приемат? — Това я плашеше най-много от всичко и тя го сподели с баща си. — Аз не съм като нея, тате… не искам да доказвам нищо… искам само да ме приемат… искам да имам приятели, да прекарам добре… това, което тя иска от мен, е прекалено трудно…

Очите й се изпълниха със сълзи. Той я разбираше, но не можеше да промени нито една от двете — нито Мириам и онова, което тя очакваше от тях, нито нежното, красиво момиче, което не бе толкова силно и повече приличаше на него. Смяташе един ден да стане актриса и да играе на сцените на Бродуей. Искаше да постъпи в театрален факултет.

— Можеш да постъпиш в него за последните две години, Шар — каза майка й — след като изпълниш дълга си.

— Защо изобщо трябва да изпълнявам някакъв си дълг? — изкрещя тя. — Защо да дължа някому две години от живота си?

— Защото живееш тук, в дома на баща си, в това удобно предградие на Вашингтон, защото спиш в хубаво, топло легло и, благодарение на нас, не си страдала никога през живота си.

— Тогава ме набийте. Третирайте ме като робиня, но ме оставете да върша това, което искам.

— Добре — очите на майка и пламтяха. — Прави онова, което искаш. Но никога няма да крачиш горда, момиче, никога, ако мислиш единствено за себе си. Да не смяташ, че така постъпиха хората в Литъл Рок? Те извървяха целия път, с насочени към главите им дула, с куклуксклановците, които ги сърбяха ръцете да им прережат гърлата, и това всеки ден. И знаеш ли за кого го направиха, момиче? Направиха го за теб. А ти за кого ще го направиш, Шарън Блейк?

— За себе си! — Изкрещя тя, изтича по стълбите към стаята си и затръшна вратата.

Ала думите на майка й я преследваха непрекъснато. Винаги ставаше така с нейните думи. Не беше лесно човек да живее с нея, да я познава, да я обича. Не беше никак лесно да се общува с нея. Но в дългосрочен план тя постигаше своето. В полза на всички.

Фрийман Блейк се бе опитал да говори с жена си онази вечер. Той знаеше какво изпитва Шарън, колко много иска да постъпи в училище на Запад.

— Защо не я оставиш този път да постъпи така, както желае?

— Защото и тя носи отговорност. Както и аз, както и ти.

— Никога ли не помисляш и за нещо друго? Тя е млада. Дай й възможност. Може би не иска да изгори в името на една кауза. Може би ти вършиш достатъчно и за всички ни.

Но и двамата знаеха, че това не бе напълно вярно. Братът на Шарън — Дик — бе само на петнадесет години, но бе целият Мириам, споделяше повечето от идеите й, само гдето бе по-яростен, по-радикален. Никой никога не бе в състояние да го пречупи и Фрийман се гордееше с този факт, но той разбираше също, че Шарън бе по-различно дете.

— Просто я остави на мира.

Така и бяха сторили, но в крайна сметка бе надделяло чувството за вина, както каза тя на Тана по-късно вечерта.

— И ето ме тук.

Бяха вечеряли в главната трапезария и сетне се прибраха в стаята си. Шарън бе с розова нощница, отдавнашен подарък от най-добрата й приятелка, а Тана във фланелена пижама, с вързана на дълга, копринена, конска опашка коса — наблюдаваше новата си приятелка.

— Предполагам, че ще постъпя в театралния факултет, след като завърша тук. — Тя въздъхна и огледа розовия лак, който току-що бе положила върху пръстите на краката си, а сетне отново погледна Тана. — Тя очаква толкова много от мен, по дяволите!

Тана се усмихна:

— И моята също. Посветила е целия си проклет живот на моето бъдеще и всичко, което желае, е да дойда тук за година-две, а сетне да се омъжа за някой приятен младеж. — Тя направи физиономия, която трябваше да подскаже, че не намираше подобна идея за кой знае колко привлекателна и Шарън се засмя.

— Повечето майки тайно се надяват на същото, дори и моята, стига да обещая, че няма да престана да бъда кръстоноска, дори и след като се омъжа. А какво мисли баща ти? Слава богу, моят ме отървава винаги, когато може. Той смята, че всичко това е една безсмислица.

— Баща ми е починал, преди да се родя. Ето защо мама е толкова ревностна за всичко. Винаги е изплашена до смърт, че всичко може да се обърка, затова се хваща за всяка сламка сигурност, която имаме, и очаква от мен да правя същото. — Погледна странно към Шарън и продължи: — Знаеш ли, майка ти е по-близо до моята кръвна група.

Момичетата се засмяха, минаха още цели два часа преди да угасят осветлението, а в края на първата им седмица в Грийн Хил двете станаха много близки приятелки.

Програмите им бяха почти еднакви, срещаха се за обяд, ходеха заедно в библиотеката, правеха дълги разходки край езерото, говореха си за живота, за момчета, за родителите и приятелите си. Тана разказа на Шарън за връзката на майка й с Артър Дърнинг, още когато той бе женен за Мери, и какво бе отношението й към него. Лицемерието, ограничените възгледи, стереотипния начин на живот в Гринуич с децата, приятелите и съдружниците, всичките от които пиеха прекалено много, в къща, която бе построена сякаш за показ, докато майка й се блъскаше за него денем и нощем, живееше винаги в очакване той да я потърси и не бе получила всъщност нищо за тези дванадесет години.

— Знаеш ли, Шар, всичкото това страшно ме измъчва. И знаеш ли кое е най-лошото? — Като погледна приятелката си, очите й тлееха като силни, зелени въглени. — Най-лошото е това, че тя го приема спокойно. За нея всичко е наред. Никога не би му се противопоставила, никога не би поискала нещо повече. Ще си седи така, докато е жива, благодарна за умствената работа, която върши за него, без изобщо да осъзнае, че той не прави нищо за нея, докато в същото време тя настоява, че дължи всичко на него. Какво всичко! Работи като вол през целия си живот, а той се отнася към нея като към неодушевен предмет…

Платена курва… — думите на Били все още кънтяха в ушите й, те прозвучаха в съзнанието й за хиляден път.

— Не знам… тя просто вижда нещата в различна светлина, но това наистина ме вбесява. Аз не бих могла да му лижа задника през целия си живот. Дължа на майка си много, но не дължа абсолютно нищо на Артър Дърнинг, нито пък тя му дължи, но тя просто не мисли така. Толкова дяволски и непрекъснато се бои… чудя се дали е била такава и преди баща ми да загине… — Майка й често й казваше, че много приличала на него, тогава лицето й светваше.

— Аз харесвам татко повече от мама…

Шарън винаги откровено споделяше онова, което чувстваше, особено с Тана. В края на първия месец си бяха казали безброй тайни. Единственото нещо, което Тана бе премълчала, обаче, бе изнасилването. Думите някак си не искаха да стигнат до устните й, казваше си, че всъщност това бе без особено значение. Няколко дни преди първите танци, насрочени за празника Хелоуин^[2] с момчетата от съседното училище, Шарън се тръшна на леглото и облещи очи.

— Ха сега де! Какво да правя? Да се маскирам като черна котка или да се наметна с бял чаршаф като член на ку-клукс-клан?

Момичетата внимаваха да не я допуснат близо до себе си. Бяха учтиви, никоя вече не я зяпаше, всички учители се отнасяха внимателно, но изглеждаше така, като че искаха да се престорят, че я нямаше, сякаш като я пренебрегваха, тя щеше да изчезне. Единствената й приятелка бе Тана, която ходеше навсякъде с нея, и в резултат и Шарън бе единствената приятелка на Тана. Всички други я отбягваха. Щом искаше да си играе с негърчета, да си играе сама. Шарън неколкократно бе избухвала по този повод.

— Защо, по дяволите, не си играеш със себеподобните!

Опитваше се думите й да прозвучат грубо, но Тана винаги усещаше лукавството й.

— Я върви по дяволите!

— Ти си една проклета глупачка.

— Добре. С теб ставаме две. Тъкмо затова и се разбираме добре.

— Да, да — ухилваше й се Шарън, — разбираме се, защото се обличаш противно и ако не ти бяха под ръка моят гардероб и съветите ми на специалистка, щеше да изглеждаш като пълна тъпачка.

— Аха — ухилваше се доволно Тана, — права си. Но можеш ли да ме научиш и да танцувам?

Момичетата падаха по леглата си и човек можеше да чуе смеха им във вестибюла почти през цялата вечер.

Шарън притежаваше енергия, кураж и пламенност, които отново възвърнаха Тана към живота, понякога те просто си седяха, разказваха си смешки и се кикотеха, докато очите им не се насълзяваха и накрая се разплакваха. Шарън притежаваше и чувство за стил, което бе непознато за Тана, както и най-красивите дрехи, които някога бе виждала. Бяха с приблизително еднакъв ръст и след известно време започнаха да пъхат нещата си, в което чекмедже им паднеше и да обличат онова, което им бе под ръка.

— Е… и като каква ще се предрешиш за Хелоуин, Тан?

Шарън лакираше ноктите си, този път в оранжево — изглеждаха ефектно в контраст с кафявата й кожа. Хвърли поглед на все още неизсъхналия лак, а сетне — към приятелката си, но Тана изглеждаше необщителна и извърна очи.

— Не знам… Ще видим…

— Какво означава това? — Тя бързо усети променения тембър на гласа на Тана, нещо, което досега не бе забелязвала, освен може би веднъж или два пъти, когато Шарън предполагаше, че я бе засегнала на болно място, макар да не знаеше какво точно бе то. — Ще отидеш, нали?

Тана стана, протегна се и погледна Шарън право в очите.

— Не. Няма да ходя.

— Защо, за бога! — Изглеждаше потресена.

Тана обичаше да се забавлява. Имаше страхотно чувство за хумор, бе красиво момиче, приятно бе да си в компанията й, беше остроумна.

— Не ти ли харесва Хелоуин?

— Добър си е празникът… за децата…

Шарън я виждаше за пръв път да реагира по този начин и се изненада.

— Не бъди глупава, Тан! Хайде, ще направим заедно костюма ти.

Тя започна да рови в общия им гардероб, да вади дрехи и да ги хвърля на леглото, но на Тана не й бе забавно и тази вечер, след като изгасиха осветлението, Шарън я попита отново:

— Защо не искаш да отидеш на Хелоуин, Тан?

Знаеше, че досега не бе излизала с момчета, но това се отнасяше и за самата нея. За Шарън това щеше да бъде една продължителна самота, беше единственото чернокожо момиче в колежа, но тя се бе примирила с положението, още когато се бе съгласила да постъпи в Грийн Хил пък и двете още не се бяха запознали с момчета. Само неколцина щастливки бяха успели да си уредят срещи, но всички знаеха, че на танците щяха да се срещнат с орди млади мъже и Шарън умираше да излязат.

— Да нямаш някое сериозно гадже у дома?

Не беше споменавала за нещо подобно, но Шарън предполагаше, че би могла да го премълчи. Имаше неща, които все още не бяха си споделяли. Бяха избягвали темата за девствеността си или загубата й — нещо, което Шарън знаеше, че бе необичайно за Джасмин хаус. Изглежда всички останали горяха от желание да обсъждат този си статус, но Шарън вярно бе усетила нежеланието на Тана да говорят на тази тема, а и самата тя не изгаряше от желание да дискутират по въпроса. Надигна се, подпря се на лакът и се вгледа в Тана в огряната от лунна светлина стая.

— Тан…?

— Не, няма нищо подобно… Просто не искам да излизам.

— Имаш ли някаква специална причина за това? Да не си алергична към мъжете?… Да ти се подкосяват краката?… Да вампирясваш след полунощ? Макар че всъщност… — тя се ухили палаво… — това би могло да е чудесен номер за Хелоуин.

Тана се засмя.

— Не бъди глупава. Просто не ми се ще да излизам, това е. Не е кой знае какво. Ти върви. Иди и се влюби в някой бял, че да ги побъркаш твоите.

И двете се разсмяха при мисълта за подобна перспектива.

— Господи, сигурно ще ме изритат от колежа. Ако дъртата мисис Джоунс можеше да избира, сигурно щеше да ми определи за партньор стария Сам.

Управителката на няколко пъти бе поглеждала покровителствено Шарън, сетне бе хвърляла поглед и към Сам, сякаш помежду им имаше някакво кръвно родство.

— Тя знае ли кой е баща ти?

Фрийман Блейк току-що бе спечелил още един Пулицър и всички в страната знаеха името му, независимо дали бяха чели книгите му или не.

— Не вярвам да знае да чете.

— Донеси й една книга с автограф, като се върнеш от ваканцията — ухили се Тана и Шарън се заля от смях.

— Направо ще умре…

Ала това не реши проблема около танците на Хелоуин. В крайна сметка Шарън отиде, предрешена като изумителна, секси черна котка. Облечена в черно трико, топлото й какаово лице надничаше от костюма с огромните си очи, краката й бяха сякаш безкрайно дълги. След първоначалното напрежение, продължило миг-два, някой я покани на танц и тя прекара на дансинга цялата вечер. Забавлява се страхотно, макар нито едно от момичетата да не разговаря с нея. Тана спеше отдавна, завита през глава, когато тя се върна у дома, малко след един часа подир полунощ.

— Тан?… Тана?… Тан?

Тя се размърда едва-едва, повдигна глава и отвори със стенание едното си око.

— Добре ли прекара?

— Страхотно беше! Танцувах цяла нощ! — Умираше да й разкаже за всичко, но Тана вече се бе обърнала на другата си страна.

— Радвам се… лека…

Шарън гледаше гърба на другото момиче и отново се почуди защо не бе дошло, ала нищо повече не бе казано и когато на следващия ден Шарън отново се опита да повдигне въпроса, бе очевидно, че Тана не искаше да говори на тази тема.

След танците другите момичета започнаха да излизат. Телефонът на първия етаж почти не спираше да звъни, ала само едно момче се обади на Шарън Блейк. Той я покани на кино и тя отиде, но когато пристигнаха, контрольорът не пожела да ги пусне в залата.

— Тук не е Чикаго, приятели — изгледа ги свирепо той, а момчето се изчерви като рак от обидата, — намирате се в Юга. — Той се обърна към момчето и рече: — Иди си у дома и си намери едно свястно момиче, синко.

Когато си тръгнаха, Шарън започна да го успокоява.

— И без това не исках да го гледам този филм. Честно, Том, всичко е наред.

Ала мълчанието, докато той я откарваше обратно, бе мъчително и когато най-сетне стигнаха до Джасмин хаус, тя се обърна към него. Гласът й бе топъл и мек, очите й — благи, ръката, с която докосна неговата — мека като кадифе.

— Наистина, всичко е наред, Том. Разбирам всичко. Свикнала съм. — Тя пое дълбоко дъх. — Точно затова дойдох в Грийн Хил…

Казаното от нея прозвуча странно и той я погледна въпросително. Беше първото тъмнокожо момиче, което бе поканил да излязат, смяташе я за най-екзотичното създание, което някога бе виждал.

— Да не би да си дошла тук, за да бъдеш обиждана от някакво лайно в киното на едно скапано градче? — Все още кипеше вътрешно той и се ядосваше заради нея, макар тя да бе спокойна.

— Не — отвърна меко тя, замислена върху думите на майка си. — Предполагам, че съм тук, за да променя нещата. Така се започва, а то продължава дълго време, докато накрая никой няма вече да дава пет пари, че черни момичета и бели момчета ходят заедно на кино, возят се заедно в коли, разхождат се заедно по улиците, ядат сандвичи, където си поискат. Така стана в Ню Йорк. Защо да не стане и тук? Хората могат да гледат с неодобрение, но поне няма да те изхвърлят. Единственият начин това да се постигне, е да се започне с малкото, като тази вечер.

Момчето я изгледа, първоначално си помисли дали не го бе използвала, но после реши, че не бе така. Шарън Блейк не бе такава, а и той вече бе научил кой бе баща й. На човек му правеха впечатление подобни факти. А след казаното от нея той й се възхити още повече. Донякъде то го обърка, но знаеше, че бе истина.

— Съжалявам, че не успяхме да влезем. Защо не опитаме отново следващата седмица?

Тя се разсмя на думите му.

— Нямах предвид да променим, нещата изведнъж. — Ала жарта му й се понрави. Той схващаше идеята и може би майка й не грешеше съвсем.

— Защо не! Рано или късно на онзи тип ще му омръзне да ни изхвърля. По дяволите, бихме могли да отидем в кафето… в ресторанта на другия край на града…

Възможностите бяха безкрайни и Шарън все още му се смееше, когато той й помагаше да слезе от колата и я изпрати до Джасмин хаус. Предложи му чаша чай, щяха да поседят във всекидневната за малко, но погледите, с които ги изгледаха другите двойки, седнали там, бяха тъй злобни, че накрая Шарън стана. Изпрати го бавно до вратата и в един миг изражението й бе тъжно. Щеше да й бъде къде-къде по-лесно в театралния факултет… където й да е на Север… където и да е, само не тук…

Том усети бързо настроението й и й прошепна, изправен на прага на вратата.

— Не забравяй… това не може да стане за една нощ. Той докосна бузата й и замина, а тя го изгледа как подкарва колата си. Прав беше, разбира се… не можеше да стане за една нощ.

Докато се качваше по стълбите към стаята си, тя си помисли, че вечерта не бе изцяло загубена. Том й харесваше и тя се запита дали щеше да й се обади отново. Беше добро момче.

— Е? Предложи ли ти женитба? — Тана й се хилеше от леглото си.

Шарън влезе и изпъшка.

— Аха. Два пъти.

— Това е добре. Хубав ли беше филмът?

Шарън се усмихна:

— Попитай някой друг.

— Не ходихте ли на кино? — Беше изненадана.

— Не ни пуснаха… нали знаеш… бяло момче… тъмнокожо момиче… Намери си едно свястно момиче, синко…

Тя се престори, че се смее, но Тана видя болката в очите й и се намръщи.

— Лайнари. Какво каза Том?

— Беше мил. Седнахме долу за малко, като се върнахме, но там беше дори по-лошо. Трябва да имаше седем Снежанки, които седяха с очарователните си принцове, и всичките те не сваляха погледите си от нас. — Тя въздъхна и погледна приятелката си. — По дяволите… майка ми и нейните умни идеи… За минута пред киното се почувствах много благородна и смела, и чиста, но докато се върнем тук, реших, че всичкото това си е много болезнено. По дяволите, не можем дори да отидем да изядем по един сандвич. В този град мога да умра от глад.

— Не и ако си с мен, бас ловя.

Още не бяха излизали да хапнат навън, беше им добре в къщата, а и храната в колежа бе изненадващо добра. За голямо огорчение на Шарън бяха наддали с по кило и половина — две.

— Не бъди толкова сигурна, Тан. Басирам се, че ще вдигнат голям панаир, ако опитам да отида някъде и с теб. Черното си е черно, а бялото — бяло, независимо как гледаш на него.

— Защо не опитаме? — Тана изглеждаше заинтригувана и на следващата вечер те опитаха.

Влязоха бавно в града и спряха за по един сандвич, но сервитьорката ги изгледа дълго, бавно и злобно, и се оттегли, без да им сервира. Тана я изгледа истински шокирана. Повика я с повторен жест, но жената се направи, че не я вижда; най-накрая Тана отиде при нея и я попита могат ли да поръчат вечерята си веднага, а сервитьорката я изгледа с огорчение.

Заговори тихо, да не я чуе Шарън.

— Съжалявам, мила. Не мога да сервирам на приятелката ти. Надявах се вие двете да сте го схванали.

— Защо не? Тя е от Вашингтон — сякаш това имаше значение… — майка й е адвокатка, а баща й е печелил два пъти Пулицър…

— Тук това няма никакво значение. Тук не е Вашингтон, а Йолан.

Йолан, Южна Каролина, градът на Грийн Хил.

— Бихме ли могли да хапнем някъде в града?

Сервитьорката изгледа нервно високата, зеленоока блондинка, в чийто тон имаше твърдост, която изведнъж я изплаши.

— По-надолу по улицата има едно заведение… там можете да се нахраните.

— Имам предвид двете — очите на Тана бяха сякаш зелена стомана, за пръв път в живота си тя усети как, кой знае защо, гръбнакът й се втвърдява. Почти беше готова да удари някого. Беше непознато чувство — безпричинна, безпомощна ярост. — Има ли в този град място, където можем да се нахраним заедно, без да има нужда да хващаме влака за Ню Йорк? — Тана я гледаше свирепо, а сервитьорката бавно поклати глава. Ала Тана не помръдна и сантиметър. — Окей, ще взема два сандвича със сирене и две коли.

— Не, няма да вземете — от кухнята зад тях излезе един мъж. — Ще си вървите в шибаното си, модерно училище, откъдето сте дошли.

В Йолан лесно ги разпознаваха. Дрехите на Шарън бяха достатъчни, за да привлекат вниманието навсякъде. Беше облечена с пола и пуловер, които майка й й бе купила от Бонуит Телърс в Ню Йорк.

— И там можете да си ядете каквото си пожелаете, по дяволите! Не знам какво им е щукнало на онези там, но щом са решили да приемат чернилки в училището, тогава да си ги хранят в Грийн Хил, ние нямаме намерение да ги храним тук.

Той красноречиво изгледа Тана, сетне Шарън. Тана почувства, че сякаш някаква огромна сила бе изпълнила залата и за миг си помисли, че той би могъл да ги изхвърли със сила навън. Не беше се изплашвала или ядосвала така, откакто бе изнасилена.

Тогава, възможно най-тихо, в нейния си благороден стил, Шарън се изправи на дългите си крака.

— Хайде, Тан.

Гласът й бе сексапилно котешко мъркане и в един миг Тана видя как очите на мъжа буквално я опипваха и й се прииска да го зашлеви по лицето. Напомняше й за нещо, за което тя не искаше да си спомня никога, и след миг тя последва Шарън навън.

— Ко-пе-ле… — кипеше Тана, докато се връщаха бавно към колежа. Шарън обаче бе удивително спокойна. Изпитваше същото чувство, както и предишната вечер, когато не ги пуснаха с Том в киното. В един момент усети прилив на сила, разбираше защо се намира там, а сетне я налегна потиснатост. Ала тази вечер още не бе потисната.

— Странен е животът, нали? Ако беше в Ню Йорк, Лос Анджелис или където и да е другаде, никой не би дал пет пари. Ала тук, на юг, изглежда страшно важно, че аз съм черна, а ти бяла. Може би майка ми е права. Може би е време за кръстоносен поход. Не знам, винаги съм смятала, че щом на мен ми е добре, няма значение, че подобни неща се случват на някой друг. Ала ето че изведнъж този друг съм самата аз.

И тя разбра защо майка й бе настоявала да дойде тук и за пръв път, откакто бе пристигнала, се запита дали наистина не е била права. В крайна сметка може би тук й беше мястото. Може би беше в дълг някому за това, че досега бе живяла на спокойствие.

— Не знам какво да мисля, Тан…

— Аз — също… — вървяха рамо до рамо. — Никога не съм се чувствала толкова безсилна и така бясна…

— Но изведнъж в съзнанието й изплува лицето на Били Дърнинг и тя видимо потръпна. — Е… може би само веднъж…

Те неочаквано се почувстваха още по-близки, отколкото преди. На Тана й се прииска да я прегърне през рамо и да я закриля от нови огорчения, а Шарън я погледна с нежна усмивка.

— Кога се случи това, Тан?

— О, преди много време… — опита се да се усмихне, — … преди около пет месеца.

— О, да… наистина е било отдавна.

Двете момичета си размениха усмивки и продължиха да вървят, край тях профуча кола, но никой не ги закачи, а и Тана не се страхуваше. Никой не би могъл да стори с нея онова, което бе направил Били Дърнинг. Би го убила. В очите й имаше нещо злокобно и Шарън го забеляза.

— Трябва да е било доста лоша работа.

— Така беше.

— Искаш ли да поговорим за това? — Гласът й бе мек като кадифена лунна нощ.

Продължиха да вървят мълчаливо, а Тана обмисляше предложението. Никога преди не й се бе искало да разкаже на някого, не и след като се бе опитала да каже на майка си.

— Не знам.

Шарън кимна, сякаш разбираше за какво става дума. Всеки си имаше подобна случка. Тя самата — също.

— Всичко е наред, Тан.

Но след като изрече това, Тана я погледна и изведнъж думите й потекоха сами, почти доброволно.

— Да, бих искала да поговорим… — А сетне: — Не знам… как би могъл човек да говори за подобно нещо?

Започна да върви по-бързо, сякаш се опитваше да избяга, а Шарън я следваше с лекота с дългите си грациозни крака. Тана несъзнателно прекара нервно ръка през косата си, погледна встрани и започна да диша по-учестено отпреди.

— Няма много за казване… отидох на едно увеселение, след зрелостния празник през юни… в дома на шефа на майка ми… синът му е едно малко лайно… затова казах на майка ми, че не искам да отида…

Дишаше на пресекулки и Шарън разбра, че тя не го усещаше. Вървяха бързо. Знаеше, че каквото и да се бе случило, то измъчваше момичето и щеше да е по-добре, ако го споделеше.

— Както и да е, тя каза, че трябва да отида… винаги е искала да ходя на увеселенията им… такава си е, поне към Артър Дърнинг и децата му… не иска да прозре що за птици са и…

Словесният поток секна, те продължиха забързани, бързаха, бързаха, сякаш тя все още можеше да избяга. Шарън поддържаше темпото, виждаше я как се бори със спомените си. Сетне тя продължи отново:

— Както и да е, един глупав младеж ме взе и отидохме там, на увеселението, имам предвид… и Били… синът на Артър… ме попита искам ли да видя стаята, където работи майка ми, а аз знаех къде е тази стая… — По бузите й вече се стичаха сълзи, тя не ги усещаше под порива на вятъра, а и Шарън не й каза нищо. — … Но той ме заведе в спалнята на Артър и всичко бе в сиво… сиво кадифе, сив сатен… сиви кожи… дори килимът на пода бе сив. — Това бе всичко, което си спомняше — безкрайното сиво поле и нейната кръв на пода, след това и лицето, на Били, сетне — катастрофата. Вече едва дишаше, като си спомни за нея, дръпна яката на блузата си, за да я разхлаби и започна да тича, вече разридана, а Шарън я последва, като се държеше все така близо до нея. Вече не бе сама, заедно с нея през кошмара й бягаше и нейната приятелка й, сякаш усетила това, тя продължи: — … и Били започна да ме бие и ме повали… и всичко, което направих… — Тя отново си спомни безпомощността, която изпита, изкрещя в падащия мрак и закри лицето си с ръце — … и не можех да направя нищо, за да го спра, не можех…

Цялото й тяло се тресеше, Шарън я прегърна и я притисна здраво.

— … и той ме изнасили… и ме остави там, цялата в кръв… по лицето и краката ми… а сетне повърнах… по-късно той ме преследва по пътя и ме накара да се кача в колата му и едва не се блъсна в онзи камион…

Думите не искаха да спрат, тя плачеше, а заедно с нея се бе разплакала и Шарън.

— … тогава се ударихме в едно дърво, лицето му се разряза, беше и той целият в кръв, закараха ни в болницата и тогава майка ми дойде…

Тя изведнъж отново спря да говори, лицето й бе смазано от спомена, от който се бе опитвала да избяга тези пет месеца. Погледна Шарън.

— … и когато се опитах да й кажа, тя не поиска да повярва на нито една дума… каза, че Били Дърнинг не би могъл да извърши нещо подобно…

Риданията й бяха вече по-дълбоки и сухи, но изглеждаше по-добре, отколкото преди и Шарън избърса очите й.

— Аз ти вярвам, Тан.

Тана кимна, изглеждаше като малко момиченце, което се бе изгубило.

— Не искам никой да ме докосне отново.

Шарън знаеше какво точно бе почувствала Тана, макар и не по същите причини като приятелката си. Тя не бе изнасилена. Беше се отдала с готовност на момчето, което обичаше.

— Майка ми не повярва и на една моя думичка. И никога няма да ми повярва. За нея Дърнингови са божества.

— Това, което е най-важно, е, че ти си добре, Тан. — Приседнаха на един пън, Шарън й предложи цигара и за пръв път Тана всмукна наведнъж. — А ти си добре, да знаеш. Много по-добре, отколкото си мислиш.

Тя се усмихна благо на приятелката си, дълбоко трогната от доверието й, и изтри сълзите от бузите на Тана, все още усмихвайки й се.

— Не смяташ ли, че съм ужасна?

— Това е един глупав въпрос. Не ти се е отразило никак, Тан.

— Не знам… понякога си мисля, че… сякаш бих могла да го спра, ако се бях опитала с всички сили… — Действаше й добре просто да изрича думите, да ги освободи да се излеят. Те я преследваха от месеци.

— Наистина ли вярваш в това, Тан? Наистина ли смяташ, че би могла да го спреш? Кажи ми истината.

Тя поклати глава:

— Не.

— Тогава не се самоизмъчвай. Случило се е. Било е ужасно. Дори по-лошо от това. Навярно ще е най-лошото през целия ти живот, но никой повече няма да ти стори нещо подобно. А той всъщност не е докосвал теб. Не би могъл да докосне истинската Тана, независимо от силата си. Просто го забрави. Изхвърли този спомен на бунището. И давай напред.

— Лесно е да се каже — усмихна се уморено Тана, — но не е толкова лесно да се направи. Как се забравя такова нещо?

— Застави се. Няма да се оставиш то да те съсипе, Тан. Това е единственият път, когато тип като онзи може да спечели. Той е повреден. Ти не си. Не си позволявай да страдаш за онова, което е сторил. Колкото и да е ужасно, изхвърли го от съзнанието си и давай напред.

— О, Шарън… — Тя въздъхна и се изправи, загледана в приятелката си. Беше красива нощ. — Как можеш да си толкова умна, а си още хлапе?

Шарън се усмихна, но Тана забеляза, че очите й тази вечер бяха сериозни, почти тъжни.

— Аз също си имам моите тайни.

— Какви?

Тана се чувстваше вече по-спокойна от когато и да било друг път, сякаш бе изгонила от душата си някакъв разбеснял се див звяр, сякаш Шарън бе отворила клетката му и го бе освободила, а Тана отново бе постигнала спокойствието си. Майка й не бе съумяла да го стори за пет месеца, но това момиче успя! Тя знаеше вече със сигурност, че каквото и да се случеше в бъдеще, те щяха винаги да си останат приятелки.

— Какво се случи с теб?

Тана потърси очите й, знаеше вече, че в тях се крие нещо. Беше повече от сигурна, когато Шарън вдигна очи да я погледне. Тя не търсеше най-точните думи. Не беше казвала на никого, но беше мислила много за това, а тя и баща й бяха поговорили за него вечерта, преди да замине за Грийн Хил. Той й каза същите неща, които тя току-що изрече на Тана — че не бива да разсипва живота си. Случилото се е случило. И вече е отминало. Да го остави зад гърба си и да продължава напред. Само че тя се чудеше дали това бе възможно.

— Тази година родих дете.

За миг дъхът на Тана секна и тя погледна потресена Шарън.

— Нима?

— Да. Излизах с едно и също момче от петнадесетгодишна и когато бях на шестнадесет, той ми даде своя пръстен… не знам, Тан… видя ми се толкова мил… Изглежда като африкански бог, дяволски е умен, а как танцува…

Докато мислеше за него, тя изглеждаше още по-красива и по-млада.

— Сега е в Харвард — очите й отново се натъжиха, — но не съм говорила с него почти година. Забременях, казах му и, предполагам, се уплаши. Искаше да направя аборт при един доктор, познат на братовчед му, но аз отказах… По дяволите, бях чувала за момичета, които са умрели при абортиране. — Очите й се изпълниха със сълзи при спомена за това, тя забрави, че Тана се бе изправила над нея и я гледаше. — Щях да кажа на мама, но… просто не можех… вместо това казах на баща си… и сетне той й казал… и всички направо луднаха… извикаха родителите му, всички плакаха и крещяха. Майка ми го нарече чернилка… Баща му ме нарече курва… Това бе най-ужасната вечер в живота ми, а когато всичко свърши, родителите ми ме накара да избирам. Можех да направя аборт при лекар, когото майка ми бе намерила, или да родя детето и да го изоставя. Те казаха — тя пое дълбоко въздух, сякаш следваше най-трудната част, — че не мога да го задържа… че щяло да съсипе живота ми — цялото й тяло трепереше, — да имаш бебе на седемнадесет години… и аз не знам защо, но реших да го оставя, навярно съм си мислила, че Дани ще промени мнението си… или че родителите ми ще го сторят… или ще стане някакво чудо… Но нищо подобно не се случи. Живях в един дом цели пет месеца и продължих да се занимавам с уроците от последната си година, а детето се роди на деветнадесети април… момченце.

Тя трепереше и Тана безмълвно протегна ръка и стисна нейната.

— Не трябваше изобщо да го видя… но веднъж го видях… беше толкова мъничко… родилните мъки траяха деветнадесет часа, беше толкова ужасно, а то тежеше едва три килограма…

Погледът й се рееше на хиляди мили оттук, мислеше си за своето момченце, което нямаше да види никога. Само рече:

— Няма го, Тан!

И захленчи почти като дете, а и до голяма степен си беше дете. И двете бяха още деца.

— Подписах последните документи преди три седмици. Майка ми ги подготви… осиновили са го някакви хора от Ню Йорк — не можеше да спре да ридае, свела надолу глава. — О, господи, Тан, надявам се да са добри към него… не трябваше в никакъв случай да се съгласявам да го дам… и за какво?

Тя погледна гневно приятелката си.

— За това? Да дойда в това тъпо училище, за да доказвам някаква идея, че и други цветнокожи момичета могат един ден да дойдат тук? И какво от това?

— Това няма нищо общо. Те са искали да ти осигурят ново начало, да имаш съпруг и семейство, когато му дойде времето.

— Те не бяха прави, аз — също. Никога няма да разбереш как се чувства човек… тази празнота, когато се върнах у дома… без нищо… без никой… Нищо няма да ми го замени.

Тя пое дълбоко дъх.

— Не съм виждала Дани, откакто отидох в този дом в Мериленд… и никога няма да науча къде е бебето… Завърших заедно с класа си… — рече тя, а на сърцето й тежеше, сякаш бе затиснато с камък — и никой не разбра как се чувствах…

Тана я погледна и поклати глава. Сега и двете бяха жени. Бяха го постигнали с мъка, със страдание, беше прекалено рано, за да разберат дали нещата ще тръгнат на по-добро с времето, но едно нещо знаеха и двете, след като поеха към дома — и това бе, че всяка от тях имаше истинска приятелка. Тана вдигна Шарън от пъна, прегърнаха се силно, сълзите обляха бузите им, всяка почувствала болката на другата.

— Обичам те, Шар — Тана я погледна и й се усмихна нежно, а Шарън избърса сълзите й.

— Да… аз също…

И те поеха към дома в тихата нощ, хванати ръка за ръка, върнаха се в Джасмин хаус, съблякоха се и си легнаха, всяка погълната от своите собствени мисли.

— Тан? — Чу се гласът на Шарън в тъмната стая.

— Да?

— Благодаря.

— За какво? За това, че те изслушах ли? Нали приятелите са за това… Аз също имам нужда от теб.

— Знаеш ли, баща ми беше прав. Човек трябва да продължи да върви напред в живота.

— Навярно е така. Но как? Той имаше ли идея как човек може да се отърси от случилото се?

Шарън се изсмя.

— Ще трябва да го попитам. — Изведнъж й хрумна нещо: — Защо не го попиташ сама? Защо не дойдеш с мен у дома за Деня на благодарността?

Тана се замисли върху това и се усмихна. Предложението й хареса.

— Не знам какво ще каже майка ми…

Ала най-неочаквано тя вече не бе сигурна дали това я интересува, а ако я интересуваше, то не бе така, както преди шест месеца. Може би бе дошло време да полети със собствените си криле и този път да постъпи така, както желае.

— Ще й се обадя утре вечер.

— Добре — Шарън се усмихна сънливо и се обърна в леглото с гръб към приятелката си. — Лека нощ, Тан…

Секунди по-късно и двете бяха заспали, и двете далеч по-спокойни от маса време насам, Тана — метнала по детски ръце над русата си коса, а Шарън — свита на кълбо, малка, черна, мъркаща топчица. Дори дългите й крака сякаш бяха изчезнали, спеше спокойно и приличаше на коте.