Даниел Стийл
Пълен кръг (12)

Шеста глава

Венчавката бе обикновена и добре организирана. Джийн бе облечена с красива сива шифонена рокля, беше купила на Тана светлосиня рокля в случай, че не й стигнеше времето сама да напазари. Определено не бе рокля, която самата Тана би избрала, а когато видя етикетчето с цената, направо се ужаси: Майка й я бе купила от Бергдорф. Роклята бе подарък от Артър, разбира се, и затова Тана не можеше да каже нищо.

На церемонията присъстваха само членовете на семейството, но Тана бе настояла да вземе със себе си и Хари, който още докато пътуваха към града с лимузината, вече съжаляваше, че бе приел. Тана щеше да отседне при него в Пиер. Бе обяснила настоятелно на майка си, че не можеше да го остави сам. Изпита облекчение, когато разбра, че майка й и Артър заминават на следващия ден на сватбено пътешествие, така че в крайна сметка не й се налагаше да остава за дълго в Ню Йорк. Нямаше да се съгласи да отседне в Гринуич и щеше да отлети от Ню Йорк в същия ден, когато заминаваше и Хари.

Той отиваше в Ница да се срещне с Харисън в Сен Жан Кап Фера, а тя щеше да отлети обратно за Сан Франциско и да се заеме с лятната си служба.

Джийн и Артър заплашваха да дойдат и да я видят наесен. Майка й нарочно се вторачваше в Хари всеки път, когато заговореше за това, сякаш очакваше дотогава той да изчезне, и най-накрая Тана й се изсмя.

— Наистина е ужасно, нали?

Но най-лошото от всичко бе Били, който следобеда успя да се промъкне до нея, пиян както винаги, и да направи няколко гадни забележки за приятеля й, който не можел да го вдига, затова той, Били, бил винаги насреща, особено като си спомнел, че тя била заслужаващо внимание парче. И докато тя се колебаеше кога точно да го зашлеви през устата, чу как изсвистя по-солиден юмрук, който срещна брадата на Били. Той се олюля назад, преди да се строполи на ливадата. Тана се обърна и видя Хари, усмихнат в своя инвалиден стол, точно зад нея. Беше се приближил тихо, бе обезвредил Били с един удар и изглеждаше безкрайно доволен от себе си.

— Знаеш ли, искаше ми се да направя това още преди година.

Той й се усмихна, но майка й бе ужасена от поведението им. Затова при първия удобен случай Тана и Хари се качиха отново на лимузината и се върнаха в Ню Йорк.

Преди това Тана и Джийн се сбогуваха през сълзи. Или поне Джийн плачеше, а Тана бе напрегната. Артър я целуна по бузата и обяви, че вече била и негова дъщеря, затова нямало да има повече нужда от стипендии. Ала тя заяви, че не може да приеме такъв подарък. Изгаряше от нетърпение да се махне от всички тях, особено от преситената, бременна Ан, с нейния скимтящ глас, с изложените сякаш на показ бижута, с досадния й съпруг, който половината време флиртуваше с нечия съпруга.

— Господи, как могат да живеят така! — Ядосваше се тя, докато пътуваха към дома, а Хари я потупа по коляното.

— Хайде, хайде, един ден същото ще ти се случи и на теб, малката!

— Я върви на майната си!

Той й се усмихна. Върнаха се в Пиер, и двамата щяха да заминат на следващия ден, затова той я заведе вечерта в 21. Всички се зарадваха като го видяха, макар и огорчени, че бе в инвалиден стол. В името на доброто старо минало пийнаха повечко шампанско и като се върнаха в хотела, бяха пияни. Във всеки случай — достатъчно пийнали Хари да стори нещо, което си бе обещал, че няма да направи поне в следващите година-две.

Бяха вече на втората си бутилка Рьодерер, но всъщност пиха през целия ден, когато той се обърна към нея с нежен поглед, повдигна брадичката й и неочаквано я целуна по устните.

— Знаеш ли, винаги съм бил влюбен в теб!

Отначало Тана бе потресена, а сетне изражението й стана такова, сякаш всеки миг щеше да се разплаче.

— Будалкаш ме…

— Не.

Нима майка й бе права? И Харисън — също?

— Но това е смешно! Ти не си влюбен в мен. И никога не си бил — пийнала, тя се опита да фокусира погледа си върху него.

— О, да, винаги съм бил влюбен в теб — тя се вторачи в него, а той взе ръката й в своята. — Ще се омъжиш ли за мен, Тан?

— Ти си луд! — Тя издърпа ръката си, стана, а очите й неочаквано се просълзиха. Не искаше да е влюбен в нея. Искаше да бъдат завинаги приятели, просто приятели и нищо друго. А той разваляше всичко. — Защо го каза?

— Не би ли могла да ме обичаш, Тан? — Сега пък той изглеждаше тъй, сякаш щеше да се разплаче и тя изведнъж се почувства по-трезва, откогато и да било тази вечер.

— Не искам да развалим това, което имаме… за мен то е твърде скъпо. Толкова се нуждая от теб.

— Аз — също. Там е работата. Ако се оженим, винаги ще сме един до друг.

Ала тя не можеше да се омъжи за него, още бе влюбена в Харисън… Беше лудост цялата тази работа… цялата…

Тази нощ тя лежа и плака през цялото време, а Хари изобщо не си легна. На сутринта той я чакаше да излезе от стаята си, беше бледа и изморена, под очите й чернееха кръгове. Той искаше да спаси онова, което имаха, преди да бе станало твърде късно. То означаваше всичко за него. Можеше да живее и без да е женен за нея, но не можеше да понесе да я загуби.

— Съжалявам за случилото се снощи, Тан…

— Аз — също. — Тя седна до него в просторната всекидневна. — Какво ще правим сега?

— Ще го отдадем на пиянската вечер. И за двама ни бе труден ден… майка ти се омъжва… аз пък за пръв път се появявам в обществото в стола си… голяма работа. Можем да го забравим. Сигурен съм в това.

Молеше се тя да се съгласи с него и когато тя бавно поклати глава, сърцето му се сви.

— Какво ни стана? Ти наистина ли си бил… влюбен в мен през цялото това време?

Той я погледна откровено.

— Не през цялото. Понякога те ненавиждам до смърт.

И двамата се разсмяха, тя се почувства пак както преди с него и обви с ръце врата му.

— Винаги ще те обичам, Хари. Винаги!

— Това е всичкото, което исках да знам.

Ако се бе отпуснал, можеше да заплаче, но вместо това повика сервитьор и поръча закуска, смееше се, вдига скандали, дразнеше я, опитваше се с всички сили да постигне отново онази лекота в отношенията им, която съществуваше преди.

Докато гледаше как самолетът му излита следобеда на същия ден, очите й бяха пълни със сълзи. Никога вече нямаше да е същото, както преди, но щеше да си остане близо до него. Щяха да се погрижат за това. Всеки един от тях бе вложил в другия прекалено много, за да си позволят нещо да развали отношенията им.

Когато Хари най-сетне пристигна в Кап Фера и изпратената от баща му кола с шофьор го откара до дома, Харисън се втурна през ливадата да помогне на сина си да излезе от колата и да се настани на стола. Стисна силно ръката му и го погледна в очите.

— Добре ли си, синко? — Нещо в погледа на Хари го тревожеше.

— Донякъде…

Изглеждаше уморен. Полетът бе дълъг, последните два дни — изнурителни и този път той не се бе закачал със стюардесите.

Докато летеше към Франция, си бе мислил за Тана. Тя щеше завинаги да си остане неговата голяма, първа любов, жената, която отново го върна към живота. Подобни чувства не можеха да бъдат изгубени и ако тя не желаеше да се омъжи за него… той просто нямаше избор. Трябваше да го приеме. Можеше да го види в очите й — тя не желаеше да се омъжва за него. И независимо колко болезнено бе това, той трябваше да се застави да го приеме.

Нямаше да му е никак лесно. Бе чакал толкова дълго, за да й каже какви чувства изпитва. А ето че всичко бе свършило. Това никога повече нямаше да се случи помежду им. Мисълта за подобна реалност отново предизвика сълзи в очите му.

Харисън стисна здраво сина си за раменете.

— Как е Тана?

Харисън избърза с въпроса си и само за миг видя, че Хари се колебаеше, а сетне инстинктивно разбра. Хари бе опитал и бе загубил. Сърцето на бащата бе на страната на сина.

— Тана е добре… — опита се да се усмихне… — но е трудно с нея.

Усмихна се загадъчно и Харисън веднага разбра. Знаеше, че един ден това щеше да се случи.

— А, да — усмихна се той, докато едно хубаво момиче пресичаше ливадата и привлече погледа на Хари… — трудно…