Даниел Стийл
Пълен кръг (16)

Трета глава

Пролетта, която Тана и Дрю прекараха заедно, бе тъй идилична, че приличаше едва ли не на приказка. Той прелиташе по около три пъти седмично, а тя отиваше в Л. А. за всеки уикенд. Ходеха на празненства, плаваха в залива, запознаваха се с приятелите на другия дори го запозна с Хари и Авърил и двамата мъже си допаднаха великолепно. На следващата седмица Хари й даде одобрението си и излязоха, за да го отпразнуват.

— Знаеш ли, дечко, мисля, че най-сетне си постъпила добре към себе си — тя му направи физиономия и той се засмя. — Сериозно говоря. Искам да кажа — погледни с какви типове се мъкнеше. Помниш ли Йейл Макби?

— Хари! — Тя го замери със салфетката си в ресторанта и двамата се разсмяха. — Как можеш да сравняваш Дрю с него? Освен това тогава бях на двадесет и пет. Сега съм почти на тридесет и една.

— Това не е извинение. Сега не си по-умна оттогава.

— Ти ще кажеш! Нали преди малко самият ти каза, че…

— Не обръщай внимание на казаното, глупаче. Сега, ще ми доставиш ли малко удоволствие да се омъжиш за този човек?

— Не.

Тя се засмя, отговори толкова бързо, но Хари, който я гледаше, забеляза нещо, което досега не бе виждал у нея. Беше го търсил с години, а ето че то се появи най-неочаквано. Виждаше го съвсем ясно, както виждаше големите зелени очи — някакво ранимо, покорно изражение, което никога досега не бе имала.

— Всемогъщи боже, нали е сериозно, а Тан? Тогава ще се омъжиш за него, нали?

— Той не ми е предложил — отговорът й прозвуча тъй колебливо, че той избухна в смях.

— Господи, значи ще се омъжиш! Как ще се зарадва Авърил!

— Хари, успокой се — тя го потупа по ръката. — Той дори не се е развел още.

Това обаче не я тревожеше. Знаеше, че той действа сериозно по развода. Всяка седмица й разказваше за срещите с адвоката си, за разговорите си с Айлийн, за да се ускорят нещата; за Великден щеше да отиде на изток да види децата и се надяваше тя да подпише споразумението за развода, ако документите бъдеха готови дотогава.

— Но той действа по него, нали? — За миг Хари се разтревожи, но все пак трябваше да признае, че харесваше Дрю. Беше почти невъзможно човек да не харесва Дрю Ландс. Беше общителен и интелигентен, а и лесно можеше да се види, че бе луд по Тана.

— Разбира се.

— Тогава бъди спокойна, ще се омъжиш след шест месеца, а девет месеца по-късно ще друсаш и бебе. Можеш да ми вярваш…

Беше много развълнуван, а Тана се облегна назад и се засмя.

— Господи, какво необуздано въображение имаш, Уинслоу! Първо, той още не е попитал дали искам да се омъжа за него, поне не и сериозно. И второ, той си е правил вазектомия.

— Значи, ще се подложи на обратната операция. Голяма работа. Знам сума мъже, който са го правили — ала като си помисли за този проблем, не се почувства съвсем спокоен.

— Само за това ли мислиш? Как да забремениш някого?

— Не — усмихна се той невинно, — само жена ми.

Тя се засмя, свършиха с обяда си и двамата се върнаха в офисите си. Предстоеше й много сложен процес, може би най-големият в досегашната й кариера. Имаше трима обвиняеми за поредица от най-страховитите убийства, извършени в щата през последните години, те се защитаваха от трима адвокати, имаше двама прокурори, а тя представляваше окръжната прокуратура. Щяха да присъстват сума представители на пресата и тя трябваше наистина да си знае урока, ето защо не отиде на изток с Дрю, когато той замина за великденската ваканция да види децата.

Навярно бе по-добре, че не замина. Дрю щеше да е психическа развалина след подписването на документите за развода, а нейното съзнание пък бе погълнато от предстоящия процес. Беше по-разумно да си стои у дома и да си гледа работата, вместо да виси в хотелските стаи и да го чака.

Преди да замине, дойде в Сан Франциско и прекара уикенда с нея. Последната вечер лежаха с часове на килима пред камината, говореха, мислеха на глас, казваха си почти всичко, което им идваше наум, и тя отново осъзна колко силно се бе влюбила в него.

— Ще помислиш ли изобщо някога за брак, Тан?

Той я гледаше замислен, а тя се усмихна под светлината от огъня. Изглеждаше много изящна под меките отблясъци, деликатните й черти сякаш бяха скулптирани от бледорозов мрамор, очите й блещукаха като смарагди.

— Никога досега не съм мислила за брак — тя докосна устните му с връхчетата на пръстите си, той целуна ръцете й, а сетне и устните й.

— Смяташ ли, че би могла да бъдеш щастлива с мен, Тан?

— Това предложение ли е, сър? — Той се опитваше да стигне до въпроса със заобикалки и тя му се усмихна. — Не си длъжен да се жениш, на мен ми е добре и така.

— Така ли? — Той я погледна озадачен, а тя кимна.

— Защо, на теб не ти ли е добре?

— Не изцяло — косата му изглеждаше още по-сребриста, очите му бяха ярко топазеносиньо и тя си мислеше, че никога не би искала да обича друг мъж, освен този. — Искам нещо повече, Тан… искам да бъда с теб, през цялото време…

— Аз — също…

Тя изрече тези думи шепнешком, той я прегърна и я люби с цялата си нежност пред камината, а сетне лежа и дълго-дълго я гледа, а когато най-накрая заговори, главата му бе заровена в косите й, а ръцете му продължаваха да галят тялото, което обичаше толкова много.

— Ще се омъжиш ли за мен, когато стана отново свободен?

— Да.

Тя изрече думата почти без дъх. Никога не я бе произнасяла досега, ала вече се бе решила и изведнъж усети какво чувстваха хората, когато обещаваха… в добри и лоши дни… докато смъртта ни раздели. Не искаше изобщо да бъде отново без него и когато го откарваше към летището на следващия ден, все още бе замаяна от чувствата си и затова го погледна изпитателно.

— Сериозно ли бе онова, което каза снощи, Дрю?

— Как можеш да ме питаш за такова нещо? — Изглеждаше ужасен и веднага я притисна силно до себе си в чакалнята на летището. — Разбира се, че е сериозно.

Тя му се ухили, по-скоро приличаше на тринадесетгодишно момиченце, отколкото на помощник окръжен прокурор.

— Предполагам, това означава, че вече сме сгодени, а?

Той се разсмя, почувства се щастлив като хлапак.

— Разбира се. Ще видя какъв пръстен ще мога да намеря във Вашингтон.

— Това няма значение. Просто се върни жив и здрав.

Десетте дни на очакване щяха да й се видят безкрайни. Единственото нещо, което можеше да й помогне, бе онова огромно дело.

През първите няколко дни й се обаждаше по два-три пъти дневно, разказваше й какво бе правил от зори до здрач, ала когато нещата с Айлийн загрубяха, й се обаждаше само по веднъж на ден. Разбираше по гласа му колко бе напрегнат, ала тъкмо по това време започна изборът на съдебните заседатели и тя бе напълно погълната от това. Когато той се върна в Лос Анджелис, тя изведнъж установи, че не се бяха чували повече от два дни. Беше останал за по-дълго от очакваното, но бе за справедлива кауза, както каза той и тя се съгласи с него.

По онова време едва ли можеше да мисли трезво. Тревожеше се за журито от съдебните заседатели, което бе избрано, какъв курс щеше да поеме, мислеше за доказателствата, които току-що се бяха появили, за съдията, който бе определен да гледа делото. Имаше сума неща на главата си, а и едно от малкото дела на Дрю бе стигнало до съдебен процес.

За него това бе изключение, но все пак го задържа почти цяла седмица и когато най-сетне се срещнаха, се чувстваха едва ли не като непознати. Той я подразни за това, попита я дали не се бе влюбила в някой друг, а цялата нощ се любиха страстно.

— Искам да се явиш в съда със зачервени очи, та всички да се чудят какво ли, по дяволите, ти се е случило през нощта.

И той постигна целта си. Тя бе в полусън и не можеше да освободи съзнанието си от мисълта за него, толкова силно го желаеше. Никога не й бе достатъчно времето, прекарано с него, и през целия процес тя усещаше болезнено липсата му, ала бе твърде важно да не се провали и затова се опитваше да бъде стегната.

Процесът се проточи до края на май и най-сетне, през първата седмица на юни присъдата бе произнесена. Беше такава, каквато я бе поискала тя и пресата отново, както винаги, й даде висока оценка. С годините тя си бе извоювала репутацията на твърда, консервативна, безпощадна в съда и блестяща на процесите, които водеше. Във вестниците се появяваха ласкави отзиви и Хари често се усмихваше като четеше за нея.

— Никога не бих съзрял в тази жена либералката, която познавах и обичах, Тан — ухили й се широко той след процеса.

— Все някога трябва да пораснем, нали? Тази година навършвам тридесет и една.

— Това не обяснява защо трябва да си толкова строга.

— Не съм строга, Хари, — просто съм добра в занаята — тя бе права и той също го знаеше. Тези типове са убили девет жени и едно дете. Не можеш да ги оставиш да се измъкнат след всичката тази мръсотия. Инак цялото ни общество ще се сгромоляса. Все някой трябва да прави това, което аз върша.

— Радвам се, че това си ти, а не съм аз, Тан — той я потупа по ръката. — По цяла нощ ще лежа буден и ще се тревожа дали няма евентуално да ме ликвидират — не искаше да го каже, но понякога се безпокоеше за нея, ала на нея изглежда изобщо не й пукаше. — Между другото, как е Дрю?

— Добре. — Отива следваща седмица по работа в Ню Йорк и ще доведе със себе си момичетата.

— Кога ще се жените?

— Успокой топката — усмихна се тя. — Откакто започна процесът, дори не сме говорили. Поне аз.

Когато тя му съобщи за успеха си, преди пресата да зашуми, той се отнесе странно.

— Това е добре.

— Е, не се вълнувай чак толкова, може да ти се отрази зле на сърцето.

Той се засмя.

— Добре де, добре, извинявай. Бях се замислил за нещо друго.

— За какво?

— Не е нещо важно.

Остана си обаче в това състояние докато замине, а по гласа му тя отгатна, че на изток нещата бяха още по-зле. Когато се върна в Лос Анджелис, той изобщо не й се обади. Тя вече се чудеше какво ли се бе случило, дали не трябваше да отлети за Л. А. и да го изненада, да върне нещата в старото им русло. Всичкото, от което се нуждаеха, бе малко време насаме, за да се оправят, и двамата работеха много и тя добре познаваше симптомите на умората.

Късно една вечер тя погледна часовника си, питаше се дали да вземе последния самолет, но после реши да му се обади. Можеше да замине и на следващия ден, имаха толкова да наваксват след двумесечната й напрегната работа.

Набра номера, който знаеше наизуст, чу как телефонът му иззвъня трикратно и се усмихна, когато някой вдигна слушалката. Ала не за дълго. Беше женски глас.

— Ало?

Тана почувства, че сърцето й сякаш спира, приседна, безцелно зареяла поглед в нощта, а сетне бързо затвори телефона.

Сърцето й биеше ужасно, чувстваше се замаяна, несръчна, изгубила ориентация. Не можеше да повярва на ушите си. Сигурно бе набрала грешен номер, рече си тя, ала преди да се бе успокоила, за да опита отново, телефонът й иззвъня и като чу гласа на Дрю, тя изведнъж разбра. Очевидно се бе сетил, че бе звънила тя, и бе изпаднал в паника. Чувстваше се така, сякаш целият й живот бе свършил.

— Коя бе тази! — Тонът й бе истеричен, а и неговият бе нервен.

— Какво?

— Жената, която вдигна слушалката — опитваше се да овладее гласа си, но напълно неуспешно.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Дрю… отговори ми… моля те… — крещеше му през сълзи тя.

— Трябва да поговорим.

— О, господи, по дяволите, какво направи с мен!

— Не бъди толкова мелодраматична, за бога…

Ала тя го прекъсна с писък:

— Мелодраматична ли? Обаждам ти се в единадесет вечерта, слушалката вдига жена и ти ми казваш да не съм бъдела мелодраматична, така ли? Как щеше да ти се хареса, ако от моя телефон ти бе отговорил мъж?

— Престани, Тан! Това беше Айлийн.

— Естествено — тя се бе досетила инстинктивно. — А къде са момичетата? — Дори не знаеше защо го попита.

— В Малибу.

— В Малибу ли?

— Трябваше да поговорим — гласът му прозвуча странно унил.

— Сами? В този час? Какво, по дяволите, означава това? Тя подписа ли?

— Да, не… виж, трябва да поговорим.

— А, сега пък с мен трябвало да говориш… — беше жестока с него, в гласовете и на двамата вече звучаха истерични нотки. — Какво, по дяволите, става там, а?

Последва безкрайно мълчание, което той не можеше да наруши. Тана затвори телефона и плака цяла нощ, а на следващия ден той пристигна в Сан Франциско.

Беше събота и я намери у дома й, както и бе предположил. Използва собствения си ключ, влезе и я намери зад писалището й — скръбният й поглед се рееше над залива. Тя не се обърна, когато го чу да влиза, но му заговори, както си бе с гръб към него.

— Защо си направи труда да идваш?

Той клекна до нея и докосна врата й с върховете на пръстите си.

— Защото те обичам, Тан.

— Не, не ме обичаш — поклати глава тя. — Обичаш нея. Винаги си я обичал.

— Това не е вярно — ала и двамата, всъщност и тримата знаеха, че бе така. — Истината е, че ви обичам и двете. Това звучи ужасно, но е истината. Не знам как да спра да я обичам, а в същото време съм влюбен в теб.

— На човек да му призлее.

Тя продължи да се взира към залива и да му подхвърля реплики, а той я дръпна за косата, за да я накара да се обърне към него, но когато го стори, видя сълзите в очите й. Сърцето му се късаше за нея.

— Не мога да направя нищо за това, което изпитвам. Не знам какво да сторя. Елизабет едва не я изхвърлили от училище, толкова е разстроена за нас — за Айлийн и мен. Джули има кошмари. Айлийн напусна работата си в Организацията на американските държави, отклони посланическия пост, с който се опитваха да я съблазнят, и се върна у дома, заедно с децата…

— И сега живеят при теб? — Тана изглеждаше така, сякаш бе забил нож в сърцето й.

Той кимна. Не искаше да я лъже повече. — Кога се случи това?

— Говорихме много за това през великденската ваканция… но не исках да те разстройвам, нали имаше толкова много работа, Тан… — Искаше й се да го ритне за това, което каза. Как можеше да не й каже нещо толкова важно! — Но нищо не бе сигурно. Тя го е направила, без да се консултира с мен, просто довтаса миналата седмица. Е, какво очакваш да направя сега? Да ги изхвърля ли?

— Да. Не трябваше изобщо да ги пускаш отново.

— Тя ми е жена, те са мои деца…

Изглеждаше така, сякаш бе на ръба да се разплаче, но Тана се изправи.

— Предполагам, че това решава проблема — тя бавно закрачи към вратата и го погледна оттам. — Довиждане, Дрю.

— Не мога да си отида просто така. Аз те обичам.

— Тогава разкарай жена си. Просто и ясно.

— Не е толкова просто, по дяволите! — Вече викаше. Тя не искаше да разбере какво изживява. — Не знаеш какво е… какво изпитвам… вината… агонията…

Разплака се, а на нея й призля, като го гледаше. Обърна се и се опита да потисне собствените си сълзи.

— Моля те, върви си…

— Няма.

Той е привлече в прегръдката си, тя се опита да го отблъсне, но той не й позволи да го стори и най-неочаквано, без да ще, тя се предаде; отново се любиха, плакаха, умоляваха се, крещяха, хулеха се един друг, хулеха и съдбата, а когато всичко свърши и се отпуснаха изтощени в прегръдките си, тя отново го погледна.

— И какво ще правим сега?

— Не знам. Дай ми време.

Тя болезнено въздъхна.

— Заклех се никога да не правя подобни неща…

Но не можеше да понесе мисълта, че ще го загуби, нито пък той — болката да я изостави. Плакаха в прегръдките си и през следващите два дни, а когато той отлетя отново за Лос Анджелис, не бе решено нищо, двамата знаеха само, че не бяха турили край.

Тя се бе съгласила да му даде време, той бе обещал да уреди нещата, но през следващите шест месеца стигнаха до полуда с обещания и заплахи, с ултиматуми и истерии. Хиляди пъти Тана го търси по телефона и затваряше, когато се обадеше Айлийн. Дрю я молеше да не прави нищо прибързано. Дори и децата забелязаха в какво отвратително състояние бе той. А Тана започна да избягва всички, особено Хари и Авърил. Не можеше да понесе въпросите, които се четяха в погледа му, съпругата му сладурана, децата, които само й напомняха за децата на Дрю.

Положението бе непоносимо за всички, дори Айлийн го разбираше, но бе заявила, че няма да си отиде отново. Можеше да го изчака да реши, нямаше къде да ходи, а Тана си мислеше, че ще полудее. Тя прекара сама рождения си ден, Четвърти юли, Празника на труда и Деня на благодарността, както и можеше да се очаква…

— Какво искаш от мен, Тана? Нима искаш просто да си отида от тях?

— Може би. Може би очаквам точно това. Защо трябва винаги аз да бъда сама? За мен също има значение…

— Но аз имам деца…

— Иди на майната си!

Не го мислеше наистина, докато не прекара сама и Коледа. Той й бе обещал да дойде — както на Коледа, така и на Нова година.

Тя седя и го чака цяла вечер, но той не се появи. Облечена във вечерна рокля седя чак до девет сутринта на Нова година, след което бавно, но безвъзвратно я съблече и я изхвърли на боклука. Беше купила роклята специално заради него.

На следващия ден смени ключалката на входната врата, опакова нещата, които той бе оставил в апартамента й през последната година и половина и му ги изпрати в колет без обратен адрес. След това му прати телеграма, в която казваше всичко: Сбогом. Не се връщай повече.

И легна, задавена в сълзите си. Въпреки цялата й смелост, последната капка преля.

Той долетя веднага, след като научи — след телеграмата и колета, беше ужасен, че този път тя може би бе решена да го стори и когато опита да отключи вратата, разбра, че бе станало тъкмо това. Отиде с бясна скорост до работата й, настоя да се срещне с нея и когато я видя, очите й бяха най-студените и най-зелени очи, които бе виждал.

— Нямам какво да ти кажа, Дрю.

Нещо в нея бе вече мъртво. Той го бе убил с надеждите, които никога не се сбъднаха, с лъжите, които бе говорил и пред двамата, най-вече — пред себе си. Тя се чудеше как майка й бе издържала всичко това толкова години, без да се самоубие. Беше най-страшното мъчение, което Тана бе преживяла, и никога повече не искаше да й се случи, с никого. Най-малкото пък — с него.

— Тана, моля те…

— Сбогом.

Тя излезе от кабинета си и пое по коридора към една зала за заседания, малко след това излезе от сградата, но не се прибра у дома с часове. А когато се върна, той все още чакаше отвън, под проливния дъжд. Тя намали скоростта на колата си, но като го видя, подкара отново. Пренощува в един мотел на улица Ломбард, а като се върна на сутринта, видя, че той спеше в колата си.

Той я усети инстинктивно, че идва и изскочи да я пресрещне и да я заговори.

— Ако не ме оставиш на мира, ще извикам полиция. Беше решителна и заплашителна, в неговите очи — дори вбесена, но това, което не можеше да види, бе колко бе опустошена вътрешно, колко дълго бе ридала, след като той си замина, колко отчаяна бе, че нямаше да го види отново. Беше мислила дори да скочи от моста, но нещо я спря, така и не разбра какво бе то.

А сетне, сякаш по чудо, Хари усети, че с нея става нещо нередно, след като й бе звънил неколкократно и никой не му се обади. Тя си мислеше, че й звъни Дрю, лежеше на пода във всекидневната и ридаеше, спомняше си как се бяха любили там и как той й направи предложение. После чу, че на вратата се чука, чу и гласа на Хари.

Като отвори, изглеждаше като изоставен, заседнал кораб: с петна от сълзи по лицето, боса, с полепнал по полата й мъх от килима и с нахлузен накриво пуловер.

— Боже мой, какво е станало с теб?

Изглеждаше така, сякаш бе пила от седмица насам, като пребита, нещо ужасно се бе случило с нея. Вярно бе последното.

— Тана?

Тя се обля в сълзи, той я притисна до себе си, тя непохватно се наведе над стола му, а сетне той я накара да седне на дивана и тя му разказа цялата история.

— Свърши се… Повече няма да го видя…

— За теб е по-добре така — Хари бе намръщен. — Не можеш да живееш по този начин. Последните шест месеца направо се стопи. Просто не е честно спрямо теб.

— Знам… но може би, ако бях изчакала… мисля си, евентуално…

Чувстваше се слаба и истерична, бе изгубила цялата си решителност и Хари й изкрещя:

— Не! Престани! Той никога няма да напусне жена си, щом не го е сторил досега. Тя се е върнала при него преди седем месеца, Тан, и още е там, по дяволите! Ако искаше да се махне, досега щеше да намери вратата. Не се заблуждавай сама.

— Това правех година и половина.

— Понякога става така — той се опита забележката му да прозвучи философски, ала всъщност му се щеше да убие това копеле, което й бе причинило толкова болка. — Просто трябва да се вземеш в ръце и да поемеш напред.

— О, да, разбира се… — тя отново се разплака, забравила бе с кого говори. — Лесно ти е да го кажеш.

Той я изгледа продължително и строго.

— Помниш ли как ме върна със зъби и нокти към живота, сетне — по същия начин ме накара да запиша и право. Помниш ли? Е, не ми пробутвай подобни приказки, Тан. Щом аз можах, ще можеш и ти. Ще го преживееш.

— Никога не съм обичала така, както обичах него — тя хленчеше ужасно и сърцето му се късаше за нея, когато го погледнеше с онези огромни, зелени очи.

Изглеждаше му като дванадесетгодишно момиченце и искаше да направи всичко възможно тя да се чувства добре, но не можеше да накара жената на Дрю да изчезне, макар че би искал да го стори. Би направил всичко за Тан, най-добрата и най-обичната му приятелка.

— Ще се появи някой друг. По-добър от него.

— Не искам никой друг. Не искам никого. Хари се боеше най-много от това.

 

 

А и през следващата година тя се опита да докаже думите си. Отказваше да се среща с когото и да било, освен е колегите си на работа. Не ходеше никъде, не се виждаше с никого, а когато дойде Коледа, тя отказа дори и на Хари и Авърил. Посрещна тридесет и втория си рожден ден сама, прекарваше сама нощите си, щеше сама да изяде пуйката си в Деня на благодарността, ако изобщо си бе направила труда да яде. Работеше извънредно, в делник и празник, оставаше зад писалището си до десет, единадесет вечерта, вземаше повече дела отвсякога и буквално цяла година преживя без всякакви развлечения. Смееше се рядко, не се обаждаше на никого, не си определяше срещи с никого, а минаваха цели седмици, преди да отговори на обажданията и на Хари.

 

 

— Моите поздравления! — Най-сетне бе успял да я открие през февруари. Беше скърбила по Дрю Ландс повече от година, случайно бе научила от общи приятели, че той и Айлийн все още били заедно и наскоро си купили красива къща в Бевърли Хилс. — Окей, глупаче. — Хари се бе уморил да я преследва. — Защо не отговаряш на обажданията ми вече?

— Бях заета през последните няколко седмици. Не четеш ли вестници? Очаквам да произнесат една присъда.

— Пет пари не давам за това, освен ако то те интересува, а знам, че е така от тринадесет месеца насам. Вече изобщо не ми се обаждаш. Само аз ти звъня. На какво се дължи — на лошия ми дъх, на миришещите ми крака или на ниския ми коефициент на интелигентност?

Тя се засмя. Хари си бе все същият.

— И трите на куп.

— Глупачка. Цял живот ли смяташ да прекараш в самосъжаление? Онзи не го заслужава, Тан. Цяла година — смешно е.

— Това няма нищо общо с другото — ала и двамата знаеха, че не бе вярно. Всичко бе свързано с Дрю Ландс и с това, че не напусна жена си.

— Това вече е ново. Досега никога не беше ме лъгала.

— Добре де, добре… По-лесно ми бе да не се виждам с никого.

— Защо? Би трябвало да празнуваш! Можеше да постъпиш като майка си и да си го чакаш петнадесет години. Вместо това ти бе достатъчно умна да го разкараш по дяволите. Е, и какво изгуби, Тан? Девствеността си? Осемнадесет месеца? И какво от това? Други жени са губили по десет години заради женени мъже… губят сърцата си, времето, живота си. Ти се отърва леко, ако питаш мен.

— Аха — дълбоко в себе си тя знаеше, че той бе прав, ала от това все още не й ставаше по-добре. Може би никога нямаше да й стане по-добре. Все още се люшкаше между яда си към него и липсата му в живота й. Нямаше го безразличието, което би искала да изпитва, и най-сетне си го призна пред Хари, когато отидоха да обядват заедно.

— Това изисква време, Тан. И да се изпуска по малко пара от клапана. Трябва да излизаш с други хора. Да си напълниш главата и с други неща, а не само с него. Не можеш само да работиш, през цялото време.

Той й се усмихна нежно, обичаше я толкова много, знаеше, че винаги щеше да я обича. Не бе същото, което изпитваше към жена си. Сега Тана му бе по-скоро като сестра. Спомни си страхотното разочарование, което бе изживял с години от несподелената му любов към нея и й го напомни.

— И все пак оцелях.

— Не е едно и също. По дяволите, Дрю ми направи предложение! Той бе единственият мъж, за когото изобщо някога съм поискала да се омъжа. Знаеш ли това?

— Да, знам го — знаеше го по-добре от всеки друг. — Значи е глупак. Това вече ни е известно. А пък ти си с малко забавено развитие. Но ще поискаш отново да се омъжиш. Все някой ще се появи.

— Само това ми трябва — самата мисъл я отблъскваше. — Тази година ставам на тридесет и три. Юношеските романи вече не са ми по вкуса, не, благодаря.

— Добре, тогава си намери някой дъртак, който ще те помисли за умна, но не стой така безучастна и не си губи времето.

— То не е изцяло загубено, Хари — тя го погледна сериозно. — Имам работата си.

— Това не е достатъчно. Господи, каква досадница си!

Той я погледна и поклати глава.

Покани я на празненство, което организираха следваща седмица, но тя изобщо не отиде. Наложи се той да предприеме цяла кампания, за да я изкара от черупката й. Беше все едно, че я бяха изнасилили отново. Сетне пък, за капак изгуби едно голямо дело и се депресира и от това.

— Добре де, добре, и ти не си безгрешна. Дай си малко отдих, за бога! Слез от разпятието. Знам, че е Великден, но един разпнат стига! Не можеш ли да измислиш нещо друго, освен да се самобичуваш? Защо не дойдеш да прекараш уикенда с нас на Тахо? — Наскоро бяха наели къща и Хари много обичаше да ходи там с децата. — И без това скоро вече няма да можем да ходим там.

— Защо? — Тя го погледна, докато плащаше сметката и той й се усмихна. Беше му много трудно с нея през последните няколко месеца, но май бе започнала да излиза от това състояние.

— Не мога повече да водя Авърил там. Знаеш ли, тя отново е бременна. — В първия момент Тана се шокира и той й се изсмя, но сетне се изчерви. — Случвало се е и преди, нали… искам да кажа, че не е кой знае какво.

Неочаквано Тана му се ухили изведнъж. Все едно животът отново се връщаше, Дрю Ландс бе изчезнал и на нея й се искаше да пее и танцува. Беше като да те е болял зъбът цяла година и да откриеш, че изведнъж, чудо някакво, зъбът вече го няма.

— Е, дяволите да ме вземат! Няма ли вие двамата да престанете някога?

— Не. След това сме планирали и четвърто. Ще ми се този път още едно момиченце, но Авърил иска момче.

Тана го гледаше широко усмихната, а на излизане от ресторанта го прегърна силно.

— Значи пак ще ставам леля.

— Това е най-лесното, ако ме питаш мен. Но не е честно, Тан.

— На мен ми харесва най-добре.

Едно нещо, в което бе сигурна, бе, че не иска деца, без значение какъв мъж щеше да се появи живота й. Нямаше време за това, а и без друго вече бе стара.

Беше взела това решение отдавна; нейното бебе бе правосъдието. А освен това разполагаше с децата на Хари, които да глезоти, когато й се приискваше някой дребосък да седне в скута й. И двете бяха очарователни, радваше им се много, а ето че и третото бе на път.

Бременността на Авърил бе лека, Хари винаги се гордееше с децата и със себе си, а и определено можеше да си позволи толкова деца, колкото пожелаеше.

Само майка й не одобряваше това, когато стана дума.

— Вижда ми се ужасно неразумно.

Напоследък тя се противопоставяше на всичко; на бебета, на пътувания, на нова работа, на нови къщи. Сякаш искаше да изживее остатъка на живота си най-внимателно и смяташе, че така трябваше да постъпят и всички останали. Беше симптом на остаряването, който Тана разпозна, ала майка й все още й се струваше много млада. Беше се състарила бързо, след като се ожениха с Артър. Нищо не се бе променило към добро за нея. След като бе получила онова, към което се бе стремила толкова дълго, то не бе същото както някога. Артър бе тежко болен и остарял.

Тана обаче се радваше за Хари и Авърил. Когато на 22 ноември бебето се роди, оказа се, че се бе сбъднало желанието на Авърил. Беше пъргаво и гласовито момченце. Кръстиха го на прадядо му — Андрю Харисън. Като го гледаше в ръцете на майка му, очите на Тана се изпълниха със сълзи. При другите деца преди не бе реагирала така, ала в невинността на това бебе имаше нещо толкова сладко и трогателно — в съвършената му розова плът, в големите кръгли очи, в мъничките, присвити пръстчета. Тана никога досега не бе виждала такова съвършенство — и всичкото, събрано в такова малко същество. Спогледаха се с Хари, размениха си усмивки, той бе толкова горд: стиснал с една ръка ръката на жена си, с другата нежно докосваше сина си.

Авърил се върна у дома на следващия ден след раждането на Андрю и както винаги, сама сготви вечерята за Деня на благодарността; на практика тя отказа всякаква помощ. Тана я гледаше изумена какво прави и колко добре го прави.

— По дяволите, Тан, и ти можеш, стига да поискаш…

— Не разчитай на това. Не мога едно яйце да сваря, да не говорим да родя и да пека два дни след това пуйка за семейството си, все едно нищо не съм правила цяла седмица. Внимавай, Хари, не бързай да я напомпаш отново — тя му се ухили, знаеше, че бяха щастливи както никога досега. Авърил просто излъчваше радостта си, той — също.

— Ще се постарая. Между другото, ще дойдеш ли на кръщенето? Авърил иска то да бъде на връх Коледа и ако си тук…

— Че къде другаде бих могла да съм? — Засмя му се тя.

— Откъде да знам? Би могла да си отидеш в Ню Йорк. Мислех си да заведа депата при татко в Гщаадт, но той каза, че щял да ходи с приятели в Танжер, така че няма да стане.

— Направо ми късаш сърцето — присмя се тя.

Не бе виждала Харисън от години, но Хари казваше, че бил добре. Изглежда бе човек, който щеше да е красив и здрав, докато е жив. Беше донякъде сепващо, че той бе прехвърлил шестдесетте, бе на шестдесет и три, ако трябва да бъдем точни, напомни й Хари, макар че не изглеждаше и на половината, по неговите думи. Беше странно, като си спомни колко го бе ненавиждал Хари. Тана го промени и Хари никога нямаше да го забрави. Той отново искаше тя да е кръстницата и тя бе трогната от желанието му.

— Нямаш ли и други приятели? На децата ти ще им дойде до гуша от мен като пораснат.

— То си е за тяхна сметка. Джак Хоторн ще е кръстникът на Андрю. Най-сетне ще се запознаете. Той смята, че го избягваш.

През всичките тези години, в които той бе съдружник на Хари, двамата не се бяха срещали. Тана нямаше повод да се срещне с него, макар сега да бе изпълнена с любопитство. Когато се видяха в църквата Света Дева Мария на улица Юниън на връх Коледа, той бе тъкмо това, което бе очаквала да види. Висок, рус, хубав, приличаше на типичен футболист в някой колежански отбор, но в същото време изглеждаше и интелигентен. Беше и висок и широкоплещест, имаше огромни ръце, но държа бебето толкова нежно, че я изненада.

След кръщенето той си говореше нещо с Хари пред църквата и тя му се усмихна.

— Справи се страхотно, Джак.

— Благодаря. Малко съм се занемарил, но все се справям, като се наложи.

— Имаш ли деца?

Беше си съвсем обикновен разговор пред църквата. Единственото друго нещо, за което можеха да разговарят, бе правосъдието или за общите им приятели, но бе по-лесно и по-приятно да говорят, за общия им кръщелник.

— Имам дъщеря. На десет години е.

— Това е невероятно.

Десет години й се видяха твърде много разбира се, Елизабет бе на тринадесет, но Дрю бе много по-възрастен от този мъж. Или поне изглеждаше така. Тана знаеше, че Джак е на около тридесет и шест или тридесет и седем, но имаше момчешки вид. И на празненството у Хари и Авърил по-късно този ден той разправяше смешки и вицове, накара всички да се смеят, включително и Тана, през по-голямата част от деня.

Като намери Хари в кухнята да налива на някого ново питие, тя му се усмихна.

— Не е за чудене, че толкова го харесваш. Той е готин тип.

— Джак ли?

Хари не бе учуден. След Тана и Авърил, Джак Хоторн бе най-добрият му приятел, през последните няколко години бяха работили добре заедно. Имаха стабилна клиентела, работеха по един и същи начин, но не с изгарящия хъс на Тана, а с далеч по-разумно темпо. А и двамата мъже се допълваха много добре.

— Дяволски умен е, но изобщо не парадира с това.

— Забелязах.

Отначало се държеше съвсем обикновено, сякаш му бе безразлично какво става наоколо, но Тана веднага бе забелязала, че бе много по-умен, отколкото изглеждаше.

Накрая, като свърши празненството, той й предложи да я откара до дома й и тя прие с благодарност. Беше оставила колата си пред църквата в града.

— Е, най-сетне се запознах със знаменития помощник окръжен прокурор. Много си падат да пишат за теб, нали?

Тя се смути от казаното, но той бе някак си безгрижен.

— Само когато няма за какво друго да драскат.

Той й се усмихна. Хареса му скромността й. Харесаха му също и дългите, добре оформени крака, които се подаваха изпод черната, кадифена пола, с която бе облечена. Беше част от костюмчето, което купи в И. Магяин специално за кръщенето.

— Хари много се гордее с теб, нали знаеш? Имам чувството, че и аз те познавам. Непрекъснато говори за теб.

— Толкова съм лоша, колкото ме описва. Нямам деца, затова всички са принудени да слушат историите за Хари и за това как сме следвали заедно.

— Вие двамата сигурно сте вдигали целия университет на главата си — ухили се той и тя се засмя.

— Малко или много — да. От време на време си прекарвахме чудесно. А понякога имахме и гадни скарвания — тя се усмихна на спомените си, а сетне и на Джак. — Сигурно остарявам, щом изпитвам тази носталгия…

— Така е по това време на годината.

— Тъй е, нали? На Коледа винаги ме обзема такова настроение.

— Мен — също. — Тя се запита къде ли бе дъщеря му и дали тя не бе причината за неговата носталгия. — Ти си от Ню Йорк, нали?

Тя кимна. Стори й се, че Ню Йорк бе някъде на светлинни години в миналото.

— А ти?

— От Средния запад. Детройт, ако трябва да бъда точен. Красив град.

Той се усмихна, сетне двамата се разсмяха. С него се общуваше с лекота и й се видя напълно безопасно да приеме, когато я покани да пийнат. Ала навсякъде бе толкова пусто, беше тъй потискащо да се затвориш в някой бар на връх Коледа, затова тя се реши да го покани у дома си и той се държа напълно приемливо.

Беше тъй безвреден, че тя дори не го позна, когато се сблъска с него в Градския съд през следващата седмица. Беше един от тези високи, руси и хубави мъже, които можеха да са всеки — от приятел от колежа до нечий съпруг, брат или приятел; ала тя изведнъж осъзна кой бе той и се изчерви от притеснение.

— Съжалявам, Джак… бях разсеяна…

— Имаш всички основания да си.

Той й се усмихна, а на нея й стана забавно, колко бе впечатлен от службата й. Сигурно Хари пак нещо го бе излъгал. Знаеше, че той много преувеличава като говори за нея, за изнасилваните, с които се справяла в единочките, за хватките от джудо, които знаела, за случаите, които разнищвала сама, без помощта на следователите.

— Защо лъжеш така нагло? — Го бе нападнала веднъж тя, ала той изобщо не изпита угризения.

— Е, все нещичко от това е вярно.

— Да, ама не. Миналата седмица се срещнах с един твой приятел, който мислел, че някакъв наркотрафикант ме пробол с нож в единочката си. Престани, за бога, Хари…

Тя се сети за това сега и като предположи, че случаят бе подобен, се усмихна на Джак.

— Всъщност, напоследък положението е съвсем спокойно. Ами при теб?

— Не е зле. Имахме няколко добри дела. Хари и Авърил отидоха на Тахо за няколко седмици, затова сега отбранявам сам крепостта.

— И той е един работливец!

Двамата се разсмяха, а той я погледна колебливо. Страшно му се искаше да й се обади през седмицата, но не посмя.

— Сигурно нямаш време да идем да обядваме някъде?

Странно наистина, но този път тя имаше време. Страхотно се зарадва, когато тя се съгласи. Отидоха в Бижу. Малкото френско ресторантче в Полк, беше повече претенциозно, отколкото добро, но на нея й бе приятно да побъбри с приятеля на Хари час, час и нещо. Беше слушала за него от години, но поради непрекъснатата й служебна заетост и бъркотиите около Дрю Ландс не бяха успели да се запознаят.

— Знаеш ли, наистина е смешно. Хари би трябвало да ни запознае още преди години.

Джак се усмихна.

— Мисля, че се опита — той не каза нищо, с което да подскаже, че знаеше за Дрю, ала на Тана не й се говореше сега за това.

— Известно време трудно се общуваше с мен — усмихна се тя.

— А сега? — Погледна я със същия нежен поглед, с който бе гледал и кръщелника им.

— Отново съм си същата гаднярка от едно време.

— Това е добре.

— Всъщност, този път Хари спаси живота ми.

— Знам, че известно време много се тревожеше за теб.

Тя въздъхна.

— Постъпих като пълна глупачка… Предполагам всички сме го правили понякога.

— Аз — със сигурност — усмихна й се той. — Преди десет години, когато си отидох за празниците в Детройт, забремених най-добрата приятелка на сестра си. Не знам какво ми бе станало, може би съм се бил побъркал или нещо подобно. Беше една такава малка, червенокоса сладурана… само на двадесет и една години… и хоп, следващото нещо, което узнах, бе, че ще се женя. Тук не й хареса никак, плачеше непрекъснато. Горката малка Барб имаше колики първите шест месеца, а година по-късно Кейт си отиде и всичко свърши. Сега си имам бивша съпруга и дъщеря в Детройт, а не знам за тях нищо повече, отколкото знаех тогава. Това е най-шантавото нещо, което изобщо съм правил, и никога няма да го повторя! — Изглеждаше твърдо решен, докато го произнасяше, а и лесно можеше да се види, че държеше на казаното. — Оттогава никога не пия и чист ром — той се усмихна печално и Тана се разсмя.

— Е, поне нещо ти е останало от всичко това — не би могла да каже нещо повече; не, че би искала да има дете от Дрю, дори и да нямаше вазектомия. — Срещал ли си се с дъщеря си понякога?

— Идва веднъж годишно за месец — въздъхна той с лека усмивка. — Трудно е човек да гради взаимоотношения на подобна основа. — Винаги бе смятал, че бе несправедливо спрямо нея, но какво друго би могъл да стори? Не можеше сега да я пренебрегва. — Почти не се познаваме с нея. Аз съм онзи непознат, който й праща поздравителни картички за рождения ден и я води на бейзболни мачове, когато е тук. Не знам какво друго да правя с нея. Добре, че Авърил бе тъй добра да я наглежда миналата година, докато ходех на работа. А и ми заеха къщата си на Тахо за една седмица. Много й хареса там — усмихна се той, — а и на мен също. Трудничко е да се сприятелиш с десетгодишно дете.

— Бас ловя, че е така. Тази връзка… човекът, с когото бях свързана, ги имаше две и на мен ми бе много трудно. Нямам свои деца, а и те не бяха като хлапетата на Хари, изведнъж се озовах изправена пред две големи деца, които ме гледаха втренчено. Страшно неудобно се чувствах.

— Привърза ли се към тях? — Беше заинтригуван от нея, а тя, се изненада колко лесно се говореше с него.

— Не, всъщност не. Нямаше време. Те живяха на изток — припомни си тя и развръзката, — за известно време.

Той кимна и се усмихна.

— Определено си успяла да запазиш живота си по-опростен, отколкото нас — останалите — и той тихо се засмя. — Предполагам, че не пиеш ром.

Тя също се засмя.

— Обикновено не, но съумях да си докарам сума неприятности и по други начини. Просто нямам деца за доказателство.

— Съжаляваш ли за това?

— Никак — необходими й бяха тридесет и три години и половина, за да го заяви откровено. — Има някои неща в живота, които не са за мен, децата са едно от тях. Да бъда кръстница ми допада повече.

— Навярно щеше да е по-добре и аз да се бях придържал към това, поне заради Барб. Поне майка й се омъжи отново и сега си има истински баща през единадесетте месеца, когато мен ме няма.

— Това не те ли безпокои?

Питаше се дали не бе обсебен от детето. Дрю бе много силно привързан към своите, особено към Елизабет.

Но Джак поклати глава.

— Аз почти не го познавам хлапето. Звучи ужасно, но е истина. Всяка година се запознавам отново с нея, сетне тя си отива, а когато се върне отново, е вече пораснала с една година и се е променила изцяло. Това е донякъде безплодно начинание, но може би за нея има някакъв смисъл. Не знам. Дължа й толкова много. Но подозирам, че след някоя и друга година ще ми каже да вървя по дяволите, че си има приятел в Детройт и няма да може да дойде тази година.

— Може да го доведе със себе си…

Двамата се разсмяха.

— Господ да ми е на помощ. Само това ми липсва. Мисля си същото като теб, че има някои неща в този живот, които изобщо не искам да ми се случат… малария… тиф… брак… деца…

Тя се разсмя на откровението му, очевидно този възглед не бе от най-популярните, или поне не бе от онези, които човек би си признал винаги, но той бе сметнал, че на нея можеше да й го каже, както бе постъпила и тя с него.

— Съгласна съм с теб. Наистина смятам, че човек не би могъл да върши достатъчно добре работата си и в същото време да отдава достатъчно внимание на отношения като тези.

— Звучи благородно, приятелко моя, но и двамата знаем, че няма нищо общо с истината. Така е, нали? Страхувам се до смърт, само това ми липсва — една друга Кейт от Детройт, която да плаче по цяла нощ, че нямала тук приятели… или някоя напълно зависима жена, която няма какво да върши през деня, освен да ми мърмори като се прибера вечер, или да реши, че след две години брак половината от бизнеса, който сме създали с Хари, е нейна собственост. Ние, двамата с него, сме се нагледали на подобни случаи и аз просто не искам да съм един от тях — той й се усмихна. — А ти, от какво се страхуваш, скъпа? От херпеси, от раждане? Да зарежеш кариерата си? От съперничеството на някой мъж?

Бе учудващо проницателен и тя му се усмихна с благодарност.

— Улучи в десетката. От всичко изброено. Може би се боя да не изложа на опасност онова, което съм създала, да не бъда наранена… не знам. Мисля, че изпитвам известни съмнения относно брака още от преди години, макар тогава да не съм го знаела. Майка ми винаги бе искала да се омъжа, аз винаги исках да й кажа но почакай… не още… имам да свърша преди това още сума неща. То е все едно доброволно да поискаш да ти отсекат главата, все не се намира подходящо време за това.

Той се засмя, а тя си спомни как Дрю й бе направил една вечер предложение пред камината, но сетне с болезнено усилие прогони тази мисъл. През повечето време спомените за него не й причиняваха болка, но някои от тях още я мъчеха. И най-вече този, може би защото смяташе, че я бе направил на глупачка. Беше готова да направи изключение за него, бе приела предложението му, а той се бе върнал при Айлийн…

Джак я видя как се намръщи.

— Никой не заслужава да бъдеш толкова тъжна за него, Тана.

Тя му се усмихна.

— Стари, стари спомени…

— Забрави ги тогава. Така няма да ти причиняват повече болка.

В този мъж имаше някаква чудесна лекота и мъдрост — и тя започна да излиза с него без изобщо много-много да се замисля. На кино, на ранна вечеря, на разходка по улица Юниън, на футболен мач.

Той идваше и си отиваше и скоро стана неин приятел и изобщо не бе учудващо, когато най-сетне си легнаха заедно един ден късно напролет.

Тогава се познаваха вече от пет месеца, не беше като земетресение, но бе удобна и за двамата връзка. Хубаво й бе с него, беше интелигентен и чудесно разбираше работата й, изпитваше голямо уважение към поста й, дори и най-близкият приятел на двамата бе общ, а и през лятото, когато дойде дъщеря му, тя пак не се почувства неудобно.

Беше сладко, единадесетгодишно дете с големи очи, ръце и крака и яркочервена коса, досущ като малко ирландско сетерче. Заведоха я няколко пъти на плажа Стинсън, ходеха на пикници с нея. Тана нямаше много време — отново имаше голям процес — ала им бе много приятно.

Ходиха и у Хари, той ги наблюдаваше изпитателно и се чудеше дали връзката им бе сериозна. Авърил обаче смяташе, че не бе сериозна, а обикновено тя излизаше права. Нямаше плам, страст, напрежение, но нямаше и болка. Беше си връзка удобна, интелигентна, понякога забавна и изключително задоволителна в леглото. Беше от онези връзки, които човек можеше да види между двама души, които не искат да се женят, никога не го бяха искали, за голямо съжаление на приятелите им, които не излизаха от залите за разводи с години. Човек можеше да срещне подобни двойки да вечерят в ресторантите в събота вечер, да ходят на почивка, да присъстват на коледни тържества и на галапредставления, да се радват на компанията на другия, най-сетне да се озоват в леглото, а на следващия ден единият отиваше у дома си, за да намери хавлиите, подредени точно така, както би искал, леглото — непокътнато и кафеникът — готов за ползване.

И за двамата това бе чудесно положение, ала то подлудяваше Хари и това също ги забавляваше.

— Като ви гледам вас, двамата, колко сте самодоволни, чак ми иде да се разплача — тримата обядваха заедно, но нито Тана, нито Джак изглеждаха смутени.

Тя погледна усмихната Джак.

— Дай му кърпичка, скъпи.

— Няма, нека използва ръкава си. Винаги се бърше в него.

— Нямате ли капка приличие? Какво ви става? Двамата се спогледаха бавно.

— Просто сме пропаднали, предполагам.

— Не искате ли да имате деца?

— Не си ли чувал за противозачатъчни средства? — Джак го погледна, Хари изглеждаше така, сякаш щеше всеки момент да закрещи и Тана се разсмя.

— Откажи се, малкия. Няма да можеш да спечелиш това дело срещу нас. На нас и така ни харесва.

— Излизате от година. Какво, по дяволите, означава това за вас?

— Че сме страхотно издръжливи. Знам, че е склонен към убийство, ако някой му докосне спортните страници на вестника в неделите и че мрази класическата музика.

— И това е всичко? Как можете да сте толкова безчувствени?

— Получава се по естествен път — усмихна му се сладко тя, а Джак й се ухили.

— Трябва да го приемеш мъжки, Хари, ние сме повече на брой, ти си под нашата класа и си победен.

Ала когато Тана навърши тридесет и шест години през следващия месец, те все пак изненадаха Хари.

— Ще се жените ли? — Хари едва посмя да изрече тези думи, когато Джак му каза, че си търсели къща, но той му се изсмя.

— Не, по дяволите, значи изобщо не познаваш приятелката си Тан. Щом дори си помислил, че такава възможност съществува. Просто възнамеряваме да живеем заедно.

Хари завъртя на място инвалидния си стол и изгледа свирепо Джак.

— Това е най-отвратителното нещо, което изобщо съм чувал. — Няма да допусна да постъпиш така с нея.

Джак избухна в смях.

— Идеята е нейна, а освен това ти и Авърил вече сте го правили. — Дъщеря му току-що си бе заминала у дома и за него бе станало прекалено сложно да пътува напред-назад от нейния апартамент до неговия. — Нейният апартамент е малък за двама ни, моят — също. А и ми се нрави да живея в Мерин. На Тана — също.

Хари бе нещастен. Искаше му се да има хепиенд, конфети, рози, бебета, ала никой не искаше да го слуша.

— Нали знаеш колко е сложно да влагате пари в недвижимо имущество, след като не сте женени?

— Разбира се, че знам, тя също го знае. Ето защо навярно ще търсим нещо под наем.

Точно така и постъпиха. Намериха къща, която им хареса, със страхотна гледка — в Тибърън. Имаше четири спални, наемът бе смешно нисък в сравнение с онова, което би им струвала, ако я купеха, всеки разполагаше с кабинет, имаха си обща спалня и спалня за Барб, когато дойдеше от Детройт, или за гостуващи приятели. Имаше чудесна слънчева ливада, веранда, баня с вана. И двамата изглеждаха безкрайно щастливи.

Хари и Авърил им дойдоха на гости с децата и трябваше да признаят, че местността и къщата бяха красиви, но не на това се бе надявал Хари за нея, а и тя само му се изсмя.

И най-лошото бе, че Джак споделяше възгледите й. Той нямаше никакво намерение да се върже отново в оковите на брака. Беше на тридесет и осем години и малкото му приключение в Детройт преди дванадесет години му бе струвало прекалено скъпо.

Тази година Джак и Тана даваха коледната вечеря, беше красиво със залива под тях, с града, който блещукаше в далечината.

— Също като насън, нали скъпа? — Пошушна й Джак на ухото, след като всички бяха влезли в къщата.

Живееха точно така, както им харесваше, тя най-сетне бе напуснала апартамента си в града. Беше решила да го задържи известно време, за да играе на сигурно, но в крайна сметка го освободи. Чувстваше се сигурна с него, а и той се грижеше добре за нея. Когато й оперираха апендикса тази година, той си взе две седмици отпуск, за да се грижи за нея. А когато навърши тридесет и шест години, той организира празненство в зала Трафалгар на Трейдър Вик само за седем-осем най-близки приятели.

На следващата година я изненада с круиз в Гърция. Завърна се у дома отпочинала и загоряла, по-щастлива отвсякога. Двамата изобщо не повдигаха въпроса за женитба, макар веднъж-дваж да бяха обсъждали дали да купят къщата, в която живееха, но Тана не бе убедена в смисъла на това, а и Джак тайно се страхуваше от покупката. Никой от тях не искаше да разлюлее лодката, в която бяха плавали тъй спокойно и толкова дълго.

Живееха заедно вече две години и това чудесно ги устройваше и двамата. Така бе до октомври, когато Тана се върна от пътешествието до Гърция. Предстоеше й голям процес и тя стоя будна почти цяла нощ да подготвя бележките и папките си, докато най-сетне бе заспала на писалището, което гледаше към залива на Тибърън. Телефонът я събуди преди Джак да се появи с чаша чай. Тя го погледна с невиждащ поглед, докато вдигаше слушалката.

— А? — Беше още сънена и Джак и се ухили. Когато стоеше по цяла нощ, бе истинска картинка на сутринта и сякаш прочела мислите му, тя обърна поглед към него. Но най-неочаквано очите й се разшириха и се вторачиха в него.

— Какво? Да не си полудял? Аз не съм… о, господи! Ще дойда до един час.

Тя остави слушалката и се взря в него, докато той, загрижен и намръщен, оставяше чашата чай.

— Нещо лошо ли се е случило? — Не би могло да е нещо у дома й, щом обеща да бъде там след час, значи бе на работа… а не бе и нещо, свързано с него. — Какво се е случило, Тан?

Тя все още го гледаше втренчено.

— Не знам… трябва да говоря с Фрай.

— Окръжният прокурор ли?

— Не. Господи! Кой друг, по дяволите?

— Добре де, защо си толкова разтревожена?

Той все още не разбираше. Ала и тя — също. Беше си вършила работата по фантастичен начин. Просто нямаше никакъв смисъл. Бе работила там с години… Когато погледна Джак, очите й се бяха изпълнили със сълзи; изправи се и разля чая върху папките, но вече не я беше еня за тях.

— Каза, че съм уволнена — разплака се тя и отново седна, а той я гледаше втренчено.

— Не може да бъде, Тан…

— Това казах и аз… Окръжната прокуратура е целият ми живот…

И най-тъжното от всичко бе, че и двамата знаеха, че това бе самата истина.