Даниел Стийл
Пълен кръг (15)

Втора глава

Декември отлетя със серия дребни дела върху писалището на Тана и с няколко празненства, на които отиде с Дрю. Изглежда той изобщо не мислеше за нещо друго, освен да прелита вечерта до Сан Франциско, понякога идваше само да вечерят заедно. Преживяха много възхитителни, нежни мигове, тихи нощи у дома, постигнаха такава интимност, каквато Тана досега не бе познавала. Чак сега разбра колко самотна е била, при това толкова дълго време. Бе имала единствено онази луда любов с Йейл преди години, а оттам насетне — само обичайните връзки, които идваха и си отиваха, без да означават нещо за нея.

Но с Дрю Ландс всичко бе по-различно. Той бе толкова чувствен, тъй силен, толкова досетлив и за най-дребните неща, които за нея имаха голямо значение. Тя се чувстваше обградена с грижи, сигурна, отново жива, през повечето време се смееха непрекъснато.

Като дойдоха празниците, той отново бе развълнуван от предстоящата среща с момичетата си. Щяха да дойдат от Вашингтон да посрещнат Коледа с него. Беше отменил ходенето им на ски в Шугър Боул.

— Ще дойдеш ли да прекараш известно време с нас, Тан?

Тя му се усмихна; знаеше колко е луд по момичетата си.

— Ще се опитам — предстоеше й сложно дело, но бе съвсем сигурна, че за известно време то нямаше да влезе в съдебната зала. — Мисля, че ще мога.

— Направи всичко възможно. Можеш да дойдеш на двадесет и шести и ще прекараме няколко дни в Малибу — беше наел една къщичка там, но това, което я изненада, бе датата, която той предложи… двадесет и шести… сега чак разбра, че той искаше да е насаме с момичетата за празника. — Ще дойдеш ли, Тан? — Молбата му прозвуча като на малко момченце.

Тя го прегърна силно и му се изсмя.

— Добре де, добре, ще дойда. Какво мислиш, че ще се хареса на момичетата?

— Ти — усмихнаха се един на друг и той я целуна отново.

Той прекара седмицата преди Коледа в Л. А. в приготовления за тях. Тана се опитваше да изчисти неотложните си дела, за да може да вземе допълнително някой и друг ден отпуск от прокуратурата, а имаше и да пазари сума неща.

Купи на Дрю кожена риза, много скъпо куфарче за документи, което си бе харесала отдавна, одеколон — такъв, какъвто знаеше, че ползва и вратовръзка, за която бе сигурна, че ще му хареса много. Купи и за двете момичета по една красива кукла от Шварц, няколко шапчици, възхитителен анцуг за Елизабет, досущ като онзи, който Тана носеше, и едно зайче от истинска заешка кожа за малката. Опакова всички подаръци и ги сложи в куфара, който си бе приготвила за Л. А.

Тази година не си бе правила труда да украсява елха; нямаше и време, а и нямаше кой да я види.

Прекара Бъдни вечер с Хари, Авърил и техните хлапета, беше наистина успокояващо за нея. Хари никога не бе изглеждал по-добре, а Авърил бе доволна, като гледаше как малкият Харисън припка напред-назад в очакване на Дядо Коледа. Нарязаха моркови за елените, оставиха пред вратата шоколадови сладки, голяма чаша мляко и едва тогава успяха да го сложат да спи. Сестра му вече спеше, а когато и той най-сетне заспа, Авърил отиде на пръсти до стаите им да ги види. Хари я проследи с поглед, а Тана гледаше него. Чувстваше се добре само като ги видеше такива — доволни и жизнени. Животът му се бе развил добре, въпреки че очевидно не такива бяха първоначалните му очаквания.

Той погледна усмихнат Тана, двамата отлично се разбираха.

— Странно е, нали, Тана, как се обръща животът…

— Аха, така е — тя му се усмихна. Познаваха се от дванадесет години, почти половината им живот. Бе невероятно.

— Предполагах, че ще се ожениш най-много две години след като те срещнах за пръв път.

— А аз си мислех, че ще си отидеш като безнадежден дегенерат… не… — тя се замисли, беше й забавно, — … като пропил се плейбой…

Той се засмя на това предположение.

— Бъркаш ме с моя старец.

— Едва ли — тя все още изпитваше топли чувства към Харисън, ала Хари не бе съвсем сигурен в това.

Беше я заподозрял веднъж в това, но никога не бе сигурен, а и баща му не изпусна нищо пред него. Нито пък Тан.

Тогава Хари я погледна странно. Не бе очаквал да прекара Коледа с нея тази година, не и след намеците й за Дрю, които бе правила неведнъж. Имаше странното усещане, че отношенията й с него бяха сериозни, макар тя да не бе споделяла с него.

— Къде е приятелят ти, Тан? Мислех, че ще ходите в Шугър Боул.

Отначало тя го погледна разсеяно, но веднага се сети кого имаше предвид и той се ухили.

— Хайде, хайде, не ми пробутвай разни от типа Кого точно имаш предвид. Много добре те познавам.

Тя се разсмя.

— Добре де, добре. Той е в Л. А. с хлапетата си. Отказахме се от Шугър Боул, защото дойдоха децата. Аз ще отида на двадесет и шести.

На Хари това му се видя необичайно, но не й каза нищо.

— Доста държиш на него, нали?

Тя внимателно кимна, но не го погледна.

— Да… така е… дано да си струва.

— А струва ли си, Тан?

Тя въздъхна и се облегна на стола си.

— Само бог знае…

Хари се поучуди за нещо и най-накрая реши да я попита:

— А защо стана така, че не си там днес!

— Не исках да се натрапвам — ала не бе вярно. Той не я бе поканил.

— Сигурен съм, че не би била натрапница за него. Срещала ли си се вече с децата?

Тя поклати глава.

— Вдругиден ще ми е за първи път.

Хари се усмихна:

— Страх ли те е?

Тя се засмя нервно.

— Да, по дяволите. Ти не би ли се страхувал? Та те са най-важното нещо в живота му.

— Надявам се и ти също.

— Мисля, че е така.

Сетне Хари се намръщи.

— Не е женен, нали, Тан?

— Казах ти и преди, в процес на развод е.

— Тогава защо не посреща Коледа с теб?

— Откъде, по дяволите, да знам! — Досаждаше й с настоятелните си въпроси и тя започна да се пита, къде ли се бе замотала Авърил.

— Не го ли попита?

— Не. И така се чувствам съвсем добре — изгледа го сърдито тя, — поне досега ми беше добре.

— Виж сега, Тана, бедата при теб е, че толкова дълго си била сама, че не ти и идва наум, че нещата биха могли да са и по-различни. Би трябвало да прекараш Коледа с него. Освен ако…

— Освен какво? — Вече му бе ядосана. Не му влизаше в работата дали щеше да прекара Коледа с него или не, а и тя уважаваше желанието му да бъде насаме с децата си.

Ала Хари не искаше да я остави на мира.

— Освен ако не посреща Коледа с жена си.

— О, за бога… каква тъпотия! Ти си най-циничното и подозрително копеле, което познавам… а си мислех, че аз съм била лоша…

Беше бясна, ала в очите й се таеше и нещо друго, сякаш той бе засегнал някакъв нерв. Но това бе смешно.

— Може би не си чак толкова лоша.

— По дяволите!

Тя се изправи и потърси чантата си, а когато най-сетне Авърил се върна, завари ги и двамата напрегнати, но не можа да разбере защо. Понякога бяха такива. Беше им свикнала вече, имаха специални взаимоотношения, понякога се нападаха като котка и куче, но без да искат да се нараняват.

— Вие двамата какво правите тук? Отново ли се биете? — Усмихна се тя.

— Имам такова намерение — Тана я погледна свирепо, раздразнена от нея.

— Може да му се отрази добре — и тримата се разсмяха.

— Хари пак се прави на глупак, както винаги.

Неочаквано той й се ухили.

— Казваш го така, сякаш съм разкрил неочаквани за теб черти!

Авърил се засмя.

— Пак ли го направи, скъпи?

Най-сетне Тана се поуспокои.

— Знаеш ли, ти си най-големият досадник на света. Световната купа е твоя.

Той й се поклони учтиво в стола си и Тана отиде да си вземе палтото.

— Още е рано, Тан.

Винаги му се искаше тя да остане по-дълго, дори и когато спореха. Все още помежду им съществуваше специална връзка. Бяха почти като близнаци.

— Трябва да се прибера и да се приготвя. Взела съм си у дома работа с тонове.

— И ще работиш на Коледа! — Той бе ужасен, а тя се усмихна.

— Все някога трябва да я свърша.

— Защо вместо това не дойдеш у дома?

Щели да дойдат техни приятели, съдружникът му и още сума народ, но тя поклати глава. Нямаше нищо против да бъде сама у дома, поне така каза.

— Ти не си наред, Тан — ала той я целуна по бузата, очите му бяха преизпълнени с обич към нея. — Приятно прекарване в Л. А. — Той придвижи стола си до вратата и я погледна замислен. — И Тан… внимавай… Може би греша… ала не пречи, ако човек е по-внимателен…

— Знам.

Гласът му отново бе омекнал и преди да излезе, тя ги целуна и двамата. Докато караше към дома си, обаче, се улови, че мисли върху казаното от него. Знаеше, че не можеше да бъде прав. Дрю нямаше да прекара Коледа с жена си… ала въпреки всичко тя самата би трябвало да е с него за празника. Опитваше се да си самовнуши, че това нямаше значение, но имаше значение.

И изведнъж тя си спомни за онези самотни години на Джийн и колко мъчно й бе за нея, докато тя чакаше Артър, седнала до телефона, с надеждата, че ще позвъни… никога не успяха да прекарат заедно някой празник, докато Мери бе жива, а и след това дори. Той винаги намираше извинения… сватовете му, децата, клубът му, приятелите… а горката Джийн с просълзени очи, затаила дъх… само го чакаше… Опита се да прогони този спомен. С Дрю не беше така. Не беше! Тя нямаше да го допусне!

Ала докато работеше през следобеда на следващия ден, въпросите отново изникнаха в съзнанието й. Дрю й се бе обадил веднъж, но разговорът бе съвсем кратък, изглеждаше притеснен.

— Трябва да се връщам при момичетата — рече той набързо и затвори телефона.

Когато на следващия ден тя кацна в Лос Анджелис, той я чакаше на летището, обгърна я с ръце и я притисна така силно, че тя едва можеше да си поеме дъх.

— Боже мой… чакай… спри!

Ала той продължи да я мачка, сетне се засмяха и се целуваха по целия път до паркинга; напъха чантите и пакетите й в колата. Бе луда от радост, че го вижда отново.

В крайна сметка празникът без него се бе оказал твърде самотен. А тайно се бе надявала тази година той да бъде по-различен и вълнуващ. Дори пред себе си не си бе позволила да го признае, но сега вече знаеше, че бе така.

Ала сега, докато пътуваше към града с него, се чувстваше прекрасно. Беше оставил момичетата у дома си с позната гледачка, само за да може да я посрещне сам и да прекара няколко минути насаме с нея.

— Как се чувстват момичетата?

— Чудесно. Мога да се закълна, че за две седмици са пораснали двойно. Почакай и ще видиш, Тан.

Тя бе очарована от тях. Елизабет бе вече голяма и приличаше удивително на Дрю, а Джули бе пухкава малка топчица, която почти веднага се изкатери в скута на Тана. Харесаха им много подаръците, които им бе донесла, не проявиха никаква съпротива срещу нея, макар Тана да забеляза, че Елизабет я изгледа на няколко пъти.

Дрю се справяше забележително добре. Отряза всякакви прегръдки и милувки. Сякаш бяха просто приятели, които прекарват един приятен следобед. Беше очевидно, че познаваше добре Тана, ала по държането му към нея бе невъзможно да се отгатне, какви точно бяха взаимоотношенията им. И Тана се запита дали той винаги играеше тази роля пред момичетата.

— С какво се занимаваш? — Елизабет отново я наблюдаваше, а Джули ги гледаше и двете.

Тана се усмихна, разтърси гривата си от светлоруса коса. Елизабет й бе завидяла за нея още щом я видя.

— Юристка съм като татко ви. Всъщност, това е поводът да се запознаем.

— Мама също е юристка — добави бързо Елизабет. — Тя е помощник на посланика ни в Организацията на американските държави във Вашингтон, а догодина могат да й дадат посланичество.

— Пост на посланик — поправи я Дрю и огледа и трите момичета.

— Не желая това — начумери се Джули. — Искам тя да се върне да живее тук. С татко — тя непокорно подложи долната си устничка напред, а Елизабет побърза да добави:

— Той може да дойде с нас там, където пратят мама. Зависи къде ще е.

Тана усети как стомахът й се свива, погледна го, но той бе зает с нещо друго, а Елизабет продължи:

— Мама може дори да поиска сама да дойде да живее тук, ако не й предложат подходяща работа. Поне така каза самата тя.

— Това е много интересно — Тана усети, че устата й пресъхва, искаше й се Дрю отново да поеме в свои ръце юздите на разговора, ала той не рече нищо. — Харесва ли ти да живееш във Вашингтон?

— Много — Елизабет бе пак така болезнено учтива, но Джули отново се изкатери в скута на Тана и й се усмихна.

— Хубава си. Почти колкото нашата мама.

— Благодаря ти! — Очевидно не бе лесно да се разговаря с тях. Като се изключат децата на Хари, Тана рядко бе попадала в подобно положение, но трябваше да положи усилия, заради Дрю. — Какво ще правим този следобед? — Беше останала почти без дъх, когато ги попита, опитваше се отчаяно да смени темата на разговора от бившата му жена.

— Мама ще пазари на Родео Драйв — усмихна й се Джули, а Тана едва не ахна.

— О, така ли? — Удивеният й поглед потърси Дрю, сетне се върна върху децата. — Добре. Нека видим сега, какво ще кажете за едно кино? Гледали ли сте Саундър!

Чувстваше се така, сякаш бе тичала с всички сили нагоре по стръмнина и все не можеше да стигне доникъде… Родео Драйв… това означаваше, че тя бе дошла в Лос Анджелис с момичетата… и защо той не бе искал тя да дойде още вчера? Дали в крайна сметка наистина бе прекарал Коледа заедно с нея!

Следващите часове се точеха безкрайно бавно, Тана бъбреше с децата, най-сетне те излязоха навън да играят и тя се обърна към него. Очите й говореха достатъчно красноречиво, още преди да продума.

— Доколкото разбирам, жена ти е в Лос Анджелис — беше сурова, нещо в нея бе сякаш вкочанясало.

— Не ме гледай така — тонът му бе мек, но погледът му избягваше нейния.

— Защо? — Тя се изправи и тръгна към него. — С нея ли прекара празника, Дрю? — Той вече не можеше да я избегне, беше се изправила точно пред него. И вече бе разбрала, че се е случило тъкмо това.

Когато той вдигна очи да я погледне, тя моментално разбра, че бе права, момичетата го бяха издали.

— Защо ме излъга?

— Не съм те излъгал. Не мислех, че… о, за бога… — той я гледаше почти злобно.

Беше го натикала в ъгъла.

— Не възнамерявах да стане така, но момичетата никога досега не са посрещали Коледа, като сме разделени, Тан… щеше да им е дяволски трудно…

— А сега не е ли? — Очите и тонът й бяха твърди, скриваха вътрешната болка, която усещаше… болката, която й бе причинил с лъжата си… — И кога точно възнамеряваш да ги оставиш да свикнат?

— По дяволите, нима смяташ, че ще се чувствам добре, като видя как от това ще страдат децата ми?

— Виждат ми се добре.

— Разбира се, че е така. Защото Айлийн и аз сме цивилизовани хора. Това е най-малкото, което можем да им дадем. Те не са виновни, че нещата при нас не се получиха…

Той тъжно погледна Тана, а тя трябваше да потисне желанието си да седне и да заплаче — не за него или за момичетата, а за себе си.

— Сигурен ли си, че е вече прекалено късно да спасиш брака си с Айлийн?

— Не бъди смешна!

— Тя къде спа? — Той я погледна така, сякаш току-що бе получил електрически шок.

— Въпросът ти е нетактичен и ти много добре го знаеш.

— О, боже мой… — Тя отново седна, не можеше да повярва — колко прозрачен бе той. — Ти си спал с нея.

— Не съм спал с нея.

— Спал си с нея, нали? — Тя вече му крещеше и закрачи широко из стаята, като разгневена тигрица.

Той я погледна отново.

— Спах на дивана.

— Лъжеш ме. Нали!

— По дяволите, Тана! Не ме обвинявай за това! Не е толкова лесно, колкото си мислиш. Бяхме женени почти двадесет години, по дяволите… Не мога просто да стана и да си замина, особено след като ги има момичетата… — той я погледна скръбно и полека закрачи към нея. — Моля те… — в очите му имаше сълзи. — Обичам те, Тан… Просто ми е необходимо време, за да мине това…

Тя се извърна от него и отиде в другия край на стаята, все още обърната с гръб към него.

— Това съм го чувала и преди — извърна се да го погледне, нейните очи също бяха изпълнени със сълзи. — Майка ми прекара седемнадесет години в слушане на подобни глупости, Дрю.

— Не ти говоря глупости, Тан! Просто ми трябва време. Трудно е за всички нас.

— Добре — тя взе чантата и палтото си от стола. — Обади ми се, когато си се възстановил от всичко това. Смятам, че тогава ще ми е по-приятно с теб.

Ала преди да стигне до вратата, той я сграбчи за ръката.

— Не постъпвай така с мен. Моля те…

— Защо не? Айлийн е в града. Просто й се обади. Тя ще ти прави компания тази вечер — Тана му се усмихна язвително, в опит да скрие болката си. — Можеш да спиш на дивана… можете да си спите и двамата, щом ви харесва — тя отвори широко вратата, а той изглеждаше сякаш всеки миг щеше да се разплаче.

— Обичам те, Тан…

Като чу тези думи на нея й се дощя да седне и да заплаче. Обърна се изведнъж към него и цялата й енергичност сякаш се изпари в един миг, като го погледна.

— Не постъпвай така с мен, Дрю! Не е честно. Не си свободен… нямаш никакво право да…

Ала вече бе отворила вратата към сърцето си достатъчно широко, за да се промъкне той отново. Без да каже нищо, я притегли към себе си, целуна я силно и тя усети как цялата се топи. А когато се отдръпна от нея, тя го погледна.

— Това не решава нещата.

— Не — тонът му бе вече по-спокоен. — Но времето ще ги реши. Просто ми дай възможност. Кълна ти се, няма да съжаляваш — а сетне той изрече думите, от които се боеше най-много. — Бих желал някой ден да се оженя за теб, Тан…

Искаше й се да му каже да спре, да върне филма назад, преди да бе изрекъл тези думи, но в крайна сметка нямаше значение. Сетне момичетата си дойдоха тичешком, смееха се и викаха, готови да заиграят с него, а той я погледна над главичките им и й прошепна:

— Моля те остани…

Тя се колебаеше. Знаеше, че би трябвало да си върви, искаше да си върви. Не й беше мястото тук, с тях. Току-що бе прекарал нощта с жената, за която бе женен, бяха посрещнали Коледа заедно с двете си деца. Къде бе мястото на Тана във всичко това?

И все пак, като го погледна, не й се искаше да тръгва. Искаше да бъде част от живота му, да бъде негова, да му принадлежи, на него и на момичетата, дори никога да не се оженеше за нея. Пък и тя не желаеше това. Просто искаше да е с него, така, както бяха живели, откакто се срещнаха за пръв път.

Тя бавно пусна чантата си и палтото си и го погледна. Той й се усмихна, тя усети необичайна слабост, а Джули я прегърна през кръста, докато Елизабет й се усмихваше.

— Къде щеше да ходиш, Тан? — Полюбопитства Елизабет. Всичко, което Тана правеше или говореше, й бе страшно интересно.

— Никъде — усмихна се тя на детето. — Сега, какво бихте искали да правим, момичета?

Двете се засмяха. Започнаха да се закачат, а Дрю ги подгони из стаята. Никога не го бе виждала по-щастлив. По-късно следобеда отидоха на кино, изядоха цели чували пуканки, сетне той ги заведе да вечерят в Перино, а когато най-сетне се върнаха у дома, и четиримата умираха за сън. Джули заспа в ръцете на Дрю, а Елизабет едва успя да се добере до леглото, преди да заспи.

Тана и Дрю седнаха пред камината във всекидневната, шепнеха си и той галеше нежно златистата коса, която толкова обичаше.

— Радвам се, че остана, скъпа… Не исках да си заминаваш…

— Аз също се радвам, че останах — тя му се усмихна, чувстваше се млада и уязвима, което не бе характерно за жена на нейната възраст, поне не за нея лично.

Беше си мислила, че би трябвало да е вече по-зряла, по-малко чувствителна. Ала бе станала по-чувствителна към него, отколкото към който и да било друг мъж през живота й.

— Обещай ми, че това няма да се случи отново — гласът й прозвуча унесено и той я погледна с нежна усмивка.

— Обещавам, мила.