Даниел Стийл
Пълен кръг (13)

Седма глава

Когато през есента Хари се върна от Европа, бе силно загорял, весел и отпочинал. Бе следвал баща си навсякъде — в Монако, Италия, за няколко дни до Мадрид, Париж, Ню Йорк. Отново онзи вихрен космополитен начин на живот, който така го бе ограбвал като малък, но за Хари вече имаше запазено място в него. Хубави жени, красиви момичета, галаспектакли, безкрайни концерти и празненства, изяви в обществото. Всъщност, накрая се почувства изморен от всичко това, когато слезе от самолета си в Ню Йорк и отлетя на запад.

Тана го посрещна на летището на Оукланд, изглеждаше все така окуражаваща, както и преди. Беше здрава и потъмняла от слънцето, русата й грива се развяваше от вятъра.

Лятната й работа й харесала, ходила за няколко дни до Малибу с приятели, които завъдила на работа, предлагаше да отидат до Мексико през ваканцията, а когато започнаха лекциите, те отново бяха непрекъснато задно, макар и разделени.

Тя го оставяше понякога в библиотеката, лекциите й бяха различни от неговите. Изглежда си имаше и нови приятели. След като Хари бе излязъл от болницата, разполагаше с повече свободно време, а и оцелелите от мелницата на първата учебна година изглежда се бяха сплотили здравата.

Така бе и по-здравословно за двамата, отколкото преди. Към Коледа вече бяха почти непрекъснато трима, третата бе хубава, дребничка блондинка от Австралия на име Авърил. Тя се бе превърнала в сянка на Хари. Следваше изкуствознание, но по-интересно й бе да следва Хари навсякъде, а и той нямаше нищо против.

Първия път, когато Авърил излезе сутринта от стаята на Хари, Тана се опита да се държи сякаш нищо не се бе случило и тримата се разсмяха нервно.

— Това да не би да значи, че вие двамата възнамерявате да ме изритате оттук? — Попита Тана.

— Не, по дяволите, глупачка такава! Има достатъчно място за всички ни.

И към края на първата година на Хари в университета, тя вече живееше с тях. Беше очарователна, поемаше своя дял от задълженията, бе весела, приятна, услужлива. Беше толкова сладка, че от време на време Тана нервничеше, особено преди изпити, но в крайна сметка всичко си бе чудесно.

Това лято тя отлетя с Хари за Европа, за да се срещне с Харисън, а Тана отново работи за същата юридическа фирма. Беше обещала на майка си да си отиде на изток, но търсеше всяко извинение да не го стори; Новината, че Артър отново получил инфаркт, този път нелек, и спести лъжата, майка й трябвало да го заведе на езерото Джордж да си почива. Обеща й да дойде да я види през есента. Но Тана вече знаеше какво означава това.

Тя и Артър бяха идвали веднъж предишната година и беше кошмарно. Майка я бе отвратена от къщата, която споделяха, бе потресена от това, че тя и Хари все още живееха под един покрив, а сега щеше да е още по-шокирана, като разбереше, че към тях се бе присъединило още едно момиче.

При мисълта за това Тана се разсмя. Майка й бе безнадежден случай, единственото утешение бе, че Ан се бе развела отново, макар и не по нейна вина, разбира се. Джон бе намерил куража да я остави и бе завързал скандален роман с най-добрата й приятелка. Така че нещата не бяха толкова розови навсякъде напоследък… горката Ан…

Тана се усмихна, като си го помисли.

На Тана всъщност й хареса да прекара това лято сама. Обичаше Хари, също и Авърил, но учението й бе прекалено напрегнато, затова бе приятно да си сам от време на време. Освен това напоследък тя и Хари непрекъснато спореха за политиката. Той продължаваше да подкрепя войната във Виетнам, а тя се вбесяваше само като зачекваха тази тема. Авърил отчаяно се мъчеше да запази мира помежду им. Ала Тана и Хари се познаваха много добре и твърде отдавна. След всичките тези шест години те не смятаха, че бе нужно да са учтиви един към друг, а езикът, който използваха, караше Авърил да се свива на стола си; той никога не би й говорил по този начин, нито пък тя на него.

Авърил бе далеч по-нежна душа, отколкото Тана. Тана бе живяла сама твърде дълго време. И на двадесет и четири годишна възраст беше силна и смела, уверена в собственото си мнение. Имаше широка и самоуверена походка, а очите й не се свеждаха пред нищо и пред никого. Интересно й бе всичко, което я окръжаваше, сигурна бе в мислите си и имаше достатъчно кураж да каже всекиму каквото мисли. Понякога това й носеше неприятности, но тя не им обръщаше внимание. Обичаше споровете, които възникваха поради това.

След като се записа за тази година, последната, ура, помисли си усмихната тя, изведнъж се озова в центъра на дълъг спор в кафенето: Най-малко осем или девет души говореха разгорещено за Виетнам и тя веднага се впусна в спора, както винаги. Това бе болезнена за нея тема, заради Хари, разбира се. Без значение какво чувстваше той, тя си имаше своите възгледи, съвсем различни от неговите.

Него го нямаше, навярно бе някъде с Авърил, да я поопипа набързо преди лекции, както неведнъж ги бе дразнила Тана. Двамата изглежда прекарваха повечето си време в леглото, поставяйки на изпитание способностите му, които очевидно не представляваха никакъв проблем.

Ала Тана бе дълбоко въвлечена в идеологическия спор за Виетнам и онзи ден изобщо не се сети за Хари, докато говореше. Беше изненадана, че се бе озовала до човек, който мислеше дори по-радикално от нея. Имаше буйна грива от гъста, къдрава, черна коса, която сякаш стърчеше право нагоре от главата му, обут бе със сандали, носеше дънки и тюркоазна тениска, очите му бяха странно електрично сини, а усмивката му накара нещо дълбоко в нея да трепне. Когато той се изправи, сякаш всяко мускулче се разигра. Всичко у него бе така необичайно чувствено, че тя изпита почти непреодолимото желание да се протегне и да докосне ръката му, която висеше толкова близо до нея.

— Наблизо ли живееш?

Тя поклати глава.

— Не съм те виждал тук преди.

— Обикновено вися в библиотеката. Трета година право.

— По дяволите — той бе впечатлен. — Трудна работа.

— А ти?

— Политология, какво друго?

И двама се разсмяха. Изборът му очевидно бе добър. Изпрати я до библиотеката, където тя със съжаление се раздели с него. Идеите му й допадаха, беше и поразително красив, но тя веднага се досети, че Хари нямаше да го одобри. Имаше си съвсем праволинейни идеи напоследък, особено след като се бе появила Авърил. Тана знаеше това и то не я безпокоеше. На главата си Хари можеше да носи папрат, можеха да му поникнат и рога и тя въпреки това щеше да го обича. Беше й станал като брат, а Авърил бе част от него и тя приемаше това. Повечето време се опитваше да не спори с него на политически теми. Така бе по-лесно.

Беше силно заинтригувана, когато видя новият й приятел да държи реч в университетското градче няколко дни по-късно по същите теми, които бяха обсъждали. Беше страстно, блестящо и интелигентно противопоставяне на официалната политика и тя му го каза, когато го видя след това. Вече знаеше, че се казва Йейл Макби. Името му бе смешно, но самият той — не. Беше много умен и напрегнат, а гневът му бе тъй силен, сякаш плющеше като камшик над онези, към които бе насочен. Тя се възхити на умението му да се обръща към тълпата и онази есен ходи още няколко пъти да го слуша, докато най-сетне той я покани на вечеря.

Всеки си плати поотделно, а сетне отидоха да продължат разговора в апартамента му. Най-малко половин дузина хора живееха в него, някои — на дюшеци направо на пода. Беше коренно различно от чистата, добре поддържана атмосфера на вилата, в която живееха Хари, Тана и Авърил. Щеше да й бъде всъщност неудобно да покани Йейл там. Беше прекалено еснафско, прекалено сладурско, почти чуждо за него.

А на нея й хареса да му ходи на гости. В крайна сметка, напоследък се чувстваше неудобно у дома си. Авърил и Хари се любеха непрестанно или се криеха в стаята му и затваряха вратата. Чудеше се, кога му оставаше време за учене, но знаеше, че се справя, виждаше се по оценките му, които бяха учудващо добри.

С Йейл и приятелите му й бе по-приятно и когато по Коледа Хари замина за Швейцария, а Авърил — за родината си, тя най-сетне покани Йейл на гости. Бе необичайна гледка — да го види в чистата къщурка, далеч от буйните му приятели. Беше облечен с тъмнозелена поло фланела и със силно износените си дънки. Беше обут с високи, военни чепици, макар да бе прекарал година в затвора, поради отказ да служи във Виетнам. Бяха го пратили в затвор някъде на югозапад и го бяха помилвали след година.

— Това е невероятно…

Тя бе очарована от него, от забележителните му, распутински очи, от смелостта му да плува срещу всяко възможно течение. В този мъж имаше нещо изключително. Тя изобщо не се изненада, че като хлапак бил увлечен по комунизма. Всичко в него бе необикновено и интригуващо. А когато той нежно я прегърна и я люби на Бъдни вечер, това също й се стори интригуващо. Само веднъж й се наложи да прогони мисълта за Харисън Уинслоу от съзнанието си. А и той, по особен начин, я бе подготвил за това.

Не че имаше нещо общо с Йейл Макби. Йейл съумя да освободи плътта й по начин, за който изобщо не бе и мечтала, бе проникнал дълбоко в нея, във всичко онова, което бе желала и досега си бе отказвала. Бе проникнал в душата й и бе извлякъл от нея страст и желание, за които тя дори не бе и подозирала, че съществуват; даде й онова, което тя не бе и мечтала, че може да получи от един мъж, докато най-накрая тя вече бе пристрастена към всичко, което й даваше.

По времето, когато Хари и Авърил се завърнаха, тя се бе превърнала почти в негова робиня; по-честно преспиваше в апартамента на Йейл, отколкото у дома. Свита на дюшека до него, трепереща от студ, докато той не я докоснеше. Тогава животът отново придобиваше екзотичен, тропически привкус, засилваше целият с блестящи нюанси.

Вече не можеше да живее без него. След вечеря сядаха с останалите във всекидневната, говореха за политика, пушеха наркотици, а Тана вече се чувстваше като жена, жена в пълна зрялост, която живееше своя дързък живот в краката на мъжа си.

— Къде, по дяволите, се губиш непрекъснато, Тан? Вече не те виждаме — попита я Хари.

— Имам сума работа в библиотеката преди изпитите.

Оставаха й пет месеца следване и последните изпити, след което трябваше да застане пред банката в съда. Всичко това я плашеше до смърт, но повечето време тя бе всъщност с Йейл, а още не бе казала нищо за него на Хари или Авърил. Не знаеше какво да им каже. Световете, в които живееха, бяха толкова различни, не можеше да си ги представи на едно и също място, в една и съща къща, в един и същи университет.

— Да не би да си завъртяла някой роман или нещо такова, а, Тан?

Вече я подозираше заради постоянните й отсъствия. Поведението й му се виждаше необичайно, беше почти вцепенена, изцъклена, сякаш се бе включила в някоя хиндуистка секта или пък пушеше наркотици, в което той също я подозираше.

Ала чак на Великден я видя за пръв път с Йейл и бе ужасен. Изчака я след лекции и като сърдит родител се нахвърли върху нея:

— Какво, по дяволите, правиш с това влечуго? Знаеш ли кой е той?

— Разбира се, че знам… познавам го от година… — знаеше, че той няма да разбере и затова не му каза нищо повече.

— Знаеш ли каква е репутацията му? Той е злостен радикал, комунист, размирник от най-лошия вид. Видях как го арестуваха миналата година, някой ми каза, че е лежал в затвора преди това… за бога, Тан, събуди се!

— Ти, гаден глупако!

Крещяха си един на друг пред вратата на главната библиотека, от време на време хората се обръщаха да ги погледнат, но и двамата не даваха пет пари.

— Лежал е, защото е отказал да служи в армията, което сигурна съм, според теб е по-голямо престъпление от убийството, но по мое мнение, никак не е така.

— Много добре знам това. Но по-добре внимавай, защото изобщо няма да има защо да се тревожиш за шибаните си изпити през юни. Той ще е причината да те арестуват и да те изхвърлят толкова бързо от университета, че главата ти ще се замае.

— Не разбираш изобщо какво говориш!

Ала следващата седмица, след великденската ваканция, той организира голяма демонстрация пред административната сграда на университета и двадесетина студенти бяха арестувани.

— Разбра ли какво имах предвид? — Хари не пропусна да й го натякне и тя отново тръшна външната врата на къщата.

Той изобщо не разбираше какво означава Йейл за нея. За щастие бе успял да избегне ареста и тя прекара при него следващата седмица.

Всичко у него я вълнуваше. Всяко нейно сетиво се възбуждаше, когато той влезеше в стаята, а по онова време нещата, които ставаха в апартамента му, бяха твърде интересни. Всички бяха готови за демонстрациите, насрочени за края на учебната година, ала тя се безпокоеше много за изпитите си и се налагаше да си стои често у дома, за да почете поне малко. Тъкмо по това време и там Хари се опита да я вразуми, този път по-внимателно. Беше ужасен, че можеше да й се случи нещо, бе готов да стори всичко, за да го предотврати, ако можеше, преди да бе станало прекалено късно.

— Моля те, Тан, моля те… изслушай ме… ще загазиш с него… влюбена ли си в него?

Само от мисълта за това той бе съкрушен. Не толкова, защото още бе влюбен в нея, а защото смяташе това за зловеща прокоба за нея. Ненавиждаше Йейл, намираше го за груб, невъзпитан, нецивилизован, егоист. Бе дочул сума неща за него през последните шест месеца.

Този тип бе буен, рано или късно щеше да загази сериозно. Хари просто не искаше да повлече и Тана със себе си. А смяташе, че такава възможност бе напълно реална. Ако тя му позволеше, а изглежда щеше да го стори. Беше сляпо влюбена в този мъж. Дори политическите му брътвежи я възбуждаха, а само при тази мисъл на Хари му призляваше. Тя твърдеше, че не била влюбена в него, ала Хари знаеше, че при нея нещата никак не бяха прости, че той бе първият мъж, комуто тя доброволно се бе отдала. След като бе била целомъдрена толкова дълго време, преценките й очевидно не бяха точни. Хари знаеше, че ако подходящият, или неподходящият — както бе в случая — мъж се появеше и успееше да я възбуди по непознат за нея начин, тя би могла да стане лесна плячка за него: в случая бе станало точно така.

Тя бе хипнотизирана от Йейл, от неортодоксалния му начин на живот, от приятелите му. Беше омаяна от нещо, което досега не бе срещала, а в същото това време той свиреше с тялото й като цигулар-виртуоз. Трудно бе човек да победи подобна комбинация.

Тогава, точно преди последните й изпити, шест месеца откак бе започнала връзката им, Йейл пое нещата в свои ръце и я постави на изпитание.

— Ще ми трябваш следващата седмица, Тан.

— За какво? — Тя го погледна разсеяно през рамо. Тази нощ трябваше да прочете още двеста страници.

— Просто за едно събиране, нещо от сорта… — изразяваше се неясно, пушеше петата си доза за вечерта. Обикновено наркотикът не му се отразяваше визуално, но напоследък бе изморен.

— Какво събиране?

— Смятаме да демонстрираме пред хора, които имат тежест.

Тя му се усмихна.

— И кои са те?

— Смятам, че е време да представим нещата направо пред правителството. Ще отидем пред дома на кмета.

— Господи, този път със сигурност ще ви съсипят…

Но всичко това не я обезпокои особено. Вече бе свикнала, макар още да не я бяха арестували заедно с него, като останалите.

— Е, и какво? — Той не се разтревожи от думите й.

— Ако те подкрепя и дойда и никой не плати гаранция да ме пуснат, като ме арестуват, ще пропусна изпитите си.

— О, за бога, Тан, и какво от това! Каква ще станеш в крайна сметка? Някоя второразредна адвокатка, която ще защитава съществуващото общество? Можеш и да изчакаш една година, преди да си вземеш изпитите, Тан. Това е по-важно.

Тя го погледна, ужасена от думите, които бе изрекъл преди малко. Той изобщо не я разбираше, щом можеше да каже нещо подобно. Кой бе всъщност този мъж?

— Нали знаеш колко много съм се трудила, Йейл?

— А ти не разбираш ли колко е безсмислено това?

Това бе първото им скарване изобщо, той я притиска няколко дни, но в крайна сметка тя не отиде. Върна се у дома да учи за изпитите. Когато гледа новините по телевизията онази вечер, очите й направо щяха да изхвръкнат от орбитите. Домът на кмета бил бомбардиран, две от децата му едва не били убити. В крайна сметка стана ясно, че ще се оправят, но част от къщата бе разрушена, а съпругата на кмета бе обгорена лошо от избухнала наблизо до нея бомба.

— Отговорността за това е поела радикална студентска група от университета в Бъркли.

Седем студенти бяха арестувани по обвинения в опит за убийство, нападение, незаконно притежание на най-различни оръжия и разни други неща. Между тях бе и Йейл Макби… Ако бе го послушала, помисли си тя с разтреперани колене, целият й живот щеше да е свършил… не само следването, но и свободата й за много години напред.

Бледа като платно, тя гледаше по телевизията как ги товарят в полицейските камионетки, а Хари наблюдаваше лицето й, без да каже нищо. След известно време тя се изправи и го погледна отдолу нагоре, благодарна, че не бе казал нищо. Само в една секунда всичко, което бе изпитвала към Йейл се взриви и се превърна в пустота, досущ като една от неговите бомби.

— Той искаше и аз да съм там тази вечер, Хари… — разплака се тя. — Ти беше прав.

Прилоша й. За малко да съсипе живота й, а тя бе била напълно под неговото влияние. И за какво? За едното чукане!

Призляваше й само като си го помисли. Никога досега не бе осъзнавала колко ангажирани бяха те към идеалите си, а сега бе потресена дори от факта, че само ги бе познавала. Боеше се, че можеха да я извикат на разпит.

В крайна сметка и това се случи, но нищо не последва. Беше една студентка, спала с Йейл Макби. Не беше наистина една от тях.

Взе си изпитите.

Допуснаха я до банката в съда.

Предложиха й работа на прокурор в окръжната прокуратура.

Там започна животът й на възрастен човек.

Свърши вече времето на радикализма, ведно със студентския живот, както и съвместното й съществувание с Хари и Авърил.

 

 

Нае апартамент в Сан Франциско и полека-лека започна да опакова вещите си. Всичко това й бе болезнено, всичко бе свършило, край.

— Изглеждаш като олицетворение на радостта — Хари бавно навлезе в стаята й в момента, когато тя пъхаше купчина книги в един кашон. — Предполагам, вече трябва да се обръщам към теб с Госпожо Прокурор.

Тя се усмихна и го погледна. Все още бе потресена от случилото се с Йейл Макби и онова, което едва не се случи и с нея. Все още бе потисната и от мисълта какви чувства бе изпитвала към него. Всичко това вече й се струваше нереално. Не бяха стигнали още до процес, но тя знаеше, че той и приятелите му щяха да бъдат окошарени за дълго, дълго време.

— Чувствам се така, сякаш ще бягам от дома си.

— Знаеш, че винаги можеш да се върнеш, ние ще сме си тук — рече той и я погледна безропотно.

Тана се засмя като го видя такъв. Знаеха се добре от прекалено дълго време, за да могат да скрият нещо един от друг.

— Сега пък какво ти става? Каква лудория си замислил пак?

— Аз ли? Никаква.

— Хари… — тя тръгна заплашително към него, а той подкара стола си, смеейки се.

— Честно, Тан… о, по дяволите — той се блъсна в писалището й, а тя внимателно го стисна за красивата шия. С всеки изминат ден заприличваше все повече на баща си, а той понякога все още й липсваше. Щеше да е далеч по-здравословно, ако имаше връзка с него, а не с Йейл Макби. — Добре, де… добре… Авърил и аз ще се женим.

За момент Тана изглеждаше шокирана. Ан Дърнинг току-що се бе омъжила за трети път, за някакъв мастит кинопродуцент в Лос Анджелис. Той й подарил за сватбата Ролс-Ройс, плюс двадесеткаратов диамантен пръстен — Тана бе научила всичките тези подробности от Джийн. Но това си бе в стила на хора от сорта на Ан Дърнинг. Кой знае защо изобщо не се бе замисляла, че Хари можеше да се ожени.

— Наистина ли?

Той се усмихна.

— Мисля си, че след всичкото това време… тя е страхотно момиче, Тан…

— Знам, глупчо ухили се Тана. — Аз също живях с нея. И решението ви е напълно разумно.

И тримата бяха по на двадесет и пет години, ала тя още не се чувстваше достатъчно възрастна да се омъжва, затова се запита защо го правеха. Може би бяха прекалили със секса, усмихна се тя на себе си, сетне се усмихна и на него и се наведе да го целуне по бузата.

— Моите поздравления? Кога?

— Съвсем скоро — и изведнъж Тана забеляза нещо странно в погледа му: и гордост, и объркване.

— Хари Уинслоу… да не би да искаш да ми кажеш, че… не, да не си… — тя вече се смееше, а Хари се бе изчервил, случвало му се бе съвсем рядко досега.

— Ами да. Напомпана е.

— О, за бога — но сетне лицето й изведнъж стана сериозно. — Можеш и да не се жениш, нали знаеш? Тя насилва ли те?

Той се разсмя и Тана си помисли, че никога досега не го бе виждала толкова щастлив.

— Не, аз я насилих. Казах й, че ще я убия, ако се опита да го махне. Бебето е на двамата и аз го искам, тя също.

— Господи — Тана се отпусна тежко на леглото, — сватба и семейство. Боже мой, ама вие не си губите много-много времето.

— Никак.

Той щеше да се пръсне от гордост, а в това време избраницата му влезе в стаята, усмихната свенливо.

— Хари каза ли ти какво мисля за него?

Тана кимна и погледна очите й. В погледа й имаше нещо толкова спокойно и доволно! Почуди се какво ли изпитва човек в нейното положение и за миг дори им позавидя.

— Той има голяма уста.

Ала тя се наведе и го целуна по устните, а той я потупа отзад и след малко излезе от стаята.

Щяха да се женят в Австралия, родината на Авърил. Поканиха разбира се и Тана на сватбата. Сетне щяха да се върнат в същата малка къщица, но Хари бил започнал да търси хубав дом в Пийдмънт, където да живеят, докато свърши следването си. Време бе вече в действие да влязат и парите на семейство Уинслоу. Искаше Авърил да живее порядъчно.

Късно вечерта той се обърна към Тана.

— Знаеш ли, ако не бе ти, изобщо нямаше да съм тук, Тан — беше го казвал и на Авърил поне хиляди пъти през последната година, вярваше го с цялата си душа.

— Не е вярно, Хари, и ти го знаеш. Ти постигна всичко това сам.

Ала той сграбчи ръката й.

— Нямаше да успея без теб! Отдай си дължимото, Тан. Болницата, факултета по право, всичко… ако не бе ти, дори нямаше да срещна Авърил.

Тя му се усмихваше нежно, а той бе трогнат.

— Ами бебето, и то ли е мое дело?

— О, глупачка такава…

Той я дръпна за дългата руса коса и се върна при бъдещата си съпруга, която спеше дълбоко в леглото, в което бе заченато бебето им. Като си мислеше за него, преди да заспи, Тана се усмихваше тъжно на себе си. Радваше се за него, радваше се и за двамата. Ала се чувстваше и тъй самотна.

Беше живяла с него две години, с Авърил — половината от това време, щеше да й бъде трудно да заживее сама, без тях, но те си имаха вече свой живот… Това й се видя тъй странно… защо всички искаха да се женят… Хари… майка й… Ан… каква бе тази магия? Всичкото, което Тана желаеше, бе да завърши право, а когато най-сетне бе завързала любовна връзка с някого, той се бе оказал абсолютно луд, щеше да свърши живота си зад решетките… Всичкото това бе толкова мистериозно, мислеше си тя, докато заспиваше…

Не намери отговорите на въпросите си нито тогава, нито по-късно, когато се изнасяше от къщата.

 

 

Премести се в приятен малък апартамент в Пасифик Хайтс, имаше изглед към залива, можеше да стигне до сградата на Градския съвет за петнадесет минути с колата, която купи втора ръка. Опитваше се да спести колкото е възможно повече, за да отиде на венчавката на Хари и Авърил, но Хари настояваше да й купи билета като подарък.

Пътува тъкмо преди да постъпи на новата си работа, можа да прекара с тях в Сидни само четири дни. Авърил беше като кукла в бялата си копринена рокля, бременността още не й личеше. Родителите й си нямаха и представа, че бебето е на път, дори и Тана бе забравила за него. Забрави за всичко, когато видя към нея да крачи Харисън Уинслоу.

— Здравей, Тан.

Той я целуна нежно по бузата, а на нея й се стори, че ще се разтопи. Беше си все същият — чаровен, безгрижен, симпатичен във всяко отношение, ала на романа, който бе прекратен преди толкова дълго, не му бе писано да бъде съживен отново. Говориха си с часове, а късно вечерта излязоха на дълга разходка. Той я намери за по-различна, по-зряла, ала в съзнанието му щеше да си остане завинаги като приятелка на Хари. Знаеше, че независимо от всичко, Тана винаги щеше да принадлежи на Хари и той уважаваше това положение на нещата.

Когато си тръгваше, той я откара до летището. Хари и Авърил вече бяха заминали на сватбеното си пътешествие. Той я целуна както преди много време и всяка фибра от тялото й се устреми към него.

Докато се качваше в самолета, по бузите й се стичаха сълзи. Стюардесите я оставиха насаме, заинтригувани кой ли бе онзи красив мъж. Чудеха се дали бе любовница или жена му и я гледаха с любопитство. Беше висока, хубава блондинка в обикновен, бежов, ленен костюм, походката й излъчваше самоувереност, държеше гордо вдигната главата си, но това, което не знаеха, бе, че вътре в себе си тя се чувстваше изплашена и самотна.

Всичко онова, към което се връщаше, щеше да е пак едно начало. Нова служба, нов дом, нямаше с кого да сподели нищо. И изведнъж тя разбра защо жени като Ан Дърнинг и майка й се омъжваха.

Беше по-сигурно, отколкото да си сама, но все пак, това пък бе единственото състояние, което Тана засега познаваше.