Дийн Кунц
Полунощ (9)

9.

Теса Локланд пресече Оушън Авеню, мина през празния паркинг и излезе на брега. Вечерният бриз откъм Тихия океан едва повяваше, беше слаб, но леден. Беше доволна, че се е облякла с панталон, вълнен пуловер и кожено яке.

Нагази мекия пясък към тъмния бряг. Уличната светлина не стигаше дотук и високият кипарис, покрай който мина, й заприлича на модерна скулптура.

Теса спря до пенещите се вълни и се загледа на запад. Оскъдната светлина на новата луна не достигаше, за да види подробностите от пейзажа, освен белите гребени на близките вълни, никнещи от мрака.

Опита се да си представи сестра си, застанала на пустия бряг, да поглъща трийсет-четирийсет таблетки валиум, след което хладнокръвно се съблича и се хвърля в ледените води.

Не. Не и Дженис.

С нарастващо убеждение, че властите в Муунлайт Къв бяха пълни глупаци или лъжци, Теса бавно тръгна на юг по извития бряг. В бледата седефена лунна нощ тя огледа пясъка, раздалечените кипариси и ерозираните скали. Не търсеше материални доказателства за случилото се с Дженис. Положително бяха заличени от вятъра и прилива през последните три седмици. Надяваше се самата обстановка и силите на нощта — тъмнината, студеният вятър и танцът на бледнеещата и постепенно сгъстяваща се мъгла, да й помогнат да си състави версия за онова, което наистина се бе случило с Дженис.

По професия тя беше продуцент на документални филми. Когато имаше съмнения за значението и смисъла на даден обект, тя често се отправяше към географското местоположение на обекта и там получаваше представа за структурата на филма си.

Беше изминала по-малко от сто метра в южна посока по брега, когато чу пронизителен странен писък, който я накара да замръзне на място. Звукът идваше отдалече, усилваше се и изчезваше, пронизваше тишината й пак заглъхваше, докато накрая се стопи в мрака.

Писъкът я вледени повече от мразовитата октомврийска нощ. Беше озадачена. Не приличаше на нито един от познатите й животински звуци. Тъкмо си тръгваше, когато същият зловещ звук пак проряза нощта и тя се убеди, че се разнася откъм възвишението.

Писъкът завърши с провлечена, гърлена нота, сякаш беше кучешко ръмжене, макар тя да усещаше, че е от нещо друго. Горе на хълма навярно някой си имаше екзотичен домашен любимец.

Тази мисъл не я успокои. Колебаеше се, писъкът имаше някаква особеност, която не можеше да определи, но не беше на животно. Във всички случаи за пръв път чуваше подобен звук. Ослушваше се, но не чу нищо повече.

Мракът около нея стана непроницаем. Мъглата се сгъстяваше и облаците тежко се повлякоха край лунния сърп. Реши да огледа мястото по-добре сутринта и тръгна към забулените от мъгла улични лампи по Оушън Авеню. Не усети кога побягна и брегът остана зад нея, кога пресече паркинга и се изкачи по стръмното към светлините. Едва когато спря, почувства ускореното си дишане и осъзна паническото си бягство.