Дийн Кунц
Полунощ (59)

2.

От дома на Пайзър Шедак се върна в ултрамодерната си къща в северната част на залива, но не остана там задълго. Направи си три сандвича с шунка, опакова ги и ги сложи в хладилна чанта заедно с няколко кутии кока-кола. Отнесе чантата, няколко одеяла и една възглавница във фургона. От оръжейния шкаф в кабинета си взе един „Смит и Уесън“, калибър 357, един магнум, един ремингтон, полуавтоматична пушка, калибър 12, и достатъчно амуниции.

С този арсенал се отправи на път в бурята с намерението да обиколи Муунлайт Къв и околността, въобще да не спира и да ръководи операцията чрез компютъра, докато първата фаза на „Муунхок“ приключеше след по-малко от деветнайсет часа в полунощ.

Заплахата на Уоткинс го разстрои. Ако се движеше непрекъснато, нямаше лесно да го намерят и ако Уоткинс регресираше и помнеше заплахата си, нямаше лесно да го хване. Към полунощ, когато щяха да бъдат извършени последните „промени“, Шедак щеше да стане, пълновластен господар. След това лесно щеше да се справи с полицая. Ще нареди да го хванат и оковат. След това Шедак ще го върже на масата си в лабораторията, ще разучи психологията и физиологията му, за да намери отговора на тази епидемия от регресии.

Не можеше да приеме обяснението на Уоткинс. Те не регресираха, за да избягнат живота на хора от Новата раса. За да приеме подобна теория, Шедак трябваше да признае, че проектът „Муунхок“ е абсолютен провал, че „промяната“ не беше дар за човечеството, а проклятие, че целият му труд беше не само грешен, но и опасно вреден. Нямаше сили да признае подобно нещо. Като създател и господар на Новата раса беше вкусил от божествената власт и не му се разделяше с нея.

Под бледата светлина на зората изкъпаните от дъжда улици бяха пусти, с изключение на патрулиращите коли. Някои бяха очевидно полицейски, а другите под прикритието на обикновени коли обикаляха и търсеха Букър, Теса Локланд, момичето на Фостърови или някои бродещи наоколо регресирали.

Макар да не можеха да го видят зад прозорците с опушено стъкло, всички със сигурност знаеха чий е фургонът.

Шедак беше разпознал много от тях, защото работеха в „Ню Уейв“ и бяха от онези стотина души, които беше пратил на разположение на полицията само преди няколко часа. Зад измитите от дъжда стъкла бледите им лица плуваха като въздушни балони и бяха толкова безизразни, че повече приличаха на манекени или роботи.

Някои от тях сновяха из града пешком, но внимаваха и се криеха в по-дълбоките сенки и алеи. Сигурно затова не ги видя.

По пътя си забеляза и два екипа, работещи по „промяната“. Те енергично крачеха от една къща до друга. Всеки път, след извършване на промяна, екипът вкарваше данните в компютъра в колата си, така че централната система в „Ню Уейв“ можеше да следи докъде е стигнала операцията.

Когато спря на светофар, включи своя екран, за да провери текущия списък и видя, че остават само петима души, с които трябваше да се справят от полунощ до шест часа сутринта. Имаха предостатъчно време.

От запад нахлу силен дъжд и сребърните му струи блестяха като лед пред фаровете. Струваше му се, че дърветата се тресат от страх. Шедак продължи да обикаля в нощта, сякаш беше граблива птица, която преследва своята плячка в бурята.