Дийн Кунц
Полунощ (89)

32.

Полицай Нейл Пениуърт беше разпределен да патрулира в северозападната част на Муунлайт Къв. Беше сам в колата, защото въпреки подкреплението от служители на „Ню Уейв“, изпратени за подсилване на полицията, не достигаха хора.

Точно сега предпочиташе да работи без партньор. От епизода в къщата на Пайзър, когато мирисът на кръв и видът на променения Пайзър го бяха подтикнали към регресия, той се страхуваше от хора около себе си. Беше избягнал пълното дегенериране миналата нощ… Ако присъстваше на регресията на някой друг, желанието в него можеше да се усили и този път надали щеше успешно да се пребори с него.

Страхуваше се и от самотата. Борбата му да задържи тънките останки от човешкото в себе си, да устои на хаоса, да бъде отговорен, беше изморителна. Сам, без никой да го види, ако започне да променя същността си, без никой да му говори, той щеше да загуби тази битка.

Страхът го притискаше като стоманена плоча и изцеждаше живота от него. Затрудняваше се да диша, сякаш дробовете му бяха натъпкани с желязо.

В колата се почувства сякаш беше в усмирителна риза. Чистачките затропаха все по-силно и най-накрая му се стори, че гърмят като оръдия. Много пъти от сутринта се отбиваше от пътя, разтваряше широко вратата и излизаше на дъжда да вдиша свеж въздух.

С напредването на деня и светът извън колата започваше да му изглежда стеснен. Спря на Холиуел Роуд, на половин километър западно от щаба на „Ню Уейв“, и излезе от колата, но не му стана по-добре. Прихлупените сиви облаци закриваха гледката към бездънното небе. Като ефирни, тънки завеси дъждът и мъглата го отделяха от останалия свят. Влагата беше лепкава, душна. Дъждът преливаше от канавките, изпълваше шосето като кален поток, стичаше се от всеки клон, блъскаше по ламарините на колата, съскаше, шибаше лицето му, удряше го с такава сила, сякаш хиляди чукове го приковаваха към земята.

Нейл се вмъкна обратно в колата със същото нетърпение, с което беше излязъл от нея. Знаеше, че нито клаустрофичният интериор на колата, нито изнервящата пелена на дъжда бяха нещата, от които искаше да се спаси. Истинският му мъчител беше животът му като човек от Новата раса. Можеше да чувства само страх и не можеше да диша в този мрачен емоционален килер. Не се задушаваше от липса на въздух. По-скоро се чувстваше така заради онова, в което го бе превърнал Шедак.

Това означаваше, че не можеше да избяга.

Освен ако не регресираше.

Нейл не си представяше как ще живее в това състояние. От друга страна, отблъскваше го формата на регресиралите.

Дилемата му изглеждаше неразрешима.

Беше объркан. Не можеше да спре да мисли за безизходицата си, защото беше в капан. Това непрекъснато се натрапваше в мислите му. Не можеше да намери спасение.

Разтоварваше се донякъде, когато работеше с компютъра в колата.

От юношеска възраст Нейл се интересуваше от компютри, макар да не беше се пристрастил. Беше започнал с компютърни игри, по-късно му подариха не много скъп персонален компютър. Още по-късно си беше купил модем с парите, спечелени през едно лято. Макар че не прекарваше дълги часове пред модема, за да търси фантастични данни от външния свят, намираше тези неща за много забавни.

Сега, седнал в паркирания автомобил на Холиуел Роуд, вторачен в екрана, си помисли, че вътрешният свят на компютъра беше чист, прост, предсказуем и нормален. Беше така различен от съществуванието на Новата раса. Там преобладаваха разумът и логиката. Причините, следствията и страничните ефекти винаги се анализираха и изясняваха до кристална яснота. Там всичко беше черно-бяло. Ако имаше сиво, то беше внимателно преценявано. С голите факти по-лесно се работеше, отколкото с чувствата. Една вселена, формирана изцяло от данни, абстрахирана от материята и събитията, изглеждаше много по-желана от истинския свят, съставен от жега и студ, от тъпо и остро, от равно и грубо, от смърт, болка и страх.

Набирайки меню след меню, Нейл се зарови много дълбоко в данните по изследванията в главния компютър Сън. Не че му бяха нужни, но така намираше утеха.

Той гледаше на терминала не като тръба от катодни лъчи, по която се предаваше информация, а като прозорец към друг свят. Един свят от факти. Един свят, освободен от тревожни противоречия… и от отговорност. Там нямаше чувства — само известното и неизвестното, или отричане на факти, или признаване. Нямаше чувства — те бяха проклятието на родените от кръв и плът.

Прозорец към друг свят.

Нейл докосна екрана. Искаше да го отвори и да се вмъкне вътре в това място на ред и сигурност.

С върховете на пръстите на дясната си ръка започна да рисува кръгове върху топлото стъкло.

Странно, но се сети за Дороти от детската приказка, подхваната заедно с кучето си Того от торнадо и отнесена в чуден измислен свят. Ако можеше някакво електронно торнадо да изригне от дисплея и да го пренесе на по-добро място…

Пръстите му преминаха през екрана.

Смаян дръпна ръката си.

Стъклото не се беше пропукало. Вериги от думи и цифри както преди си течаха по него.

Първо се опита да се успокои, че е имал халюцинация, но знаеше, че не е така.

Сви пръстите си. Изглеждаха здрави.

Погледна навън в бурята. Чистачките на колата му не бяха включени. Дъждът се стичаше по стъклото, изкривявайки външния свят. Всичко навън изглеждаше деформирано, замъглено и странно. Там никога нямаше да има ред, разум и мир.

Внимателно отново докосна компютърния екран. Почувства твърдостта му.

Пак си помисли колко чист и предсказуем е светът на машините и както преди ръката му премина през стъклото чак до китката. Екранът се беше разтворил и го беше хванал здраво сякаш беше органична мембрана. Данните продължаваха да проблясват по него, думите и цифрите образуваха редове по вмъкнатата му ръка.

Сърцето му препускаше. Беше уплашен, но и развълнуван.

Опита се да задвижи пръсти в тази тайнствена, вътрешна топлина. Не ги чувстваше. Започна да си мисли, че са се разтворили или са отрязани и че когато махнеше ръката си от машината, щеше да е цялата в кръв.

Все пак я издърпа.

Ръката му беше цяла.

Но това не беше вече ръка. Плътта на горната страна, от върха на ноктите до китката, изглеждаше покрита с медни пластини и стъкло. В стъклените прозорчета биеше стабилен и светещ пулс.

Обърна ръката си. Долната страна на пръстите и дланта наподобяваше повърхността на катодната тръба. Там искряха данни, зелени букви на лъскав тъмен фон. Когато ги сравни с тези на екрана, видя, че съвпадат. Когато информацията на екрана се променяше, на ръката му ставаше същото.

Изведнъж разбра, че регресията в животински вид не беше единственият път пред него, че имаше възможност да навлезе в света на електронната мисъл и магнитната памет — знания без плътски желания и без чувства. Това не беше обикновено прозрение, нито пък инстинктивно чувство. На равнище много по-дълбоко от интелект или инстинкт почувства, че би могъл да се преобрази в нещо много по-съвършено от онова, програмирано от Шедак за него.

Свали ръката си от наклонения екран на компютъра към устройството за обработка на данните, на конзолата между седалките. Със същата лекота, с която беше проникнала в стъклото, ръката му влезе във вътрешността на машината.

Приличаше на призрак, който минаваше през стени, някаква ектоплазма.

Студенина се разля по ръката му.

Данните на екрана проблясваха.

Облегна се назад.

Въздъхна.

Почувства, че нещо става с очите му. Не знаеше какво. Би могъл да погледне в огледалото за обратно виждане, но не се интересуваше. Реши да затвори очи и да им позволи да се превърнат в каквото беше необходимо за тази втора и по-цялостна конверсия.

Тази алтернативна форма беше много по-привлекателна от онази на регресиралите. Просто не можеше да й устои.

Студенината обхвана и лицето му. Устата му беше пресъхнала. Започваше да чувства разположението на мозъчните си схеми и синапси, тъй както чувстваше и външния свят. Тялото му не беше повече негово както преди, нямаше чувствителност, сякаш повечето от нервите му бяха изчезнали. Не можеше да каже дали беше топло или студено в колата, освен ако не погледнеше данните. Тялото му вече беше само една обвивка със сензори, предназначени да го предпазят и да му служат. Вместо мозък имаше изчислителна машина.

Студенината проникна в черепа му. Приличаше на десетки, стотици ледени паяци, бягащи по повърхността на мозъка му и ровещи в него.

Изведнъж се сети как Дороти от приказката считаше Оз за кошмар и искаше отчаяно да се завърне в Канзас. Алиса също беше изпитала страх и ужас, падайки надолу в дупката на заека, зад огледалото…

Милиони студени паяци.

Вътре в черепа му.

Милиарди паяци.

Студ, студ.

Бягащи паяци.