Дийн Кунц
Полунощ (67)

10.

Малко преди девет часа, след по-малко от четири часа сън, Сам Букър се събуди от тихичкото подрънкване на съдове в кухнята. Седна на канапето в гостната, потърка сънените си очи, обу обувките си и препаса кобура на пистолета. После тръгна към кухнята.

Теса Локланд си тананикаше тихо, докато подреждаше тиганите, чиниите и храната на ниската полица до печката, за да сервира закуската.

— Добро утро — поздрави тя ведро, когато Сам влезе в кухнята.

— Какво му е доброто? — намръщи се Сам.

— Послушай дъжда! Дъждът винаги ме кара да се чувствам свежа.

— Мене винаги ме депресира.

— Толкова хубаво е да си на топло и сухо в кухнята, сгушен уютно и заслушан в дъжда.

Той почеса прорасналата си брада.

— Като че ли тук е малко задушно.

— Както и да е, ние още сме живи и това е добре.

— Аха.

— Господи! — Тя тресна празния тиган на печката и възмутено се обърна към него. — Всички агенти от ФБР ли са киселаци като теб?

— Аз не съм кисел.

— Ти си класически рицар на печалния образ.

— Е, не бих казал, че животът прелива от веселби.

Тя въздъхна:

— Виж какво, дори и да нямаш настроение за закуска, поне би могъл да ми помогнеш да я приготвя, нали?

— Е, добре, с какво да помогна?

— Първо, обади се по домофона на Хари, за да разбереш дали е буден. Кажи му, че закуската ще бъде готова след… хм… четирийсет минути. Палачинки, яйца и пържен бекон.

Сам натисна бутона на домофона и се обади:

— Ало, Хари?

Хари отвърна веднага. Каза им, че ще слезе при тях след половин час.

— А сега какво? — попита Сам.

— Донеси яйцата и млякото от хладилника.

Започна да приготвя закуската. Теса си тананикаше популярни песнички и обявяваше името на всяка, сякаш беше диджей и искаше да го просвети. Докато работеше и пееше, танцуваше на място и понякога щракаше с пръсти в такт с мелодията.

Теса наистина изпитваше радост, но същевременно искаше и мъничко да го подразни. Сам се опита да запази мрачното си настроение и когато тя му се усмихна, не отвърна на усмивката й.

Беше разрошена, без грим и дрехите й бяха изпомачкани, беше спала с тях, но малко неугледният й вид само добавяше нещо към чара й.

Понякога спираше тихото си тананикане, за да му задава въпроси, но продължаваше да си пее и танцува на едно място, докато той й отговаряше.

— Измисли ли какво да правим, за да се измъкнем?

— Имам идея.

— Тази нова идея пак ли е загадъчна тайна?

— Не, но трябва да обсъдя това с Хари, да получа сведения от него и ще ви обясня на закуска.

Той се наведе над плота и започна да реже тънки резенчета сирене от една пита «Чедар», а тя прекъсна песента си и попита:

— Защо твърдиш, че животът е тежък и зъл?

— Защото е така.

— Но в същото време е изпълнен с удоволствия…

— Не е.

— …и с красота…

— Не.

— …и с надежда…

— Ами.

— Защо си такъв песимист?

— Защото ми е приятно.

Теса продължи да си тананика, полюлявайки се на място, докато изхвърляше черупките от яйца и други отпадъци в боклукчийската кофа. След това прекъсна песента и попита:

— Какво те кара да мислиш, че животът е само тежък и зъл?

— Едва ли те интересува.

— Напротив, интересува ме.

Той привърши със сиренето и остави ножа.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Наистина.

— Майка ми загина при катастрофа, когато бях на седем години. Лежах в калта с нея, почти умирах, бях затиснат в смачканата кола повече от час, лице в лице с нея и се взирах в празната й очна кухина. Едната страна на главата й беше смачкана. След това трябваше да живея с баща ми, с когото се беше развела. Той беше зъл алкохолик и не мога да си спомня колко пъти ме е бил и ругал и връзвал за стола, където съм престоявал с часове, докато се напикая. След това ме развързваше, виждаше какво съм направил и пак ме биеше.

Сам се учуди как гладко й разказа това, сякаш шлюзовете на подсъзнанието му се разтвориха и изхвърлиха тинята, стоически насъбрана от години.

— Веднага щом завърших гимназия, се измъкнах от онази къща. Работих и следвах, живеех в евтини стаи под наем, като всяка нощ делях леглото си с армия от хлебарки. След това, когато получих възможност, отидох на работа в Бюрото, защото исках справедливост в света, исках да бъда част от тази справедливост, защото в моя живот имаше много малко от нея. Но разбрах, че в повечето случаи истината не тържествува. Лошите се измъкват, без значение колко труд полагаш, за да ги изобличиш, защото те често са много хитри, а добрите никога не са достатъчно зли, за да свършат работата си докрай. Но когато човек е агент, най-често вижда лошата страна на живота. Непрекъснато затъва в помията и от ден на ден става все по-циничен, по-отвратен от хората, дори боледува.

Говореше толкова бързо, че остана без дъх.

Тя беше спряла да пее.

Сам продължи с вълнение, което не контролираше и което беше нехарактерно за него. Говореше толкова бързо, че понякога изреченията му се сливаха.

— Жена ми Керън почина. Беше прекрасна, би я харесала, всички я обичаха, но заболя от рак и почина в адски болки, с много страдание, не така лесно като на кино, не само с въздишка, усмивка и прощална дума, а в тежка агония. След това изгубих и сина си. А, не, той е жив, на шестнайсет години е, беше на девет, когато майка му почина, физически и умствено е жив, но емоционално е мъртъв, без сърце, студен, дяволски студен. Обича компютрите, компютърните игри и телевизията, слуша хардметал, блекметал. Знаеш ли какво е това блекметал? Това е музика със сатанински звуци, която той обича, защото му говори, че всички морални ценности са мъртви, че всичко е относително, че отчуждаването е нормално. Говори му, че студенината в него е желаното състояние, че всичко, което изглежда добре, е добро. Знаеш ли какво ми каза веднъж?

Теса поклати глава.

— Каза ми «хората не са важни. Хората не влизат в сметките. Важни са само нещата. Парите са важни, алкохолът е важен, уредбата ми е важна, всичко онова, което ми прави кеф, е важно, без аз самият да съм от значение.» Казва ми, че ядрените бомби са важни, защото един ден въпреки всичко те ще унищожат всички хора, въпреки всичко. Хората са нищо, само замърсяват света. Това казва той. В това вярва той. Казва, че може да докаже, че всичко това е вярно. «Когато някога видите тълпа от възхитени хора, насъбрала се около порше — казва той, погледнете много внимателно лицата им и ще видите, че за тях колата е нещо много повече, отколкото самите те. Забравили са човешките взаимоотношения. Колата е по-жива от тях. Те черпят вдъхновение от колата, от нейните елегантни форми, от трепета, който ще изпитат, когато тя забръмчи в ръцете им.»

— Това са абсолютни глупости — каза Теса.

— Но точно това ми обяснява той, аз знам, че това са празни работи, опитвам се да споря с него, но той има готови отговори или си мисли така. Понякога се чудя… ако аз не бях така настроен срещу живота, така отвратен от много хора, дали щях да мога да споря по-убедително с него? Ако не бях този, който съм, дали щях по-добре да контролирам момчето?

Той спря.

Усети, че трепери.

И двамата замълчаха за момент.

После той продължи:

— Точно затова казвам, че животът е тежък и зъл.

— Съжалявам, Сам.

— Не е твоя грешката.

— Нито твоя.

Той опакова остатъка от сиренето и го върна в хладилника, докато тя пак разбърка сместа за палачинки.

— Но ти си имал Керън — продължи тя. — В живота ти е имало любов и красота.

— Така е. Но тя не е вечна.

— Нищо не остава завинаги.

— Точно това имам предвид.

— Това обаче не означава, че не можем да се наслаждаваме на удоволствията, докато имаме възможност. Ако винаги гледаш напред и се питаш кога ще отлети радостният миг, то никога няма да опознаеш истинското удоволствие.

— Това искам да кажа и аз — повтори той.

Теса остави лъжицата за разбъркване и се обърна към него:

— Тук вече грешиш. Имам предвид, че животът е изпълнен с мигове на възхищение, удоволствия и радост… ако ние ги уловим, ако понякога спрем да мислим за бъдещето и се насладим на мига, само тогава ще имаме радости, които ще ни помогнат да преживеем лошите дни.

Сам се загледа в нея, като се наслаждаваше на красотата и жизнеността й. В ума му се прокрадна мисълта, че и тя ще остарее, погрознее и ще умре, както всичко умираше, и усети отчаяние. Отмести поглед към измития от дъжда прозорец над мивката.

— Добре, съжалявам че ти наговорих тъжни неща, но трябва да признаеш, че сама си го изпроси. Нали настоя да разбереш защо съм рицарят на печалния образ.

— О, не, ти не си рицарят на печалния образ — каза тя. — Ти си много повече. Ти си самата печал.

Той сви рамене.

Продължиха с приготовлението на закуската.