Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
delphipro (2014)
Разпознаване и корекция
3Mag (2014)

Издание:

Дийн Кунц. Полунощ

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 1998 година

ISBN: 954-409-178-5

История

  1. — Добавяне

14.

Ломан беше останал в къщата на Пайзър да контролира почистването и товаренето на телата в катафалката на Калан. Страх го беше да остави неговите хора сами да свършат тази работа, защото гледката на разкъсаните тела и мирисът на кръв щеше да възбуди желание у тях да търсят другия си вид, различен от човешкия. Знаеше, че всички те и самият той не на последно място вървят по въже над пропаст. По същата причина последва катафалката до погребалната къща и остана при Калан и помощниците му, докато телата не изгоряха в жълто-белите пламъци на крематориума.

Беше проверил работата по издирването на Букър и Теса Локланд, както и на малката Криси Фостър и направи няколко промени по реда на охраната. Беше в канцеларията си, когато му се обади Кастели и той тръгна направо към църквата «Св. Богородица», за да чуе от първоизточника, по какъв начин девойчето се е измъкнало от тях. Подозираше, че са регресирали, за да си поиграят с детето само заради тръпката и докато са се забавлявали, то е успяло да избяга.

Ломан увеличи патрулите, но нямаше и помен от Криси. Като че ли беше потънала в земята. Все пак ако беше пристигнала в града, вместо да се отправи към магистралата, имаха по-голяма възможност да я хванат още преди да се стъмни.

В девет часа Ломан се върна в къщата си на Айсбери Уей, за да закуси. Откакто за малко да дегенерира в опръсканата с кръв спалня на Пайзър, по него висяха дрипи. Беше отслабнал с няколко килограма, тъй като катаболичните процеси бяха изчерпали собствената му плът, за да се образува страхотната енергия, нужна за регресия и за да й се противопостави.

Къщата беше тъмна и тиха. Дени без съмнение беше горе пред компютъра си, където го завари и миналата нощ. Грейс беше отишла на работа в училището «Томас Джеферсън», където преподаваше. Спазваше изискванията на най-обикновен живот, докато всеки жител от Муунлайт Къв претърпяваше преображение.

До този момент нито едно дете под дванайсет години не беше подложено на Промяната, защото техниците от «Ню Уейв» имаха трудности при определянето на правилната доза за по-малките от Новата раса. Проблемите трябваше да бъдат решени и още тази вечер хлапетата щяха да се присъединят към групата.

Ломан остана за малко в кухнята, заслушан в падащия по стъклата дъжд и в тиктакането на часовника.

Наля си чаша вода на мивката. Изпи я, още една, след това още две. Беше се обезводнил след изпитанието у Пайзър.

Хладилникът му беше препълнен с шунка в опаковки по два килограма, печено овнешко, начената пуйка, чиния със свински пържоли, пилешки гърди, кренвирши, пакети швейцарско сирене и изсушено говеждо. Ускореният метаболизъм на хората от Новата раса изискваше високопротеинова диета. Най-вече те жадуваха за месо.

Извади бял сусамен хляб от кутията и седна да яде, като добави печено овнешко, шунка и буркан с горчица към менюто си. Остана на масата известно време, като си режеше или късаше със зъби дебели късове месо, пъхаше ги във филии хляб, намазани с горчица, и ги поглъщаше. В предишния му вид храната не го блазнеше до такава степен. Сега вкусът и ароматът й събуждаха у него животинска лакомия и ненаситност. До известна степен самият той се отвращаваше от начина, по който унищожаваше храната и я поглъщаше още преди да я сдъвче както трябва, но всяко усилие, което полагаше, за да се ограничи, се превръщаше в обратното — е още по-трескава лакомия. Изпадна в нещо като транс, хипнотизиран от ритъма на дъвкане и поглъщане. В един момент главата му се проясни достатъчно, за да си спомни, че беше взел пилешките гърди от хладилника и ги ядеше с увлечение, макар че бяха сурови. Той се остави отново да потъне в транса си.

Като приключи с яденето, се качи горе, за да види Дени.

Когато отвори вратата на момчето, всичко там изглеждаше точно така, както беше последния път — когато го видя снощи. Пердетата бяха спуснати, стаята — тъмна освен зеленикавата светлина от екрана на компютъра. Дени седеше пред него, загледан в данните, които преминаваха през екрана.

След това Ломан забеляза нещо, което накара кожата му да настръхне.

Затвори очи.

Зачака.

Отвори ги.

Това не беше илюзия.

Прилоша му. Поиска да се върне в коридора, да затвори вратата, да забрави какво беше видял и да се махне. Но не можеше да мръдне и да отмести поглед.

Дени беше извадил кабела на компютърната клавиатура и я беше оставил на пода до стола си. Беше развинтил предния предпазен капак на възела за обработка на данните. Ръцете му бяха на скута, но вече не бяха ръце. Пръстите му бяха страшно издължени, като върховете им не завършваха с нокти, а с металообразни жици като шнур на лампа, промушващи се във вътрешността на компютъра и изчезващи там.

Дени нямаше повече нужда от клавиатура.

Той беше станал част от системата. Чрез компютъра и модем-връзката му с «Ню Уейв» Дени се беше слял с главния компютър, със Сън.

— Дени?

Беше приел алтернативна форма, ала не животинска като на регресиралите.

— Дени?

Момчето не отговори.

— Дени?

От компютъра долетя странно тракане и звуци от електронно пулсиране.

Ломан неохотно влезе в стаята и се приближи до бюрото. Погледна към сина си и потрепери.

Устата на Дени висеше отворена. Слюнка се стичаше по брадичката му. До такава степен се бе прехласнал от компютъра и от директния контакт с него, че не се бе потрудил да стане да яде или да отиде до тоалетната, беше уринирал в панталоните си.

Очите му бяха изчезнали. На тяхно място имаше нещо, което приличаше на две сфери от разтопен метал, бляскави като огледала. Те отразяваха данните, които се рояха на екрана отпред.

Пулсиращи звуци, меките електронни искрици не идваха от компютъра, а от Дени.