Дийн Кунц
Полунощ (66)

9.

Криси беше озадачена, че свещениците си хапват така добре. Масата в кухнята на свещеника беше обилно отрупана с храна. Имаше огромна чиния, препълнена с кренвирши, яйца, куп препечени филии, пакет обикновени кифли и друг, с пълнеж от боровинки, чиния със златисти картофи, пресни плодове, кесия с мармаладени курабии за горещото кафе. Вярно, че отец Кастели беше възпълен. Независимо от това Криси вярваше, че в природата на свещениците е да бъдат въздържани към някои човешки удоволствия. Ако отец Кастели беше предразположен да я изслуша, щеше да му разкаже версията си за чуждите нашественици, но знаеше, че той предпочита да счита неизвестната сила за демонична. Докато привършваха закуската, Криси се престраши и му разказа какво беше видяла в дома си, как я бяха заключили в килера и как след това родителите й и Тъкър, преобразени до неузнаваемост, я бяха преследвали.

Свещеникът изрази учудване и загриженост и на няколко пъти разпита за повече подробности, но нито за миг не престана да се храни. Всъщност се хранеше с такова огромно удоволствие, че беше забравил добрите си маниери. Криси беше изненадана и от небрежността му, и от огромния му апетит. Няколко пъти по брадичката му потичаше жълтък и когато събра смелост да му обърне внимание, той шеговито го изтри. След секунда отново се омазваше с жълтък. Не забеляза, че на земята паднаха боровинки от кифлата. Върху ризата му беше представено цялото меню — трохички от препечените филии, парченца от наденичките, курабиите и кифлите.

Наистина, мислеше си тя, отец Кастели не се е преборил с греха лакомия.

Но тя го обичаше въпреки маниерите му на масата, защото нито веднъж не се усъмни в нейния разум, нито изрази недоверие в разказа й. Слушаше с интерес и необикновена сериозност и изглеждаше истински загрижен, дори изплашен от онова, което тя му разказа.

— Виж, Криси, вече са създадени около хиляда филма за нашествия от чуждестранни светове, за враждебни същества от други планети и са написани сигурно десет хиляди книги по този въпрос. Винаги съм казвал, че мозъкът на човека не може да си представи всички възможни неща в света, сътворен от Бога. Така че, кой знае, а? Кой би могъл да каже дали не са се приземили и извънземни същества? Аз съм филмов маниак и винаги съм харесвал най-вече страшните филми, но не съм си представял, че ще попадна в един истински филм на ужасите. — Той беше искрен. Никога не я подвеждаше.

Макар отец Кастели да продължи да се храни с неутолим апетит, Криси приключи със закуската и разказа си едновременно. Тъй като кухнята беше топла, тя съхнеше бързо и само панталоните й отзад и маратонките бяха все още мокри. Почувства се достатъчно смела, за да обмисли бъдещето си, сега когато имаше нужда от помощ.

— А сега какво? Трябва да се обадим в армията, не мислите ли така, отец Кастели?

— Сигурно в армията и във флота — каза той след минута размисъл. — Май във флота по-добре се оправят с подобни работи.

— Мислите ли, че има някакъв шанс… е, някакъв шанс да си върна родителите? Същите отпреди, имам предвид.

Той остави една кифла, която току-що беше поднесъл към устата си, и се пресегна през масата, между чиниите и подносите с храна, за да хване ръката й. Пръстите му бяха леко мазни от маслото, ала тя не се отдръпна, тъй като докосването беше така успокояващо и поощряващо. Точно сега й беше нужно много успокоение.

— Ще се върнеш отново при родителите си — каза отец Кастели с много състрадание. — Гарантирам ти, че ще стане така.

Тя прехапа долната си устна в усилието да сдържи сълзите си.

— Напълно ти гарантирам, че ще стане така — повтори той.

Внезапно лицето му се изду неравномерно като балон. На места се поду, на други пулсираше на вълни, сякаш черепът му се беше превърнал в каша, сякаш снопове от червеи се извиваха и рояха под кожата му.

— Гарантирам ти.

Криси беше прекалено изплашена, за да вика. Вцепени се. Беше парализирана от страх, не успяваше да активизира мисълта си, да мигне или да поеме дъх.

Можеше да чуе как костите му пукаха, докато се цепеха, разпадаха и се моделираха отново с необикновена скорост. Плътта му издаваше отвратителен, мокър, съскащ звук, докато преливаше във новата си форма с лекотата на горещ восък.

Черепът на свещника се изду първо напред, после назад като гребен от кости. Сега лицето му не приличаше на човешко, а повече на раковидно, на насекомо с нещо от чакала, с огнени очи, пълни с омраза.

Най-сетне Криси извика буйно:

— Не! — Сърцето й биеше така силно, че я болеше при всеки удар. — Не! Вървете си! Оставете ме на мира!

Челюстите му се удължиха, после се разцепиха почти до ушите в заплашителна усмивка, очертана от двоен ред огромни остри зъби.

— Не, не!

Тя се опита да стане.

Разбра, че той все още държи лявата й ръка. Гласът му напомняше на гласовете на Тъкър и майка й, когато я дебнеха в устието на канала миналата нощ:

— …нужда, нужда… дай ми… дай ми…

Но не приличаше на преобразените й родители. Защо ли всички извънземни не си приличаха?

Отвори устата си широко и изсъска към нея. Гъста, жълта слюнка се проточи като желе между горните и долните му зъби. Нещо се раздвижи вътре в устата му — един странен език. Той подскочи към нея, като кукла на пружина от кутия-играчка, и се оказа, че излиза от уста, вътре в друга уста. Показаха се още един ред по-остри зъби, предназначени сякаш да влизат в тесни места и да захапват плячката, скрила се там.

Отец Кастели се превръщаше в нещо болезнено познато — в същество от филма «Нашественикът». Не абсолютно копие на това чудовище, но подобно на него във всяко отношение. Сигурно този филм е бил от любимите на Кастели. Дали отецът можеше да приеме всякакъв желан от него вид? Дали се превръщаше в чудовище само защото беше доволен от това и защото това би оправдало страха на Криси от извънземни чудовища?

Това беше лудост.

Тялото на свещеника се променяше и под дрехите му. На някои места ризата висеше, сякаш плътта под нея беше изчезнала, но на други разпъваше шевовете, докато тялото му придобиваше нова костна конструкция и нечовешки форми. Хвърчаха копчета от ризата му. Материята се късаше.

Задъхана, стенейки, тя се опита да се отскубне от него. Изправи се, бутна стола, но той я държеше здраво. Беше много силен и тя не можеше да се отскубне.

Ръцете му също бяха започнали да се променят. Пръстите се бяха удължили. Покриха се с рогово вещество — гладко и блестящо черно. Те по-скоро приличаха на щипци с пръсти, отколкото на човешки ръце.

— …нужда… искам… искам, нужда…

Тя сграбчи ножа, замахна високо над главата и го заби с всичка сила в ръката му, точно над китката, където плътта му имаше по-човешки вид. Надяваше се ножът да го прикове към масата, но не почувства твърдото дърво под него.

Писъкът му беше толкова пронизителен и остър, че започна да вибрира в костите на Криси.

Бронираната му демонична ръка се отвори. Тя се изскубна от него. За щастие беше бърза, защото ръката му се затвори отново за частица от секундата, като една не я хвана пак.

Като пищеше неистово и ревеше от болка, той измъкна ножа от ръката си и го хвърли настрани. Събори чиниите и храната от масата с едно замахване на осакатената ръка, с осем или с десет сантиметра по-дълга отпреди. Тя се подаваше изпод маншета на черната му риза с кошмарни чупки и извивки. Блестяха твърди, тъмни люспи, заместили плътта му.

— Дево Марийо, света Майко, моли се за мен. Най-чиста Майко, помогни ми. Най-достойна от достойните, моля те! — мислеше Криси.

Свещеникът сграбчи масата и я хвърли настрани, сякаш беше перце, и я разби в хладилника.

Нямаше преграда помежду им.

Момичето направи заблуждаваща стъпка към кухненската врата.

«Нещото», което някога приличаше на свещеник, се завъртя с намерението да й пресече пътя и да я хване.

Криси веднага се обърна, както винаги правеше при опасност, и се затича в противоположната посока към отворената врата, която водеше към долния коридор, прескачайки разхвърляните трохи и парчета кренвирш. Успя. Прелетя покрай него още преди той да разбере, че ще му се отскубне.

Криси подозираше, че «съществото» е по-бързо и по-силно от нея. Чуваше го съвсем близо зад себе си.

Ако успееше само да стигне до входната врата, да излезе на верандата и оттам на двора, навярно щеше да се спаси. Съмняваше се, че той ще я последва зад къщата, на улицата, където можеха да го видят. Наистина никой не знае колко бяха обладаните от тези извънземни и докато не покоряха и последния човек в града, те не биха могли да се разхождат наоколо преобразени и да изяждат младите момичета безнаказано.

Още малко Само още малко до входната врата и оттам…

Бе изминала две трети от разстоянието в очакване нокти да разкъсат ризата й изотзад, когато вратата пред нея се отвори. Другият свещеник, отец О’Брайан, прекоси прага и примигна от задоволство.

Криси веднага разбра, че въобще не може да му се довери. Той не би могъл да живее в една и съща къща с отец Кастели, без пришълецът да хвърли извънземното си семе и в него. Дали семе, спори, хлъзгави паразити или някакъв дух, всичко, което можеше да бъде използвано за проникването им в отец О’Брайан, навярно беше натикано или инжектирано и на него!

Криси беше в капан и без да се замисли, се затича към втория етаж.

Входната врата се затръшна.

Чу, че някой се катери след нея.

В коридора на втория етаж от двете страни имаше стаи.

Презглава се втурна към края на коридора и се озова в скромно обзаведена стая. Имаше скрин, нощно шкафче, двойно легло с бяла кувертюра, библиотека, пълна с книги, и разпятие на стената. Блъсна вратата зад себе си, но нямаше време да я заключи или залости. За секунди щяха да я разбият.

С отчаян, задъхан шепот се молеше: «Света Богородице, Майко Божия, Света Богородице, Майко Божия», докато без дъх стигна до прозореца. Дъждът се стичаше по стъклата.

Преследвачите й бяха вече в коридора. Стъпките им ехтяха из къщата.

Опита се да отвори прозореца. Той не се отваряше или от боята, или се беше надул от влагата. Отстъпи назад.

Вратата зад нея с трясък се отвори и нещо изръмжа.

Без да поглежда зад себе си, наведе глава, закри лицето си с ръце и скочи през прозореца. Звукът от разбито стъкло още не беше заглъхнал, когато падна върху покрива на верандата, на два метра под прозореца, и същинско чудо беше, че не се наряза. Продължаваше да се моли: «Света Богородице, Майко Божия», докато се търкаляше към края на наклонения покрив. Когато стигна ръба, се вкопчи за миг. Погледна назад към прозореца.

Нещо страховито и гротескно се задаваше към нея.

Скочи, приземи се на пътечката, жестоко натъртена. Зъбите й силно изтракаха. Одраска зле едната си ръка в бетона.

Но не остана да лежи, обзета от самосъжаление. Изправи се мигновено и преглъщайки болката си, продължи да тича.

За зла участ това не беше предният двор на свещеническия дом. Паднала беше в задния. Отдясно беше църквата «Св. Богородица». Останалата част от имота се опасваше от двуметрова стена.

Чужди погледи не проникваха тук. Ето защо ужасното «нещо» се осмеляваше да се изкатери на покрива и да я гони дори на дневна светлина.

Мярна й се мисълта да влезе в къщата и през кухнята да стигне до входната врата, но веднага се разколеба.

Искаше да изкрещи за помощ, но умората и ужасът я бяха оставили без дъх. Освен това, дори ако някой чуеше писъка й, едва ли щеше да определи откъде идва. Докато очакваше помощ отвън, щяха да я разкъсат.

Накуцвайки леко, без да губи време, Криси затича през широката ливада в задния двор. Знаеше, че не може да се покатери по двуметровата стена достатъчно бързо, за да се спаси. Огледа дърветата докато тичаше. Трябваше й дърво близо до стената. Имаше намерение да се изкатери по него, да пропълзи по клона и да скочи на алеята в съседния двор.

През ромоленето на дъждовните капки чу приглушен рев зад себе си и се осмели да погледне през рамо. Облечено само в дрипи от риза, без обувки и панталони, чудовищното «нещо», което някога се наричаше отец О’Брайан, скочи от ръба на верандата и се впусна в гонитба.

Тя забеляза подходящо дърво, но същевременно видя и една врата в югозападния ъгъл на стената. Не беше я забелязала преди, тъй като тя беше скрита зад храстите, които току-що беше отминала.

Останала без дъх, тя се завтече към вратата. Блъсна бравата и изхвърча навън. Зави наляво, не по Оушън Авеню, а към ул. «Якоби» и чак тогава се осмели да погледне зад себе си.

Нямаше никой.

На два пъти попадна в ръцете на извънземните. Знаеше, че няма да има същия късмет, ако я хванеха за трети път.