Дийн Кунц
Полунощ (85)

28.

В мазето на хотел „Икар“ три тела се бяха слели в едно. Производното беше без определена форма, без кости, без черти — пулсираща тъкан, която беше жива, макар че нямаше нито сърце, нито кръвоносни съдове, нито каквито и да било органи. Това беше първична маса от протеини, без мозък, но чувствителна, без очи, но виждаща, без уши, но чуваща, без стомах, но гладна.

Конгломератът от силиконови микросфери се беше стопил вътре в нея. Вътрешният компютър вече не можеше да функционира в това изцяло изменено създание. От своя страна съществото повече не се нуждаеше от биологичната помощ на микросферите. Сега вече то не беше свързано с главния компютър Сън. Ако микровълновият предавател изпратеше заповед за смърт, то нямаше да получи командата и щеше да живее.

Беше се превърнало в господар на своята физиология, като се беше довело до една първична форма на физическо съществуване.

Трите мозъка също се бяха слели в един. Това съзнание, сега обитаващо тъмнината, също нямаше форма, както и аморфното желирано туловище.

То беше изтрило спомените, тъй като те бяха неизбежно свързани със събития и връзки, и добри или лоши сочеха, че всеки носи отговорност за деянията си. Но именно бягството от отговорност беше довело съществото до регресия. Болката беше другата причина да се отърси от спомените — болката по изгубеното.

Нямаше минало, за което да си спомня, нито бъдеще, за което да мисли. Живееше за момента, немислещо, безчувствено, безгрижно. Стремеше се само към едно — да оцелее, и затова трябваше да задоволи глада си.