Дийн Кунц
Полунощ (57)

57.

Когато се измъкна от дълбоката пропаст на „промяната“ и вече се контролираше, Ломан се изправи и се облегна на стената. Отново се почувства гладен като вълк. Частичната трансформация и изразходваната енергия да си задържи човешкия вид го изтощиха напълно. Беше облекчен, но сега се почувства непълноценен, като че някаква трофейна награда е била под носа му и в последния момент, преди да я докосне, някой я беше измъкнал от ръцете му.

Някакъв кух, леко съскащ звук достигна до него. Отначало си помисли, че шумът беше в главата му. Навярно мозъчните му клетки изгаряха от напрежението да отхвърли промяната към регресия. Скоро обаче разбра, че дъждът ромолеше по покрива на бунгалото.

Когато отвори очи, погледът му беше замрежен. Щом се проясни, той се озова очи в очи в Шедак, който се беше изправил от другата страна на коридора, точно зад отворената врата на спалнята. Висок, с дълго, сухо лице, блед като албинос, с жълти очи и тъмен шлифер този човек сякаш беше самата смърт, дошла на посещение.

Само че ако беше смъртта, Ломан щеше да стане и да го прегърне. Вместо това, той изчака, докато събере сили, и каза:

— Стигат ни тези трансформации, трябва да ги спреш.

Шедак не отговори.

— Значи няма да ги спреш, ще продължиш?

Шедак го гледаше с празен поглед.

— Ти си луд — каза Ломан. — Ти си опасен луд, само че аз нямам избор освен да направя онова, което желаеш или пък… да се самоубия.

— Никога не разговаряй така с мен. Никога. Помни кой съм!

— Зная кой си — отвърна Ломан. Най-после той колебливо се изправи на крака, все още слаб и замаян. — Ти стори това с мен без съгласието ми. И ако дойде време, когато не ще успея да устоя на повика на дивото, когато се превърна в звяр, когато вече не ще се боя от теб, в ъгълчето на мозъка ще запазя спомена за теб и ще дойда да те намеря.

— Ти ме заплашваш? — Шедак беше шокиран.

— Не — отвърна Ломан. — „Заплашвам“ не е точната дума.

— Дано не е. Защото, ако нещо ми се случи, Сън е програмиран да предаде заповед, която ще се приеме от всички микросфери вътре в теб и…

— …всички ние ще умрем — довърши изречението му Ломан. — Да, знам. Сто пъти ми го повтори. Ако умреш, умираме и ние. Досущ като онези хора в Джоунстаун, които се самоубиха в мината заради почитаемия отец Джим. Ти си нашият Джим Джоунс, един Джоунс на техническия век. Но аз не те заплашвам, почитаеми Джоунс, тъй като думата „заплашвам“ съдържа прекалено много драматизъм. Един човек, който заплашва, трябва да се ръководи от силни чувства, трябва да е освирепял от гняв. А аз съм само от Новата раса. Само се страхувам. Това е. Страх. Не е заплаха. Няма такова нещо. Моето е обещание.

Шедак прекрачи прага на спалнята и излезе в коридора. С него сякаш нахлу студено течение. Може би си въобразяваше, но на Ломан коридорът му се стори по-студен.

За миг впиха поглед един в друг.

Най-после Шедак проговори:

— Ти ще продължиш да изпълняваш заповедите ми!

— Нямам никакъв избор — отвърна Ломан. — Така съм създаден — човек без избор. Аз съм в ръцете ти, Господарю, но не стоя там от любов към теб — само от страх.

— Още по-добре — каза Шедак.

Той обърна гръб на Ломан, тръгна по коридора, после излезе от къщата навън в дъждовната нощ…