Дийн Кунц
Полунощ (28)

28.

Малко преди полунощ Сам Букър напусна мотела. Беше облечен в кафяво кожено яке, син пуловер, джинси и сини маратонки. Този екип му позволяваше да се скрие добре в нощта и да не бие на очи, макар да беше малко младежко за човек, надянал маска на вечна меланхолия. Въпреки че не беше нещо особено, якето му имаше няколко необикновено дълбоки вътрешни джобове, в които беше мушнал някои необходими инструменти за отваряне на коли и врати. Слезе по южното стълбище, излезе от задната врата на мотела и застана на пътеката зад сградата.

От билото на хълма пълзеше гъста мъгла. Разстилаше се, гонена от вятъра, който наруши нощния покой. След няколко часа бризът ще подгони мъглата към сушата и ще остави брега очистен. По това време Сам ще си е свършил работата, която имаше да върши. Тогава мъглата нямаше да му трябва и вече щеше да спи или по-вероятно щеше да се боричка с безсънието си в мотела.

Беше неспокоен. Не беше забравил тайфата пубертети, от които беше избягал по Айсбъри Лейн. Тъй като не можа ясно да ги определи, предпочете да ги смята за злосторници, обаче нещо му подсказваше, че бяха нещо различно. Беше странно, но сякаш знаеше какво са, а това беше дълбоко шесто чувство.

Заобиколи южния край на сградата, мина край задната врата на бара, който беше затворен, и след десет минути се озова пред кметството на Муунлайт Къв на ул. „Якоби“. Сградата изглеждаше точно такава, каквато я бяха описали агентите на ФБР от Сан Франциско: на два етажа, първият тухлен, боядисана в бяло по-нагоре, с наклонен покрив, зелени дървени капаци на прозорците и големи лампи от ковано желязо на главния вход. Общинската сграда заедно с двора заемаше почти половин пресечка в северната част на улицата, но лишената й от стил архитектура по странен начин се вместваше в декора от жилищни домове наоколо. Вътрешните и външните светлини на първия етаж дори в този час бяха запалени, тъй като тук освен общинските данъчни служби и водоснабдяването се намираше и полицейският участък, който въобще не се затваряше.

Сам огледа мястото от противоположната страна на улицата, преструвайки се, че се разхожда. Не забеляза суетня. Тротоарът пред главния вход беше пуст. Видя ярко осветеното фоайе през остъклените врати. На следващия ъгъл зави по алеята, която водеше до задната страна на кметството, където имаше голям паркинг.

Сам се притули в един трап зад двуметров вечнозелен храст. Въпреки че алеята беше съвсем тъмна, две неонови лампи хвърляха жълта светлина над големия паркинг, като осветяваха дванайсет коли — четири нови форда, произвеждани специално за федерални, щатски и общински нужни, пикап и фургон с герба на градчето. Виждаше още метачна машина, голям камион с дървени прегради и четири полицейски шевролета тип лимузина.

Тези четири коли в бяло и черно го интересуваха, защото бяха оборудвани с видеотерминали, свързани с полицейския централен компютър. Муунлайт Къв имаше осем патрулни коли, доста за заспалото малко градче, с пет повече от други подобни места — явно тук можеха да си ги позволят.

Все пак всичко, свързано с този участък, беше по-голямо и по-лъскаво от обикновено и това изостри вниманието на федералните агенти, дошли да разследват смъртта на Санчес и Бустаменте. В Муунлайт Къв имаше дванайсет щатни полицаи, още трима на половин щат и четирима обслужващ персонал. Твърде много. Освен това всички получаваха заплати, равни на полицейските в големите градове по Западното крайбрежие. Твърде високи за това затънтено място. Бяха екипирани с най-хубавите униформи, канцелариите бяха обзаведени елегантно, имаха завиден арсенал от пистолети и пушки срещу бунтове, сълзотворен газ. Най-смайващото беше, че бяха така компютъризирани, че биха събудили завистта на стратегическите военновъздушни служби в Колорадо.

От убежището си в ароматния вечнозелен храст Сам внимателно огледа паркинга, за да се увери, че нямаше никой в колите и че никой не се криеше в дълбоките сенки край задната част на сградата. Щорите на осветените прозорци на първия етаж бяха спуснати, така че отвътре никой не можеше да види какво става на паркинга.

Извади чифт меки ръкавици от шевро и си ги сложи.

Беше готов да тръгне, ала чу нещо в алеята зад себе си. Някакъв драскащ звук.

Легна по-дълбоко в храста и се озърна за източника на звука. Вятърът подмяташе картонена кутия, която се спря до боклукчийската кофа.

Гъстата мъгла проникваше навсякъде, вече приличаше на пушек, като че целият град се беше подпалил. Прикрит от мъглата, успокоен, че освен него на паркинга няма жива душа, Сам се стрелна към най-близката от четирите патрулни коли.

Беше заключена.

От вътрешния джоб на якето Сам извади електронен полицейски шперц за отключване на всички видове ключалки, без да ги поврежда. Отключи, плъзна се зад волана и затвори вратата бързо и безшумно.

Луминесцентната лампа хвърляше достатъчно светлина, за да вижда какво прави, макар че беше сръчен и на тъмно. Прибра шперца и измъкна ключ за арматурното табло. След секунди измъкна цилиндъра на ключалката за запалване на кормилната колона и оголи жиците.

Това беше трудната част. За да включи видеодисплея на компютъра, монтиран на таблото на колата, се налагаше да включи двигателя. Този компютър беше много по-мощен от портативен модел и комуникираше с интензивни енергийни микровълни. Използваше прекалено голяма мощност, за да работи само на акумулатор. Мъглата щеше да прикрие изгорелите газове, но не и шума на мотора. Патрулният автомобил беше на около двайсет метра от зданието, така че едва ли някой вътре щеше да го чуе. Но ако някой излезеше да подиша чист въздух или да вземе патрулна кола, порещият двигател едва ли щеше да остане незабелязан. Тогава Сам трябваше да се защитава и като имаше предвид смъртността в този град, си даваше сметка, че шансът да оцелее беше малък.

Въздъхна, натисна леко газта с десния си крак и даде на късо оголените жици. Моторът моментално се завъртя без излишно стържене.

Екранът на компютъра светна.

Супермодерната компютърна мрежа на полицейския отдел беше доставена безплатно от „Ню Уейв Майкротекноложи“ под предлог, че използваха Муунлайт Къв като опитно поле за собствените си системи и софтуер. Сам подозираше, че източникът на рога на изобилието, чиито дарове се бяха изсипали върху отдела, беше „Ню Уейв“ и шефът му Томас Шедак. Всеки гражданин имаше свободата да подкрепя своята местна полиция или други общински власти, но Шедак така щедро даряваше огромни средства, защо ли не се отчиташе официално в полицейските архиви? Никой невинен човек не дава самоотвержено току-така големи парични суми. Ако Шедак пазеше в тайна подкрепата си за местните власти чрез учредяване на лични фондове, тогава съществуваше реална възможност за подкуп на полицаи и на официални лица. И ако полицаите в Муунлайт Къв всъщност бяха част от армията на Шедак, то подозрително големият брой смъртни случаи през последните седмици можеше да се обясни с този дяволски съюз.

Ето че на видеодисплея в колата се появиха инициалите на „Ню Уейв“ в десния долен ъгъл.

По време на разследването на случая Санчес-Бустаменте един от опитните агенти от службата в Сан Франциско, Мори Стейн, бил в патрулната кола заедно с един от служителите на Уоткинс, Рийз Дорн, когато Дорн получил достъп до централния компютър. По това време Мори вече подозирал, че компютърът бил много по-съвършен, отколкото Уоткинс и хората му го представяли и че те го използвали по незаконен начин. Именно поради това се беше постарал да запомни кода, набран от Дорн. Когато се върна в Лос Анжелис, побърза да информира Сам.

— Струва ми се, че всяко ченге в онова изчанчено градче има собствен код за достъп в компютъра и този на Дорн ще ни свърши работа. Сам, трябва да влезеш в техния компютър, да разгледаш менюто му, когато Уоткинс и хората му не надничат през рамото ти. Може би ще ти се стори, че съм параноик, но техниката им е прекалено съвършена за техните нужди, та сигурно има нещо мътно. На пръв поглед това ми прилича на забавно градче, дори по-забавно от много други, красиво… Дявол го взел, след известно време те спохожда чувството, че целият град се следи, че те наблюдават където и да идеш. Големият брат надзърта през рамото ти всяка проклета минута. Честен кръст, след няколко дни шестото ти чувство ти подсказва, че се намираш в миниатюрен полицейски свят, където си контролиран така хитро, че да забележиш нищо. Тези полицаи са престъпници, Сам, те са затънали в нещо дълбоко. Възможно е да е афера с наркотици, кой знае, а компютърната електроника да е част от играта.

Кодът, записан от Рийз Дорн, беше 262699 и Сам го набра на клавиатурата на терминала. Инициалите на „Ню Уейв“ изчезнаха. Екранът за миг побеля, а след това се появи менюто:

Изберете едно от:

1. Диспечер

Б. Централни данни

В. Бюлетин

Г. Модем (външни системи)

За Сам първият ред от менюто означаваше, че патрулният полицай можеше да общува с диспечера в централата не само чрез полицейската честота, чрез радиото, инсталирано в колата, но също и чрез компютърната връзка. Но защо ли би се нагърбил с изписването на въпроси към диспечера и с разчитането им от екрана, когато информацията беше по-лесна и побърза за получаване по радиото? Освен… освен ако имаше някои неща, за които тези полицаи не искаха да разменят информация по радиочестоти, лесно засичани от всеки притежаващ полицейски приемник.

Сам не установи връзка с диспечера, тъй като в такъв случай би трябвало да започне диалог, да се представи за Рийз Дорн, а това можеше да го провали.

Вместо това той въведе „Б“. Появи се друго меню:

Изберете едно от:

А. Статус — арестувани в момента

Б. Статус — текущи съдебни дела

В. Статус — висящи съдебни дела

Г. Досиета за минали арести — област

Д. Досиета за минали арести — град

Е. Осъдени престъпници, живеещи в областта

Ж. Осъдени престъпници, живеещи в града

За собствено удовлетворение, за да провери достоверността на менюто и да се убеди, че тези точки бяха точно това, а не код за друг вид информация, той натисна „Е“ за достъп до данни за осъдени, живеещи в областта. Появи се друго меню от десет точки:

УБИЙСТВА

НАПАДЕНИЯ

ИЗНАСИЛВАНИЯ

СЕКСУАЛНИ НАПАДЕНИЯ

ПОБОИ И НАПАДЕНИЯ

ВЪОРЪЖЕН ГРАБЕЖ

ОБИРИ

РАЗБИВАНЕ НА ЖИЛИЩА

ОБИРИ

ДРУГИ КРАЖБИ

РАЗНИ…

Той избра четвъртия файл за убийства и откри трима осъждани убийци. И тримата бяха намерени за виновни в извършване на деянието в първа или втора степен. Сега живееха на свобода в областта след излежаване на различни срокове затвор — от дванайсет до четирийсет, преди да бъдат пуснати под гаранция. Техните имена, адреси и телефонни номера се появиха на екрана наред с имената на жертвите им. Появи се сбита информация за престъпленията им, както и за датите на задържането им. Никой от тях не живееше в очертанията на градчето Муунлайт Къв.

Сам отмести очи от екрана и огледа паркинга. Беше все така пуст. Вездесъщата мъгла се носеше на талази покрай колата. Имаше чувството, че се намира в морските дълбини в батискаф, обгърнат от дълги ленти водорасли, които се извиваха от течението.

Той пак се върна на главното меню и поиска точка „В. Бюлетини“. Това се оказа сбор от съобщения, които Уоткинс и хората му си оставяха един на друг относно работи, които понякога имаха отношение към полицейските проблеми, а понякога бяха лични. Повечето от тях бяха стенографирани и нямаше смисъл да губи време, за да ги дешифрира.

Натисна „Г. Модем (външни системи)“ и получи списък на компютри из цялата страна, с които можеше да се свърже посредством модем в близкото кметство. Възможните връзки на отдела го удивляваха: полицейското управление в Лос Анжелис, Сан Франциско, Хюстън, Далас, Чикаго, Маями, Ню Йорк Сити и десетина други големи градове. Имаше връзка с различни ведомства, които нямаха пряко отношение към полицията. Например калифорнийската служба за моторни превозни средства, управление на затворите, контрол на магистрали и много други щатски отдели без връзка с полицейската работа. Можеше да се свърже с персонални досиета на Американската армия, с въздушната отбрана, с криминалните досиета на ФБР, със системата за бързи действия на ФБР (относително нова служба). Имаше връзки дори с Интерпол в Ню Йорк, откъдето имаше връзка с международните организации на службата в Европа.

За какво, дявол го взел, им трябваха на малък отряд в провинциален градец в Калифорния толкова източници на информация?

Освен това имаше още данни, до които дори напълно компютъризирани полицейски агенции в градове като Лос Анжелис нямаха лесен достъп. По закон някои от данните дори полицията получаваше само чрез съдебно разрешение.

Потресен, Сам излезе от „Г. Модем (външни системи)“ и се върна на главното меню.

Той се загледа замислено към паркинга. Преди няколко дни Мори Стейн беше подхвърлил, че полицията на Муунлайт Къв вероятно търгува с наркотици и че щедростта на „Ню Уейв“ навярно означава съучастничество на някои неизвестни служители от фирмата. Но бюрото най-вече се интересуваше дали „Ню Уейв“ нелегално продаваше високочувствителна технология на Съветския съюз. Във ФБР нямаха обяснение за скорошните смъртни случаи. Престъпленията на „Ню Уейв“ все още бяха в областта на догадките и връзка между фактите не беше установена, но все пак трябваше да започнат отнякъде.

Сега вече Сам трябваше да отхвърли идеята, че „Ню Уейв“ търгуваше със Съветския съюз и че някои служители на фирмата бяха замесени с наркотици. Огромната мрежа от бази с данни, които полицията си доставяше с режима си (те бяха сто и двайсет на това меню), беше повече, отколкото ши е нужно за трафик на опиати или за контакти с СССР.

Те бяха създали информационна мрежа, достатъчна за функциите на цял щат или дори на малка държава. На една малка, враждебно настроена държава. Тази информационна мрежа беше създадена да осигури на собственика й огромна власт. Сякаш живописното малко градче се управляваше от властната ръка на мегаломан, чиято главна мания беше да създаде зловещо кралство, откъдето да покорява евентуално огромни територии. Днес Муунлайт Къв, утре света.

— Какво, по дяволите, става тук? — запита се на глас Сам.