Дийн Кунц
Полунощ (27)

27.

Нещо ставаше, нещо не беше в ред.

Майк Пайзър се беше шмугнал в тъмната гора на път към дома си в югоизточната периферия на градчето. Препускаше покрай саморасли храсти и дървета, бърз, предпазлив, незабележим. Прибираше се от лов с окървавена муцуна, все още възбуден, ала изморен след двучасова игра с плячката. Заобикаляше внимателно домовете на комшиите, някои от които бяха като него, други не.

Къщите в този район бяха раздалечени една от друга, така че за него беше относително лесно да скача от дърво на дърво или да се промъква през високата трева, прилепнал към земята, забулен от нощта. Ловко прескочи верандата на едноетажната къща, където живееше сам, нахълта през отключената врата в кухнята, все още с вкус на кръв в устата — онази вкусна кръв, — силно възбуден от лова, все пак радостен, че е у дома си. Но…

Но имаше нещо.

Нещо лошо, Господи! Изгаряше, гореше от огън, нажежен, гладен. Храна, храна! Ах, колко нормално беше, колко желано! Обмяната на веществата в организма му беше зашеметяващо ускорена. Този процес беше характерен за регресиралите човешки същества, но жегата си беше нормална, този вътрешен пожар беше правилен, този хубав огън, този трескав апетит. Лошото беше, че не можеше, не можеше…

Не можеше да се нормализира.

Тръпнеше от удоволствието, което му доставяха силните, плавни движения, от удоволствието да вижда в тъмнината. За няколко минути обиколи стаите, ловко и тихо, почти уверен, че ще открие някого, когото да гони, да разкъсва, да… да…

Но къщата беше няма. Седна на пода в спалнята, свит като ембрион, и се опита да си възвърне онова състояние, в което го беше родила майка му, да стане Майк Пайзър. Искаше да стане човек на два крака, да върви изправен. Вътре в себе си чувстваше повика на човешкото, чувстваше как се бунтува цялото му същество, но недостатъчно силно, за да си върне разума. Човешката му същност се отдръпна като отлив, който оголва пясъка, далеч от нормалния си вид. Мъчеше се, опитваше се, но промяната не настъпи, дори частично не заприлича на онова, което някога беше. Беше окован в новата си физическа структура, която преди вярваше, че е път към свободата. Струваше му се необходимо, но това, че вече не по свободна воля се променяше, нямаше нищо общо със свободата. Беше заклещен, хванат в капан, обзе го паника.

Той скочи и избяга от спалнята. Макар да виждаше сравнително добре в тъмното, спъна се в нощна лампа, тя падна с трясък и стъклото се посипа наоколо, но той продължи към хола през малкото антре. Някакво килимче се омота около краката му. Усещаше се в плен. Неговото тяло, собственото му променено тяло, беше станало негов затвор. Изменените му кости бяха решетките на килията му, не го пускаха да излезе, беше затворен в собствената си видоизменена плът. Обикаляше стаята, блъскаше се наоколо, обикаляше обезумял, паникьосан. Завесите плющяха от течението, което създаваше. Щураше се между мебелите. Една малка масичка се обърна в краката му. Можеше да бърза, но не и да избяга. Носеше затвора в себе си. Не можеше да бяга. Нямаше къде.

Това прозрение го ужаси. Объркан, ритна куп списания, те се разпиляха на пода, бутна тежък пепелник и две глинени вази от коктейлната маса. Разкъса възглавниците на дивана, дунапренът се разпиля, а главата го заболя така силно, че страхът, че болката никога няма да премине, го изпълни с желание да пищи.

Ядене!

Гориво!

Подклаждай огъня, подклаждай огъня!

Изведнъж прозря, че невъзможността да си върне човешкия облик се дължи на острия недостиг на енергия, необходима за подхранване на драстичните промени на метаболизма му. За да се сбъдне неговото желание, тялото му трябваше да произведе огромни количества ензими, хормони и широка гама от активни биологични вещества. За броени минути то трябва да премине през форсирано възстановяване на тъканите, равни по време на години обикновен растеж. За да се справи с това, тялото му имаше нужда от горивен материал — от протеини и въглехидрати в големи количества.

Прегладнял, припадащ от глад, Пайзър нахълта в полутъмната кухня, сграбчи дръжката на хладилника, изсъска, заслепен от светлината, забеляза почти пълна двукилограмова консерва с шунка, прекрасна шунка, опакована в мека хартия върху син картон. Той я сграбчи, обели хартията, хвърли картона, свлече се отново на пода, заръфа месото, трескаво задъвка, после пак захапа.

Обичаше да съблича дрехите си, да преживява другата си същност веднага след полунощ, когато беше възможно, да тича из гората зад къщата, нагоре в планината, където гонеше зайци, лисици и мечки, и земни катерици. Разкъсваше ги с ръце, със зъби, потушаваше огъня, големия вътрешен пожар. Обичаше всичко това не само защото в това превъплъщение имаше толкова свобода, но и защото се чувстваше като бог, по-еротично, по-задоволяващо чувство от секса и всичко изпитано преди това. Това беше сила, естествена сила, силата на човек, който имаше властта да управлява природата си, преминал генетичните ограничения. Това беше силата на човек, напълно освободен от ограничения. Тази вечер, след като се беше нахранил, се понесе из горите с увереността на непогрешим хищник, неудържим като стихия. Но храната, която беше погълнал, изглежда, не стигаше да възвърне човешкия облик на Майкъл Пайзър, проектанта на софтуер, ерген, притежател на порше, усърден колекционер на видеофилми, маратонец и любител на минералната вода „Перие“.

И ето, сега той изяде шунката, почти цял килограм, изяде и останалите продукти, като ги тъпчеше в устата си с две ръце с дългите си извити нокти. Изяде още чиния със студени макарони и едно кюфте, половинка ябълков кейк, пакетче масло, почти четвърт кило, мазно и лепкаво, но полезно, добра храна, добро гориво, подходящо за утоляване на огъня, четири сурови яйца и още много, много неща. Този огън, ако не се подклаждаше, не гореше, а утихваше, изгасваше, защото не беше действителен, а израз на физическа нужда за горивен материал, който поддържа метаболизма в тялото. Най-после огънят започна да губи малко от топлината си, редуцира се от високи пламъци до малки огнени езичета, големи колкото въглените в изгасващ пожар.

С утолен апетит Майк Пайзър се свлече на пода пред отворения хладилник сред счупени чинии, храна, черупки от яйца и пластмасови опаковки. Пак се сви, пожела си другия вид, в който беше познат в обществото, и отново почувства гъдела на разместванията на тъкани и кости, сгорещяването на кръвта, обтягането на сухожилията, пукането на хрущялите, докато едновременно с това вълна от хормони и ензими мина през него. Но както преди трансформацията спря и тялото му придоби още по-уродлив вид. Продължаваше да регресира, въпреки че се бореше с всички сили да си възвърне човешкия облик.

Вратата на хладилника се затвори. Кухнята отново беше завладяна от сенки, а Майк Пайзър си мислеше, че тази тъмнина не беше само около него, но и вътре в тялото му.

Накрая изпищя. И веднъж започнал да пищи, вече не можеше да спре.