Дийн Кунц
Полунощ (62)

5.

Тъкър отведе компанията си далече от калта и дъжда, под полусрутената веранда на една изоставена къща. Дъските скърцаха под тежестта им. Един от оцелелите капаци на прозорците се удряше от вятъра. Останалите отдавна бяха изгнили.

Той се насили да опише словом намеренията си, но разбра, че е много трудно да си припомни или да изговори нужните думи. Помежду ръмженията и гърлените звуци само успя да каже:

— …Тук… скривам… тук… безопасно…

Другият мъжкар, изглежда, беше изгубил говора си напълно, защото не можа да изрече нито дума.

Женската произнесе със значителни затруднения:

— …Безопасност… тук… дом…

Тъкър огледа за момент двамата си другари и разбра, че по време на нощните им приключения те се бяха променили. Преди женската имаше котешки черти, беше ловка, с котешки нос, уши и остри зъби, които оголваше, когато съскаше от страх, гняв или от сексуална възбуда. Макар нещо от котешкото да се беше запазило все още у нея, сега беше повече вълк като Тъкър — с едра глава и вълча муцуна. Крайниците й бяха нещо средно между лапи и ръце, с нокти по-дълги и по-страшни от тези на вълк. Другият мъжкар, преди с уникална външност, с черти на насекомо и хиена, сега беше започнал да прилича на Тъкър.

С мълчаливото съгласие на останалите Тъкър беше станал ръководител на групата. Придружителите му, изглежда, бяха решили, че след като му се подчиняват, трябва да му приличат и но външност. Разбра, че това беше важен поврат, макар и зловещ.

Не беше сигурен защо това го плашеше, а вече и не можеше да мисли, за да разбере. Можеше да разреши единствено неотложните нужди.

— …тук… тук… безопасност… тук…

Поведе ги през разбитата полуотворена врата към предното антре на рухналата къща. Мазилката беше напукана и изронена, гредите отдолу се показаха като ребра на полуразложено тяло.

Тъкър тръгна подир миризмите в къщата и това му се видя интересно. Другарите му го последваха, докато той душеше петна от плесен, изпражнения от жаби в един тъмен ъгъл на стаята, гъбясалите места в другата страна на коридора, изпражнения от плъхове, мумифицирани останки от птица, все още пресен труп на умрял койот.

По време на тази инспекция Тъкър осъзна, че къщата не им предлагаше идеален подслон. Стаите бяха прекалено големи и ветровити заради изкъртените прозорци. Макар във въздуха да не се носеше миризма на човек, той усети, че тук все още идваха хора, не често, но все пак можеха да дойдат за беля.

В кухнята откри вход към мазето и това го развълнува. Поведе останалите надолу по скърцащите стълби в непрогледната тъмнина, където нямаше студено течение, където подът и стените бяха сухи и въздухът чист.

Подозираше, че рядко някой бе слизал в това мазе. А ако слезете, щеше да намери смъртта си. Това беше идеална пещера. Тъкър обходи помещението. Подуши ъглите и изследва ръждясалата пещ. Убеди се, че тук ще са в безопасност. Щяха да се сгушат уютно, убедени, че никой не ще ги открие, и ако някой случайно налети на тях, щяха да се разправят с неканения посетител много бързо.

В такова дълбоко, тъмно, тайно място можеха да се превърнат в каквото си пожелаеха и никой нямаше да ги види.

Последната мисъл разтревожи Тъкър. Да се превърнат в каквото си искат?

Не беше сигурен откъде му дойде тази мисъл и какво можеше да означава тя. Внезапно почувства, че с регресията беше заченат някакъв несъзнателен процес, извън контрол, че някаква примитивна част от съзнанието му участваше в него. Беше обзет от паника. Много пъти преди това беше преминавал в алтернативната форма и успяваше да се върне. Обаче сега…

Острият страх премина за миг, защото не успя да се замисли, дори не си спомни какво означаваше думата «регресирам». Скоро женската, която искаше да се сношат, го разсея напълно.

Не след дълго тримата се скупчиха. Острите им възбудени крясъци призрачно кънтяха из изоставената къща.