Дийн Кунц
Полунощ (16)

16.

След като похапна с мазен сандвич със сирене, пържени картофки и изпи една леденостудена бира в празното кафе на мотела „Къв Лодж“, Теса Локланд се върна в стаята си, седна на леглото, облегна се на възглавниците и набра телефона на майка си в Сан Диего.

Марион вдигна слушалката при първото позвъняване. Теса се обади:

— Здравей, мамо.

— Откъде се обаждаш, Ти-Джей?

Като дете Теса просто не можеше да реши как предпочита да я наричат — с първото й име, или с презимето й Джейн. Ето защо майка й винаги я назоваваше с инициалите й, сякаш те представляваха някакво име.

— Аз съм в „Къв Лодж“ — обади се Теса.

— Хубав ли е мотелът?

— Най-удобният в града. Тук няма удобства за туристи. Предимството на „Къв Лодж“ е изгледът към океана, други плюсове няма. Горе-долу е чисто.

— Ако не е, настоявам да се преместиш веднага.

— Мамо, когато съм някъде, за да снимам филм, знаеш, че невинаги разчитам на лукс. Когато снимах документалния филм за индианците мискито в Централна Америка, ходех на лов с тях и спях в калта.

— Ти-Джей, миличка, никога не казвай пред хора, че си спала в калта. Прасетата спят в калта. Може да обясняваш, че си била сред природата и си спала в палатка. Дори неприятните места могат да се опишат с по-привлекателни думи, ако говориш за тях с чувство за лично достойнство.

— Да, мамо, зная. Само исках да ти кажа, че „Къв Лодж“ не е супер, но е по-добре от въргаляне в калта.

— Нещо като палатъчен лагер.

— Малко по-добре.

И двете се умълчаха за малко.

После Марион каза:

— Дявол го взел, трябваше да бъда при теб.

— Майко, та ти си със чупен крак!

— Трябваше да дойда в Муунлайт Къв веднага щом разбрах, че са намерили Дженис. Ако бях отишла, нямаше да кремират тялото й. Кълна се в бога, нямаше! Щях да ги спра и щях да поискам друга аутопсия от надеждни лекари. Нямаше да е необходимо ти да се намесваш. Не мога да си простя.

Теса се отпусна на възглавниците и въздъхна:

— Мамо, не се измъчвай. Счупи си крака три дни преди да намерят тялото на Дженис. Не можеш лесно да пътуваш сега, не можеше да пътуваш и тогава. Нямаш никаква вина.

— Имаше дни, когато един счупен крак не можеше да ме спре.

— Вече не си на двайсет години, мамо.

— Да, зная, че остарях — каза горчиво Марион. — Понякога се замислям за това и се плаша.

— Та ти си само на шейсет и четири, хората не ти дават повече от петдесет и си счупи крака при гмуркане във вода от самолет, така че, за Бога, няма да предизвикаш състрадание у мене.

— Утеха и състрадание, това очаква възрастният родител от добрата дъщеря.

— Ако усетиш, че мисля за тебе като за старица или че се отнасям към тебе със състрадание, можеш да ме сриташ по задника.

— Възможността да срита дъщеря си по задника от време на време е едно от удоволствията в живота на застаряващата майка, Ти-Джей. По дяволите, откъде се взе онова дърво? От трийсет години се гмуркам от самолет и никога не съм скачала върху дърво, и бих се заклела, че нямаше нищо, когато си избрах онова място за скачане.

Теса бе наследила голяма доза непоклатим оптимизъм от баща си, а смелостта й явно беше наследство от майка й.

Теса продължи:

— След като тази вечер се настаних, отидох на брега, където са я намерили.

— Това сигурно е ужасно изпитание за теб, Ти-Джей?

— Ще се оправя.

Когато Дженис загина, Теса беше далеч, странстваше из селските райони на Афганистан, като търсеше факти за геноцида над афганистанския народ и подготвяше документален филм за тази страна. Майка й се беше свързала с нея една-две седмици, след като тялото на Дженис беше изхвърлено на брега при Муунлайт Къв.

Преди пет дни, на осми октомври, тя долетя от Афганистан с гузното чувство, че е закъсняла, без да може да помогне на сестра си. Изпитваше голяма скръб, но това, което каза, беше истина. Тя по-лесно се справяше с мъката.

— Имаше право, мамо. Официалната версия не струва.

— Какво научи?

— Още нищо. Но бях там на пясъка, където се предполага, че е погълнала валиума, откъдето се е хвърлила за последното си плуване и където са я открили два дни по-късно — разбрах, че цялата им версия е измислица. Шестото чувство ми го подсказва, майко. По един или друг начин ще разбера точно какво е станало.

— Внимавай много, момичето ми!

— Ще внимавам.

— Ако… Дженис е била убита…

— Ще внимавам.

— Още повече, ако е така, както мисля, че тамошната полиция има пръст в тази история…

— Мамо, висока съм метър и шейсет и осем, дръзко момиче съм с руса коса, сини очи и с външност, вдъхваща страх, като на чипмънк от Уолт Дисни. През целия си живот съм се борила с външността си, за да ме възприемат насериозно. Жените изпитват майчинско чувство към мен, а мъжете или бащинско чувство, или гледат да ме вкарат в леглото. Много малко хора са по-проницателни и виждат в мен външност, зад която се крие ум, по-голям от този на мравка. Те стават мои приятели. Така че ще използвам външността си, за да се боря срещу това. Никой тук не ме възприема като опасен човек.

— Ще ми се обаждаш ли?

— Разбира се.

— Ако разбереш, че си в опасност, веднага ще се махнеш оттам, нали?

— Ще се оправя.

— Обещай, че няма да останеш, ако е опасно — настоя Марион.

— Обещавам. Но ти трябва да ми обещаеш, че няма повече да скачаш от самолети, поне засега.

— Вече остарях, миличка. Налага се да преследвам цели, подходящи за възрастта ми. Водните ски винаги са ме привличали и твоят документален филм за мотокроса в кален терен издигна мотоциклетизма в очите ми.

— Винаги ще те обичам, мамо.

— Обичам те и аз, Ти-Джей. Повече от самия живот.

— Ще ги накарам да си платят за Дженис.

— Ако има такива, на които си заслужава да отмъщаваш. Просто приеми факта, Ти-Джей, че нашата Дженис я няма, но ти си жива и твоята всеотдайност няма да те подведе.