Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Schindler's Ark [=Schindler's List], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Томас Кинийли. Списъкът на Шиндлер

Преводач: Росица Терзиева

Редактор: Иван Мишев

Художник: Трифон Калфов

Коректор: Екатерина Тодорова

Формат: 56/100/16

Печатни коли: 23

ИК „Абагар“ — Велико Търново, 1994 г.

ISBN: 954-427-133-3

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Вторият път, когато Ицхак Щерн се срещна с Оскар Шиндлер, бе в едно декемврийско утро. Молбата на Шиндлер до Полската промишлена палата вече бе заведена, а Оскар можеше да си позволи да посети канцелариите на „Буххайстер“ и след като поговори с Ауе, да застане до бюрото на Щерн и да съобщи с опиянен от щастие глас, плясвайки с ръце: „Утре започваме! На улица «Йосиф и Исак» ще се чуе за това!“

Всъщност в Казимеж имаше улици и „Йосиф“, и „Исак“. Имаше ги във всяко гето, а Казимеж беше старото гето на Краков. Някога това беше истински остров, даден на еврейската общност от Казимеж Велики, а сега представляваше спретнато предградие, скътано на един завой на река Висла.

Хер Шиндлер се надвеси над Щерн и той усети в дъха му мирис на щастие, и на бренди. Щерн си помисли дали хер Шиндлер знае, че нещо ще се случи на улиците „Йосиф“ и „Исак“ в Казимеж, или просто си играе с тези имена.

Във всеки случай от разочарование на Щерн му се повдигна. Хер Шиндлер се перчеше с някакъв удар, надуваше се, сякаш искаше да го сложи на място.

Беше трети декември. Когато Оскар каза „утре“, Щерн реши, че той няма предвид четвърти, а някакво „утре“, което гадателите и пияниците използват, за да кажат, че нещо ще стане или би трябвало да стане. Малцина само, които чуха полупиянската закана на хер Шиндлер, я възприеха буквално. Някои си приготвиха вързопчетата и се преместиха със семействата си оттатък реката в Подгурже.

Що се отнася до Оскар, той усещаше, че е съобщил важната новина малко рисковано. Бе я получил поне от два източника, нови приятели. Единият бе полицейски офицер, прикрепен към персонала на оберфюрера от СС Шернер, сержант Херман Тофел. Другият, Дитер Редер, беше от службата на шефа на СД Чурда. И двамата бяха от типа състрадателни офицери, които Оскар винаги успяваше да надуши.

Въпреки това никога не можа да обясни причините, поради които заговори пред Щерн през онзи декемврийски ден. По-късно казваше, че по време на германската окупация в Бохемия и Моравия е виждал такова заграбване на еврейско и чешко имущество от райони, определени за германски, че моментално загубил всякаква вяра в новия строй. Фактът, че издаде тази информация на Щерн, дори повече от непотвърдената история за семейство Нусбаум, илюстрираше неговата съдба.

Навярно той, както и евреите в Краков, е вярвал, че след първоначалната жестокост режимът ще се укроти и ще остави хората да дишат. Ако нападенията и погромът, предизвикани от СС, се притъпяха с малко предварителна информация, то може би здравият разум щеше да възтържествува през пролетта. В края на краищата, мислеха си и евреите, и Оскар, германците са цивилизован народ.

Нападението на СС на Казимеж предизвика у Оскар дълбока погнуса. Все пак това не пролича твърде на повърхността, където той трупаше пари, забавляваше се с жени или вечеряше с приятели, ала го засегна, загнезди се у него и се превърна във фикс идея колкото по-ясно се показваха намеренията на управляващата сила. Донякъде операцията трябваше да е нападение за изземване на бижута и кожи. Щеше да има и опразвания на някои къщи и апартаменти в граничната линия между Краков и Казимеж. Освен тези материални цели първата Акция трябваше да послужи и като един вид предупреждение за уплашените хора от стария еврейски квартал. За тази цел, Редер бе прошушнал на Оскар, малка група от специалните войски щеше да пристигне от Страдом в Казимеж с камионите на местната полиция и СС.

Шест специални щурмови отряда дойдоха в Полша заедно с армията завоевателка. В тяхното наименование се долавяха доста нюанси. Най-точният превод на името им е „Отряд със специално предназначение“. В немското Einsatz обаче се крие и друг смисъл, който означава „предизвиквам с ръкавица за дуел на честта“. Тези взводове се набираха от СД — службата за сигурност на Хайдрих. На тях им беше вече ясно, че имат големи пълномощия. Водачът им каза само шест седмици преди това на генерал Кайтел, че „в генералгубернаторска Полша ще има жестока борба за национално оцеляване, която няма да се спре пред буквата на закона“. Според патетичния тон на лидерите „борба за национално оцеляване“ означаваше геноцид, както Einsatz означаваше „рицарски дуел“. Щурмоваците го знаеха добре.

Специалният отряд, който трябваше да осъществи акцията в Казимеж, беше елитен и щеше да остави на „чираците“ от краковската СС работата по претърсване за пръстени с диаманти и кожени палта. Самите те щяха да се заемат с далеч по-символична и радикална задача, която щеше да унищожи същината на еврейската култура — старинните синагоги на Краков.

За първата Акция очакваха да пуснат в действие щурмоваците, а също и местните специални СС отряди и службите за сигурност на началника от СД Чурда. Военните бяха постигнали съгласие с Хайдрих и останалите полицейски шефове да се изчака малко с операциите, докато Полша не премине от военно под цивилно управление. Тази процедура беше факт и рицарите на щурмовашките и специалните отряди на командосите бяха с развързани ръце да предприемат акции в еврейските гета с подобаващо расово отношение и професионална методичност.

В края на улицата, където се намираше апартаментът на Оскар, се извисяваше и недостъпната каменна стена на замъка Вавел, от който управляваше Ханс Франк. Ако искаме да си изясним бъдещето на Оскар в Полша, трябва да разгледаме и връзката на Франк с войниците от СС и СД, а също така и между Франк и краковските евреи.

Първо, Ханс Франк не командваше пряко войниците, които действуваха в Казимеж. Полицаите на Хайнрих Химлер бяха законодатели сами за себе си където и да действуваха. Освен че негодуваше от независимостта им, Франк не харесваше и поведението им по чисто практически причини. Към еврейското население той изпитваше толкова дълбоко отвращение, както може би никой друг в Партията, и смяташе прекрасния град Краков за непоносим именно поради многото евреи тук. Седмици преди това се бе оплакал, че висшите искат да използват Краков с неговата удобна жп система като сборище за изгонените евреи от Лодз и Познан. Ала той не вярваше, че щурмоваците и командосите могат да подобрят натегнатата обстановка със своите методи. Франк бе дълбоко убеден, а в някои моменти на каприз и самият Химлер вярваше, че трябва да има един огромен лагер за евреи, който да се намира до град като Люблин или в неговите околности поне, а още по-добре на остров Мадагаскар. Самите поляци винаги вярваха в Мадагаскар. През 1937 година полското правителство бе изпратило група да проучи този внушителен остров, така отдалечен от техните континентални европейски представи. Френското министерство по въпросите на колониите, управляващо Мадагаскар, бе склонно да преговаря на правителствено равнище за евентуална сделка, защото един Мадагаскар, заселен с европейски евреи, щеше да стане огромен пазар за експортни стоки. Южноафриканският министър на отбраната Осуалд Пироу известно време бе посредничил между Хитлер и Франция по въпроса за острова. Така че решението „Мадагаскар“ имаше дълга история. Ханс Франк залагаше на острова, а не на щурмоваците, защото техните внезапни нападения и кланета не можеха да изкоренят и заличат „нечовеците“ от Източна Европа. По време на обсадата на Варшава щурмоваците бесеха евреи в синагогите на Силезия, изтезаваха ги с вода, разбиваха домовете им в съботната вечер или на празници, режеха ритуалните къдрици на мъжете, палеха молитвените им шалове, изправяха ги до стените. Но тези неща бяха без значение. Историята показваше, обичаше да казва Франк, че преследваната раса обикновено надживява геноцида. Фалосът се оказваше по-бърз от пистолета.

Това, което никой не знаеше — нито партиите, нито образованите момчета от специалните отряди, които пътуваха в един камион, нито пък малко тъпичките от СС, пътуващи в друг камион, нито молещите се в синагогите през онази вечер, нито хер Оскар Шиндлер, който се прибираше към улица „Страшевски“, за да се преоблече за вечеря — това, което никой от тези хора не знаеше, а едва ли някой партиен функционер се е надявал за него, беше, че ще се намери един технологичен отговор на проблема. Химическото съединение, наречено „Циклон Б“, щеше да замести Мадагаскар.

Любимата актриса и режисьорка на Хитлер Лени Рийфенщал пристигна със снимачен екип в Лодз веднага след падането на града и видя как десетина евреи с ритуални къдрици и така нататък бяха разстреляни с автомати. Отишла право при фюрера, който бил отседнал в щаба на Южната армия, и му направила скандал. Това било значи — логиката, тежестта на числата, съблюдаването на общественото мнение карали щурмоваците да изглеждат глупаво. Но и Мадагаскар би изглеждал абсурден, ако бяха открити средства за прокарване на пътища към огромни лагери с европейски „нечовеци“, със съответните места за „отсяване“, които и най-изобретателният режисьор едва ли би открил.

Както самият Оскар бе предупредил Щерн в канцеларията на „Буххайстер“, войниците от СС водеха икономическа война от врата на врата на „Яков“ и на „Исак и Йосиф“. Разбиваха апартаменти, измъкваха съдържанието на шкафовете, разбиваха ключалките на бюра и скринове. Смъкваха бижута от пръсти, шии и каишки. На едно момиче, което не си даваше коженото палто, счупиха ръката, застреляха момче от улица „Темна“, което искаше да задържи ските си.

Някои от хората, които не знаеха, че СС не действува съобразно закона, щяха да подадат оплаквания на следващия ден. Надеждата им казваше, че може да попаднат на някой старши офицер, който не е загубил чувството си за мяра и който ще се засрами и дори ще накаже виновниците. Трябваше да се разследва случаят с момчето от улица „Темна“ и с жената, чийто нос бе счупен с палка.

Докато СС опустошаваше апартаментите, щурмоваците се отправиха към синагогата „Стара Божница“, строена през XIV век. Както и очакваха, тук откриха молещи се евреи с традиционните бради, ритуални кичури и шалове. Събраха някои не така религиозни евреи от близките апартаменти и ги докараха също в синагогата, сякаш искаха да видят отношението на едните към другите.

Сред докараните насила бе и гангстерът Макс Редлихт, който иначе никога не би прекрачил прага на древния храм, нито пък някой би го поканил да направи това.

Двата полюса на племето стояха пред мощехранителницата — в друго време едните биха се засегнали от присъствието на другите и обратно. Един офицер отвори мощехранителницата и извади пергаментовия свитък „Тора“. Уплашените хора от синагогата трябваше един по един да минат и да заплюят свещената книга. Не трябваше да хитруват: слюнката трябваше ясно да се види върху фината калиграфия.

Вярващите бяха по-разумни от тези невярващите, агностиците, либералите и модерните европейци. За щурмоваците бе съвсем очевидно как еманципираните храчат върху ръкописа и как се силеха да привлекат вниманието на войниците, сякаш казваха: „Ние сме твърде образовани, за да вярваме в тези глупости.“ На полицаите от СД им бяха казвали, че европейското и либералното у евреите не е нищо друго освен лека маска. Доказваше го фактът, че в „Стара Божница“ имаше късо подстригани хора с модерни дрехи, които правеха всичко с нежелание.

Най-накрая всички заплюха ръкописа с изключение на Макс Редлихт. На щурмоваците им се струваше, че това изпитание си заслужава загубата на време — да накараш човек, който не вярва в бога, да се отрече чрез заплюване от нещо, което разумът му казва, че е стара племенна отживелица, а пък сърцето — че е все още свято. Може ли да се пречупи сърцето на евреин? Може ли да мисли така ясно като Кант? Това беше изпитанието.

Редлихт не издържа изпитанието. Едва успя да каже: „Правил съм какво ли не, но това няма да направя.“ Застреляха първо него, а после и всички останали. Запалиха храма и така превърнаха в руина най-старата полска синагога.