Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (26)

Двадесет и трета глава

Сред затворниците вече имаше съперничество кой да замине за „Емалия“. Затворникът Долек Хоровиц, отговорник по покупко-продажбите в лагера „Плашув“, знаеше, че няма да му позволят да отиде в лагера на Шиндлер. Но той имаше жена и две деца.

Ришард, по-малкият, се събуждаше рано през тези пролетни утрини, когато земята се отърсваше от зимната си тъга сред облачета пара. Той слизаше от майчиния си нар в женската част на лагера и се затичваше надолу по хълма към мъжките бараки, а умът му бе в черния хляб на оскъдната утринна дажба. Трябваше да е при баща си за проверката на плаца. Дори и в най-мъгливите утрини пътят му минаваше покрай поста полицаи на Хилович и две от наблюдателните кули. Но не рискуваше нищо, защото го познаваха. Бе едното от децата на Хоровиц. Баща му минаваше за ценен човек пред хер Бош, който пък от своя страна бе другар по чашка на коменданта. Свободата за движение на Ришард беше следствие от професионализма на баща му. Движеше се очарован под зорките очи на пазачите по кулите, намираше бараката на баща си, качваше се на нара му и започваше да задава въпроси. Защо има мъгла сутринта, а не следобед? Ще има ли камиони? Ще ги задържат ли много на плаца днес? Ще има ли бой с камшици? Боят с камшици забавяше сигнала за закуска.

От въпросите на Ришард Долек Хоровиц проумя, че „Плашув“ е неподходящ дори и за привилегировани деца. Може би трябваше да говори с Шиндлер. Понякога Оскар идваше тук, обикаляше административния блок и цеховете под претекст, че има работа, и оставяше малки подаръци и новини на старите си приятели Щерн, Роман Гинтер и Полдек Пфеферберг. Когато се разбра, че Долек няма да успее да поговорих него по този начин, дойде му на ум, че може би до Шиндлер ще се добере с помощта на Бош. Долек знаеше, че двамата се срещат често. Не тук, но може би по канцеларии и на забави в града. Беше ясно, че не са приятели, а ги свързват сделки и взаимни услуги.

Ришард не бе единственият, когото Долек искаше да премести в лагера на Шиндлер. Ришард можеше да разпръсне ужаса си сред облаци от въпроси. Десетгодишната му дъщеря Нюся, която вече не задаваше въпроси и отдавна бе преминала възрастта на наивността, седеше до прозорец във фабриката за четки и пришиваше космите към подложките. Оттук тя ежедневно виждаше пристигащите камиони на австрийския редут и както възрастните стаяваше в себе си ужаса, понеже не можеше да се опре на гърдите на баща си и да се освободи от страха. За да потиска глада си в „Плашув“, Нюся бе започнала да пуши цигари, приготвени от лучени листа и вестникарски хартийки. Според слуховете за „Емалия“ там подобни хитрини не бяха нужни.

При едно от посещенията си в склада за дрехи Долек се обърна с молба към хер Бош.

— Познавам добрината ви отпреди — каза Долек — и затова сега пак се обръщам към вас, за да поговорите с хер Шиндлер.

Той повтори неколкократно молбата си и имената, защото мозъкът на Бош бе леко атрофирал от ракията.

— Хер Шиндлер е може би моят най-добър приятел — каза Бош. — Той ще направи всичко за мен.

Долек не се надяваше на резултат от разговора им. Жена му Режина нямаше опит в производството на гилзи и на емайлирани съдове. А и самият Бош не спомена отново за молбата. И все пак след седмица напуснаха лагера със следващия списък хора за „Емалия“, изготвен от комендант Гьот в замяна на малко пликче скъпоценности. Нюся изглеждаше като слабичка тиха жена в бараките на Заблоче, а Ришард се движеше свободно както в „Плашув“. Всички го познаваха в цеха за муниции и в цеховете за емайлирани съдове, охраната нямаше нищо против детската му фамилиарност. Режина очакваше Оскар да се появи всеки миг в цеха за емайл и да каже: „Значи ти си жената на Долек Хоровиц?“ Тогава единственият проблем ще бъде как да изрази благодарността си. Но той въобще не се появи. Бе доволна, че нито тя, нито Нюся се набиват на очи в лагера на „Липова“. Разбраха, че Оскар знае кои са, тъй като често си бъбреше с Ришард и го наричаше по име. От новия смисъл на въпросите на Ришард те разбраха и стойността на това, което бяха получили.

 

 

В лагера в „Емалия“ не живееше комендант от СС, който да тиранизира затворниците. Войниците се сменяха на два дни. Пристигаха с два камиона от „Плашув“, за да поемат охраната на „Емалия“. Имаше есесовци и украинци, които харесваха временните си ангажименти в лагера на Оскар. В тукашните кухни, въпреки ме бяха по-примитивни от тези в „Плашув“, се приготвяха по-вкусни ястия. Понеже хер директорът побесняваше и веднага почваше да звъни на оберфюрер Шернер, ако някой от охраната влезеше в лагера, вместо да патрулира покрай оградата, полицаите се придържаха към задълженията си от външната страна на охранявания обект. Нарядът в Заблоче бе приятно отегчителен.

Затворниците от ГЕФ рядко виждаха отблизо пазачите си, като се изключат проверките на старши офицери от СС. До цеховете водеше коридор, ограден с бодлива тел, а друг, специален, отвеждаше работници към цеха за муниции. Украински полицаи водеха онези от евреите, които работеха във фабриките за кутии и за радиатори и в гарнизона на Вермахта, и се сменяха на два дни. Нямаше време някой от охраната да намрази определен затворник и да започне да го тормози.

Следователно, макар СС да определяше ограниченията в живота на хората от „Емалия“, Оскар даваше тон на този живот. Поддържаше се крехко равновесие. Нямаше кучета. Нямаше бой. Супата и хлябът бяха по-вкусни и в по-големи количества, отколкото в „Плашув“ — според един лекар, който работеше в един от цеховете на „Емалия“, на ден им даваха по две хиляди калории. Смените бяха дълги, обикновено по дванадесет часа, защото Оскар все пак бе бизнесмен, който изпълняваше военни поръчки и имаше най-обикновеното желание да печели. Въпреки това трябва да се отбележи, че смените не бяха изтощителни и много от затворниците вярваха, че трудът им дава значителен принос към плана за тяхното оцеляване. Според сметки, които Оскар представи в Комитета по оцеляване след войната, той бе изхарчил един милион и осемстотин хиляди злоти (триста и шестдесет хиляди долара) за храна в лагера. Можеха да се открият и някои преувеличени записи за същия показател в счетоводните книги на Фарбен и Круп, но никъде не фигурираше такъв висок процент на печалба, както в сметките на Оскар. В „Емалия“ никой не припадна или умря от свръхнатоварване, от бой или глад, докато само във фабрика „Буна“ на И. Г. Фарбен двадесет и пет хиляди от общо тридесет и пет хиляди затворници загинаха от преумора.

Години по-късно хората от „Емалия“ щяха да наричат лагера на Шиндлер „рай“. Понеже вече бяха разпръснати из целия свят, едва ли е имало възможност да се наговорят за това определение. Може би думата е имала смисъл, докато са били в лагера. Разбира се, било е „рай“ в сравнение с „Плашув“. Лагерът в „Емалия“ е давал на затворниците чувство за почти нереално спасение, нещо толкова абсурдно, че не са смеели да го погледнат отблизо, за да не се изпари of живота им. Новите работници в ГЕФ само бяха чували за Оскар. Не искаха да му се изпречват на пътя или пък да рискуват да го заговорят. Те се нуждаеха от време, за да се свестят и да се приспособят към нетрадиционната затворническа система на Шиндлер.

Имаше например едно момиче Луся. Наскоро избраха съпруга й сред затворниците на плаца в „Плашув“ и го откараха с други в „Маутхаузен“. Тя го жалеше като вдовица, защото предусещаше нещо, което се оказваше винаги обикновен реализъм. Така както жалеше я откараха в „Емалия“. Работата й се състоеше в пренасяне на натопени в емайл съдове до пещите. Разрешаваха им да си топлят вода върху горещите повърхности, а и подът бе горещ. За Луся горещата вода в „Емалия“ бе най-положителната черта на лагера.

Отначало виждаше Оскар като огромна фигура, която се движи между металните преси или из коридорите. Това обаче не бе заплашителна фигура. Тя усещаше, че ако я забележи, същността на мястото — липсата на насилие, на охрана вътре в лагера, храната — ще се промени. Искаше да си кара смяната незабележимо и да се връща по коридора от бодлива тел до бараката си.

Скоро откри, че му кимва в отговор и дори казва: „Да, благодаря, хер директор. Добре съм.“ Веднъж й даде цигари, които тук бяха по-ценни от злато и като средство за успокояване, и като разменно средство за търговия с поляците работници. Тъй като знаеше, че приятелите изчезват, тя се страхуваше от неговото приятелство. Искаше й се той да бъде „присъствие“, един вълшебен баща. Раят, управляван от приятел, бе твърде крехко нещо. За да се ръководи успешно рай, трябваше човек по-строг и по-мистериозен.

Много от работниците в „Емалия“ мислеха същото.

Когато се обособи лагерът във фабриката на Оскар, в Краков живееше с подправени южноамерикански документи момиче на име Режина Перлман. Поради мургавата й кожа документите изглеждаха валидни и тя работеше като арийка в канцеларията на една фабрика в Подгурже. Ако бе заминала за Варшава, Лодз или Гданск, щеше да се спаси от изнудвачи. Но родителите й бяха в „Плашув“ и тя използваше фалшивите документи, за да ги снабдява с храна и медикаменти. От живота в гетото знаеше, че хер Шиндлер е влязъл в еврейската митология със способността си да поема рискове. Освен това познаваше и докладите за „Плашув“, за каменоломната, за стълбището на комендантската вила. Трябваше да свали маската си, беше убедена, че е длъжна да направи всичко, за да прехвърли родителите си в лагера на Шиндлер.

Първия път посети ГЕФ в обикновена, ненатрапваща се рокля на избелели цветя и беше без чорапи. Полякът портиер си направи труда да позвъни в канцеларията на хер Шиндлер на горния етаж, след като я изгледа неодобрително през прозорчето си. Някаква си… опърпана жена от друга фабрика. Тя се страхуваше като повечето хора с фалшиви германски документи, че някой враждебен поляк все някак си ще надуши, че са евреи. Този поляк изглеждаше враждебно настроен.

— Няма значение, не е толкова важно — рече тя, когато портиерът поклати глава отрицателно.

Тя искаше просто да се отърве от него. Но полякът дори не се опита да я излъже.

— Няма да ви приеме — каза той.

Капакът на едно „БМВ“ лъщеше на двора на фабриката. Колата можеше да принадлежи единствено на хер Шиндлер. Беше във фабриката, но отсъстваше за хора, които не могат да си позволят да обуят чорапи. Тръгна си разтреперана. Бе успяла да се спаси от признание пред хер Шиндлер за нещо, от което се страхуваше дори насън.

Изчака да мине седмица, за да може да поиска повече свободно време от работата си. Половин ден отдели, за да се подготви за срещата. Изкъпа се, снабди се с чорапи от черния пазар. От една от малкото си приятелки зае блуза (еврейка, която живее с фалшиви германски документи, не може да рискува да има много приятели). Имаше чудесно сако и купи лъскава сламена шапчица с воалетка. Гримира се с цел да придаде на външността си блясъка, присъщ на жена, незастрашавана от нищо. От огледалото я гледаше нейното лице, каквото бе преди войната — елегантна краковчанка с екзотичен произход: бащата — може би унгарски търговец, майката — от Рио де Жанейро.

Както се надяваше, този път портиерът не я позна. Пусна я да влезе и звънна на госпожица Клоновска, секретарката, която пък го свърза със самия хер директор.

— Господине — каза полякът, — дошла е госпожа, която иска да ви види по важен въпрос.

Изглежда хер Шиндлер искаше повече информация.

— Много добре облечена дама — каза полякът и същевременно й се поклони, — много красива млада дама.

Може би гореше от нетърпение да я види или пък се опасяваше, че е някое забравено момиче, което може да го злепостави в общата канцелария — Шиндлер я посрещна още на стълбите. Усмихна се, като видя, че е непозната. Изглеждаше много доволен, че се запознава с госпожица Родригес. Тя разбра, че цени красивите жени едновременно с детинска и познаваческа наслада. С жест на кинозвезда й даде знак да го последва горе. Дали иска да разговаря с него насаме? Разбира се, че трябва да говорят насаме. Минаха покрай Клоновска. Клоновска прие това съвсем спокойно. Това момиче можеше да означава всичко — черен пазар, паричен проблем. Да бъде дори елегантна партизанка. Нищо чудно любовта да е последна в списъка на причините за посещение. Във всеки случай, светска жена като Клоновска не можеше да се надява, че ще притежава Оскар или че ще бъде притежавана от него.

Вече в кабинета Оскар й предложи стол и сам отиде до бюрото си под традиционния портрет на Фюрера.

— Желаете ли цигара? Може би перно или коняк?

— Не — каза тя, — но, моля, вие не се притеснявайте от мен и си налейте.

Той си сипа чаша коняк.

— Какъв е този важен въпрос? — попита той вече не с онази изкуствена показност от стълбите.

Поведението на жената се промени, след като затвори вратата на кабинета. Шиндлер разбра, че е дошла заради нещо много сериозно. Тя се наведе напред. За секунда й се стори глупаво; момиче, чийто баща бе платил петдесет хиляди злоти за германски документи, да издаде всичко на малко саркастичен, малко разтревожен германец южняк, който държи в ръка чаша коняк. Въпреки всичко изглеждаше най-простото нещо, което бе правила някога.

— Трябва да ви кажа, хер Шиндлер — започна тя, — че аз не съм полска германка. Истинското ми име е Перлман. Родителите ми са в „Плашув“. Те казват, а и аз вярвам, че да дойде човек тук, е все едно да му се даде шанс за живот. Аз нямам какво да ви дам в замяна, взех назаем тези дрехи, за да вляза във фабриката. Ще вземете ли родителите ми?

Шиндлер остави чашата си и стана.

— Искате тайни сделки? Аз не участвам в подобни сделки. Това, което искате, госпожице Перлман, е незаконно. Аз имам фабрика тук, в Заблоче, и единственото, от което се интересувам, е дали затворникът има квалификация или не. Ако решите да ми оставите германското име и адреса си, може би ще ви пиша след време, че се нуждая от услугите на родителите ви. Но това не може да стане сега.

— Но те не могат да бъдат изпратени като квалифицирани работници! Баща ми е търговец, не е леяр.

— Имаме и служители — каза Шиндлер. — Но предимно търсим работници за цеховете.

Тя бе съкрушена. Почти не виждаше от сълзи, но все пак успя да напише фалшивото си име и истинския си адрес. Можеше да направи каквото иска с листчето. Когато излезе на улицата, обаче проумя какво става и се съвзе. Може би Шиндлер я мислеше за агентка, която иска да го вкара в капан. И въпреки това той бе студен човек. Не даде и най-незначителен знак на сърдечност и я изхвърли от кабинета си.

След месец господин и госпожа Перлман пристигнаха в „Емалия“. Не сами, както си представяше Режина Перлман (ако хер Оскар Шиндлер решеше да се смили), а като членове на група от тридесет нови работници. Понякога тя отиваше на улица „Липова“ и подкупваше портиера, за да отиде да ги види в цеха. Баща й топеше съдовете във ваните с емайл, слагаше въглища в пещите или чистеше наоколо. Майка й каза, че пак е започнал да говори. Защото в „Плашув“ той като че ли бе онемял.

Всъщност въпреки ветровитите бараки, лошата канализация и така нататък, тук в „Емалия“ витаеше някакво настроение, някаква крехка надежда за оцеляване, която тя не можеше да изпита, докато живееше с фалшиви документи в мрачния Краков. Поне докато някой ден не спреше тази лудост.

Госпожица Перлман-Родригес не усложни живота на хер Шиндлер с внезапното нахлуване в кабинета му, за да изкаже благодарността си или с писане на словоизлияния. Но винаги минаваше през жълтия портал на ГЕФ с чувство на завист към онези, които оставаха отвътре.

 

 

Започна кампания за преместването на равин Менаша Левартов в „Емалия“ под прикритието, че е майстор железар. Левартов бе учен гражданин, млад, с черна брада. Той беше по-свободомислещ от равините в многобройните кибуци на Полша, които смятаха, че съботният празник е по-важен от живота и които бяха застрелвани със стотици в петъчните вечери на 1942 и 1943 година, затова че отказваха да работят в трудовите лагери. Той бе от онези хора, които дори в мирно време биха проповядвали пред енорията си, че Бог може да се почита както с упоритостта на вярващите, така и с гъвкавостта на разумните.

Ицхак Щерн се възхищаваше от Левартов. Щерн работеше в строителния отдел на административния блок в „Плашув“. Ако имаха свободното време, Щерн и Левартов биха седели с часове на чаша билков чай и докато той изстива, биха обсъждали влиянието на Заратустра върху юдаизма и обратното, или пък концепцията за природата в таоизма. Що се отнасяше до сравнителната теология, Щерн изпитваше огромно удоволствие да говори с Левартов, по-голямо отколкото със саркастичния Оскар Шиндлер, който беше с доста мъгляви познания по тази тема.

При едно посещение на Оскар в „Плашув“ Щерн му каза, че Менаша Левартов трябва някак си да бъде прехвърлен в „Емалия“, защото иначе Гьот ще го убие със сигурност. Левартов имаше силно физическо присъствие и неминуемо се набиваше на очи. Гьот го привличаха хората с присъствие. Те, както и безделниците, бяха специална каста, особено подходяща мишена. Щерн разказа на Оскар как Гьот се опитал да убие Левартов.

В лагера на Амон Гьот сега имаше повече от тридесет хиляди души. Откъм близката страна на плаца, близо до конюшните, създадени на мястото на еврейския обреден дом, се намираше отделение за поляци, в което живееха близо хиляда и двеста затворници. Обергрупенфюрер Крюгер бе толкова доволен след инспекцията на новия, процъфтяващ лагер, че повиши коменданта с две степени и той стана хауптщурмфюрер от СС.

Освен множеството поляци имаше евреи от изток и от Чехословакия, които бяха временно в „Плашув“, докато се освободи място за тях по на запад, в Пушвиц-Биркенау или в Грьос-Розен. Понякога затворниците надхвърляха тридесет и пет хиляди души и плацът бе като рояк по време на проверката. Така че Амон трябваше да поразчиства затворниците, дошли първи, за да има място за новите. Оскар знаеше, че бързият метод, по който се справяше Амон, бе да влезе в някоя канцелария или цех, да оформи две редици затворници и да изкара едната редица навън. Избраните биваха отвеждани или на австрийския редут, където ги екзекутира хората на Хорст Пиларжик, или пък ги натоварваха на вагони за добитък на гарата, или на новото продължение на жп линията близо до помещенията на охраната, построено през есента на 1943 година.

Щерн каза на Оскар, че при една такава чистка Амон влязъл в железарски цех. Надзирателите застанали „мирно“ като войници и рапортували много старателно, защото знаели, че могат да загинат заради някоя неудачна дума. Когато рапортите завършили, Амон им казал, че му трябват двадесет и пет железари. Двадесет и пет — ни повече, ни по-малко. Накарал ги да посочат кои са най-квалифицирани.

Единият от надзирателите посочил Левартов и той влязъл в редицата, въпреки че било очевидно, че Амон подбира специално затворниците. Разбира се, никога не се знаеше коя от двете редици ще бъде изкарана навън, но обикновено най-сигурно бе човек да е в редицата на квалифицираните.

Така изборът продължил. Левартов бил забелязал, че цеховете са необичайно празни през онази утрин, понеже работниците и онези, които просто убивали времето, разбрали навреме за идването на Гьот и се измъкнали към шивашката фабрика на Мадрич, за да се скрият сред топовете плат или да се правят, че ремонтират шевните машини. Около четиридесет по-бавни или разсеяни работници останали в цеха и затова сега ги делели на две редици между пейките и струговете. Всички били уплашени, но по-притеснени били онези в по-малката редица.

Тогава едно момче на неопределена възраст, може да е било и на шестнадесет, и на деветнадесет години, се обадило от по-късата редица: „Но, хер комендант, и аз съм добър майстор железар“.

„Така ли, миличък?“ — измърморил Амон, извадил пистолета си, приближил се и застрелял момчето в главата. Ударната вълна отхвърлила момчето към стената. Ужасеният Левартов разбрал, че е мъртво, преди още да падне на пода.

Скъсената с още един човек редица била изведена навън към гарата. Откарали с ръчна количка трупа към хълма, изчистили пода и струговете продължили работа. Но Левартов, който бавно сглобявал панти, усетил в погледа на Амон, че го е познал, видял е, че се отличава. На равина му се струвало, че репликата на момчето отвлякла вниманието на Амон от Левартов, който бил по-очевидна мишена. Тъжната кончина на момчето не била просто убийство, а закана, че същото скоро ще сполети и Левартов.

Минали няколко дни, преди Амон да се появи отново в цеха и да види, че отново е препълнен. Започнал да прави сам избора за хълма или за товарните вагони. Спрял пред мястото на Левартов, точно както очаквал равинът. Левартов усещал дори лосиона след бръснене на коменданта. Виждал и колосаните маншети на ризата му. Амон бил голямо конте.

„Какво правиш?“ — попитал комендантът.

„Сглобявам панти, хер комендант!“ — отговорил Левартов. Равинът посочил малката купчина на пода.

„Направи една пред мен!“ — заповядал Амон. Извадил часовник от джоба си, за да засече време. Левартов старателно изрязал елементите, пръстите му обработили метала на струга, били сигурни, добре тренирани. Уплашен до смърт, той броял на ум и според негова преценка направил пантата за около петдесет и осем секунди.

„Още една!“ — измърморил Амон. След първия тест равинът вече бил по-уверен в работата си. След още една минута втората панта паднала в купчината до краката му.

Амон огледал купчината. „Тук си от шест сутринта — казал Амон Гьот, без да вдига поглед от пода — и със скоростта, която току-що ми демонстрира, си направил само толкова панти?“ Левартов знаел, че сам си е изработил смъртното наказание. Амон го подбрал по пътечката между струговете, но никой не си направил труда или не се престрашил да погледне към тях. А и какво ли можело да видят? Разходка към смъртта. Тези неща били съвсем обичайни за „Плашув“.

Навън било пролетен ден, а Амон изправил Менаша Левартов до стената на цеха, побутнал го по рамото, за да го нагласи добре, и извадил пистолета, с който два дни преди това убил момчето.

Левартов премигвал и гледал как затворниците преминавали покрай тях забързани, влачели или карали в колички суровина за цеха и се стараели да останат незабележими. Познатите от Краков си мислели: „Боже, дошъл е ред и на Левартов!“ Той си казвал на ум „Шема Израел“ и чул как прищраква револверът. Но щракването на пружинките не възпроизвело изстрел, а само глух звук като от запалка, която не пали. И точно като недоволен пушач Амон извадил пълнителя и после пак го сложил. Прицелил се отново и стрелял. Главата на равина се отметнала поради нормалната човешка представа, че съприкосновението с куршум може да се поеме като обикновен удар, обаче отново последвало само щракване.

Хер комендантът Гьот започнал да проклина най-нормално: „Да го вземат мътните, по дяволите!“ На Левартов му се струвало, че всеки момент Амон ще почне да проклетисва калпавата модерна техника, като че ли те са двама обикновени занаятчии, които се опитват да направят нещо съвсем просто, като например да пропушат лула или да пробият дупка в стената. Амон сложил засеклия пистолет обратно в черния кобур и извадил от джоба на куртката си револвер със седефена дръжка, за който равин Левартов бил чел в уестърните през детството си. Явно си мислел, че този път няма да се налага да повтаря поради технически неизправности. „Този път няма грешка. Ще умра от каубойски револвер, и дори да засече, хауптщурмфюрерът Гьот ще прибегне към по-примитивни средства.“

Според думите на Щерн, когато Гьот се прицелил отново и стрелял, Менаша Левартов вече се оглеждал за някакво средство, което след двете засечки би могло да се използва като оръжие. На ъгъла имало купчина въглища — неподходящо средство за случая. „Хер комендант…“ — започнал Левартов, но чул звука на убийствените пружинки и лостчетата в пистолета, които щракнали. Пак последвал звук като от повредена запалка. Побеснял, Амон се опитал като че ли да изскубне барабана от револвера.

Сега равин Левартов застанал „мирно“ като надзирателите от цеха и казал: „Хер комендант, с ваше позволение докладвам, че купчината с панти е толкова малко, защото тази сутрин машините бяха рекалибровани. Затова вместо панти ме пратиха да пренасям въглища.“

На Левартов му се струвало, че е нарушил правилата на играта, която двамата играели, играта, която трябвало да завърши със смъртта на Левартов по обичайния ред, точно както завършва играта „Змии и стълби“ с обичайно уцелената шестица. Сякаш равинът бил скрил зара и така не можело да се стигне до развръзка. Амон го ударил по лицето със свободната си лява ръка и Левартов усетил вкуса на кръвта по езика си, като гаранция, че всичко е наяве.

Хауптщурмфюрер Гьот просто изоставил Левартов до стената. Но състезанието, както добре разбирали и двамата, било само отложено.

Щерн тихичко разказа тази история на Оскар, докато бяха в строителния отдел на „Плашув“. Щерн, прегърбен, с вдигнати очи и сключени ръце, както винаги бе много подробен в доклада си.

— Ще се уреди някак — измърмори Оскар.

Той обичаше да тормози Щерн.

— И защо са всичките тези приказки? В „Емалия“ винаги има място за човек, който прави панта за по-малко от минута.

Когато Левартов и жена му бяха преместени в лагера в „Емалия“ през лятото на 1943 година, той трябваше да изтърпи нещо, което смяташе за малко религиозно неуместна шега от страна на Оскар. В петъчните следобеди Шиндлер казваше в цеха за муниции на ГЕФ, където Левартов работеше на струг: „Не е тук мястото ти, рави. Трябва да се приготвяш за съботен празник.“ Но когато Оскар тайничко му даде бутилка вино за церемониите, Левартов разбра, че хер директорът не се шегува. Малко преди свечеряване в петък пускаха равина от цеха и той се прибираше в бараката си зад телената мрежа в задния двор на ГЕФ. Тук, под опънатите върви с бавно съхнещо пране, той четеше „Кидуш“^[1] над чаша вино между стълбовете на наровете. И, разбира се, под огромната наблюдателница на СС.