Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (18)

Петнадесета глава

По лицата на работниците си Оскар можеше да прочете мъката от живота в гетото. Защото хората не можеха да дишат спокойно там, нямаха своя територия, където да се уединят, нямаха възможност да съблюдават традициите си и да живеят според навиците си. Повечето се отдаваха на постоянното подозрение и мъчителното недоверие към останалите, с които деляха една и съща стая. Отношението бе като към някой полицай от ЕП. И най-здравомислещите не знаеха кому да се доверят. Един млад художник на име Йозеф Бау бе писал за дома в гетото: „Всеки си има свой собствен свят на тайни и загадки.“ Децата внезапно млъкваха при всеки шум откъм стълбището. Възрастните се стряскаха и будеха от сънищата, които сънуваха — че им взимат всичко и че ги прокуждат, — и разбираха, че наистина са им отнели всичко и са ги прокудили в претъпкани стаи в Подгурже. Тегобата и страхът от сънищата се пренасяха във всеки идващ ден. В домовете, на улицата, във фабриката се носеха ужасни слухове. Шпира бе направил нов списък и този път той беше два или три пъти по-дълъг от първия. Щяха да откарат всички деца в Тарнов и да ги застрелят там. Не, щяха да ги удавят в Щутхоф, или пък в Бреслау щяха да ги тормозят и побъркат напълно. Имаш ли възрастен родител? Ще откарат всички хора над петдесет години в солните мини във Величка. За да работят ли? Не. Ще ги зазидат в старите шахти.

Всички тези слухове стигаха и до Оскар. Човешкият инстинкт се опитваше да предотврати нещастието, като го произнася на глас. Да се спрат орисниците, като им се покаже, че човешкият ум може да бъде не по-малко изобретателен. Но през този юни и най-лошите сънища и клюки придобиха реална форма. Така немислимият слух се превърна във факт.

На юг от гетото, отвъд улица „Рекавка“, се простираше хълмиста паркова зона. Човек изпитваше някакво много съкровено чувство, когато погледнеше отвисоко над южната стена, също както от картина, изобразяваща средновековна обсада. Когато ездач минеше по билото на хълма, пред него се откриваше като в шепа цялото гето — виждаше се какво правят хората по улиците.

Шиндлер бе забелязал преимуществото, което му даваше хълмът през пролетта, когато яздеше с Ингрид. След шока на гара Прокоцим реши отново да поязди. На сутринта след спасяването на Банкиер Оскар нае коне от конюшните в парка „Беднарски“. Двамата с Ингрид се появиха в безупречни костюми за езда — дълги вталени жакети, бричове и ослепително лъскави ботуши. Двама руси германци далеч над притеснения мравуняк на гетото!

Първо яздиха в гората и препускаха малко из ливадите. Вече виждаха и улица „Вегерска“, тълпи около болницата на ъгъла и малко по-наблизо, взвод есесовци с кучета, които нахълтваха по домовете, а семействата като потоци се изливаха навън. Въпреки жегата навличаха в движение палта, сякаш предчувстваха продължително отсъствие. Ингрид и Оскар привързаха конете си на сянка и се загледаха какво става долу. Имаше доста нови елементи в гледката. Полицаите от ЕП бяха въоръжени с палки и помагаха на СС. Някои от полицаите евреи изглеждаха направо ентусиазирани, защото само за няколко минути Оскар успя да види три жени, които не се подчиняваха, как биват удряни по раменете и гърбовете. Отначало го обзе детинска ярост. СС използваше евреи, за да пребиват евреи. По-нататък обаче ставаше ясно, че полицаите от ЕП така спасяваха семействата си от най-лошото. Вече имаше ново правило: ако не изкараш с бой нечие семейство на улицата, твоето собствено семейство ще бъде заплашено.

Освен това Шиндлер забеляза, че на улица „Вегерска“ постоянно нарастват две редици. Едната не мърдаше, но другата, със самото си удължаване, бе в постоянно движение. На интервали от време хората биваха отвеждани към ъгъла с улица „Йозефинска“ и после изчезваха от погледите. Не беше трудно да се проумее целта на събирането и отвеждането на евреите, понеже Шиндлер и Ингрид, прикрити от борове, а и доста над гетото, бяха само на стотина метра от мястото на събитието.

Щом семействата излезеха на улицата, моментално ги разпределяха в две редици, независимо че така разделяха близки. Момичетата с нужните документи отиваха в неподвижната редица, и оттам започваха да викат към майките си които образуваха другата редица. На работник от нощната смяна, все още сънен при внезапното нападение, посочваха едната редица, а на жена му и детето — другата. Застанал на средата на улицата, младият мъж се опитваше да спори с полицая от ЕП, ме има синя лепенка и че иска да иде при Ева и детето.

Намеси се полицай от СС. Сред безформената маса тела от гетото тази персона в току-що изгладена лятна униформа изглеждаше свежа и добре гледана. Дори от хълма се виждаше маслото по пистолета му. Есесовецът удари евреина по главата и му заговори високо и грубо. Въпреки ме не можа да чуе точно думите, Шиндлер бе сигурен, че е нещо, което е чувал на гара Прокоцим: „За мене е все едно. Щом искаш да ходиш при своята проклета еврейска курва, ходи!“ Преместиха мъжа в другата редица. Шиндлер го видя как отива при съпругата си и я прегръща, а покрай тази сцена на семейна лоялност друга жена успя да се промъкне обратно вкъщи, без да я забележат командосите.

Оскар и Ингрид обърнаха конете, прекосиха една пуста алея и след няколко метра се озоваха на варовикова платформа, откъдето се виждаше „Кракуза“.

Отблизо тази улица не изглеждаше толкова оживена като „Вегерска“. По нея вървеше неголяма колона жени и деца към улица „Пивна“. Водеше ги полицай, а отзад бавно се тътреше друг. Групата не беше балансирана. В нея имаше повече деца, отколкото биха могли да са на жените. Най-накрая едва-едва вървеше дребосъче — момче или момиче, кой знае? — облечено в малко алено палтенце и шапчица. То привлече вниманието на Шиндлер, защото сякаш казваше нещо важно, също като смелия работник от „Вегерска“. Говореше, разбира се, за страстта към червеното.

Шиндлер попита Ингрид. Тя бе сигурна, че детето е момиченце. Малките момичета често се влюбват в такива ярки цветове.

Те виждаха как от време на време полицаят в края на колоната протяга ръка, за да насочи детето в алено. Не беше груб, а сякаш по-голям брат. Ако шефовете му бяха заповядали да направи нещо, за да се присъедини към загрижеността на двамата наблюдаващи, едва ли би могъл да направи по-мил жест. Макар и за секунда, към моралните притеснения на двамата ездачи в парка „Беднарски“ се присъедини подсъзнателно и друг човек. Но успокоението бе временно. Защото зад отдалечаващата се група жени и деца, на които своеобразна „точка“ слагаше хлапето в алени дрешки, есесовските взводове с кучета прочистваха районите на север от улицата.

Те нахълтваха и тършуваха из зловонните апартаменти. Личеше си, че страшно бързат. Един куфар полетя от прозорец на втория етаж и се разсипа на тротоара. Пред кучетата тичаха мъже, жени и деца, успели да избегнат първото претърсване, като се бяха скрили в тавански стаи, бюфети, скринове без чекмеджета; бягаха ужасени, задъхани от гонитбата с доберманите. Всичко изглеждаше като на ускорен каданс и двамата наблюдатели от хълма едва смогваха да обхванат гледката. Скрилите се биваха застрелвани по тротоарите. От изстрелите телата отскачаха към канавките, а кръвта изтичаше в канала. Майка и момченце на десетина години се бяха скрили под перваза на прозорец в западната част на „Кракуза“. Шиндлер изпита неописуем страх заради тях. Страхът го накара да отпусне крака на седлото и почти щеше да падне. Видя как Ингрид сграбчва юздите. Чуваше я да възклицава и да го моли да се съвземе.

Очите му пробягаха по улица „Кракуза“ към момиченцето в алено. Това ставаше само на една пресечка. Дори не изчакаха колоната да се скрие в „Йозефинска“. Шиндлер не можеше отначало да обясни как очевидният факт квалифицира убийците по тротоарите. Ала той някак си показваше недвусмислено истинските им сериозни намерения. Когато момиченцето в алено се спря и се обърна да види какво става, някой застреля в шията жената под прозореца. Друг настъпи с ботуша си главата на момчето, което се бе свлякло и скимтеше, сложи дуло на тила му — любимата цел на есесовците — и стреля.

Оскар отново потърси с поглед малкото момиченце. То стоеше и гледаше как кракът в ботуш се отмества. Между него и другите от колоната вече имаше голямо разстояние. Охраната отново братски го побутна да върви напред. Хер Шиндлер не проумяваше защо полицаят не разби главата й с приклада си, след като на противоположния край на „Кракуза“ милостта бе отдавна забравена.

Накрая Шиндлер скочи от коня си, направи няколко крачки, изведнъж се озова на колене до един бор и прегърна ствола му. Чувстваше, че трябва да потисне желанието да повърне чудесната си закуска, защото подозираше, че всъщност тялото му се опитва да освободи място, за да смели ужасите на улица „Кракуза“.

Че те нямаха капчица срам като същества, родени от жени, че сигурно пишеха писма до близките си, не бе най-лошото, което можеше да се каже за тях. Но всъщност какво ли пишеха в писмата си? Той знаеше, че те въобще не се срамуват, нали охраната на края на колоната не бе попречила на момиченцето в червено да гледа ужасната картина. Ала най-лошото бе, че ако не се срамуваха, то това бе вече официална политика. Човек не можеше да се спаси с идеята за германската култура, нито пък с шумните тиради на партийните лидери за насърчаване на незнайните люде да излязат извън своите малки крепости и да погледнат от прозорците на кабинетите си към уличната действителност. Оскар бе видял в ужаса на улица „Кракуза“ демонстрация на политиката на правителството, която не можеше да мине за временно или случайно отклонение. Знаеше, че есесовците на „Кракуза“ изпълняваха заповедите на шефовете си, иначе колегата им в края на колоната не би оставил едно дете да гледа подобни неща.

По-късно този ден, след като погълна доста бренди, Оскар проумя напълно смисъла на видяното. Позволяваха да има свидетели като малкото дете в алени дрешки, защото вярваха, че всички те ще загинат.

В един ъгъл на Площада на мира се намираше аптеката на Тадеуш Панкевич, една стара аптека. Лекарствата се съхраняваха в порцеланови амфорки с изписани латински наименования на древни лекове. Имаше и стотина малки, полирани до блясък чекмедженца, които съхраняваха сложната фармакопея за живущите в „Подгурже“. Фармацевт Панкевич живееше над аптеката с разрешението на властите и по молба на лекарите от болницата на гетото. Той бе единственият поляк, който получи разрешение да живее в границите на гетото. Тадеуш бе кротък човек, някъде към четиридесетгодишен може би, с интелектуални интереси. Редовни посетители на аптеката му бяха полският импресионист Абрахам Нойман, композиторът Мордхе Гебиртиг, философът Леон Щайнберг и ученият д-р Рапапорт. Къщата бе и свръзка, пощенска кутия за съобщения между Еврейската организация за съпротива (ЕОС) и Народната полска армия, действуваща подмолно, на партизански принцип. Младият Долек Лебескинд и Шимон и Густа Дрангер, водачи на краковската ЕОС, понякога също се отбиваха тук. Всичко ставаше тайно, за да не се предизвикат подозрения върху Тадеуш Панкевич. Плановете им, за разлика от съглашенската политика на Еврейския съюз, предполагаха активна, отчаяно-недвусмислена съпротива.

Площадът пред аптеката на Панкевич се превърна тези юнски дни в бойно поле. „Направо не се побира в ума!“ — казваше винаги след това Панкевич за събитията на площада. Събираха хората на средата и им нареждаха да си оставят багажа, защото ще им го „изпратят по-късно“. До една стена в западния край на площада застрелваха всички ония, които не се подчиняваха или пък тайно в себе си носеха фалшиви германски документи. Застрелваха ги без всякакви обяснения пред очите на другите в средата на площада. Изстрелите на пушките и автоматите направиха на пух и прах всякакви надежди. Въпреки виковете и воплите на близките и роднините, имаше и хора, шокирани или хипнотизирани от идеята да оцелеят, които сякаш не съзнаваха, че наоколо са купища трупове. След като се появяваха камиони и на тях натоварваха някои от мъжете, разговорите за съдбата на останалите на площада започваха отново. И отново Панкевич чуваше как есесовците убеждават хората: „Уверявам ви, госпожо, вие евреите ще работите. Мислите ли, че можем да се лишим от вашата работна ръка?“ По лицата на изтормозените жени се появяваше силно желание да повярват. А пък есесовците, току-що привършили с екзекуциите до стената, ходеха напред-назад сред тълпата и даваха съвети как да се надписва багажът.

От парка „Беднарски“ Оскар Шиндлер не можеше да види какво става на Площада на мира. Но и Панкевич там, както Шиндлер на хълма, никога не бе виждал такъв необуздан терор. И на него му се пригади, а в ушите му забучаха невероятни шумове, като че ли някой го бе ударил по главата. Беше объркан от шума и жестокостите и даже не можеше да предположи, че между мъртвите на площада са приятелите му Гебиртиг, авторът на известната песен „Гори, град, гори“, и художникът, кроткият Нойман. Доктори започнаха да прииждат в аптеката. Бяха задъхани, тичаха от болницата на две пресечки от площада. Искаха бинтове, защото бяха успели да приберат някои ранени. Дойде лекар да търси прахове, предизвикващи повръщане. Сред хората имаше агонизиращи, които бяха погълнали цианид. Един познат инженер на Панкевич бе пъхнал таблетката в устата си, когато жена му не го гледала.

Младият доктор Идек Шиндел, който също работеше в болницата на гетото, чу от една изпаднала в истерия жена, че взимаха и децата. Тя бе видяла колоната на улица „Кракуза“, а сред тях била и Женя. Шиндел я бе оставил при техни съседи. В гетото той й бе настойник, тъй като родителите й все още се криеха в провинцията, като имаха намерение да се промъкнат някой ден в гетото, което до този ден минаваше за сигурно убежище. Тази сутрин Женя, като всяко свободолюбиво дете, се измъкна от жената, която се грижеше за нея, и я арестуваха. Така попадна в колоната, където я видя Шиндлер.

Доктор Шиндел свали хирургическата си престилка и се втурна към площада. Видя я почти веднага — седеше на тревата и се преструваше на спокойна сред заобиколилите я войници. Докторът знаеше колко крехка е тази преструвка, тъй като често му се налагаше да става нощем и да я успокоява след кошмари.

Разходи се наоколо, без да скъсява разстоянието, и тя го видя. Искаше му се да я успокои, ме ще оправи нещата, но да не се разбира, че я познава, защото можеше да се случи нещо и с двамата. Нямаше защо да се притеснява — виждаше как очите й остават неми и се преструват, че не го познават. Той се спря, омагьосан от детинската й похвална хитрина. На тригодишна възраст вече се бе научила да не търси помощ за кратко време с викове към чичо си. Знаеше, че няма спасение, ако привлече вниманието на СС към чичо Идек.

Той се чудеше как да се обърне към едрия обершарфюрер, който стоеше до стената за екзекуции. Добре беше да не се обръщат към полицаите твърде смирено или чрез някого с по-нисш чин. Щом погледна отново към детето, видя как подозрението потрепва в очите му, а после с невероятно спокойствие минава между двамата най-близки полицаи и се измъква от кордона. Движеше се дяволски бавно, което, разбира се, изостри докрай нервите на чичо й и след това той често си я представяше как върви сред гора от лъщящи полицейски ботуши. Никой не я видя. Не смени походката си — полузалитаща, полутържествена — до ъгъла, където бе аптеката на Панкевич, после заобиколи, като следваше противоположния край на улицата. Доктор Шиндел трябваше да потисне желанието си да изръкопляска на този хитър ход. Макар че подобно представление си заслужаваше публиката; ако имаше такава, тя би го унищожила.

Разбираше, че не може да я последва веднага, без да привлече внимание към нея с непохватността си на възрастен. Въпреки чувствата, които го измъчваха, той се надяваше, че онзи инстинкт, извел я така непогрешимо от площада, ще й намери безопасно убежище. Върна се в болницата по заобиколния път, за да й даде време.

Женя се прибра в спалнята на чичовата си квартира на улица „Кракуза“. Улицата бе пуста, а ако имаше скрити хора зад двойните стени, не се издаваха. Тя влезе вътре и се скри под леглото. Идек тъкмо сви към къщата и видя как СС сякаш доомита квартала и чука по вратите. Но Женя не се обади. Тя не се обади и когато чичо й влезе вътре. Понеже знаеше къде да я потърси, той погледна към пространството между завесата и перваза на прозореца и я видя — червената й обувчица блестеше сред мизерията на стаята изпод подгъва на пердето.

По това време Шиндлер вече бе отвел коня си обратно в конюшнята. Не видя от хълма големия успех на Женя и връщането й в къщата, където отначало я откриха полицаите. Вече бе в кабинета си в ГЕФ в усамотение. Не можеше да сподели с работниците от дневната смяна грозната новина. Доста по-късно, по нехарактерен за веселия хер Шиндлер начин, нетипичен за любимия краковски гуляйджия, за разточителния бизнесмен от Заблоче, той ще постави акцент върху този ден. Зад външността на плейбой се криеше истински философ. „След този ден — казваше той — нямаше разумен човек, който да не проумява какво ще стане по-нататък. Вече бях решил да направя всичко, според силите си, но да победя системата.“