Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Schindler's Ark [=Schindler's List], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Томас Кинийли. Списъкът на Шиндлер

Преводач: Росица Терзиева

Редактор: Иван Мишев

Художник: Трифон Калфов

Коректор: Екатерина Тодорова

Формат: 56/100/16

Печатни коли: 23

ИК „Абагар“ — Велико Търново, 1994 г.

ISBN: 954-427-133-3

История

  1. — Добавяне

Тридесет и седма глава

Тридесет и седмият рожден ден на Оскар бе отпразнуван заедно с всички затворници. Един от шлосерите бе изработил малка кутийка за ръкавели и когато хер директорът влезе в цеха, избутаха отпред дванадесетгодишната Нюся Хоровиц, за да поднесе отдавна репетираното поздравление на немски.

— Хер директор — каза тя с толкова тихичък глас, че Оскар трябваше да се наведе да я чуе, — всички затворници ви желаят най-доброто за този ваш рожден ден.

Денят бе Шабат, събота, и това бе показателно, защото всички щяха да си спомнят този ден като истински празник. Рано сутринта, долу-горе по времето, когато Оскар отвори бутилката „Мартел“ в кабинета си и се радваше на телеграмата на инженерите от Бърно, в двора на фабриката влязоха два камиона, натоварени с бял хляб. Част от него бе разтоварена при войниците от гарнизона и дори при махмурлията Леополд, който се успиваше в квартирата си в селото. Това стигаше, за да не започнат полицаите да мърморят, че хер директорът глези затворниците. Самите работници получиха по седемстотин и петдесет грама хляб. Докато го ядяха и му се възхищаваха, те се чудеха и маеха откъде ли го е взел Оскар. Може би това се дължеше донейде на добрата воля на местния управител на мелницата, Даубек, онзи същият, който изпращаше затворниците от Бринлиц с пълни панталони овесено брашно. Но през тази събота хлябът не бе обсъждан толкова заради произхода си, вида на брашното и технологиите на печене. Радваха му се повече заради самата магия в случката, заради това, че чудото става.

Въпреки че всички си спомнят деня като празничен, всъщност нямаше за какво толкова да се радват. Предишната седмица се бе получила дълга телеграма от хер коменданта Хасеброек от Грьос-Розен до Леополд в Бринлиц, в която му се даваха инструкции как да се освободи от затворниците, в случай че приближава руската армия. В телеграмата се казваше, че трябва да се направи окончателен подбор. Възрастните и болните да се застрелят веднага, а здравите да се поведат към Маутхаузен.

Макар работниците в цеховете да не знаеха нищо за телеграмата, изпитваха неопределен страх от нещо подобно. През цялата седмица се носеха слухове, че са докарали поляци да копаят масови гробове в гората отвъд Бринлиц. Белият хляб се появи като противоотрова срещу всичките слухове и уверение за шансовете им за оцеляване. И все пак хората усещаха, че е дошло времето на много по-префинени опасности от тези в миналото.

Ако работниците на Оскар не знаеха нищо за телеграмата, за нея не знаеше и самият хер комендант Леополд. Телеграмата бе предадена на Митек Пемпер в общата канцелария на Леополд. Пемпер я отвори на водна пара, прочете я, залепи я отново и веднага я отнесе на Оскар. Шиндлер стоеше прав до бюрото си, докато я четеше, и после се обърна към Митек:

— Е, хубаво — изръмжа той, — трябва да се сбогуваме с унтерщурмфюрер Леополд.

И на Оскар, и на Пемпер им се струваше, че Леополд е единственият човек в гарнизона, способен да се подчини на подобна заповед. Заместникът му бе прехвърлил четиридесет години. Казваше се Моцек, обершарфюрер от СС. Моцек бе способен да убие в паниката, но не можеше да заповяда хладнокръвното убийство на хиляда и триста души.

Няколко дни преди рождения си ден Оскар изпрати редица оплаквания до Хасеброек от необузданото поведение на хер коменданта Леополд. Обади се на влиятелния полицейски шеф Раш и на него се оплака от Леополд. Показа на Хасеброек и на Раш копия от писма до канцеларията на генерал Глюк в Ораниенбург. Оскар залагаше на това, че Хасеброек ще си спомни за предишната щедрост на Шиндлер и ще повярва на обещанията му за в бъдеще дотолкова, че ще отбележи опитите на Оскар да осведоми властите в Ораниенбург и в Бърно и сам ще премести Леополд, без да си прави труда да разследва отношението на Леополд към обитателите на Бринлиц.

Шиндлер повтаряше стара игра — играта на блекджек между Амон и Оскар, но в много по-големи размери. Всички затворници от Бринлиц влизаха в залога: от Хирш Кришер, затворник №68821, четиридесет и осем годишен автомобилен монтьор, до Ярум Кайаф, затворник №77196, двадесет и седем годишен неквалифициран работник, оцелял от групата „Голешув“. Групата на жените: от №76201, двадесет и девет годишната стругарка Берта Афтергут до №76500, тридесет и шест годишната Йента Цветченщил.

Оскар си осигури още основания за оплаквания от Леополд, като го покани на вечеря в апартамента си. Беше двадесет и седми април, навечерието на рождения ден на Шиндлер. Около единадесет часа вечерта работниците от нощната смяна се стреснаха, като видяха залитащия комендант в цеха, подкрепян от далеч по-трезвия хер директор. Докато вървеше, Леополд се опита да фокусира отделните работници. Той пощуря и взе да сочи към поддържащите греди на тавана. Хер директорът винаги го бе държал настрана от цеховете, но ето — той бе тук и можеше да коли и беси.

— Вие, шибани евреи — крещеше той, — виждате ли гредите? Виждате ли ги? На тях ще ви обеся! До един!

Оскар лекичко го задърпа в друга посока. Държеше го за рамото и тихичко му мърмореше:

— Точно така, точно така. Но не тази вечер, а? Друг път, друг път.

На следващия ден Оскар се обади на Хасеброек и на другите с доказуеми обвинения. Този човек беснее из фабриката пиян, заплашва работниците с незабавна екзекуция. А те не са обикновени работници. Те са квалифицирани техници, произвеждащи секретно оръжие и т.н., и т.н. И въпреки че Хасеброек носеше отговорност за смъртта на хиляди работници из каменоломните, макар да вярваше, че евреите работници трябва да бъдат ликвидирани, щом наближат русите, той се съгласи, че дотогава фабриката на хер Шиндлер заслужава по-специално отношение.

— Леополд — каза Оскар — все казва, че иска да иде на фронта. Той е млад, здрав и пълен с решителност.

— Ами — започна Хасеброек, — ще видим какво може да се направи.

Междувременно комендант Леополд празнуваше рождения ден на Оскар, отспивайки си от тържеството предишната нощ.

В негово отсъствие Оскар изнесе невероятна реч. Празнуваше от сутринта, но никой не може да каже, че думите му са били несвързани. Не разполагаме с текста на речта му, но имаме копие от текста на друга, която е направил десет дни по-късно, вечерта на осми май. Според онези, които са ги слушали, двете речи имат близко съдържание.

Ако ги наречем просто „речи“, ще омаловажим ефекта им. Онова, което Оскар инстинктивно се опитваше да направи, бе да покаже реалността, да промени образите и на затворниците, и на полицаите от СС. Преди много време той бе казал на група работници, в това число и Едит Лийбголд, че ще преживеят войната. Той демонстрира същия провиденчески талант и пред групата жени, завърнали се от Аушвиц през онази ранна утрин на ноември. Каза им: „Сега сте в безопасност, сега сте при мен.“ Не може да пренебрегнем факта, ме в друго време, при други условия, хер директорът можеше да стане демагог от класата на Хюи Лонг от Луизиана и Джон Ланг от Австралия, чийто талант бе да убеждават слушателя: те и той са съдбовно свързани, за да избегнат на косъм злото, сътворено от други хора.

Речта на Оскар на рождения му ден бе произнесена на немски в цеха пред насъбралите се затворници. Въпреки че бе нощ, присъстваха и цивилните германски служители, и взвод полицаи, който по правило трябваше да следи за реда при подобна проява. Щом заговори Оскар, Полдек Пфеферберг усети как настръхват косъмчетата на късата му коса въпреки мазилото против въшки, с което я бе намазал. Той се вгледа в безизразните лица на Шоенбрун и Фукс, в полицаите с автоматите. Помисли си, че ще убият Оскар. И после всичко ще пропадне.

Речта целеше две неща. Първо, показваше, че наближава краят на тиранията. Говореше за хората от СС покрай стените, като че ли и те са арестувани и копнеят за свобода. Оскар обясни на затворниците, че много от тях са записани насила в армията. На второ място изтъкна, че ще остане в Бринлиц до края на войната.

— И още пет минути след това — добави той след малко.

За затворниците тази реч и миналите обещания на Оскар обещаваха бъдеще. Тя демонстрираше силното му убеждение, че хората няма да свършат в гробове в гората. Напомняше им колко много е вложил в тях и това ги окуражаваше.

Можем само да гадаем колко ядосани са били полицаите, като са чули речта му. Той много фино бе убедил частите на СС. Оскар ще разбере реакцията им или от протестите, или от факта, че ще преглътнат обидата. Освен това с нея той ги предупреждаваше, че ще остане в Бринлиц, колкото тях и ще стане свидетел на поведението им.

Но Оскар не бе толкова самоуверен, колкото изглеждаше. След време сподели, че тогава е бил загрижен да не би изтеглящите се от Цвикау войски да се отбият в Бринлиц. Той писа: „Бях в паника от възможните отчаяни действия на охраната от СС.“ Сигурно паниката е била съвсем тиха, защото нито един затворник, похапващ от белия хляб за празника на Оскар, не е доловил и следа от нея. Оскар се притесняваше и за частите на генерал Власов, които се намираха в подстъпите към Бринлиц. Тези военни части бяха от РОА, Руска освободителна армия, сформирана с благословията на Химлер от големия брой руски военни затворници в Райха и командвана от генерал Андрей Власов, бивш руски генерал, пленен при Москва три години преди това. Това бяха много опасни войници за хората от Бринлиц, понеже знаеха, ме Сталин ще иска да им наложи специално наказание, а съюзниците със сигурност щяха да ги върнат в Русия. Затова войниците на Власов навсякъде бяха обзети от славянско отчаяние, което удавяха във водка. Ако запомнеха да се оттеглят на запад, към американските позиции, можеха да направят какво ли не.

Два дни след речта на Оскар на рождения му ден върху бюрото на Леополд се появиха няколко заповеди. В първата се казваше, ме унтерщурмфюрер Леополд се премества във военен пехотен батальон близо до Прага. Въпреки ме не е бил кой знае колко очарован от заповедта, Леополд тихо и кротко си събра багажа. Той често казваше на Оскар по време на вечеря, особено след втората бутилка червено вино, че би предпочел да е в действаща част. През последните дни на масата у Оскар сядаха много офицери от Вермахта и от СС, които се изтегляха с частите си, и техните разкази човъркаха Леополд да пожелае фронта. Той никога не бе получавал толкова доказателства, колкото от тези гости, че каузата е загубена.

Малко вероятно изглежда да се е обаждал в канцеларията на Хасеброек преди тръгването си. Телефонните връзки не бяха стабилни, защото руснаците бяха обградили Бреслау и се намираха на някакви си километри от Грьос-Розен. Но преместването нямаше да учуди никого от канцеларията на Хасеброек, тъй като Леополд и пред тях бе правил доста патриотични изказвания. Така, оставяйки обершарфюрер Моцек да командва в Бринлиц, Йозеф Леополд замина за фронта. Най-после желанието на този патриотар се осъществи!

 

 

При Оскар нямаше мълчаливо изчакване на неминуемия край. През първите дни на май той разбра по свои канали, а може би и чрез директни обаждания в Бърно, където линиите все още работеха, че един от складовете, с които бе работил, е изоставен. Взе шестима затворници и камион и отидоха да го „преслушат“. По пътя на юг имаше доста патрули, но те размахваха своите супердокументи, фалшифицирани с печати, както Оскар по-късно писа, „на най-отговорни полицейски шефове в Моравия и Бохемия“. Когато стигнаха до склада, видяха, че е в пламъци. Военните складове в околията бяха подпалени, а от време на време имаше и въздушни нападения. Откъм центъра на града се чуваха изстрели — чехословашките партизани се биеха с войниците от гарнизона. Хер Шиндлер нареди камионът да влезе в товарната част на склада. После разбиха вратата и откриха, че вътре е пълно с цигари, марка „Египетски“.

Въпреки че се отдаваше на такова весело пиратство, Оскар се страхуваше от слуховете, че словаците и руснаците екзекутират без много-много приказки германски цивилни граждани. От новините на ББС, които слушаше всяка вечер, се успокояваше, че войната може да свърши, преди руснаците да стигнат региона на Цвикау.

Затворниците също имаха непряк достъп до новините на ББС и знаеха какво става. По време на съществуването на Бринлиц радиотехниците Зенон Шенвиц и Артур Рабнер дълго време оправяха ту едно, ту друго радио на Оскар. В цеха на заварчиците Зенон ползваше слушалки, за да слуша новините на „Гласът на Лондон“ в два сутринта. По време на смените си заварчиците се включваха на тази вълна. Един полицай се бе появил внезапно в цеха да им направи съобщение и ги бе открил — трима души около радиоапарат. „Оправяме радиото на хер директора — казаха те — и тъкмо преди минута проработи!“

Затворниците очакваха, че американците ще завземат Моравия. Тъй като Айзенхауер се запъна на Елба, разбраха, че това ще сторят руснаците. Най-близките на Оскар затворници съчиняваха писмо на еврейски, в което обясняваха какви са заслугите му. То може би щеше да свърши работа, ако попаднеше в ръцете на американците, като се вземе предвид силното еврейско присъствие в Америка, а също и военните равини на фронта. Щерн и самият Оскар смятаха, че е жизненоважно хер директорът да попадне при американците. Донякъде решението на Оскар се управляваше от типичната централноевропейска идея, че руснаците са варвари — хора със странна религия и съмнителна хуманност.

Но тази идея не го заслепяваше съвсем. Той беше буден и в трескаво очакване, когато новината за германската капитулация бе съобщена в емисията на ББС рано призори на седми май. Войната в Европа щеше да спре в полунощ на осми май, вторник. Оскар събуди Емили и будният Щерн бе извикан в кабинета, за да помогне на хер директора да отбележи събитието. Щерн виждаше, че Оскар е сигурен в гарнизона, но щеше много да се разтревожи, ако знаеше как Оскар ще демонстрира увереността си този ден.

В цеховете затворниците вършеха обичайните си задължения. Ако не друго, определено работеха по-добре в сравнение с предишните дни. Все пак около обед хер директорът прекрати преструвките, че се работи, и наду победоносната реч на Чърчил по всички високоговорители в лагера. Лутек Файгенбаум, който разбираше малко английски, стоеше като омагьосан до машината си. За останалите носовият, стържещ глас на Чърчил бе първото, което чуха от езика, който щяха да говорят в Новия свят. Специфичният глас, така познат като гласа на мъртвия фюрер, мина през портите и стигна до наблюдателниците, но охраната го възприе спокойно. Те вече не гледаха към лагера. Очите им, както и очите на Оскар, гледаха към руснаците — може би обаче полицаите бяха по-напрегнати! Според първата телеграма на Хасеброек те трябваше да са доста заети в гъстата зелена гора. Чакаха да настъпи полунощ и се взираха в тъмното лице на гората, чудейки се дали партизаните са там. Неспокойният обершарфюрер Моцек ги държеше на пост, но и дългът също ги държеше. Защото дългът, както по-късно щяха да твърдят техните началници в съда, бе геният на СС.

 

 

В тези тягостни два дни, между декларацията за края на войната и влизането й в сила, един от затворниците, бижутер на име Лихт, правеше подарък за Оскар. Това щеше да е нещо по-значимо от металната кутийка за ръкавели, която Шиндлер получи за рождения си ден. Лихт обработваше злато с много странен произход. Достави го старият господин Йерет от фабриката за кутии.

Всички, дори и будзинците — най-заклетите марксисти — знаеха, че Оскар ще трябва да бяга след полунощ. Силното желание да се отбележи както подобава раздялата в този случай ръководеше хората, които бяха най-близки на Оскар — Щерн, Финдер, Гарде, братята Бейски, Пемпер. Забележително е, че във време, когато самите те не бяха сигурни, че ще видят мира, мислеха за подаръци за сбогом.

За да направят подарък, разполагаха с обикновен метал, разбира се. Именно господин Йерет предложи нещо по-добро. Отвори уста и им показа златни коронки. Каза им, че ако не е бил Оскар, проклетите фашисти и без това щяха да вземат златото.

— Зъбите ми щяха да са в някоя купчина в склад на СС, заедно със зъбите на други нещастници от Люблин, Лодз и Лвов.

Предложението бе много сериозно и Йерет настояваше на своето. Един затворник, който някога бе работил като зъболекар в Краков, му извади коронките. Лихт претопи златото и до обяд на осми май успя да гравира надпис на иврит на вътрешната страна на готовия пръстен. Това бе стих от Талмуда, който Щерн бе споменал пред Оскар в общата канцелария на Буххайстер през октомври 1939 година: „Онзи, който спаси и един живот, спасява целия свят.“

В един от гаражите на фабриката двама затворници работеха по тапицерията на тавана и на вратите на мерцедеса на Оскар, за да скрият вътре торбички с диамантите на хер директора. Надяваха се, че като махнат кожената тапицерия, ще избегнат всякакви подозрителни издутини. И за тях денят бе много странен. Когато излязоха от гаража, слънцето се скриваше зад наблюдателниците. В тях стояха все още въоръжените полицаи, но бяха злокобно бездейни.

Вечерта се чуха същите думи. Както и на рождения си ден, Оскар нареди на коменданта да събере затворниците в цеха. Присъстваха и германските инженери и секретарки — те вече си бяха приготвили плановете за бягство. Сред тях беше и старата му изгора Ингрид. Тя нямаше да тръгне от Бринлиц със семейството. Щеше да избяга с брат си, млад ветеран от войната, куц след тежка рана. Като знаем какъв риск поемаше Оскар, за да снабди своите затворници с най-необходимото, можем да сме сигурни, че едва ли е пуснал старата си любов Ингрид от Бринлиц, без да й даде нещо, което да й помогне да се спаси. Сигурно щяха да се срещнат като добри приятели след години нейде на Запад.

Както и при събирането за рождения му ден, покрай стените имаше охрана. До края на войната оставаха около шест часа, а полицаите бяха дали клетва да не дезертират. Затворниците ги гледаха внимателно и се опитваха да преценят душевното им състояние.

Когато съобщиха, че хер директорът ще произнесе още една реч, две затворнички, госпожица Вайдеман и госпожа Бергер, които владееха стенографията, донесоха моливи и хартия и се приготвиха да я запишат. Понеже речта бе импровизирана и най-вече произнесена от човек, който знаеше, че скоро ще бъде беглец, беше по-завладяваща, когато се слушаше, а не като се чете сега от записките на Вайдеман и Бергер. В речта се говореше за същите неща от обръщението на рождения ден, но сега се правеха заключения и за затворниците, и за германците. Оскар каза, че затворниците са наследниците на новата епоха, а всички други — СС, самият Оскар, Емили, Фукс, Шоенбрун — са онези, които се нуждаят от спасение.

— Безусловната капитулация на Германия — каза Оскар — току-що бе обявена. След шест години жестоки убийства на човешки същества Европа жали за своите жертви и се опитва да се върне към мира и нормалния ред. Искам да се обърна към вас с молба за безусловно подчинение и дисциплина. Обръщам се към всички вас, с които сме страдали през тежките години, за да можете да оцелеете в настоящия момент и след няколко дни да се върнете в своите разрушени и плячкосани домове, търсейки оцелели близки. Така ще преодолеете паниката, последствията от която са непредсказуеми.

Разбира се, под „паника“ той нямаше предвид паника сред затворниците. Искаше да каже паника сред гарнизона, сред хората покрай стените. Той канеше есесовците да напуснат лагера, а затворниците — да ги оставят да напуснат. Маршал Монтгомъри, командващ съюзническите армии, бе обявил, че трябва да се отнасят хуманно към победените и всеки, съдейки германците, трябва да прави разлика между „вина“ и „дълг“.

— Войниците на фронта, както и малкият човек, който е изпълнявал своя дълг, няма да носят отговорност за онова, което група, наричаща себе си „германци“, е вършила.

Шиндлер произнасяше защитна реч за своите сънародници. Всеки затворник, оцелял след тази нощ, ще чуе подобна реплика хиляди пъти в близките години. Все пак ако някой имаше право да произнесе такива думи и да заслужава да бъде чут поне с нужното внимание, със сигурност бе хер Оскар Шиндлер.

— Фактът, че милиони от вас, от вашите родители, деца и събратя са били унищожени, се посреща с неодобрение от хиляди германци, но дори и днес има милиони сред тях, които не знаят нищо за истинските размери на целия този ужас.

Документите и записите, открити в Дахау и Бухенвалд в началото на годината и разпространени в детайли от ББС, бяха първите според Оскар, от които германците научиха за „това нечовешко разрушение“. Затова той ги помоли още веднъж да постъпят по най-човешкия и справедлив начин и да оставят правораздаването на онези, които имат необходимата квалификация.

— Ако трябва да обвинявате някого, направете го където трябва. Защото в нова Европа ще има съдии, неподкупни съдии, които ще ви изслушат.

След това започна да говори за връзките си със затворниците през последните години. В някои отношения изглеждаше почти носталгичен, но се страхуваше да не го сложат в една графа с подобните на Гьот и на Хасеброек.

— Много от вас знаят за гоненията, машинациите и трудностите, които трябваше да преодолявам през всичките тези години, за да запазя работниците си. Ако поначало бе трудно да се защитават малките права на полските работници, да се запазят работните им места, да се запазят и те от насилствено изпращане в Райха, да се запазят жилищата и скромната им покъщнина, ако това бе трудно, то да се защити еврейски работник изглеждаше невъзможно.

Той описа някои от трудностите и благодари на всички за помощта им за задоволяване изискванията на Оръжейния инспекторат. Като се има предвид липсата на продукция, благодарността може би звучеше доста иронично. Но тя не бе изказана по ироничен начин. Онова, което хер директорът искаше да каже, бе: „Благодаря ви, че ми помогнахте да направя режима за смях.“

Продължи с молба за местните хора:

— Ако след няколко дни пред вас се отворят вратите към свободата, помислете за това какво са сторили за вас повечето от хората наоколо, за да ви помогнат с храна и дрехи. Направих всичко, каквото можах, да ви намеря допълнително храна и ви заклевам да направите всичко в бъдеще, за да защитите правото си на хляб. Ще продължа да правя каквото мога за вас пет минути след полунощ. Не плячкосвайте из местните къщи. Докажете, че сте достойни за милионите жертви сред вас и се въздържайте от всякакви индивидуални актове на отмъщение и терор.

Той не отрече, че затворниците никога не са били добре дошли в района.

— Шиндлеровите евреи бяха табу в Бринлиц. Но има и по-важни неща от отмъщението на местна почва. На охраната и на майсторите поверявам по-нататъшното поддържане на реда, а също и да продължат да проявяват разбиране. Така че кажете на хората си за това, понеже по този начин ще осигурите живота си. Благодарете на мелницата на Даубек, чиято помощ при доставката на храната ви надмина границите на възможното. От ваше име сега искам да благодаря на директора Даубек, който стори всичко, за да ви намери храна.

— Не ми благодарете за оцеляването си. Благодарете на себе си, задето работихте ден и нощ, за да се спасите от изтребление. Благодарете на безстрашните Щерн и Пемпер и някои други, които с мисъл и тревога за вас, особено в Краков, се сблъскваха със смъртта всеки ден. Този достоен час изисква от нас да внимаваме и да съблюдаваме реда, докато сме тук заедно. Моля ви, дори когато останете сами, не правете друго, освен да вземате човечни, справедливи решения. Искам да благодаря на личните си сътрудници за пълното им себеотдаване във връзка с моята работа.

Речта му — прескачаше от въпрос на въпрос, изчерпваше някоя идея, а после се връщаше внезапно към друга — стигна връхната си точка. Оскар се обърна към полицаите от гарнизона и им благодари, че са се противопоставили на варварските изисквания на шефовете си. Някои работници си мислеха: „Той ни помоли да не ги предизвикваме? А той сам какво прави?“ Защото СС си беше СС, армията на Гьот и на Джон, на Худжар и на Шайд. Имаше неща, на които есесовецът бе обучаван, неща, които вършеше и виждаше, неща, които маркираха границите на неговата човечност. Затворниците усещаха, че Оскар рисковано се опитва да премести тези граници.

— Искам — каза Шиндлер — да благодаря на тук присъстващите полицаи, които, без да искат, са били преместени на тази служба от армията и флота. Като глави на семейства те са проумели много отдавна отблъскващата и безсмислена страна на своята служба, но действаха тук по невероятно хуманен и правилен начин.

Онова, което затворниците не виждаха, смаяни и малко екзалтирани от патоса на хер директора, бе, че Оскар всъщност довършва започнатото по време на рождения си ден. Той унищожаваше войника и отделния полицай. Защото, ако те стояха и попиваха неговата версия за това какво е „човечно и правилно“, после не им оставаше нищо друго, освен да си ходят.

— Накрая — каза Оскар — ви моля да запазим триминутно мълчание в памет на неизброимите жертви сред вас, които загинаха през тези жестоки години.

Всички се подчиниха. Обершарфюрер Моцек и Хелен Хирш, Луся (която наскоро бе излязла от мазето) и Шоенбрун, Емили и Голдберг. Подчиниха се ония, които брояха секундите, за да избягат. Мълчаха сред огромните машини „Хило“ в самия край на най-крещящата война на света.

Когато времето изтече, есесовците бързо напуснаха цеха. Останаха затворниците. Те се оглеждаха и се чудеха дали най-накрая са господари сами на себе си. Оскар и Емили тръгнаха към апартамента си, но затворниците ги заобиколиха. Извадиха пръстена, изработен от Лихт. Известно време Оскар му се радваше, показа го на Емили и помоли Щерн да му преведе написаното отвътре. Когато попита откъде са намерили злато и разбра, че това са коронките на Йерет, всички очакваха, че Шиндлер ще се разсмее. Йерет бе сред поднасящите подаръка, вече показваше оголените дупки на зъбите си и бе готов да приеме шегите. Но Оскар изведнъж стана много сериозен и бавно сложи пръстена на ръката си. Въпреки че никой не го разбра в момента, именно тогава всички се преобразиха в собственото си „аз“, а Оскар стана зависим от техен подарък.