Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Schindler's Ark [=Schindler's List], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Томас Кинийли. Списъкът на Шиндлер

Преводач: Росица Терзиева

Редактор: Иван Мишев

Художник: Трифон Калфов

Коректор: Екатерина Тодорова

Формат: 56/100/16

Печатни коли: 23

ИК „Абагар“ — Велико Търново, 1994 г.

ISBN: 954-427-133-3

История

  1. — Добавяне

Пролог
Есента на 1943 година

В една типично полска есенна вечер висок мъж, облечен в скъпо палто, с двуредно сако отдолу и с голяма златисто-черна емайлирана значка с пречупен кръст на ревера, излезе от модерен блок на улица „Страшевски“, близо до стария площад на Краков. Като забави крачки, видя, че шофьорът му го чака до отворената врата на огромната лимузина „Адлер“, която дори в такава мрачна обстановка изглеждаше блестящо.

— Внимавайте по тротоара, хер Шиндлер — предупреди шофьорът. — Заледено е като вдовишко сърце.

Докато наблюдаваме тази обикновена мразовита сцена, ние сме в безопасност. До края на живота си този висок млад мъж ще носи двуредни сака, винаги ще се вози на големи лъскави автомобили, както подобава на инженер като него; щеше да е такъв тип човек — макар и германец, а в момента на разказа и с много голямо обществено положение, — с когото един полски шофьор може да размени по някоя грубичка, приятелска шега.

Но не е възможно да разкажем цялата тази история с подобен безгрижен тон. Защото е разказ за прагматичния триумф на доброто над злото, един триумф, който има своите груби, статистически измерения. Лесно е да бъдеш умен, хитър, проницателен, да избегнеш падението, когато работиш за злото, когато си свидетел на предсказуемия и осезаем успех, който в повечето случаи то постига. Лесно е да се посочи как злото неминуемо завладява всичко значимо в историята, макар доброто да постига също някои неоценими неща като достойнство и себепознание. Фаталната човешка злоба е отправната точка за разказвача, първородният грях е животворната вода за историка. А пък е доста рисковано да се пише за добродетелността!

Всъщност „добродетел“ е опасна дума и би трябвало да избързаме с обясненията: хер Оскар Шиндлер, който едва пристъпваше с лъскавите си обувки по заледения тротоар в този стар, елегантен квартал на Краков, не беше добродетелен млад мъж в общоприетия смисъл на думата. В къщата му живееше неговата германска любовница, но отдавна имаше и връзка със секретарката си, полякиня. Съпругата му Емили предпочиташе да живее в дома им в Моравия, макар понякога да идваше да го посети в Полша. Трябва да кажем за него и това, че към всичките си любовници беше галантен и щедър. Но и това не е извинение, ако тълкуваме добродетелността елементарно.

Беше също така и пияница. Понякога пиеше заради удоволствието от самото пиене, понякога пиеше с приятели, бюрократи, офицери от СС, за да постигне и някои по-значими неща. Като малцина умееше да остане внимателен и лукав, докато пие. Но и тук, ако тесногръдо тълкуваме думата „морал“, не можем да открием обяснение за гуляйджийския му нрав. И въпреки че достойнствата на хер Шиндлер са добре документирани, трябва да кажем, че част от неговата странна характеристика беше работата му в рамките или поне на основата на един жесток, разрушителен план; план, който напълни Европа с концентрационни лагери с разнообразна, но постоянна жестокост и създаде една нация от безмълвни, безправни затворници. Тогава най-добре ще бъде да дадем някакъв пример за странната добродетелност на хер Шиндлер и за местата и приятелите, при които го водеше тя.

След като излезе от улица „Страшевски“, колата мина покрай внушителния мрачен замък Бавел, от който любимецът на Националсоциалистическата партия, адвокатът Ханс Франк, управляваше генерал-губернатора на Полша. Сякаш беше дворец на зъл великан, та не се виждаше никаква светлинка. Нито хер Шиндлер, нито шофьорът погледнаха към бойниците, когато колата сви на югоизток към реката. Часовите, които стояха на моста „Подгурже“, за да спират преминаването на партизани или обикновени нарушители на полицейския час между Подгурже и Краков, бяха свикнали да виждат колата, лицето на хер Шиндлер и разрешителното, което им показваше шофьорът. Хер Шиндлер минаваше често през този пост, когато излизаше от фабриката си, където също имаше жилище, за да отиде по работа в града, или пък когато се връщаше от апартамента на улица „Страшевски“ във фабриката си в предградието „Заблоче“. Бяха свикнали да го виждат и късно вечер, когато официално или полуофициално облечен отиваше ту в едната, ту в другата посока на вечеря, на парти или просто в нечие легло. Или пък, както тази вечер, на посещение в трудов лагер в Плашув, на десет километра от града, където щеше да вечеря с хауптщурмфюрер от СС Амон Гьот, един високопоставен сенсуалист[1]. Хер Шиндлер имаше славата на щедър човек, който дава подаръци с високо алкохолно съдържание по случай Коледа, и така колата продължи пътя си към предградието „Подгурже“ без много забавяне.

Сигурно е, че на този етап от нашия разказ хер Шиндлер отиваше по-скоро с нежелание, отколкото с нетърпение на вечерята у комендант Гьот въпреки любовта си към вкусната храна и хубавото вино. Всъщност никога не бе имало такова време, в което да седиш и да пиеш с Амон да е било приятна работа. Все пак отвращението, което хер Шиндлер изпитваше, беше от по-пикантен вид, някаква погнуса, стара и всепоглъщаща, като в средновековната живопис: заслуженото жигосване на прокълнатите. Чувство, което в действителност жилваше Оскар, но не го обезкуражаваше.

Докато адлерът бързо следваше трамвайните линии из доскорошното еврейско гето, хер Шиндлер седеше удобно разположен на черната кожена седалка и палеше цигара от цигара. Но беше спокоен. Ръцете му никога не трепереха. Имаше свой собствен стил. Маниерите му сякаш подсказваха, че знае как да получи следващата цигара или бутилка коняк. Но би могъл да ни каже дали трябваше да се подкрепи с едно малко плоско шише, когато, минавайки през селцето Прокоцим, видя една товарна композиция, спряла на линията за Лвов — в нея можеше да има и войници, и затворници или пък, макар и малко вероятно в такива времена, добитък.

Сред полето, на около десетина километра от града, адлерът зави надясно и навлезе в алея, която по ирония на съдбата се наричаше „Йерусалимска“. Сред силуетите в мразовитата нощ хер Шиндлер различи разрушената синагога долу, в полите на хълма. После видя и неугледните очертания на това, което днес минаваше за Йерусалим — лагер за принудителен труд „Плашув“, един град от бараки, където живееха двадесет хиляди размирни евреи, поляци и цигани. Полицаите, украинци и войници от СС, поздравиха раболепно хер Шиндлер, защото и тук бе така известен, както и на моста в Подгурже.

Когато адлерът се изравни с административния блок, зави по един път, застлан с еврейски надгробни плочи. Преди две години на мястото на днешния лагер бяха еврейските гробища. Комендант Амон Гьот, който претендираше, че е поет, бе използвал каквито метафори имаше подръка за направата на своя трудов лагер. Тази метафора от разбити надгробни плочи разделяше целия лагер на две, но не продължаваше на изток към вилата на комендант Гьот.

Надясно, след бараките на охраната, се намираше бившата еврейска морга. Тя като че ли казваше, че всяка смърт в нея е естествена поради старост и че всички мъртви са погребани. Всъщност на това място сега бяха конюшните на коменданта. Въпреки че хер Шиндлер бе свикнал с тази гледка, възможно е в този момент отново да се е прокашлял иронично. Без съмнение ако човек реагира на всяка малка ирония на съдбата в нова Европа, то това се превръща в негова неизменна черта, нещо като постоянен багаж. А хер Шиндлер имаше голямата способност да таи в себе си подобна горчива ирония.

Същата тази вечер и един затворник отиваше към вилата на коменданта — Полдек Пфеферберг. Деветнадесетгодишният слуга на коменданта, Лисек, го взе от бараката с разрешително, подписано от СС охраната. Хлапето беше разтревожено, че по стените на ваната на коменданта се образуваше жълтеникава черта и когато комендант Гьот отидеше да вземе утрешната си вана, можеше да го пребие. Пфеферберг, който някога беше гимназиален учител на Лисек в Подгурже, сега работеше в гаража на лагера и имаше достъп до разтворители. Заедно с Лисек отидоха до гаража, взеха дълга пръчка с намотан парцал накрая и една кутия разтворител. Да се приближиш до вилата на коменданта беше винаги рискована работа, но имаше и шанс да получиш храна от Хелен Хирш — слугинята еврейка, която Гьот тормозеше, беше също бивша ученичка на Пфеферберг.

Когато адлерът на хер Шиндлер приближи на стотина метра, се разлаяха кучетата, догове и вълчаци, които комендантът държеше в кучкарника зад вилата. Самата вила беше квадратна къща с тавански помещения и балкон на целия втори етаж. Отстрани имаше терасовиден покрит двор. Амон Гьот обичаше да седи на припек през лятото. За времето, прекарано тук, той бе напълнял. През следващото лято щеше да изглежда като един тлъст поклонник на слънцето. Но при такава специфична версия на града Йерусалим едва ли някой щеше да му се подиграва.

Един унтершарфюрер от СС с бели ръкавици стоеше на вратата тази вечер и с поздрав пусна хер Шиндлер в къщата. Слугата, украинецът Иван, пое палтото и меката шапка на госта. Шиндлер попипа горното джобче на сакото си, за да се увери, че е взел подаръка за домакина — позлатена табакера, купена на черно. Амон заделяше толкова много от конфискуваните скъпоценности, че би се засегнал, ако получи нещо друго, а не първокласно злато. И все пак за Амон и първокласното злато не беше нищо друго освен приятен жест.

До големите врати на трапезарията стояха братята Рознер и свиреха — Хенри на цигулка, Лео на акордеон. По нареждане на хауптщурмфюрера Гьот те събличаха окъсаните си униформи, с които денем работеха в бояджийницата на лагера, и обличаха официалните си костюми, които пазеха в бараката си за такива случаи. Оскар Шиндлер знаеше, че макар и комендантът да харесва тяхната музика, братята Рознер никога не свиреха със спокойни сърца във вилата. Твърде добре познаваха Амон. Знаеха, че е своенравен и че извършва непредсказуеми екзекуции. Свиреха много старателно и се надяваха, че музиката им няма да го обиди внезапно.

Тази вечер на масата седяха седем мъже. Освен Шиндлер тук бяха оберфюрер Юлиан Шернер, началник на СС за района на Краков; оберщурмбанфюрер Ролф Чурда, шеф на краковския отдел на СД — отдела за сигурност на покойния Райнхард Хайдрих. Гостите бяха от най-висок ранг, защото лагерът се управляваше по техни нареждания. Те бяха десетина години по-възрастни от Гьот, а полицейският шеф Шернер определено изглеждаше на средна възраст, въпреки очилата, плешивото си теме и малкото коремче. Но и така, като се вземат предвид нездравословните навици на протежето му, разликата между него и Амон не изглеждаше голяма.

Най-възрастният в компанията хер Франц Бош, ветеран от Първата световна война, собственик на много работилници — легални и нелегални — в Плашув беше и „икономически съветник“ на Юлиан Шернер и развиваше някакъв бизнес в града.

Оскар ненавиждаше Бош и двамата полицейски шефове Шернер и Чурда. Въпреки това обаче разчиташе на тяхното сътрудничество, за да може да просъществува и неговата странна фабрика в Заблоче. Затова им изпращаше редовно подаръци. Единственият гост, с когото споделяше някакви приятелски чувства, беше Юлиус Мадрич, собственик на фабриката за униформи „Мадрич“, която се намираше на територията на лагера Плашув. Подобно беше и чувството му към директора на фабриката „Мадрич“, Раймунд Тич. Мадрич бе година-две по-млад от Оскар и Гьот, предприемчив, но човечен бизнесмен и ако някой го накараше да обоснове необходимостта от проспериращото му предприятие на територията на лагера, той би казал, че по този начин близо четири хиляди затворници са ангажирани и поне временно предпазени от огромната машина за смърт. Раймунд Тич бе на около четиридесет години, дребен, дискретен и може би пръв щеше да си тръгне от вечерята. Денем управляваше фабрика „Мадрич“, а вечер вкарваше контрабандно камиони с храна за своите работници — деяние, което можеше да му навлече фатален престой в затвора „Монтелупих“, един есесовски затвор, или пък в Аушвиц. Иначе се разбираше с Мадрич.

Такава бе обичайната компания, която се събираше на вечеря във вилата на комендант Гьот.

Четирите гостенки, със специални прически и скъпи рокли, първокласни проститутки, германки и полякини от Краков, бяха по-млади от мъжете. Някои от тях редовно гостуваха тук. Бройката им даваше възможност на по-старшите офицери да направят своя избор първи. Германската любовница на Гьот, Майола, при подобни пиршества обикновено оставаше в апартамента си в града. Смяташе вечерите у Гьот за типично мъжки сбирки, които биха засегнали нейната чувствителност.

Без съмнение и полицейските шефове, и комендантът харесваха по свой начин Оскар. Все пак имаше нещо странно в него. Донякъде бяха склонни да припишат това на произхода му. Беше германски южняк — арканзасец в сравнение с някой от Манхатън или ливърпулец в сравнение с някой от Кеймбридж. Личеше си, че не мисли както трябва, макар да бе щедър; беше ценен доставчик на редки стоки, носеше на пиене и имаше хубаво, понякога грубо чувство за хумор. Беше такъв тип човек, на който е добре да кимнеш и да се усмихнеш отдалече, но не и да скочиш да го посрещнеш.

Може би есесовците забелязаха появяването на Оскар по вълнението на четирите момичета. Всички, които познаваха Оскар от онези години, разказваха за неговия естествен и магнетичен чар, изпробван най-вече върху жените, сред които имаше непрестанен успех. Сега двамата полицейски шефове, Чурда и Шернер, проявиха интерес към хер Шиндлер като средство да задържат вниманието на жените върху себе си. Гьот също се изправи и го посрещна. Комендантът бе висок колкото Шиндлер и впечатлението, че е ненормално дебел за човек на трийсетина години, се засилваше именно от тази височина — атлетична фигура, върху която тлъстините изглеждаха несъразмерно натрупани. Лицето му бе едва зачервено и само очите му лъщяха пиянски. Комендантът изпиваше неприлично големи количества от местната ракия.

Но не беше все пак толкова пиян, колкото хер Бош, финансовия магьосник на СС и на Плашув. Носът на хер Бош бе морав. Кислородът, който по право принадлежеше на кръвта му, от години потушаваше синия пламък на всичкия изпит алкохол. Шиндлер кимна на този човек и вече знаеше, че и тази вечер както винаги, Бош ще му поръча стока.

— Добре дошъл на нашия индустриалец — провлачи Гьот и официално го представи на момичетата. Братята Рознер свиреха непрестанно: очите на Хенри се разхождаха само между струните и празния ъгъл на стаята, Лео се усмихваше на клавишите си. И от всичко това се получаваха звуците, които Щраус бе изписал с ноти, за да се забавляват изискани люде.

Вече представен на жените, хер Шиндлер малко съжаляваше тези отрудени момичета от Краков, защото знаеше, че по-късно, когато започнат пошляпванията и гъделичканията, пошляпването можеше да разхлаби колан, а от гъделичкането да посинее месо. Но засега хауптщурмфюрер Амон Гьот, истински демон, когато беше пиян, се държеше като виенски джентълмен.

Разговорът преди вечеря беше банален. Говореха за войната и докато шефът на СД Чурда уверяваше една висока германка, че Кримският полуостров е в сигурни ръце, офицерът от СС Шернер информираше друга жена как на едно момче, което познавал от Хамбург — добро момче, обершарфюрер от СС, — били откъснати краката след една бомбардировка в ресторант в Ченстохова. Шиндлер разговаряше с Мадрич и директора Тич на професионални теми. Между тримата предприемачи съществуваше истинско приятелство. Хер Шиндлер знаеше, че дребничкият Тич доставя нелегално доста хляб за работниците, купен на черно с парите на Мадрич. Това беше само човечност. И без това, мислеше си по този въпрос хер Шиндлер, печалбите в Полша бяха достатъчни да задоволят и най-хищния капиталист, а и да оправдаят някои незаконни инвестиции като например за допълнителен хляб. В случая на хер Шиндлер например. Оръжейният инспекторат, една институция, която разглеждаше молби и подписваше договори за производството на всяка вещ, необходима за германската армия, даваше такива богати възможности, че това засили неговото желание да преуспее за радост на баща си. За съжаление обаче Мадрич, Тич и той, Оскар Шиндлер, бяха единствените, които купуваха хляб на черно.

Когато наближи време Гьот да ги покани на масата, хер Бош се приближи до Шиндлер и хващайки го за лакътя, го поведе към вратата, където свиреха музикантите, сякаш се надяваше безупречната музика на братята Роснер да прикрие същината на разговора им.

— Виждам, че бизнесът върви добре — каза Бош.

Шиндлер се усмихна.

Виждате, нали, хер Бош?

— Да — каза Бош. Разбира се, знаеше го от официалния бюлетин на главната комисия на Инспектората за дадените поръчки.

— Чудех се — рече и Бош и наклони глава — дали при настоящия успех, който в края на краищата се дължи на нашия общ успех по всички фронтове… Чудех се дали би направил един щедър жест. Не нещо голямо, просто жест.

— Разбира се — каза Шиндлер. Изпитваше онова отвращение, което се появява винаги, когато те използват, но същевременно почувства нещо подобно на радост. Полицейският шеф Шернер два пъти бе използвал своето влияние, за да измъкне Оскар Шиндлер от затвора. Сега май се опитваха да създадат у него чувството за неизпълнени задължения към някого и да му подскажат, че същото би могло да го сполети и друг път.

— Бомбардирали са дома на горката ми стара леля в Бремен — каза Бош. — Унищожено е всичко! Брачното й легло, рисуваните табли, всичкия майсенски порцелан и керамиката. Питах се дали можеш да заделиш малко домакински съдове за нея. И може би един-два супника, от онези, които произвеждаш в ГЕФ.

Германска емайлна фабрика — това беше името на ключа към успеха за хер Шиндлер. Германците я наричаха за по-кратко ГЕФ, но поляците и евреите съкращаваха името по друг начин — „Емалия“.

Хер Шиндлер каза:

— Мисля, че това може да се уреди. Директно на нея ли да изпратим стоката или чрез теб?

Бош дори и не се усмихна.

— Чрез мен, Оскар. Бих искал да приложа една картичка за нея.

— Разбира се.

— Значи се разбрахме. Да речем по две дузини от всичко: купички, чинии, чаши за кафе. И по половин дузина от онези кастрони.

Хер Шиндлер вдигна брадичка и се засмя искрено. В смеха му се усещаше умора. Но когато заговори, не криеше доволството си. И наистина така се чувстваше. Винаги бе много разточителен с подаръците. Само дето роднините на Бош много често биваха бомбардирани.

Оскар промърмори:

— Лелята, да не би да има приют за сираци?

Бош го погледна отново в очите — нямаше нищо прикрито у този пияница.

— Тя е една стара жена без доходи. Може да продаде това, което не й трябва.

— Ще кажа на секретарката си да се погрижи.

— Полякинята? — попита Бош. — Хубавицата?

— Хубавицата — съгласи се Шиндлер.

Бош се опита да подсвирне, но не успя да свие устни, защото последното, което пи, бе много силна ракия и полученият звук наподоби единствено свистене.

— Жена ти — каза той поверително — трябва да е истинска светица.

— Такава е — отвърна обезпокоен хер Шиндлер. Бош бе добре дошъл сред кухненските съдове, но нямаше защо да говори за жена му.

— Кажи ми — продължи Бош. — Как я държиш настрана? Тя сигурно знае. А ти, изглежда, я контролираш много добре.

Усмивката върху лицето на Шиндлер изчезна. Всеки би забелязал на нейно място явно неудоволствие. Но отговори с обичайния си глас.

— Никога не говоря за личните си работи по този начин — каза той.

Бош бързо рече:

— Прощавай, не исках… — и продължи да се оправдава несвързано.

Хер Оскар Шиндлер дотолкова не харесваше пияния хер Бош, че едва ли би започнал да му обяснява кой кого контролира, че страшилището, госпожа Шиндлер всъщност има аскетичен нрав, а хер Шиндлер — разгулен, и че по собствена воля и противно на здравия разум все още са свързани. Но гневът му към хер Бош бе още по-дълбок, отколкото си представяше. Съпругата му Емили много приличаше на покойната му майка, госпожа Луиза Шиндлер, която господин Шиндлер старши напуснал през 1935. Оскар изпитваше някакво съкровено чувство на страх, че ако започне да обяснява на Бош брака Емили — Оскар, то това ще принизи и брака на родителите му.

Бош все още се извиняваше. Този предприемач със спиртосано лице, който имаше пръст във всяка сделка в града, се изпотяваше сега при мисълта, че може да загуби шест дузини кухненски съдове.

Поканиха гостите на масата. Прислужничката поднесе лучена супа. Докато гостите вечеряха и бъбреха, братята Рознер продължаваха да свирят, като се приближиха по-близо, но без да се пречкат на Иван и Пьотр, украинци, слуги на Гьот. Хер Шиндлер седеше между високото момиче, което си бе набелязал Шернер, и говорещата немски симпатична дребна полякиня. И двете гледаха към слугинята. Тя беше облечена в обичайната униформа на прислугата — черна рокля и бяла престилка. На ръкава й нямаше еврейска звезда, нямаше и жълта лента на гърба, но при все това си беше еврейка. Лицето привлече вниманието на двете жени. Челюстта й бе насинена и човек би предположил, че Гьот ще се засрами и няма да я показва на гостите от Краков. И жените, и хер Шиндлер видяха освен нараняването на лицето и обезпокояващата синина над рамото й в основата на шията, която яката невинаги прикриваше.

Амон Гьот не само че не обясни тези белези, но дори обърна стола си към нея и започна да жестикулира, сякаш я показваше пред компанията. Хер Шиндлер не бе посещавал дома цели шест седмици, ала от информаторите си знаеше, че взаимоотношенията между Гьот и момичето са взели такава посока. Когато беше с приятели, той я използваше като тема за разнообразяване на разговора. Криеше я само когато някой висш офицер отвъд краковския регион се появеше на хоризонта.

— Дами и господа — извика той, имитирайки интонацията на уж пиян собственик на кабаре, — разрешете да ви представя Лена! Само за пет месеца тя се научи да се справя добре в кухнята и има нужните маниери.

— От лицето й се вижда — каза високата дама на Шернер, — че май се е сблъскала с някой шкаф в кухнята.

— Тази кучка може да се сблъска още веднъж, — отговори Гьот и без притеснение си нажабури устата. — Да. Още веднъж. Нали, Лена?

— Много е твърд с жените — одобрително каза шефът на СС и намигна на високата си метреса.

Думите на Шернер може би нямаха лош умисъл, защото те не се отнасяха конкретно до еврейките, а до жените изобщо. Когато някой напомнеше на Гьот, че Лена е еврейка, той я тормозеше още по-жестоко публично, пред гостите или пък по-късно, когато всички си отидеха. Тъй като Шернер беше по-старши от Гьот, можеше да му заповяда да престане да я бие, но това щеше да е неправилно, защото щеше да прекрати и веселите сбирки във вилата на Гьот. Шернер идваше тук като приятел, а не като шеф, като съратник, гуляйджия и любител на женска плът. Амон беше странен човек, но никой не умееше да пирува като него.

След това им сервираха херинги в сос и свински джолани, приготвени чудесно от Лена. Пиеха гъсто унгарско червено вино. Братята Роснер пък добавиха и завладяваща унгарска музика. Въздухът в трапезарията се сгорещи и всички офицери съблякоха куртките си. Започнаха да говорят за военните доставки. Мадрич, производител на униформи, бе разпитан нашироко за фабриката му в Тарнов. Дали след договорите с Инспектората продукцията й е толкова добра, колкото и на тази в Плашув. Мадрич предложи да попитат Тич, неговия дребен, свит управител. Гьот изведнъж се оказа зает с нещо, което му е дошло на ум по време на вечеря и което е трябвало да свърши още следобед, и трябваше да отиде в мрачния си кабинет.

Момичетата от Краков бяха отегчени и дребничката полякиня с начервени устни, може би двадесет или по-скоро осемнадесетгодишна, сложи ръка върху дясната ръка на хер Шиндлер.

— Вие не сте военен? — тихичко промърмори тя. — Бихте изглеждали много шик в униформа.

Всички започнаха да се кикотят, включително и Мадрич. Той бе носил униформа известно време през 1940, но го бяха освободили поради организационните му заложби, така важни за армията. Обаче хер Шиндлер беше толкова влиятелен, че никога не бе заплашван от военна служба. Мадрич се смееше като човек, който знае как стоят нещата в действителност.

— Чухте ли това? — Оберфюрер Шернер сякаш не се обръщаше към никого конкретно. — Младата дама си представя нашия индустриалец като войник. Редник Шиндлер, а? Яде от канче негово производство, увит в одеяло. Някъде при Харков.

Като се погледнеше елегантният костюм на хер Шиндлер, твърдението на полякинята изглеждаше доста странно и самият Шиндлер започна да се смее.

— Такова нещо станало с… — Бош опита да щракне с пръсти, — с… как му беше името на онзи от Варшава?

— Тойбенс — каза Гьот и неочаквано се оживи. — Стана с Тойбенс. Почти стана.

Началникът на СД Чурда рече:

— О, да. Едва не го сполетя това.

Тойбенс беше индустриалец от Варшава. По-голям от Шиндлер, по-голям и от Мадрич. С много големи печалби.

— Хайни — продължи Чурда, като имаше предвид Химлер — отишъл във Варшава и казал на шефовете: „Махнете проклетите евреи от фабриката на Тойбенс, а него вземете в армията и… го изпратете на фронта. Точно така — на фронта!“ После казал на моя колега там: „Прегледай сметките му с микроскоп!“

Но Тойбенс бе любимец на Оръжейния инспекторат, който го облагодетелстваше с поръчки, а пък той отвръщаше с подобаващи подаръци за благодарност. Шернер тържествено каза, че Инспекторатът, в края на краищата, успял да измъкне Тойбенс, а после се наведе и съвсем явно смигна на Шиндлер:

— Това не може да се случи в Краков, Оскар. Тук всички много те обичаме.

Внезапно, сякаш за да изрази любовта на всички присъстващи към индустриалеца хер Шиндлер, Амон Гьот скочи на крака и затананика темата от „Мадам Бътерфлай“, която братята Рознер свиреха прилежно като работници в някоя застрашена фабрика в някое застрашено гето.

 

 

Пфеферберг и слугата Лисек бяха все още горе в банята на Гьот и търкаха жълтата линия по ваната с напоен в разтворител парцал. Чуваха музиката и смеховете от трапезарията. Долу бе дошло време за кафето и насинената Лена сервира подноса и се оттегли към кухнята, без да бъде нагрубена.

Мадрич и Тич изпиха набързо кафетата си и се извиниха, че трябва да вървят. Шиндлер се накани да направи същото. Малката полякиня отново го хвана за ръкава, но не беше подходяща за него. В дома на Гьот всичко беше позволено, но Оскар знаеше от лични наблюдения върху поведението на СС в Полша, че се записва всяка дума, която казва човек, всяка чаша, която се измива, да не говорим за сексуалните услуги. Дори да се качиш с момиче в някоя спалня горе, не можеш да не помислиш, че Бош, Шернер и Гьот — твои събратя гуляйджии — правят същото на стълбите, в банята или в другата спалня. Хер Шиндлер, без да бъде монах, по-скоро би станал такъв, отколкото да споделя една и съща жена с другите в дома на скъпия Гьот.

Той се наведе напред и през момичето заговори с Шернер за новините от фронта, за полските партизани, за вероятността от тежка зима. Опитваше се да покаже на момичето, че Шернер му е като брат, а не би отнел жена на брат си. Въпреки това й целуна ръка, когато се сбогуваше с гостите. Видя как Гьот, разсъблечен и подкрепян от едно момиче, което му се натискаше цяла вечер, се опитва да се качи по стълбите. Оскар се извини и настигна коменданта. Сложи ръка на рамото му. Комендантът се обърна и се опита да фокусира погледа си.

— О — промълви неясно Гьот, — отиваш ли си, Оскар?

— Трябва да се прибирам вкъщи — отговори Оскар. Вкъщи го чакаше Ингрид, неговата германска любовница.

— Ти си истински жребец — продължи Гьот.

— Не съм от твоята класа — каза Шиндлер.

— Прав си, не си. Аз съм истински олимпиец. Ние отиваме, къде отиваме…? — той се обърна към момичето, но сам отговори на въпроса си. — Ние отиваме в кухнята да видим дали Лена е изчистила съдовете както трябва.

— Не — засмя се момичето, — не там.

Тя го поведе по стълбите. Беше много мило от нейна страна, че се опитваше да защити крехката си наранена посестрима в кухнята.

Хер Оскар Шиндлер гледаше как това животно, залитащият офицер, и дребното момиче, което го подкрепяше, с мъка се изкачваха по стълбите. Гьот изглеждаше като човек, който ще спи до обяд, за да се свести, но Оскар познаваше невероятната физика на Гьот и биологичния му часовник. В три часа сутринта можеше дори да стане да напише писмо до баща си във Виена. В седем, само след час сън, щеше вече да е на балкона с пушка в ръка, готов да стреля по всеки затворник, който се мотае.

Когато момичето и Гьот стигнаха площадката на първия етаж, Шиндлер слезе надолу към кухнята.

Пфеферберг и Лисек чуха, че комендантът идва по-рано, отколкото го бяха очаквали. Той влезе в спалнята, говорейки нещо неразбрано на момичето с него. Затворниците тихичко взеха парцалите и кутията с разтворител и се промъкнаха в спалнята, като се опитваха да се измъкнат незабелязано през задната врата. Гьот беше все още на крака и ги видя. Пребледня и се стресна при вида на двете пръчки, които бяха използвали за чистене, защото помисли, че са дошли да го убият. Но когато Лисек пристъпи крачка напред и рапортува с треперещ глас, комендантът разбра, че са само едни затворници.

— Хер комендант — започна Лисек, задъхвайки се от оправдан страх, — докладвам, че във вашата вана имаше жълта ивица…

— О — рече Амон, — значи си повикал специалист? — Той кимна към момчето. — Ела насам, уважаеми.

Лисек едва пристъпи напред и той го удари така жестоко, че момчето се търкулна и се просна под леглото. Амон отново го повика, сякаш мислеше, че момичето много се забавлява, като го слуша да говори така гальовно на затворника. Малкият Лисек едва се изправи и пристъпи към коменданта, за да получи още един удар. Когато момчето се изправи отново, Пфеферберг, който бе виждал какво ли не, вече беше готов за последиците — сега ще ги изкарат в градината и Иван ще ги застреля. Но вместо това комендантът им кресна да се махат и те мигом изчезнаха.

Когато няколко дни по-късно Пфеферберг чу, че Лисек е мъртъв, застрелян от Амон, си помисли, че причината е била във ваната. Всъщност обаче причината бе в това, че Лисек впрегнал кон и кабриолет за хер Бош, без да поиска предварително разрешение от коменданта.

Хелен Хирш (Гьот я наричаше така, защото го мързеше да назове цялото й име, мислеше си тя) седеше в кухнята и когато повдигна поглед, видя един гост да стои на вратата. Бързо остави чинията с отпадъци, която държеше, изправи се и застана мирно.

— Хер… — тя погледна официалния му костюм, сякаш търсеше най-точното обръщение, — хер директор, аз тъкмо прибирах отпадъците за кучетата на господин коменданта.

— Моля ви, моля ви — каза хер Шиндлер, — няма за какво да ми докладвате, госпожице Хирш.

Той се приближи към масата. Не я преследваше, но все пак тя се страхуваше от намеренията му. Макар че Амон обичаше да я бие, фактът, че беше еврейка, я предпазваше от явно сексуално насилие. Но имаше германци, които не бяха така придирчиви по расовите въпроси като Гьот.

Ала тонът на този човек беше съвсем обикновен. С такъв тон не беше свикнала, въпреки че бе виждала офицери от СС и полицията, които идваха понякога в кухнята да се оплакват от нрава на Амон.

— Не ме ли познавате? — попита той, като че ли беше футболна или кинозвезда, чието самолюбие е било засегнато, защото някой случайно срещнат не го е познал. — Аз съм Шиндлер.

Тя наведе глава.

— Хер директор — промълви Хелен, — разбира се, чувала съм… А и вие сте били тук преди. Спомням си…

Той я прегърна. Ясно усети как тя потръпна, когато докосна бузата й с устни.

Оскар промърмори:

— Не е такава целувка. Ако искаш да знаеш, целувам те от съжаление.

Тя не можа да се сдържи и заплака. Хер Шиндлер я целуна силно по челото, така както се сбогуват поляците по гарите — една дълбока славянска целувка. Хелен видя, че и той заплака.

— Предавам ти тази целувка от… — той махна с ръка, сякаш посочваше честните хора, които са навън в тъмното, спящи скупчени или криещи се в горите, хора, за които тя беше буфер, приел наказанието на хауптщурмфюрер Гьот.

Хер Шиндлер я пусна и бръкна в джоба на сакото си, за да извади от него голям шоколад. Сам по себе си и сладкишът изглеждаше довоенна радост.

— Скрий това някъде — посъветва я той.

— Но тук получавам допълнително храна — каза тя, като че ли бе въпрос на чест той да не си мисли, че я оставят да гладува.

В действителност храната бе последното, което я притесняваше. Знаеше, че няма да може да оцелее в къщата на Гьот, но причината нямаше да е в липсата на храна.

— Ако не искаш да го изядеш, размени го за нещо друго — каза хер Шиндлер. — Но пък и защо не се подсилиш малко? — Той се поотдръпна и я огледа. — Ицхак Щерн ми говори за теб.

— Хер Шиндлер — тихо рече момичето, наведе глава и от очите й закапаха сълзи, — хер Шиндлер, той обича да ме бие пред онези жени. Първият път, когато ме би, беше, защото бях изхвърлила отпадъците от вечерята. Посред нощ слезе тук и ме попита къде са кокалите. За кучетата, нали разбирате? Това беше първия път… Казах му… Не знам защо му го казах, сега не бих посмяла… Попитах го защо ме бие. А той ми каза: „Бия те, защото ме попита защо те бия.“

Тя тръсна глава и сви рамене, сякаш се упрекваше, че говори твърде много. Повече нямаше какво да каже, не можеше да изрази всичко за наказанията, за многократните сблъсъци с юмруците на хауптщурмфюрера.

Хер Шиндлер наведе глава към нея и заговори още по-тихо:

— Животът ти е ужасен, Хелен.

— Няма значение, вече свикнах.

— Свикна?

— Някой ден той ще ме застреля.

Шиндлер поклати глава и тя си помисли, че това е твърде хубава надежда, за да вярва. Внезапно хубавият костюм и приятелската прегръдка на хер Шиндлер я предизвикаха.

— За бога, хер Шиндлер, аз виждам какво става. Аз и малкият Лисек се качихме на покрива в понеделник да разбием леда. Видяхме как хер комендантът излезе на терасата точно под нас. Извади пистолета си и застреля една жена, която тъкмо минаваше. Жена с вързоп. Право в гърлото. Просто една жена, която се бе запътила нанякъде. Нали разбирате? Не беше нито по-дебела, нито по-слаба, нито по-бавна, нито по-забързана от която и да е друга. Не можах да разбера в какво бе сгрешила. Колкото повече гледам хер коменданта, толкова по-ясно разбирам, че няма определени правила на поведение. Не мога да кажа: „Ако спазвам тези правила, ще оцелея…“

Шиндлер я хвана за ръката и я изви леко, сякаш за да наблегне на смисъла на думите си.

— Слушайте, скъпа госпожице Хирш, въпреки всичко това тук сте по-добре, отколкото в Майданек или в Аушвиц. Ако пазите здравето си…

Тя каза:

— Мислех си, че ще е лесно да запазя здравето си в кухнята на коменданта. Когато ме изпратиха тук от кухнята на лагера, всички момичета ми завиждаха.

Една тъжна усмивка се появи на устните й.

Шиндлер повиши глас. Сега говореше така, сякаш произнася обикновени закони от физиката:

— Той няма да те убие, защото те харесва твърде много, скъпа ми Хелен. Харесва те толкова, че дори не ти позволява да сложиш звездата. Не иска някой да разбере, че харесва еврейка. Той е застрелял онази жена, защото тя не означава нищо за него. Била е една от многото: не го е засегнала, нито пък му е харесала. Нали разбираш? Но ти… Не е прилично, Хелен, но това е животът…

Някой друг също й беше казвал това. Унтерщурмфюрер Лео Джон, лейтенант и заместник на коменданта. Джон й бе казал: „Той няма да те убие до последния момент, Лена, защото много те харесва.“ Но тези думи, изречени от Джон, нямаха същия ефект. Хер Шиндлер просто я бе обрекъл на мъчително съществуване.

Той, изглежда, разбра, че я е объркал. Заговори й окуражително. Ще дойде да я види отново. Ще се опита да я измъкне. „Да ме измъкнете?“, попита тя. Обясни й, че ще опита да я измъкне от вилата, да я отведе в своята фабрика. Каза й, че има фабрика за емайл.

— О, да — каза тя като някое гаврошче, говорещо за Ривиерата, — Шиндлеровата „Емалия“. Чувала съм за нея.

— Пази си здравето — повтори той, като че ли знаеше, че в това бе спасението. Сякаш разчиташе бъдещите намерения на Химлер, на Франк…

— Добре — съгласи се тя.

После се обърна гърбом и отиде до един тайник в стената, който отвори с необичайна за крехката си фигура сила. Отмести една тухла в стената, която по-рано бе закрита със скрин, и извади руло банкноти, окупационни злоти.

— Сестра ми е в кухнята на лагера — рече тя, — по-малка е от мене. Искам да използвате парите да я откупите, ако я натоварят на товарен влак. Вярвам, че можете да разберете за това предварително.

— Ще се постарая — каза й Шиндлер, но някак спокойно, а не като клетва. — Колко пари има тук?

— Четири хиляди злоти.

Той взе парите непринудено — нейното малко съкровище — и ги пъхна в джоба си. При него бяха на по-сигурно място, отколкото в дупка зад скрина на Амон Гьот.

Така страховито започва разказът за Оскар Шиндлер — с извратени нацисти, със самовлюбени есесовци, с това слабичко, пребито момиче и с един типаж, плод на въображението, като този на проститутката със златно сърце: добрия германец.

От една страна, Оскар бе изучил напълно истинското лице на системата, едно полудяло лице, което се прикриваше зад маската на бюрократичното приличие. Той знаеше например по-рано от всички други какво означава SONDERBEHANDLUNG. Макар че означаваше „специално отношение“, зад думите се криеха купищата трупове на отровени с цианид в Белзец, Собибор, Треблинка и в онази мрежа на запад от Краков, известна на поляците като Освиенцим — Бжежинка и която щеше да се прочуе на запад с германското си име Аушвиц — Биркенау.

От друга страна, той е предприемач, бизнесмен по характер, а това означава, че не може открито да заплюе тази система. Вече бе успял да намали поне малко онези купища и въпреки че не предполагаше как ще се увеличат през тази и през следващата година, та чак ще прехвърлят връх Матерхорн, предчувстваше, че планината наближава. Макар че не можеше да предскаже какви неочаквани обрати ще поеме бюрократичната машина, все още вярваше, че винаги ще има нужда от еврейска работна ръка. Затова при кратката си дружеска среща с Хелен Хирш настояваше: „Пази си здравето!“ Той е сигурен, а и будните, неспокойни евреи навън в лагера Плашув го доказват, че какъвто и курс да поеме диктатурата, тя не може да се раздели с всичката тази евтина работна ръка. Само онези, които се предаваха, плюеха кръв или падаха от дизентерия, биваха откарвани в Аушвиц. Самият хер Шиндлер бе чувал затворниците да говорят на плаца в Плашув: „Поне съм добре със здравето…“ Казваха го с такъв тон, който в нормалния живот бе присъщ само на старите хора.

И така, в тази зимна вечер бе и рано, и късно за истинското ангажиране на хер Шиндлер със спасението на някои хора. Той се е забъркал сериозно, нарушил е толкова нацистки закони, че си е осигурил безброй обесвания, обезглавявания и години престой във ветровитите бараки на Аушвиц или Грьос-Розен. Но все още не знае колко ще му коства това в действителност. Макар че вече бе похарчил цяло състояние, все още не знае колко още ще има да плаща.

Без да искаме да подхранваме фалшиви надежди, започваме този разказ с един обикновен жест на милосърдие, с целувка, с кротък глас, с шоколад. Хелен Хирш няма никога да види парите си отново, поне не в тяхната измерима форма. Няма никога да ги държи в ръце. Но и днес тя не отдава голямо значение на това, че Оскар се е отнесъл така с парите й.

Бележки

[1] Сенсуализмът е философско учение, направление в теорията на познанието, според която сетивата и възприятието са основен и достоверен източник на познанието. Признаване чувствените наслади като цел на живота и висше благо. Противостои на рационализма.