Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (5)

Втора глава

В един късен октомврийски ден на 1939 година двама германски офицери от гренадирски полк влязоха в магазина на „Дж. К. Буххайстер и Ко“ на улица „Страдом“ в Краков и настояха да купят няколко топа скъп плат и да го изпратят у дома си. Управителят, евреин с пришита звезда на сакото, им обясни, че „Буххайстер“ не продават на дребно, а снабдяват шивашките фабрики и складовете за търговия на едро. Ала не успя да убеди младежите да не вземат топовете. Когато най-сетне дойде ред да уредят сметките все пак, те като на шега извадиха баварска банкнота от 1858 година и германски окупационен бон от 1914. „Съвсем нормални пари.“ Това каза единият от тях, който се разплащаше със счетоводителя евреин. Те бяха здрави млади мъже, прекарали в учения пролетта и лятото, а после победоносно влезли в чужда територия и сега се разпореждаха като господари. Счетоводителят се съгласи със сделката и ги изпрати, преди да чукне сумата на касата.

По-късно германският финансов инспектор, единият от двамата отговарящи за „Буххайстер“, назначен от далновидно изфабрикуваната агенция „Източен Тръст“ за контрол над еврейския бизнес, посети магазина. Другият беше Сеп Ауе, служител по надзора, един малко амбициозен мъж на средна възраст. Младият човек обаче искаше да пробие в кариерата. Той провери счетоводните книги и касата. Извади банкнотите без стойност. Какви, по дяволите, бяха тези боклуци?

Когато счетоводителят разказа историята, инспекторът го обвини, че е подменил злотите с тези остарели банкноти. Още по-късно в склада на „Буххайстер“ пробивният млад човек докладва на Сеп Ауе и му каза, че те трябва да отговарят в службата по сигурност.

Хер Ауе и младият ревизор знаеха, че по този начин ще изпратят счетоводителя в затвора на улица „Монтелупих“. Ревизорът смяташе, че така ще дадат добър урок на останалите евреи в „Буххайстер“. Но тази идея не се понрави на хер Ауе, който имаше лични причини да е пристрастен, защото неговата баба беше еврейка, ала все още никой не бе открил това.

Ауе изпрати едно момче от канцеларията със съобщение за Ицхак Щерн, главния счетоводител на „Буххайстер“, който лежеше вкъщи болен от грип. Назначението на Ауе беше по-скоро политически въпрос и на него му липсваше професионален опит. Сега искаше Щерн да дойде и да провери сделката с топовете плат. Тъкмо беше изпратил съобщението и в кабинета му влезе секретарката и съобщи, че някой си господин Оскар Шиндлер чака отвън, като твърди, че има уговорена среща. Ауе излезе в чакалнята и видя един висок млад мъж, спокоен като голямо куче, да пуши безкрайно търпеливо. Двамата се бяха запознали на едно парти предната вечер. Оскар бе с някаква германка, Ингрид, служителка по надзора, какъвто бе и самият Ауе, в голяма еврейска железарска фабрика, наречена „Ч“. Двамата с Шиндлер бяха страхотна двойка, а пък тази Ингрид явно бе много влюбена, имаше собствен стил и по-важното — много приятели в Абвера.

Хер Шиндлер искаше да започне бизнес в Краков. В текстилната промишленост може би, предположи Ауе. Не само при производството на униформи. Полският пазар е достатъчно голям, за да осигури много поръчки за нас. Каза му, че е добре дошъл да огледа „Буххайстер“ и не предполагаше, че на следващия ден, в два часа следобед, ще съжалява за това пиянско предложение.

Шиндлер разбра, че хер Ауе е преосмислил нощното си предложение и ако господин главният ревизор…

Хер Ауе възрази и разведе Шиндлер из складовете, а после прекосиха двора и отидоха към предачното отделение, където върху големи топове се навиваше златиста материя. Шиндлер попита дали господин надзирателят има някакви проблеми с поляците. „Не, те ни съдействат“, отвърна Сеп. Малко са объркани, такава е реакцията им. Все пак това не е обикновена фабрика за муниции.

Хер Шиндлер изглеждаше като човек със стабилни връзки, така че Ауе не можа да се въздържи да не опипа почвата. Попита дали Оскар е близък с господата от Главната прокуратура. Дали познава генерал Юлиус Шиндлер например? Може би генерал Шиндлер е негов роднина?

Това е без значение, каза с обезоръжаващо спокойствие хер Шиндлер. (Всъщност генерал Шиндлер не му беше роднина.) Генералът не е толкова лош човек, колкото някои други, сподели Оскар.

Ауе се съгласи. Но той никога нямаше да може да вечеря с генерал Шиндлер или пък да пийне с него. В това беше разликата.

Върнаха се в кабинета и видяха Ицхак Щерн, счетоводителя на „Буххайстер“, който седеше на един стол, предложен му от секретарката, прикриваше устата си с кърпичка и кашляше жестоко. Той се изправи, сякаш прикри гърдите си с ръце, и с широко отворени очи погледна към двамата завоеватели, които се приближиха, подминаха го и влязоха в кабинета. Тук Ауе предложи питие на Шиндлер, остави го да се грее на огъня и като се извини, излезе навън, за да поговори с Щерн.

Той беше много слаб, съвсем сух и имаше вид на учен. Приличаше на тълкувател на Талмуда, но също и на европейски интелектуалец. Ауе му разказа за счетоводителя и за двамата офицери и за предложението на младия ревизор. Извади от касата и двете банкноти, баварската от 1858 и бона от 1914.

— Мисля си, че би могъл да въведеш счетоводна процедура, която да се справя с подобни случаи — рече му Ауе. — Такива неща сигурно стават често в Краков.

Ицхак Щерн взе банкнотите и ги огледа внимателно. После каза на господин надзирателя, че вече е развил такава процедура. Без да се усмихне, без дори да му мигне окото, приближи до камината в другия край на стаята и хвърли банкнотите, после се изкашля и разрови огъня с ръжена.

— Такива сделки записвам в графата за ползи и загуби в перото „Безплатни мостри“ — каза той. От септември насам май имаше доста „безплатни мостри“.

Ауе харесваше безстрастния, ефективен начин, по който Щерн се оправяше с веществените доказателства. Започна да се смее, виждайки в крехките черти на счетоводителя всички оплетени краковски трудности, лукавото у един малък град. Само местен човек познава истинските проблеми. Във вътрешния кабинет седеше хер Шиндлер и се нуждаеше от информацията на местен човек.

Ауе поведе Щерн към другия кабинет, за да го запознае с Шиндлер. Високият, внушителен германец стоеше прав и се взираше в огъня, а в ръка държеше незатворено шише. Първото нещо, което Щерн си помисли, беше: „Това е германец, който не може да се разиграва.“ Ауе носеше значката на фюрера, свастиката, така небрежно, както човек би носил значката на някой колоездачен клуб. Но голямата колкото монета значка на стройния Шиндлер улавяше светлината в черния си емайл. Тази дреболия, а също и общото внушение за състоятелност сякаш бяха символи на есенните проблеми на Щерн — един полски евреин, болен от грип.

Ауе ги запозна. Според вече издадения закон от губернатора Франк, Щерн трябваше да докладва:

— Трябва да ви кажа, господине, че аз съм евреин.

— Е — изръмжа хер Шиндлер, — аз пък съм германец и с това приключваме въпроса.

Ами добре, почти на глас изрече Щерн, докато все така прикриваше устата си с кърпичката. Махнете закона в такъв случай.

Защото сега, само на седмата седмица от новия режим, Ицхак Щерн вече беше човек, който се подчиняваше на повече от един закон. Ханс Франк, генерал-губернатор на Полша, беше издал няколко указа и бе подписал шест ограничителни закона, като остави местният управител, генерал-майор д-р Вехтер, да допълни другите. Освен че трябваше да декларира произхода си, Щерн трябваше винаги да носи опознавателна карта за самоличност, белязана с жълта лента. Докато Щерн стоеше и кашляше пред Шиндлер, от три седмици вече действуваха забрани за приготовлението на традиционни еврейски гозби и имаше нареждания за принудителен труд. И официалното определение за Щерн като за „третокачествено същество“ беше нещо повече от определението за обикновения поляк не евреин.

Накрая с указ от осми ноември бе разпоредено общо регистриране на всички евреи от Краков, което трябваше да приключи до двадесет и четвърти същия месец.

Със своя спокоен, философски настроен ум Щерн предчувстваше, че тези укази ще продължат ще ограничат и предопределят начина му на живот, дори самото му дишане. Повечето краковски евреи бяха като него. Някакво ужасно зло наближаваше — евреи от щетлите (селца, обитавани изключително от евреи) докарваха до града, за да ринат въглища, интелектуалци изпращаха на село, за да вадят цвекло. От време на време имаше и по някое клане, като например онова в Турск, когато войници от СС задържали хора на работа по моста целия ден, а после ги натикали в синагогата и ги застреляли. Винаги щяха да се намерят такива „нетипични примери“. Но положението щеше да се закрепи, расата щеше да оцелее чрез молби и подкупи на властниците.

Щерн обаче не беше от оптимистите. Не мислеше, че правосъдието ще постигне някаква точка на разбирателство с местните хора. Защото това бяха най-страшните години. И така, макар да не знаеше, че предстоящият пожар ще бъде по-различен и по-силен, той вече с нежелание мислеше за бъдещето. „Толкова по-добре за вас, господин Шиндлер, можете да правите малките си театрални жестове за човешкото равноправие!“

Този човек, каза Ауе, като го представи, е дясната ръка на „Буххайстер“. Има добри връзки в местните бизнес среди.

Не беше удачно Щерн да спори с Ауе в този момент. Но все пак си помисли, че надзирателят преувеличава, за да се докара пред видния гост.

Ауе се извини и излезе.

Когато остана насаме с Щерн, Шиндлер измърмори, че би бил благодарен, ако счетоводителят му даде информация за местния бизнес. Като преценяваше Оскар с поглед, Щерн предложи хер Шиндлер да говори с шефовете от „Източен Тръст“.

— Те са разбойници — рече хер Шиндлер дружелюбно. — Освен това са и бюрократи. А аз искам свобода — той вдигна рамене. — Аз съм капиталист по природа и мразя ограниченията.

Така Щерн и самообявилият се капиталист завързаха разговор. Щерн се оказа истински извор на информация: изглежда, имаше приятели и роднини във всяка фабрика из Краков — текстилни, за конфекция, захарни, железарски. Хер Шиндлер беше впечатлен и извади плик от горното джобче на сакото си.

— Знаеш ли една фабрика, която се нарича „Рекорд“? — попита той.

Ицхак Щерн бе чувал за нея. Каза му, че е банкрутирало предприятие. Произвеждаше някога емайлирани съдове. След банкрута някои преси за метал бяха конфискувани и сега производството бе предимно на снаряди — една частица от истинския капацитет на предприятието. Ръководител беше роднина на предишния собственик. Щерн каза, че брат му е представител на швейцарска компания, която е главен кредитор на „Рекорд“. Щерн знаеше, че не е забранено да изкаже братската си гордост, а после и да изрази леко негодувание.

— Лошо са управлявали това предприятие — каза накрая той.

Оскар Шиндлер пусна плика в скута на Щерн.

— Това е техният баланс. Кажи ми какво мислиш.

Ицхак каза, че, разбира се, хер Шиндлер трябва да попита и други хора. Оскар се съгласи, но каза, че цени неговото мнение.

Щерн прегледа бързо баланса и после, след триминутно задълбочаване, сякаш усетил тегобната тишина, вдигна поглед и видя, че очите на хер Оскар Шиндлер са се вторачили изпитателно в него.

Нормално бе за хора като Щерн да притежават онази древна проницателна способност да надушат отдалече милосърдния иноверец, който можеше да се използва като буфер или частично спасение от жестокостите на другите му събратя. Това бе някакво предчувствие за местоположение на спасителен покрив, за потенциално убежище. Оттук нататък възможността хер Шиндлер да се окаже истинско спасение ще витае из разговора, така както недоловим сексуален повей витае в разговор между мъж и жена на приятно парти. Това предчувствие бе по-силно при Щерн, отколкото при Шиндлер, ала все пак нищо не бе споменато направо, може би за да не се разруши съвсем крехката връзка.

— Бизнесът е добър — каза Щерн. — Бихте могли да говорите с брат ми. Освен това има възможност и за военни поръчки…

— Точно така — промърмори хер Шиндлер.

Защото веднага след падането на Краков, дори преди още да бе приключила обсадата на Варшава, бе създаден инспекторатът по военните поръчки към кабинета на генерал-губернатора на Полша. Неговите задължения бяха да сключва договори с подходящи индустриалци за доставки на военна екипировка. Във фабрика като „Рекорд“ можеха да се произвеждат войнишки и кухненски съдове. Инспекторатът се ръководеше от генерал-майор Юлиус Шиндлер от Вермахта, Щерн знаеше това. Затова си позволи да попита Оскар дали не бяха роднини. „Опасявам се, че не…“ бе отговорил Шиндлер, но по такъв начин, сякаш не искаше това да се разчуе.

Във всеки случай, бе казал Щерн, дори само основното производство на „Рекорд“ носи чисто повече от милион злоти годишно, а пък набавянето на преси и пещи може да стане сравнително лесно. Зависи от възможностите на хер Шиндлер да получи кредити.

Емайлното производство бе по-близо до интересите на Шиндлер, отколкото текстилното. Той разказа накратко, че семейството му е имало фабрика за селскостопански машини, така че разбира донякъде от парни преси и тем подобни.

Повече на Щерн не му дойде на ума да попита защо един елегантен германски предприемач би искал да говори с него за бизнес. Много срещи като тази бяха осъществявани от неговите събратя по раса и обичайната обмяна на информация не бе тяхна единствена цел. Той обясни най-подробно как Търговската камара ще подходи към таксата за даване под наем на банкрутиралото предприятие. Даване под наем с възможност за закупуване — това беше по-добре, отколкото да си служител по надзора. Като надзирател човек бе изцяло зависим от Министерството на икономиката.

Щерн понижи глас и си позволи да каже:

— Ще откриете обаче, че сте зависим от хората, които наемате…

Шиндлер се усмихна.

— Откъде знаеш всичко това? За крайните цели?

— Прочетох го в един брой на „Берлинер Тагблат“. Все още е разрешено на евреите да четат германски вестници.

Шиндлер продължи да се смее, протегна ръка и я сложи на рамото на Щерн.

— Така ли? — попита той.

Всъщност Щерн знаеше всичко това, защото Ауе бе получил дълги наставления от Еберхард фон Ягвиц, райхсекретар на Министерството на икономиката, в които се описваха стъпките, необходими за германизацията на всички сфери на бизнеса. Ауе го бе оставил на Щерн, за да отсее най-важното от документа. Фон Ягвиц повече тъжно, отколкото ядовито, констатираше, че ще има натиск от страна и на други партийни органи и структури, като Канцеларията на главния райхсекретар Хайдрих например, за германизация не само на собствеността, но и на управленските кадри и на работната ръка също. Колкото по-скоро германските надзиратели заменят управителите евреи, толкова по-добре. Разбира се, винаги трябваше да се поддържа равнището на производство.

Накрая хер Шиндлер прибра в горното си джобче баланса на „Рекорд“, изправи се и поведе Ицхак Щерн към главната канцелария. Постояха тук малко сред машинописки и чиновници, колкото да се настроят философски, така както обичаше да прави Оскар. Точно тук той засегна въпроса за корените на християнството, които се криеха в юдаизма; един въпрос, който може би поради някогашната му дружба с момчетата от семейство Кантор от Цвикау занимаваше съзнанието му. Щерн говореше спокойно, изчерпателно, ерудирано. Той бе публикувал статии по сравнителна теология в много вестници. Оскар, който сам се мислеше за философ, видя истински специалист по въпроса. Ученият Щерн, смятан от мнозина за педант, разбра, че познанията на Оскар са повърхностни; иначе будният му мозък не е научно обигран. Не че Щерн щеше да изкоментира тези свои заключения. Бе положена основата на една странна, необяснима дружба. В няколко минути само Щерн започна да прави аналогии с историята, така както бащата на Оскар бе правил, и си доказваше защо Адолф Хитлер нямаше да успее в начинанията си.

Думите просто се изплъзнаха от устата на Щерн. Останалите евреи в канцеларията сведоха глави и заровиха погледи в бумагите си. Хер Шиндлер обаче не изглеждаше обезпокоен.

В края на разговора им Оскар изрече нещо, което звучеше поновому. Той каза, че във времена като тези за църквите сигурно е много трудно да продължават да убеждават хората, че техният небесен отец го е грижа за смъртта дори на едно врабче. Хер Шиндлер — че не би искал да е проповедник в такава епоха, когато животът не струва дори колкото пакет цигари. Щерн се съгласи, но добави в тон с цялата дискусия, че библейската алюзия, която хер Шиндлер прави, може да се вмести в един стих от Талмуда, в който е казано, че онзи, който спаси и един човешки живот, спасява целия свят.

— Разбира се, разбира се — рече Оскар Шиндлер.

Правилно или не, Ицхак винаги си мислеше, че именно тогава бе пуснал подходящия камък в кладенеца. Тогава бе взето и жизненоважно решение.