Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (33)

Тридесета глава

Заповедите с щемпел ГВУ (Главно военно управление) вече бяха върху бюрото на Оскар. Шефът на Оръжейния инспекторат съобщаваше на Оскар, че поради военното положение концентрационен лагер „Плашув“ и следователно и този в „Емалия“ трябва да се разформироват. Затворниците от „Емалия“ ще бъдат изпратени в „Плашув“, където ще чакат ново направление. Самият Оскар трябва да остави във фабриката си в Заблоче само техниците, нужни за ликвидацията на предприятието. За по-нататъшни инструкции трябва да се обръща към Комисията по евакуация, ГВУ, Берлин.

Първоначалната реакция на Оскар бе обикновен бяс. Противен му бе тонът на този невидим чиновник, който се опитва да го измъкне от бъдещи грижи за лагера. Някой си в Берлин мислеше, че е най-разумно собственикът на фабриката да разтвори вратите й и да остави хората му да бъдат откарани, понеже не знаеше колко хляб, купен на черно, свързва Оскар и затворниците му. Но най-голямата арогантност бе в това, че писмото не обясняваше какво е „ново направление“. Генерал-губернаторът Франк бе по-откровен и няколко месеца по-рано произнесе скандална реч: „Когато най-накрая спечелим войната, ако питате мен, можем да направим всичкия този боклук — поляци, украинци и т.н. — на кайма или на каквото друго си пожелаете…“ Франк поне имаше куража да нарече процеса с точното му име. В Берлин наричаха това „релокация“ или „ново направление“ и мислеха, че си измиват ръцете по такъв начин.

Амон знаеше какво означава „ново направление“ и при следващото посещение на Оскар в „Плашув“ му заговори съвсем прямо. Всички мъже от лагера щяха да отидат в Грьос-Розен. Жените пък заминаваха за Аушвиц. Грьос-Розен бе огромен лагер-каменоломна в Долна Силезия. Обединени германски каменоломни бяха всъщност предприятие на СС и имаха клонове в Полша и Германия, а също и в новозавзетите територии. Точно те ползваха работната ръка от Грьос-Розен. Технологията в Аушвиц бе по-модерна и бърза, разбира се.

Когато новината за предстоящото разтуряне на „Емалия“ стигна до цеховете и мина през бараките, някои от хората на Шиндлер си казаха, че е дошъл краят на спасението им. Старите Перлман, чиято дъщеря бе смъкнала германското си прикритие, за да моли за преместването им, си опаковаха завивките и започнаха да говорят философски на съседите си по нарове: „“Емалия" ни дари с година спокойствие, даде ни година нормални взаимоотношения, една година ни храни със супа. Може би толкова е било нужно." Но вече очакваха, че ще умрат — личеше си по гласовете им.

Равин Левартов също вече се бе примирил. Щеше да се върне при Амон и техния неуреден проблем. Едит Лийбголд, която бе взета от Банкиер за нощната смяна още в първите дни на гетото, забеляза, че макар Оскар да говореше мрачно часове наред с еврейските си бригадири, нито веднъж не застана пред хората, за да ги омайва с обещания. Може би бе объркан и разстроен от тези заповеди от Берлин както всеки друг във фабриката. Значи и той не бе онзи вездесъщ човек, когото бе видяла за пръв път преди три години през нощта.

Въпреки че в края на лятото неговите затворници си събраха багажа и бяха върнати обратно в „Плашув“, сред тях се разнесе слух, че Оскар се кани да ги откупи. Говорил за това с Клайн, а той го споделил с Банкиер. Човек направо можеше да си представи как го казва — безстрастен, спокоен, гальовно-мърморещ глас. Но когато човек върви по „Йерусалимска“, минава покрай административния блок и се взира с невярващия поглед на новодошъл в изтормозените тълпи в кариерата, споменът за вярата и обещанията на Оскар е просто още един товар за него.

Семейство Хоровиц също се върнаха в „Плашув“, въпреки че бащата Долек ги прехвърли с толкова мъки миналата година в „Емалия“. Шестгодишният Ришард, майка му Режина. Нюся, вече на единадесет години, отново пришиваше четина към подложки и гледаше през високите прозорци как камионите изпълзяват до Чуйова Гурка и черния пушек, се вие над хълма. „Плашув“ си бе все същият, какъвто го помнеше отпреди година. Струваше й се невъзможно това някога да свърши.

Баща й вярваше, че Оскар ще направи списък с имена и ще спаси хората. Във въображението на някои списъкът бе нещо повече от обикновен къс хартия. Това бе Списък. Той бе вълшебна колесница, която могат да докоснат.

Оскар спомена една нощ във вилата на Амон идеята си да вземе от Краков някои евреи. Бе тиха и спокойна нощ в края на лятото. Амон изглеждаше доволен, че го вижда. Поради здравословното му състояние напоследък във вилата не идваха много гости. И доктор Бланке, и доктор Грос го бяха предупредили, не ако не престане да яде и пие толкова, ще умре.

Седяха заедно и пиеха с темпо, диктувано от умереността на Амон. Оскар внезапно му каза новината. Иска да премести фабриката си в Чехословакия. И иска да вземе със себе си квалифицираните си работници. А може да има нужда и от други от „Плашув“. Ще потърси помощ от Комисията по евакуация, за да осигури подходящо място нейде из Моравия. Източната линия ще помогне за прекарването на затворниците на югозапад от Краков. Каза му, че ще бъде много благодарен за каквато и да е помощ. Споменаването на думата „благодарност“ винаги предизвикваше вълнение у Амон.

— Да — каза той, — ако получиш помощ от комисиите, ще разреша да вземеш известен брой хора.

Когато се разбраха по този въпрос, Амон поиска да играят карти. Обичаше да играе на блекджек, вариант на френското „Петдесет и едно“. За младите офицери това бе една трудна игра, при която трябваше да губят нарочно, без това да е съвсем очевидно. Нямаше и място за големи реверанси при нея. Значи бе истински спорт и затова Амон я предпочиташе. Освен това Оскар нямаше намерение да губи тази вечер. И без това щеше да плати значителна сума на Амон за онзи списък.

Комендантът започна играта, залагайки скромно няколко банкноти от по сто злоти, сякаш лекарите и тук му бяха препоръчали умереност. Но продължи да наддава и залогът стигна петстотин злоти. Оскар показа „натюр“, асо и десетка, което означаваше, че Амон трябва да плати удвоен залог.

Амон бе нещастен, но не и ядосан. Той извика на Хелен Хирш да сервира кафе. Тя влезе в трапезарията — пародия на прислужница на благородник, беше облечена в черни, спретнати дрехи, но дясното й око бе затворено от оток. Беше толкова крехка и малка, че Амон трябваше да се навежда, за да я удари. Момичето веднага позна Оскар, но не го погледна. Почти преди година той й бе обещал, че ще я измъкне оттук. Винаги когато идваше във вилата, успяваше да се измъкне към кухнята, за да я попита как е. Това означаваше нещо, но с нищо не промени живота й. Преди няколко седмици например, когато супата не беше достатъчно топла — Амон бе дяволски педантичен по отношение на супата, точки от мухи по коридора, бълхи по кучетата, — комендантът извика Иван и Пьотър и им заповяда да я вържат на брезата в градината и да я застрелят. Той гледаше от френския прозорец как тя върви пред Пьотър на мушката на неговия маузер и тихичко се моли на младия украинец: „Пьотър, мен ли ще застреляш? Аз съм Хелен. Хелен, която ви дава сладкиши. Не можеш да застреляш Хелен, нали?“ Пьотър й отговори по същия начин, през стиснати зъби: „Знам, Хелен. Не искам да го направя. Но не го ли свърша, той ще убие мен.“ Тя склони глава върху петнистото брезово стебло. Често бе молила Амон да я убие и сега просто искаше да умре и да го нарани с готовността си. Но това бе невъзможно. Хелен трепереше толкова силно, че той със сигурност бе видял състоянието й. Краката й се подкосиха. Тогава чу Амон да се провиква от прозореца: „Доведете тази кучка тук! Има достатъчно време, за да я застрелям. А дотогава може би все пак ще я науча на нещо.“

Разумно или не, между изблиците му на жестокост имаше и кратки периоди, в които той се преструваше на добрия господар. Една сутрин й каза: „Ти наистина си много добра прислужница. Ако след войната ти потрябват препоръки, с удоволствие ще ти напиша.“ Тя знаеше, че това са просто приказки, бълнуване. Обърна към господаря си глухото ухо, онова, чието тъпанче той бе спукал с един удар. Знаеше, че рано или късно ще умре от някой негов бесен изблик.

При живот като нейния, усмивка от гостенин бе само моментно успокоение. Тази вечер тя сложи сребърната кана с кафе пред хер коменданта, поклони се и излезе. Той все още продължаваше да пие литри кафе на ден, в чаши, щедро напълнени със захар.

За един час игра Амон дължеше на Оскар три хиляди и седемстотин злоти. Започна да се оплаква от лошия си късмет и Оскар му предложи да разнообразят залаганията. Каза, че ще се нуждае от слугиня в Моравия, когато пренесе фабриката си в Чехословакия. А там трудно ще намери толкова интелигентна и квалифицирана като Хелен Хирш. Оскар предложи да изиграят една ръка, удвояваш или се отказваш. Ако спечели Амон, Оскар ще му брои седем хиляди и четиристотин злоти. Ако извади „натюр“, ще спечели четиринадесет хиляди и осемстотин злоти.

— Но ако аз спечеля — каза Оскар, — ще впиша Хелен Хирш в списъка си.

Амон каза, че иска да си помисли.

— Хайде — продължи Оскар. — Тя така или иначе отива в Аушвиц.

Но тук ставаше дума за привързаност. Амон толкова бе свикнал с Хелен, че не можеше с лека ръка да я заложи. Когато си мислеше за смъртта й, може би винаги си бе казвал, че лично ще я убие, че ще вложи в това много чувства. Ако я заложи на карти и загуби, ще е принуден — като виенски спортист — да предостави другиму удоволствието от толкова „лично“ убийство.

Преди доста време Шиндлер бе поискал Хелен да бъде изпратена в „Емалия“. Но Амон му отказа. Само преди година изглеждаше, че „Плашув“ ще съществува цял век и че комендантът и неговата прислужница ще остареят заедно, поне докато някаква осезаема грешка от страна на Хелен не сложи внезапен край на странната им връзка. Тогава никой не би и помислил, че тази връзка ще се разруши от настъплението на русите към Лвов. Що се отнася до Оскар, той направи предложението си съвсем лековато. Изглежда, не виждаше в предложението си към Амон никаква алюзия за Бога и Сатаната, които играят карти и се обзалагат на човешки души. Той не се запита с какво право залага за това момиче. Ако загуби, шансовете му да я измъкне по друг начин бяха съвсем незначителни. Но през тази година всички шансове бяха незначителни. Дори и неговите.

Оскар скочи и започна да търси из стаята бланка с официалната заглавка на лагера. Написа и текста, с който Амон признаваше загубата си „Удостоверявам с настоящото, че името на затворничката Хелен Хирш ще бъде добавено към всеки списък с имена на квалифицирани работници за преместване заедно с Германска емайлна фабрика на хер Оскар Шиндлер.“

Амон раздаваше картите и Оскар получи осмица и петица. Пожела още карти. Този път получи петица и асо. Това трябваше да стигне. След това Амон раздаде карти и за себе си. Първо четворка, след това поп.

— Мили Боже! — рече той.

Амон бе много елегантен, когато проклинаше, сякаш бе твърде изискан, за да говори мръсотии.

— Свършено е с мен. Отказвам се — той се засмя, но далеч не му бе весело. — Първите ми карти бяха тройка и петица. С четворка щях да имам шанс. После дойде този проклет поп.

Накрая подписа листа хартия. Оскар събра всички разписки и му ги върна.

— Грижи се за момичето вместо мен — каза той, — докато не дойде моментът да тръгваме.

Хелен Хирш, която седеше в кухнята, не знаеше, не е спечелена на карти.

Може би защото разказа на Щерн как е прекарал вечерта с Амон, слуховете за плана на Оскар плъзнаха из административния блок, дори и в цеховете. Наистина имаше списък. Заслужаваше си да бъдеш в него.