Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (22)

Деветнадесета глава

Когато Оскар Шиндлер се връщаше в товарен вагон от Будапеща, където бе предсказал, че скоро гетото ще бъде ликвидирано, унтерщурмфюрер Амон Гьот пристигаше от Люблин, за да извърши тази ликвидация и да поеме ръководството на новия лагер за принудителен труд в Плашув. Гьот бе само осем месеца по-млад от Шиндлер, но двамата мъже имаха много повече общи черти, отколкото просто годината на раждане. Както Оскар и той бе католик, но от 1938 година не спазваше нормите на канона. Тогава се бе развел. Също както Оскар бе завършил реална гимназия със специализиран профил инженерни науки, физика и математика. Следователно бе практик, по-скоро философ по природа, отколкото голям мислител. Беше виенчанин, присъединил се към Националсоциалистическата партия доста рано, през 1930 година. Когато неспокойната Австрийска република обяви през 1933 партията извън закона, той вече бе член на СС — отдела за държавна сигурност. Временно бе нелегален, но след обединението през 1938 се появи във Виена в униформа на редови член на СС. През 1940 получи повишение в чин обершарфюрер, а през 1941 бе повишен в офицерски чин — нещо, което беше доста по-трудно в редовете на СС, отколкото във Вермахта. След специално обучение беше назначен за шеф на командосите при акциите в многолюдното гето в Люблин. Поради блестящите си изяви там получи и правото да ликвидира гетото в Краков.

Така че между Оскар и унтерщурмфюрер Гьот, който пътуваше със специалния военен влак между Люблин и Краков, за да поеме командването на изпитаните специални отряди, имаше доста общи черти. Не само годината на раждане и религиозните възгледи, но и слабостта към алкохола, и респектиращото телосложение. Лицето на Гьот бе открито и приятно, леко издължено. Ръцете му, въпреки че бяха огромни и мускулести, имаха дълги пръсти. Беше много сантиментален по отношение на децата си от втория брак, които рядко виждаше през последните три години. За разтуха понякога се занимаваше с децата на колегите си офицери. Можеше да бъде и сантиментален любовник, ухажор, но макар че приличаше на Оскар в общата сексуална ненаситност, вкусовете му не бяха особено традиционни. Случваше се да бъдат насочени към подчинените му, а често завършваха и с побой над жените. След като потушеше вълната на страстта, започваше да раздава юмруци. Имаше се за чувствителен човек и смяташе, че фамилният занаят потвърждава това. Дядо му и баща му бяха печатари и оформители на книги във Виена и той обичаше да се класифицира из официални документи като „литератор“. Макар че на въпрос за работата му в този момент той би признал нетърпението да оглави операцията по ликвидирането на гетото, тъй като шансът беше изключителен за него и можеше да означава повишение в службата; участието му в специалните Акции, изглежда, доста бе променило нрава му. От две години страдаше от безсъние и ако имаше възможност, стоеше до три-четири часа сутринта, а после спеше до късно. Пиеше много и твърдеше, че носи пиенето с по-голяма лекота, отколкото в младостта си. Както и самия Оскар, никога не страдаше от махмурлук. За това благодареше единствено на здравите си бъбреци.

Заповедта, която получи за ликвидирането на гетото и за командване на лагера „Плашув“, бе с дата 12 февруари 1943 година. Надяваше се, че след уточненията с шефовете си Вилхелм Кунде, командир на охраната на гетото, и Вили Хаазе, заместник на Шернер, щяха да могат да започнат изпълнението й най-късно след месец.

На централната гара в Краков комендант Гьот бе посрещнат от самия Кунде и от младия снажен есесовец Хорст Пиларжик, който временно ръководеше трудовите лагери в Прокоцим и Величка. Качиха се в един мерцедес и потеглиха за запознаване с гетото и новостроящия се лагер. Денят бе студен и когато прекосиха Висла, заваля сняг. Унтерщурмфюрер Гьот остана очарован от плоското шишенце ракия, която предложи Пиларжик. Преминаха под псевдоориенталските порти на крепостта, покрай трамвайните линии на улица „Лвовска“, която разделяше гетото на две. Елегантният Кунде, в цивилния живот митнически служител, бе сръчен в докладите пред шефовете и набързо обрисува гетото. Отляво се намираше гето „Б“. Имаше около две хиляди обитатели, които или бяха успели да се измъкнат при предишни акции, или от по-рано работеха във важни предприятия. Но вече имаше нови лични карти с инициали „W“ — за военна промишленост, „Z“, за работещи при цивилните и „R“ — за работещи в жизненоважни производства. Обитателите на гето „Б“ нямаха такива нови карти и трябваше да бъдат откарани в лагери за специално отношение. Когато започнеше ликвидацията на гетото, може би целесъобразно щеше да бъде да тръгнат оттук, но, разбира се, решението ще зависи изцяло от хер коменданта.

По-голямата част на гетото бе отдясно и в нея все още живееха близо десет хиляди евреи. Те щяха да напълнят новите фабрики на лагера „Плашув“. Предполагаше се, че германските предприемачи Бош, Мадрич, Бекман и южнякът Оскар Шиндлер ще поискат да преместят част от всичките си предприятия в лагера, а само на километър има фабрика за кабели и всеки ден там ще бъдат водени работници.

Кунде попита дали хер комендантът би искал да попътуват още няколко километра, за да видят самия лагер.

— Да — отговори Амон, — не би било лошо.

Завиха по шосето, към двора на фабриката за кабели.

По огромните бобини имаше натрупан сняг. Тук бе началото на улица „Йерусалимска“. За момент Амон Гьот видя няколко групи жени, прегърбени и омотани в шалове, които влачеха части от бараки и къщички — малък панел. Влачеха ги откъм гората Краков — Плашув, прекосяваха шосето и продължаваха към „Йерусалимска“. Пиларжик обясни, че това са жени от лагера „Прокоцим“. Когато бъдеше готов „Плашув“, ще разпуснат „Прокоцим“ и тези жени ще минат под командването на хер коменданта.

Гьот прецени, че жените трябва да влачат строителните елементи повече от петстотин метра.

— И все нагоре — рече Кунде, като наклони глава ту върху едното, ту върху другото си рамо, сякаш искаше да каже, че от гледна точка на дисциплината това е полезно упражнение, което обаче забавя доста строителството.

— Лагерът има нужда от жп връзка — каза унтерщурмфюрер Гьот. — Ще попитам в управлението на Източната линия за възможностите.

Преминаха покрай синагогата и дома на покойника, покрай полуразрушената стена на гробищата, където стърчаха надгробни камъни като зъби от зейналата уста на зимата. Тук бяха еврейските гробища.

— Доста е ефективно — каза Вилхелм Кунде.

Хер комендантът каза остроумна забележка, която после щеше често да произнася в „Плашув“:

— Няма да се наложи да ходим надалеч, за да ги погребем.

Отдясно видяха къща, която щеше да е удобна за временно жилище на коменданта, а след нея — нова сграда, която щеше да бъде административният блок на лагера. Синагогата и домът на покойника, вече почти разрушени, щяха да се превърнат в конюшни. Кунде отбеляза, че от мястото се виждаха и двете кариери за варовик на лагера. Едната се намираше в малка долина, а другата — на хълма зад синагогата. Хер комендантът можеше да види и линиите, положени за вагонетки за изнасяне на камъните. Когато се пооправи времето, ще продължат строежа.

Стигнаха до югоизточния край на новия лагер и едва забележима пътека в снега ги отведе до някогашен австрийски вал — дъгообразна могила, която прикриваше дълбока и широка яма. За войник от артилерията мястото би изглеждало идеален редут, от който можеше да се насочи оръдие към пътя за Русия. За унтерщурмфюрер Гьот обаче мястото бе отлично за изпълнение на наказания.

Тук, отвисоко, можеше да се види цялата площадка на лагера. Селска местност с еврейски гробища, скътана между два хълма. През този сезон тя изглеждаше като две празни страници от огромна книга, отворени под ъгъл спрямо някой наблюдател от хълма с вала. Един сив каменен селски дом бе разположен в самото гърло на долината. Покрай него по протежение на далечния скат и между малкото довършени бараки се движеха групи жени. Изглеждаха черни като гроздове ноти на фона на потъмняващия зимен блясък. Жените се появяваха откъм заледените алеи на „Йерусалимска“ и под постоянните команди на украинските полицаи мъчително изкачваха побелелия склон. После разтоварваха строителните елементи, където им наредяха инженерите от СС, облечени в цивилни дрехи и меки шапки.

Унтерщурмфюрер Гьот сподели, че няма забележки за темпото, с което работят затворниците отсреща. Дори тайничко се учудваше, че в един толкова късен час на мразовития ден на есесовците и на украинците не им минава през ума да забавят темпото на строежа с мисли за вечеря и затоплени стаи.

Хорст Пиларжик го увери, че работата отива към завършване, въпреки че на пръв поглед все още не личи. Земята бе терасирана, основите — изкопани въпреки студа, а от гарата бяха довлечени огромно количество строителни елементи. Утре в десет часа сутринта имаше среща с предприемачите и хер унтерщурмфюрерът можеше да се консултира с тях. Съвременните строителни методи и изобилният поток от работна ръка даваха възможност всички сгради да се построят за едно денонощие, ако времето не създаваше проблеми.

Пиларжик, изглежда, мислеше, че Гьот е застрашен от деморализация. Всъщност Гьот бе въодушевен. От мястото, където беше застанал, можеше да види окончателния вид на лагера. Не се безпокоеше и за оградите, които по-скоро щяха да бъдат за психически комфорт на затворниците, отколкото от първа необходимост. Защото след методологично издържаната акция по ликвидирането на гетото в Подгурже хората ще бъдат благодарни да живеят в бараките на „Плашув“. Даже и онези с германските документи ще припълзят дотук, търсейки спасителния нар в зелената, заскрежена гора. За повечето от тези хора бодливата тел бе необходима опора, за да могат да си мислят, че са затворници пряко волята си.

Срещата с местните фабриканти и надзиратели се проведе в кабинета на Юлиан Шернер в центъра на Краков. Амон Гьот се усмихваше дружелюбно, облечен в новата си военна униформа, сякаш изпипана за внушителната му осанка, и доминираше над всички присъстващи. Сигурен беше, че може да очарова независимите предприемачи Бош, Мадрич и Шиндлер и да ги накара да прехвърлят зад телените мрежи на „Плашув“ еврейските си работници. Проучванията, които бе направил за уменията на жителите на гетото, му помогнаха да разбере, че от „Плашув“ може да се направи процъфтяващ бизнес. Имаше бижутери, тапицери, шивачи, които щяха да се използват под ръководството на коменданта за поръчки на СС, Вермахта и богатите германски цивилни. Тук щяха да се помещават шивашките цехове на Мадрич, емайлните производства на Шиндлер, може би железарски цех, фабрика за четки, складове за рециклиране на използвани и повредени военни униформи, донесени от руския фронт, още един цех за рециклиране на дрехи от еврейските гета, които да бъдат изпращани на пострадалите от бомбардировките в Германия. От личния си опит в складовете на СС за скъпоценности и стоки в Люблин знаеше, че може да се надява на комисионна от сделките. Така правеха шефовете му в Люблин и той си беше направил сметката. Гьот вече бе достигнал онази точка в кариерата си, където задължения и дълг се сливат с икономическа изгода. Жизнерадостният полицейски шеф Юлиан Шернер бе споменал на вечерята предната нощ за огромните възможности, които „Плашув“ предоставя на един млад офицер — имаше предвид и двамата.

Шернер говореше тържествено за „концентрацията“ на работна ръка, като че ли това бе новоизлюпен икономически закон на бюрокрацията в СС.

— Ще имате работници подръка — каза той. — Нищо няма да ви струва и техническата поддръжка. Няма да плащате наем.

После всички господа бяха поканени да разгледат лагерната площадка още същия следобед.

Представиха им и новия комендант. Той ги увери, че е страшно доволен да работи с хора, чийто принос за великото дело е добре известен.

Амон им посочи на картата онази част от лагера, която бе отделена за фабриките. Намираше се до мъжките бараки. Жените, бе казал Гьот с очарователната си усмивка, трябваше да повървят още около двеста метра по хълма надолу, за да стигнат до цеховете. Неговата главна задача ще бъде да следи за гладкото функциониране на лагера и обясни, че не иска да се намесва в стила на работа на фабриките и в управленската автономия, която са имали тук, в Краков. Самият оберфюрер Шернер можеше да потвърди, че заповедите на коменданта изрично забраняват каквото и да било вмешателство. Но оберфюрерът бе прав, като посочи взаимноизгодните страни на преместването на производството отсам стените на „лагера“. Собствениците нямаше да плащат наем за сградите, а пък той, комендантът, нямаше да търси охрана, която да води всеки ден затворниците до цеховете и после да ги връща. Разбираемо беше, че дългото ежедневно ходене и враждебността на поляците спрямо колона евреи сериозно застрашава работоспособността на затворниците.

Докато говореше, комендант Гьот често поглеждаше към Мадрич и Шиндлер, които, изглежда, държеше да спечели на всяка цена. Знаеше, че вече може да разчита на знанията на Бош за местната обстановка и на съветите му. Но хер Шиндлер, например, имаше малък и наскоро открит цех за муниции. Ако го преместеха в лагера, това щеше да издигне авторитета на „Плашув“ пред Оръжейния инспекторат.

Хер Мадрич слушаше с леко смръщено лице, а хер Шиндлер, с наклонена встрани глава, гледаше коменданта с полуусмивка и сякаш се съгласяваше. Но Гьот можеше да каже едва ли не инстинктивно, че Мадрич благоразумно ще се включи, а Шиндлер ще откаже. Трудно беше да се прецени от тези различни решения, кой е настроен по-бащински към евреите си: Мадрич, който искаше да влезе при тях в „Плашув“, или Шиндлер, който искаше да са при него в „Емалия“.

Оскар Шиндлер не промени изражението си на жива заинтересованост и отиде с останалите да разгледа площадката на лагера. Вече се виждаше, че „Плашув“ е истински лагер — подобряването на времето бе дало възможност да се вдигнат бараките; земята бе омекнала и бяха успели да изкопаят клозетите и дупките за телеграфните стълбове. Една полска строителна фирма бе поставила километри бодлива тел наоколо. Бяха издигнати и масивни наблюдателни кули откъм Краков и в гърлото на долината към улица „Величка“ в противоположния край на лагера. Имаше кула и тук, на източния хълм, където официалните гости, застанали в сянката на австрийския редут, наблюдаваха бързите темпове на строежа. Отдясно Оскар забеляза жени, които бързат по кални коловози откъм гарата и влачат тежки панели за бараки. От най-ниската точка на долината по терасовидния хълм се редяха барака след барака, сглобявани от мъжете. Енергичността, с която сглобяваха, режеха и чукаха, от това разстояние приличаше на истинско желание.

На най-хубавото и равно място под височината, където стояха наблюдателите, се изправяха няколко дълги дървени конструкции, готови за производствени нужди. Веднага можеха да се излеят циментови фундаменти, ако се внесяха тежки машини. СС щеше да се погрижи за пренасянето на производството. Без съмнение пътят, който обслужваше района, бе обикновен, селски, но вече се бяха свързали с фирма от Клуг за строежа на пътните връзки вътре в лагера, а от Източната линия обещаха да осигурят отклонение до самата порта на лагера и до каменоломната. С варовик и някои от гробищните камъните, наречени от Гьот „обезличени“, щяха да оформят вътрешните алеи. Господата не трябва да се притесняват за пътищата, защото Гьот спомена, че ще поддържат постоянно изкопните работи в кариерата и бригада за строителство на пътищата.

Малка линия преминаваше от кариерата покрай административната сграда и просторните каменни здания за войниците от СС и за украинските полицаи. Вагонетки, пълни с варовиков камък и тежащи по шест тона всяка, бяха теглени от групи жени — по тридесет и пет– четиридесет жени, които дърпаха ремъците и въжетата, обрамчващи вагонетките, и се превиваха на две, за да преодолеят неравностите по пътя. Онези, които се препъваха и падаха, бяха настъпвани или изблъсквани настрани от пътя на останалите, защото всяка група имаше свой общ ритъм на движение и отделен човек не можеше да го нарушава. Като гледаше това нечовешко, египетско мъчение, Оскар почувства отново гадене, същото повдигане, което изпита на хълма над улица „Кракуза“. Гьот бе решил, че бизнесмените са безопасна публика и негови съмишленици. Той не се срамуваше от жестокостта там долу. Пак се появи въпросът, какво можеше да засрами СС? Какво можеше да засрами Амон?

Енергичността, с която работеха строителите на бараките, приличаше, дори за един информиран наблюдател като Оскар, на онзи инстинкт на мъже, работещи усърдно, за да осигурят покрив за жените си. Но всъщност, въпреки че Оскар още не бе чул за това, Амон беше направил тази сутрин показна екзекуция, така че те знаеха какъв е залогът за труда им. След ранната си среща с инженерите Амон се разходи надолу по „Йерусалимска“ и стигна до помещенията на СС, където работата се ръководеше от един полицай на име Алберт Худжар, когото скоро щяха да повишат в офицерски чин. Худжар се приближи и рапортува. Зачервен, той каза, че част от основите поддали. Докато Худжар говореше, Амон забеляза млада жена, която обикаляше около полуготовата сграда и даваше наставления на група мъже. Попита Худжар коя е тя.

— Това е затворничката Диана Райтер — отговори Худжар, — по професия е строителен инженер и работи по този строеж.

Тя твърдеше, че основите не са положени правилно, и искаше да се разкопаят всички камъни и циментът и работата да започне от нулата.

Гьот четеше по лицето на Худжар, че се бе карал жестоко с жената. Той дори й бе креснал: „Строиш барака, а не проклетия хотел «Европа»“!

Амон се усмихна на Худжар.

— Ние няма да се караме с тези хора — рече той, като че ли даваше обещание. — Доведи момичето.

Амон видя в походката й надменната елегантност, в която я бяха възпитали заможните й родители, европейските маниери, на които я бяха научили, изпращайки я — когато честните поляци отказаха да я приемат в университетите си — във Виена или Милано, за да получи професия и подобна изисканост. Тя вървеше към него, сякаш чинът му и нейната начетеност щяха да се съюзят срещу простотията на полицаите и некадърността на оня инженер от СС, надзиравал изкопаването на основите. Тя и не предполагаше колко я мрази Гьот — заради това, че въпреки униформата му и тези строящи се сгради се опитваше да направи невидима еврейската си жилка.

— Карала си се с обершарфюрер Худжар — рече Гьот, посочвайки очевиден факт.

Тя решително кимна. Това кимване можеше да означава: „Хер комендантът ще ме разбере, въпреки че този идиот Худжар не можа.“

— Целите основи трябва са се изкопаят отново — каза тя енергично.

Разбира се, Амон знаеше, че те обичат да проточват работата, за да си осигурят малко спокойствие, поне докато трае процесът.

— Ако не се изкопае всичко, ще хлътне южният край на казармата. Може и да се срути.

Тя продължи да разяснява проблема, а Амон кимна и реши, че сигурно го лъже. Първият принцип бе никога да не се вслушваш в еврейски специалист. Те всички бяха от калъпа на Маркс, чиито теории целяха уронване на управлението, или от калъпа на Фройд, който бе засегнал хармоничността на арийския разум. Амон чувстваше, че аргументите на жената заплашват хармоничността на неговата личност.

Той извика Худжар. Полицаят дойде притеснен. Мислеше, че ще му заповяда да изпълни съвета на момичето. И момичето мислеше същото.

— Застреляй я — рече Амон.

Последва пауза, през която Худжар сякаш смилаше заповедта.

— Застреляй я! — повтори Амон.

Худжар хвана момичето за лакътя и понечи да я отведе до някое уединено място за изпълнение на заповедта.

— Тук! — каза Амон. — Застреляй я на място, по моя заповед.

Худжар знаеше как се прави това. Хвана я отново за лакътя, избута я леко пред себе си, извади маузера от кобура и я застреля в тила.

Изстрелът, изглежда, ужаси всички на площадката с изключение на екзекуторите и на умиращата Диана Райтер. Тя се свлече на колене и успя да вдигне очи нагоре. Като че ли искаше да каже: „Няма да успеете така!“ Дълбоката мъдрост в очите й уплаши Амон, оправда го, дори го въздигна. Той не знаеше и не би повярвал, че тези реакции имат медицински имена. В действителност вярваше, че е получил неизбежното удовлетворение, което следва всеки акт на политическа, расова или морална справедливост. Дори и така обаче човек си плаща, защото привечер от този благословен миг няма да остане и следа, и за да се пребори с огромната празнота, която го подлудява, трябва да подсили самочувствието си с храна, пиене, жени.

Освен тези разсъждения убийството на Диана Райтер и унищожаването по този начин на западноевропейската й диплома донесе и практическа облага: нито един строител на бараки или на пътища в „Плашув“ нямаше да мисли за себе си като за необходима работна ръка. Щом госпожица Диана Райтер с всичките си професионални умения не можа да се спаси, то единственият изход за останалите бе бърз, анонимен труд. Така че и жените, влачещи панели откъм гарата, и работниците в кариерата, и мъжете, сглобяващи бараките, работеха с онази енергичност, подобаваща на нагледния урок с убийството на госпожица Райтер.

Що се отнася до Худжар и колегите му, те знаеха вече, че моменталната екзекуция ще се въдвори като стил на работа в „Плашув“.