Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (23)

Двадесета глава

Два дни след посещението на фабрикантите в „Плашув“ Шиндлер се появи във временния кабинет на комендант Гьот в града. Носеше и подарък — бутилка коняк. Вестта за убийството на Диана Райтер вече бе достигнала до „Емалия“ и именно тя затвърди убеждението на Оскар да не вкарва фабриката си в лагера.

Двамата едри мъже седяха един срещу друг и между тях се чувстваше нещо като приятелство, подобно на онова между Амон и госпожица Райтер в кратката им среща. И двамата знаеха, че са в Краков, за да натрупат богатство. Че Оскар ще трябва да си плаща за услугите. На такова равнище и двамата се разбираха. Оскар притежаваше онова качество, характерно за добрия бизнесмен: отнасяше се с хора, които мразеше, като че ли му бяха братя. Това отношение напълно заслепи хер коменданта и Амон винаги щеше да мисли Оскар за свой приятел.

Но от разказите на Щерн и на другите става ясно, че още от първите си контакти с Гьот Оскар започва да го мрази като човек, който върши убийства така спокойно, както чиновникът пристъпва в канцеларията си. Оскар можеше да разговаря с Амон Администратора или с Амон Бизнесмена, но знаеше, че в същото време девет десети от личността на коменданта са отвъд границата на човешката представа за морал и етика. Бизнесът и социалните връзки между Оскар и Амон вървяха толкова добре, че човек се изкушаваше да мисли, че Оскар — въпреки собствената си природа — е привлечен от злото у този човек. В действителност никой, който познаваше Оскар от това време или от по-късно, не виждаше и следа от подобна магия. Оскар ненавиждаше Гьот по най-обикновен начин. Неговата омраза щеше да расте безгранично и животът му щеше да я илюстрира. Въпреки това не можеше да се подмине идеята, че Амон е лошият брат на Оскар и да си представим какъв жесток, фанатичен убиец би станал Оскар, ако по някакво нещастно стечение на обстоятелствата апетитите му се бяха насочили в друга посока.

С бутилката коняк помежду им Оскар обясни на Амон защо бе невъзможно да прехвърли производството си в „Плашув“. Фабриката му бе твърде масивна, за да се премести. Знаеше, че Мадрич ще докара евреите си в лагера, но машините му бяха леснопреносими — всъщност различни видове шевни машини. Докато транспортът на тежки метални преси създаваше най-различни проблеми. Като всяка по-сложна машина и те си имаха своите капризи, с които работниците му бяха свикнали. На нова подова настилка тези капризи щяха да породят нови. Ще има застой, периодът на адаптация ще бъде значително по-дълъг, отколкото при неговия приятел Мадрич. Хер унтерщурмфюрерът може да разбере, че при толкова важни военни поръчки за изпълнение ГЕФ не може да си позволи подобно забавяне. Хер Бекман, който имаше същите проблеми, уволняваше всичките си евреи от фабрика „Корона“. Не искаше главоболия с евреи, които трябва пеш да ходят до фабриката, а вечер да се връщат в „Плашув“. За съжаление Шиндлер има стотици квалифицирани работници повече от Бекман. Ако се отърве от тях, трябва да обучи поляци и да забави производството дори повече, отколкото ако приеме примамливото предложение на Гьот.

Според Амон Оскар тайничко се тревожеше, че преместването в „Плашув“ би спряло някои сладки малки сделки, с които се занимаваше тук, в Краков. Затова комендантът побърза да го увери, че няма да има намеса в управлението на фабриката.

— О, мен ме притесняват чисто производствените страни на въпроса — каза сериозно Шиндлер.

Заяви, че не иска да създава неудобства на коменданта, но той, Оскар Шиндлер, би бил благодарен, а бе сигурен, че и Оръжейният инспекторат ще отговори със същото, ако разрешат на ГЕФ да не се премества.

Сред хора като Гьот и Оскар думата „благодарност“ нямаше абстрактно значение. Благодарността бе заплащане. Благодарността бе напитки и диаманти.

— Разбирам трудностите ви, хер Шиндлер — рече накрая Амон. — Ще се радвам да осигуря ескорт за хората ви в „Плашув“ до Заблоче, след като се ликвидира гетото.

 

 

Ицхак Щерн дойде до Заблоче един следобед по поръчка на фабрика „Прогрес“ и откри Оскар депресиран. Усети, че се чувства дяволски безсилен. След като Клоновска донесе кафето, което хер директорът винаги пиеше с малко коняк, Оскар каза на Щерн, че отново е бил в „Плашув“ под предлог да разгледа обекта, а всъщност да види кога ще е окончателно готов за преместването на гетото.

— Доста броих — каза Оскар.

Говореше за бараките по терасовидния хълм. Разбра, че Амон има намерение да натъпче по двеста жени във всяка, а изглежда, че в най-горната имаше място за шест хиляди. В мъжкия сектор по-надолу по хълма нямаше толкова много готови сгради, но с темпото, с което се работеше в „Плашув“, можеше да ги построят за броени дни.

Всички във фабриката знаят какво ще се случи. Безсмислено е да държи нощната смяна във фабриката, защото след тази Акция няма да има гето, където да се връщат.

— Всичко, което мога да им кажа — рече Оскар, взимайки втора чашка коняк, — е, че не трябва да се крият, освен ако не са съвсем сигурни в скривалището.

Бе чул, че гетото ще бъде разрушено до тухла след прочистването. Всяка вдлъбнатина ще се преглежда, всеки килим ще се вдига, всяка ниша ще се преглежда щателно, всяко мазе ще се проверява.

— Важното е да не се съпротивляват — каза Оскар.

Така се получи, че Щерн — една от жертвите на предстоящата Акция — седеше и успокояваше хер директора Шиндлер — един обикновен очевидец. Страшната трагедия, каквато щеше да е ликвидацията на гетото, поглъщаше цялото внимание на Оскар.

— „Плашув“ е трудов лагер — рече Щерн. Като всяка подобна институция в нея може да се оцелее. Не е като в Белзец, където произвеждат смърт, както Хенри Форд произвежда автомобили. Унизително бе да се строяваш за заповеди в „Плашув“, но това не бе краят на нещата.

Когато Щерн завърши речта си, Оскар сложи двата си палеца на изпъкналата повърхност на бюрото и за няколко секунди изглеждаше така, сякаш искаше да го отскубне от гвоздеите като капак.

— Знаеш, Щерн — рече той, — че въобще не е по-добре.

— По-добре е. Това е единственият изход.

Той продължи да спори, да цитира и да дава доводи, докато накрая сам се изплаши. Защото, изглежда, Оскар бе в криза. Ако Оскар се обезкуражи, всички еврейски работници в „Емалия“ ще бъдат уволнени, понеже той ще иска да се изчисти от цялата тази мръсна работа.

— Ще дойде време да се предприеме нещо — рече Щерн. — Но сега не е подходящ момент.

Като забрави желанието си да отскубне плота на бюрото си, Оскар седна отново на мястото си и пак се отдаде на депресията.

— Познаваш онзи, Амон Гьот — каза той. — Изключителен е. Може да дойде ей-така и да те очарова. Но е луд.

 

 

В последното утро на гетото — денят бе Шабат (събота), тринадесети март 1943 година — Амон Гьот пристигна на Площада на мира рано преди зазоряване. Ниска облачност замъгляваше всяка по-ясна разлика между нощта и деня. Видя, че хората от специалните отряди са вече тук и са строени върху замръзналия къс земя в средата на малкия парк. Те пушеха и тихичко се смееха, за да не ги усетят обитателите на гетото от улиците отвъд аптеката на хер Панкевич. Пътищата, но които пристигнаха, бяха чисти като в образцов квартал. Събраният сняг бе на купчини до стените или в канавките. Няма да е погрешно, ако кажем, че сантименталният Гьот за момент се разнежи от спретнатата картина, когато видя младите хора, все още дружелюбни преди Акцията, в средата на площада.

Амон си пийна коняк от бутилката, докато чакаше щурмбанфюрер Вилхелм Хаазе, човек на средна възраст, който щеше да упражнява стратегически, но не и тактически контрол над днешната Акция. Днес гето „А“, на запад от Площада на мира, заело по-голямата част, в която живееха всички работници (здрави, вярващи, образовани евреи), щеше да бъде очистена. Гето „Б“, по-малкият квадрат, състоящ се от няколко пресечки в източния край на гетото, където живееха старите, неработещите, ще бъде прочистено след два дни или утре. Жителите му отиваха към невероятно разрасналия се лагер Аушвиц на комендант Рудолф Хьос. Гето „Б“ беше ясна, чиста работа. Гето „А“ беше предизвикателството.

Днес всеки искаше да е тук, защото денят бе исторически. Повече от седем века тук имаше еврейски Краков, а до довечера или до утре вечер тези седем века ще са само пепел, а Краков ще бъде очистен от евреи. Всеки дребен служител в СС искаше да може да казва, че е видял как става това. Дори Ункелбах, надзирател на фабриката за кухненски прибори „Прогрес“, който имаше някакъв запасен чин От СС, щеше да си облече униформата днес и да премине през гетото с един взвод. Така че известният Вили Хаазе, който имаше офицерски чин и бе участвувал в планирането на Акцията, имаше правото да присъства на събитието.

Амон отново имаше леко главоболие и се чувствуваше малко изтощен от трескавото безсъние, което бе изкарал през нощта. Но въпреки това сега бе тук и изпитваше професионално опиянение. Беше голям дар онова, което Националсоциалистическата партия им предоставяше: правото да участвуват в битка без физически риск, възможността да заслужат отличие без ексцесиите, съпровождащи една евентуална стрелба, когато самият есесовец е мишена. По-трудна за постигане бе психологическата неуязвимост. Всеки офицер от СС имаше приятели, които се бяха самоубили. Официалните документи, написани за борба с тези безсмислени жертви, съветваха да не се вярва наивно, че щом евреите нямат видими оръжия, не притежават социални, икономически и политически. Всъщност всеки евреин бе въоръжен до зъби. Стегнете се, казваха документите, защото детето еврейче е бомба със закъснение, жената еврейка е разплодник на престъпници, а мъжът евреин е неконтролируем дори повече отколкото един руснак.

Амон Гьот се бе стегнал. Знаеше, че е недосегаем и самата мисъл му доставяше онова удоволствие от увереността в победата. Амон ненавиждаше офицерите, които педантично оставяха акцията в ръцете на подчинените си и на полицаите. Усещаше, че донякъде това бе може би по-опасно, отколкото личното участие. Той щеше да даде пример на подчинените си, както в случая с Диана Райтер. Амон познаваше еуфорията, която ще ги обземе през деня, удовлетворението, което ще нараства в комбинация с алкохола до обяд, когато стане най-напрегнато. Дори и под пелената на сивите облаци знаеше, че днес е един от най-хубавите дни. Вярваше, че когато остарее и тази раса изчезне, младите ще питат с почуда за тези дни.

На километър по-нататък един от лекарите в гетото, доктор Д., също бе буден в тази сивкава утрин и трескаво мислеше. Последният етаж, където седеше сред пациентите си, бе тъмен и лекарят се радваше, че са изолирани така нависоко от болка и треска.

Защото на улицата всички знаеха какво се бе случило в заразното отделение, наблизо до Площада на мира. Взвод на СС под командването на обершарфюрер Алберт Худжар бе влязъл вътре и бе открил доктор Розалия Блау да стои сред леглата на болните от туберкулоза и треска, които не трябвало да се местят според думите й. Децата, които кашляли тежко, тя бе изпратила по-рано по домовете им. Но болните от скарлатина и туберкулозните били твърде зле, за да се движат.

Тъй като скарлатината е детска болест, повече от болните на д-р Блау бяха момичета на възраст между дванадесет и шестнадесет години. Лице в лице с Алберт Худжар, д-р Розалия Блау бе посочила трескавите, изтощени детски лица с огромни очи, сякаш за да илюстрира професионалното си мнение.

Самият Худжар, действайки по рецептата, дадена му предишната седмица от Амон Гьот, застрелял в главата д-р Балу. Някои от инфекциозно болните се опитвали да се изправят в леглата си, а другите били застреляни с автоматичен откос, докато били в делириум. Когато взводът на Худжар си свършил работата, изпратили мъже от гетото да се оправят с труповете, да съберат кървавите чаршафи и да изчистят стените.

Другата част от болницата се помещаваше в някогашно полско полицейско управление. По време на гетото и трите етажа бяха вечно препълнени с болни. Болницата се ръководеше от уважавания лекар д-р Б. До мрачното утро на тринадесети март д-р Б. и д-р Д. бяха намалили болните на четирима. Единият болен бе млад работник с бързо развиваща се туберкулоза, вторият — талантлив музикант с неизлечима болест на бъбреците. На д-р Д. му се струваше, че е редно да спести на тези хора шока от автоматичен откос. Същото се отнасяше и за слепия човек с удар и за възрастния мъж, който бе опериран от тумор в червата и след операцията бе останал слаб и с еритроцитна недостатъчност.

Медицинският екип на болницата бе на световно равнище. От тази зле оборудвана болница в гетото щеше да се появи първият полски доклад за болестта на Вайл (състояние на костния мозък) и за синдрома на Волф-Паркинсън-Уайт. Ала тази сутрин д-р Д. се занимаваше с въпроса за цианида.

Мислейки за самоубийството като евентуален изход, д-р Д. се бе снабдил с известно количество разтвор на цианова киселина. Знаеше, че и останалите лекари са постъпили така. През последната година депресията бе всеобща зараза в гетото. И д-р Д. не се беше опазил от нея. Той беше млад, с бицепси като камък. Но, изглежда, самата История бе злонамерена към тях. Мисълта, че наблизо има цианид, го спасяваше като утеха в най-трудните моменти. В този последен етап от историята на гетото този бе единственият лек, който той и другите лекари имаха в изобилие. Нямаха сулфонамиди. Стимулантите, етерът и дори аспиринът бяха свършили. Цианидът оставаше единственият наркотик.

Още нямаше пет часа, когато д-р Д. се събуди в стаята си на улица „Вит Ствош“ от шума на камиони, паркиращи до стените на гетото. Когато погледна от прозореца си, видя командоси, които се събираха при реката, и разбра, че са пристигнали, за да извършат нещо по-специално в гетото. Затича се към болницата и откри д-р Б. и сестрите, които явно също бяха видели командосите и помагаха на всеки движещ се пациент да слезе по стълбите, за да бъде отведен у дома от близки или приятели. Когато всички освен четиримата болни си отидоха, д-р Б. нареди на сестрите да напуснат. Всички се подчиниха с изключение на една старша сестра. Сега тя, д-р Б., д-р Д. и четиримата пациенти останаха сами в опразнената болница.

Докато чакаха, Б. и Д. не говореха много. Всеки имаше достъп до цианида и скоро д-р Д. разбра, че и д-р Б. се занимава със същата мисъл.

Да, съществуваше самоубийството, но имаше и евтаназия. Самата идея ужасяваше Д. Лицето му бе деликатно и особено очите му издаваха чувствителност. Той бе болезнено чувствителен към една ценностна етична система, която му бе толкова близка, колкото и органите от собственото му тяло. Знаеше, че един лекар със здрав разум, спринцовка и нищо друго, което да го подкрепя, може да прибави към списъка с етичните си ценности (като че ли това бе списък за пазаруване) и още две възможности: да инжектира цианид на пациентите си или да ги остави в ръцете на командосите. Но Д. знаеше, че с такива неща не може да се попълва списък, че етиката винаги е по-висше и мъчително занимание от алгебрата.

От време на време д-р Б. се приближаваме до прозореца, поглеждаше какво става на улицата и се обръщаше към Д. с обикновено професионално спокойствие в погледа. Д. разбираше, че Б. също премисля възможностите, прехвърляйки ги като колода карти. Свършеше ли, почваше отново. Самоубийство. Евтаназия. Хидроцианидна киселина. Имаше една привлекателна възможност — да застане сред леглата като Розалия Блау. Друга — да използва цианида, след като даде на пациентите. Втората идея допадаше на Д., защото не бе така пасивна като първата. Освен това през последните три нощи бе стоял буден и депресиран и изпитваше нещо като физическа нужда от бързата отрова, сякаш тя бе онзи опиат или силен алкохол, от който се нуждае всяка жертва, преди да може да се отпусне за последния си миг.

За сериозен човек като Д. тази съблазън бе достатъчна причина да не вземе отровата. За него самоубийството бе прецедент, датиращ от ученическите му дни, когато баща му бе чел описанието на Йосиф за груповото самоубийство на зилотите в Мъртво море в навечерието на завладяването на юдейското царство от римляните. Принципът бе: в смъртта не трябва да се влиза като в удобно пристанище. Тя трябва да е недвусмислен отказ да се предадем. Принципът си е принцип, разбира се, а страхът в една сива утрин — нещо съвсем друго. Но Д. бе човек с принципи.

Имаше и съпруга. Двамата можеха да намерят друг изход и той го знаеше. Изходът водеше към канализацията близо до ъгъла на улица „Пивна“ и „Кракуза“. Първо каналите и после едно рисковано бягство към гората на Ойцув. Страхуваше се от тази възможност повече, отколкото от бързото спасение в цианида. Ако Синята полиция или германците ги спрат, за да му смъкнат панталоните, той щеше да издържи проверката благодарение на д-р Лахс. Лахс бе известен пластичен хирург, научил много млади краковски евреи как безкръвно да удължат препуциума на члена си посредством тежест, прикрепена към тях по време на сън — бутилка с постепенно увеличаващо се количество вода. Това, обясни Лахс, е старо изпитано средство, използвано от евреите по време на гоненията на римляните. Зачестилите набези на СС в краковското гето го накараха да възроди стария метод през последните осемнадесет месеца. Лахс научи младия си колега, резултатите бяха налице и даваха по-малко основания за самоубийство.

Призори сестрата, спокойна четиридесетгодишна жена, дойде при Д. и направи сутрешния си рапорт. Младият човек прекара спокойно нощта, но слепият с увредената от удара реч бе неспокоен. И музикантът, и човекът с тумора имаха болки цяла нощ. Но общо взето в болницата бе съвсем тихо. Пациентите бяха към края на съня си или пък на болката и д-р Д. излезе на ветровития балкон над двора, за да изпуши цигара и още веднъж да премисли въпроса.

Миналата година Д. работеше в старата епидемиологична болница на Рекавка, когато СС реши да затвори тази част от гетото и да ги премести. Полицията подреди персонала до стената и повлече пациентите по стълбите. Д. видя как кракът на старата госпожа Райсман се закача между перилата, а есесовецът, който я влачеше за другия крак, продължи да дърпа, докато чу хрущене на кост. Ето така преместваха пациентите. Но миналата година никой не бе помислил за евтаназия. В онзи момент всички се надяваха, че нещата все пак могат да се поправят.

Сега, когато той и д-р Б. бяха взели решение, Д. не знаеше дали ще има сили да сложи цианид на болните, или ще може да гледа как някой друг прави това, а той ще демонстрира професионално хладнокръвие. Беше абсурдно както при младеж, който има проблем — дали да заговори момичето, в което е влюбен. И дори да го реши, това все още не означава нищо. Трябва да направиш все пак решителната стъпка.

Докато бе на балкона, чу първите шумове. Започнаха откъм източния край на гетото. Крясъците „Бързо! Бързо!“ по мегафоните, обичайните лъжи за багажа, който ще бъде изпратен „след това“, лъжи, на които някои хора все още искаха да вярват. Из пустите улици и сред домовете, където никой не смееше да шавне, се носеше неопределено ужасно жужене чак до Площада на мира и нагоре по реката към улица „Надвисланска“. Трепереше и самият Д.

После чу първите изстрели, достатъчно силни, за да събудят и пациентите. После внезапен стържещ шум последва изстрелите — един мощен мегафон, който крещеше с писклив женски глас. После вой, прекъснат от нови откоси, и друг, различен вой. Онеправданите човешки подобия бързаха, напътствани от рева на есесовските мегафони, от побеснели полицаи от ЕП и от съседи към източния край на гетото, където имаше порта, поглъщаща цялата тази неописуема мъка. Този ужасен шум разбуди и музиканта с болните бъбреци, който бе почти в кома.

Когато се върна в отделението, видя, че всички погледи са насочени към него. Гледаше го и музикантът. Д. по-скоро усещаше, отколкото виждаше, как телата се вцепеняват в леглата, а старият човек с тумора започва да плаче с усилие.

— Докторе, докторе! — произнесе някой.

— Да, моля — отвърна Д., с което искаше да каже: „Аз съм тук, а те все още са далеч.“

Погледна към д-р Б., който присви очи, щом същият шум се надигна този път на три преки от болницата. Д-р Б. му кимна, отиде до малък заключен медицински шкаф и се върна с шише хидроцианидна киселина. След секунда Д. се приближи до колегата си. Можеше да стои и да остави Б. да свърши сам всичко. Досещаше се, че колегата му има сили да го направи сам, без неговото одобрение. Но Д. мислеше, че е срамно да не даде мнението си и да не поеме част от тежестта. Макар и по-млад от Б., той бе завършил Ягелонския университет и беше истински специалист. Искаше да подкрепи колегата с това си качество.

— Е? — рече Б. и показа бутилката на Д.

Възклицанието бе почти заглушено от писък на жена и груби команди на полицаи откъм далечния край на „Йозефинска“. Б. извика сестрата.

— Дай на всеки пациент по четиридесет капки във вода.

— Четиридесет капки — повтори тя. Знаеше какво е лекарството.

— Точно така — потвърди Б.

Д. погледна към нея. „Да — искаше като че ли да каже той. — Аз съм силен и мога и сам да им ги дам. Но ако го направя, ще ги разтревожа. Всеки пациент знае, че сестрите дават лекарствата.“

Докато сестрата приготвяше разтвора, Д. се разходи из отделението и сложи ръка върху ръката на стария човек.

— Имам нещо, което ще ти помогне, Роман — каза Д.

С почуда усети как цялата житейска съдба на този човек се предава чрез кожата му. За секунда само като вълна се възправи младият Роман, израснал в Южна Полша на Франц Йосиф, истински покорител на женски сърца в перлата на Висла, „малката Виена“, Краков. С униформа на войник на Франц Йосиф, отиващ в планините за пролетни учения. На разходка под ръка с момичета от Казимеж по главния площад на един град на дантели и сладкарници. Качващ се на могилата Косцюшко и открадващ целувка посред шубраците. „Как е възможно да премине животът толкова бързо?“ — сякаш го питаше старият Роман. От Франц Йосиф до командосите, получили заповед да застрелят Розалия Блау и болните от треска момичета.

— Моля те, Роман — каза лекарят, имайки предвид, че старият човек трябва да се отпусне.

Знаеше, че командосите ще дойдат до час. Д. изпитваше голямо желание да посвети човека в тайната, но се въздържа. Д-р Б. бе либерален при определянето на дозата. Няколко секунди на задушаване и мъничко стъписване нямаше да са ново или непоносимо усещане за Роман.

Когато сестрата донесе четирите мензури, никой не запита какво им дава. Д. никога не разбра дали в този миг проумяваха какво пият. Той се извърна и погледна часовника си. Струваше му се, че когато изпият цианида, ще се чуе някакъв шум, по-лош от обичайните болнични охкания и пъшкания.

Чу как сестрата тихо казва:

— Ето и за тебе.

Чу как някой пое въздух. Не искаше да знае дали това е пациент или сестрата. Мислеше си, че точно жената е истинският герой тук.

Когато отново погледна, сестрата събуждаше музиканта с болните бъбреци и му подаваше чашката. Откъм далечния край на отделението д-р Б. го гледаше в чистата си бяла престилка. Д. се приближи до Роман и му измери пулса. Нямаше пулс. В противоположния край, седнал в леглото си, музикантът с мъка изпиваше течността с дъх на бадеми.

Всичко мина така тихо, както се надяваше Д. Той погледна към тях: устата им бяха зинали, но не грозно. Очите им бяха ледени и недостижими, главите им бяха отметнати назад, брадичките им сочеха тавана. Гледаше ги с онази завист, която един обитател на гето би изпитал към някой спасен.