Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (19)

Шестнадесета глава

СС остана в гетото до събота вечерта. Работеха със същата безсърдечност и ефективност, демонстрирани на улица „Кракуза“ пред очите на Шиндлер. Трудно можеха да се предскажат ходовете им и хората, избягали в петък, бяха заловени в събота. Женя оцеля в тези ужасни дни, защото притежаваше преждевременно развит талант да мълчи и да бъде невидима дори в алено.

А в Заблоче Шиндлер дори не смееше да повярва, че момиченцето в червено е оцеляло след Акцията. От разговори с Тофел и с други познати от полицейското управление знаеше, че гетото е очистено от седем хиляди души. Един офицер от отдела по еврейски въпроси на Гестапо с радост потвърди „чистката“. На улица „Поморска“ книжните плъхове считаха Акцията за голям успех.

Оскар започна да събира по-внимателно подобна информация. Знаеше например, че Акцията е била ръководена от огромния оберщурмфюрер от СС Ото фон Малотке. Оскар не събираше досиета, но се готвеше за друго време, когато щеше да докладва всичко или пред Канарис, или пред целия свят. Мечтата му щеше да се сбъдне по-рано, отколкото предполагаше. Засега само проучваше нещата, които преди му се струваха изблици на временно умопомрачение. Събираше сведения както от връзките си в полицията, така и от здравомислещи евреи като Щерн. Информация от другите краища на Полша се промъкваше в гетото от Народната армия чрез аптеката на Панкевич. Далек Лебескинд, водачът на ЕОС, също носеше новини в гетото след пътуванията си от името на Еврейската организация на комунално подпомагане, която германците, имайки пред себе си и Червения кръст, оставяха засега на мира.

Нямаше смисъл тези въпроси да се обсъждат в еврейския съвет. Той не смяташе, че ще е добре за гражданския ред да обсъжда с хората от гетото проблема за лагерите. Хората, ще се разтревожат, ще има безредици по улиците, а всичко това няма да мине безнаказано. Винаги е по-добре да оставяш хората да чуват страшни слухове, после да решат, че нещата се изопачават и отново да се върнат към надеждите си. Такова бе отношението на повечето членове на Еврейския съвет дори по времето на разумния Артур Розенцвайг. Но Розенцвайг го нямаше вече. Търговецът Давид Гутер, облагодетелствуван от германското си име, скоро щеше да стане председател на съвета. Хранителните дажби бяха отклонявани не само от някои шефове от СС, но и от Гутер и от новите съветници. Техен представител на улицата беше обутият във високи ботуши Симхе Шпира, шеф на ЕП. Следователно Еврейският съвет нямаше вече интерес да информира хората от гетото за маршрута, по който се отправят, доколкото се надяваха, че самите те няма да тръгнат по този път.

Проглеждането за истинското лице на гетото и странната новина за Оскар дойдоха от завръщането в Краков на младия аптекар Бахнер — само осем дни след като бе откаран от гара Прокоцим. Никой не знаеше как е успял да се вмъкне в гетото и защо се бе върнал на място, от което СС можеше много лесно да го изпрати на ново пътешествие. Това, което върна Бахнер, разбира се, бе новината за станалото.

По цялата улица „Лвовска“ и на всички улици зад Площада на мира той разказваше своята история: твърдеше, че е видял най-големия ужас. Погледът му бе като на луд, а за краткото отсъствие косите му бяха побелели. Почти всички краковчани, разказваше той, откарани в началото на юни отишли в Русия, в лагера Белзец. Когато пристигнали влаковете, украинци с тояги взели да изкарват навън евреите. Наоколо воняло ужасно, но някакъв есесовец любезно казал, че миризмата била от употребата на дезинфектанти. Хората били строени в редица пред два големи склада с надписи „Съблекалня“ и „Ценни вещи“. Накарали новопристигналите да се съблекат и едно малко еврейче минало сред хората, като им раздавало връзки, с които да вържат две по две обувките си. Взели им очилата и пръстените. Така както са били чисто голи, им обръснали главите и един полицай от охраната обяснил, че косите им трябвали за направата на нещо специално за подводниците. Успокоявал ги, че косите им ще пораснат отново, и така поддържал мита, че евреите са необходими все още. Най-накрая жертвите били отведени по коридор от бодлива тел към бункери, които имали на покривите си медни еврейски звезди и табелки „Баня“ и „Зала за процедури“. Есесовците ги успокоявали през цялото време и им казвали да вдишват дълбоко, защото това бил чудесен начин за дезинфекция. Бахнер видял как едно момиченце изпуснало гривна, а тригодишно момченце я взело и играейки с нея, влязло в бункера.

В бункера всички били отровени с газ, разказваше Бахнер. После вътре влизали войници, за да разплетат пирамидите от трупове и да изнесат телата за заравяне. За два дни всички били мъртви с изключение на Бахнер. Докато чакал под един навес да дойде и неговият ред, той се усъмнил в успокоителния тон на СС, отишъл в един клозет и се скрил в ямата. В нея стоял три дни, а човешките екскременти стигали до шията му. Цялото му лице било накацано от мухи. Спял прав, хванат за някаква вдлъбнатина в стената, за да не се удави в мръсотията. Една нощ се престрашил да пропълзи навън.

Измъкнал се някак си от Белзец, следвайки жп линията. За всички станало ясно, че е успял да се измъкне, защото почти бил откачил. Помогнали му да се изчисти, може би някоя добра селянка, а после му дали чисти дрехи, за да тръгне към дома.

Дори и при това положение в Краков се намираха хора, които смятаха историята на Бахнер за ужасен слух. Пристигаха картички от затворници в Аушвиц. Ако нещата стоят така в Белзец, защо не е същото и в Аушвиц? Можеше ли да се вярва на разкази? При емоционалните удари, които се сипеха върху гетото, човек оцеляваше, ако се придържаше към достоверното.

Газовите камери в Белзец бяха завършени до март същата година от хамбургска фирма и инженери от СС от Ораниенбург — това хер Шиндлер научи от връзките си в полицията. От разказа на Бахнер се разбираше, че капацитетът им е около три хиляди убийства на ден. Крематориумите все още се строяха само и само старомодният начин за освобождаване от труповете да не попречи на новия метод на убиване. Фирмата, ангажирана в Белзец, бе инсталирала същите газови камери и в Собибор, и в района на Люблин. Приемаха се оферти за построяването на подобни лагери в Треблинка, близо до Варшава. И газовите камери, и пещите вече работеха на пълни обороти в главния лагер в Аушвиц, а също и в големия лагер „Аушвиц-2“ на няколко километра по-далеч в Биркенау. От партизаните идваха новини, че в „Аушвиц-2“ се извършвали по десет хиляди убийства на ден. За нуждите около района на Лодз по-късно бе построен и оборудван лагер в Хелмно.

Когато пишем тези неща сега, изглежда, като че ли описваме най-тривиалното от историята. Но да ги научи човек през 1942 година, да го удари тази новина като гръм от ясното юнско небе, бе истински шок, абсолютно объркване на онези сектори в мозъка, където пазим вечните си представи за човечеството и неговите възможности. През това лято в Европа милиони хора, в това число и самият Оскар, а и обитателите на гетото в Краков, трябваше безкрайно мъчително да адаптират душите си към факта, че съществуват заведения, подобни на Белзец, из гъстите полски гори.

През същото лято Шиндлер получи банкрутиралия „Рекорд“. С протекциите на Полската търговска палата той спечели едно наддаване, извършено проформа, и стана собственик на имуществото. Въпреки че германските армии бяха преминали Дон и се насочваха към богатия на нефт Кавказ, Оскар проумя, че се обричат на неуспех. Доказателство за тезата му бе случилото се на улица „Кракуза“. Следователно не беше лошо да се легализира собствеността му над фабриката на улица „Липова“. Той все се надяваше с почти детинска вяра, макар историята да не обърна по-късно внимание на надеждите му, че падането на лошия цар няма да засегне неговата собственост, че и в новата епоха той ще си бъде все онзи преуспяващ син на Ханс Шиндлер от Цвикау.

Йерет от фабриката за кутии продължаваше да настоява да строи дървени къщи и убежища на новата част от празното място. Оскар получи нужните разрешителни от бюрократите. Неговата версия бе, че ще строи помещения за почивка на нощната смяна. Имаше дървесината — безплатно, дарение от Йерет.

Когато завършиха строежа, той изглеждаше неугледна и неудобна постройка. Дървената облицовка бе зеленикава, като върба за кошове, и изглеждаше като че ли ще се свие с потъмняването си и ще пропуска шибащия сняг. Но след една Акция през октомври тя се превърна в истинско убежище за госпожа и господин Йерет, за работниците от фабриките за кутии и за радиатори, а също и за нощната смяна от Оскаровата фабрика.

Онзи Оскар Шиндлер, който излизаше в мразовитите утрини по време на някоя Акция, за да говори с есесовеца, с украинеца полицай, с полицая от Синята полиция и с полицая от ЕП, които трябваше да охраняват работниците от нощната смяна, които се прибираха към гетото от Подгурже; онзи Оскар Шиндлер, който, докато си пиеше кафето, звънеше на часовия Боско и измисляше някаква лъжа за това, че неговите работници ще останат да нощуват във фабриката на улица „Липова“ и няма да се приберат в гетото — този Оскар Шиндлер се излагаше на такава голяма опасност, която далеч надхвърляше границите на благоразумния бизнес. Влиятелните хора, които го измъкваха два пъти от затвора, не можеха да го правят безкрай, въпреки щедростта му по случай рождените им дни. Именно през тази година започнаха да изпращат и влиятелни хора в Аушвиц. Ако загинеха там, вдовиците им получаваха лаконични и сухи телеграми от коменданта на лагера: „Съпругът ви умря в концентрационен лагер Аушвиц.“

Боско бе висок, но по-слаб от Оскар. Гласът му бе дрезгав, с чешко-германски акцент. Неговото семейство, както и семейството на Оскар, бе консервативно и ценеше старата германска традиция. За съвсем кратко време при издигането на Хитлер той бе изпитал някакво националистическо, пангерманско чувство на очакване, точно както може би Бетховен е изпитвал велико европейско задоволство от триумфа на Наполеон. Във Виена, където следваше теология, той се записа в СС донякъде от патриотични чувства, но и като алтернатива на мобилизацията в армията. Сега вече съжаляваше за патриотичните чувства и дори повече, отколкото предполагаше Оскар, си изкупуваше вината. Единственото, което Оскар разбираше, бе, че Боско е най-щастлив, ако можеше да попречи на някоя Акция. В обсега на задълженията му влизаше гетото и от канцеларийката си извън стените на гетото той се вглеждаше с неописуем ужас в изстъпленията вътре. Защото той, както и самия Оскар, се считаше за потенциален свидетел.

Оскар не знаеше, че по време на октомврийската Акция Боско бе пуснал нелегално от гетото двадесетина деца, скрити в кашони. Оскар не знаеше още, че Боско осигурява понякога по десет разрешителни за влизане в гетото на хора от съпротивата. Еврейската организация за съпротива (ЕОС) бе силна в Краков. Състоеше се предимно от млади хора, членове на „Акива“ — клуб, наречен на името на легендарния равин Акива, учен и изследовател на светите писания. ЕОС се ръководеше от съпрузите Шимон и Густа Дрангер (чийто дневник щеше да бъде класически документ за историята на съпротивителното движение) и от Далек Лебескинд. Членовете на ЕОС трябваше да влизат и излизат свободно в гетото, за да могат да набират нови хора, да пренасят пари, подправени документи и броеве от нелегалния вестник на организацията. ЕОС бе във връзка и с лявото крило на Полската народна армия, чиято база бе в горите около Краков и която също се нуждаеше от документите, издавани от Боско. Въпреки че връзките му с ЕОС и Народната армия бяха достатъчни да му осигурят бесилката, Боско тайничко се ненавиждаше и не одобряваше частичните мерки. Той искаше да спаси всички, скоро щеше да се опита да направи това и щеше да плати с главата си.

На четиринадесет години Данка Дреснер, братовчедка на „алената“ Женя, бе надживяла детските инстинкти, които бяха помогнали на малката й родственица да се измъкне от кордоните на Площада на мира. Въпреки не работеше като чистачка в базата на Луфтвафе, през есента всяка жена под петнадесет или над четиридесет години можеше да бъде арестувана и отведена.

В онази утрин, когато СС командосите и взводовете от полицията нахлуха на улица „Лвовска“, госпожа Дреснер отведе Данка в квартирата на „Дабровски“, където имаше двойна стена. Съседката бе жена, прехвърлила тридесетте. Работеше в столовата на Гестапо близо до Вавел и можеше да се надява на по-благосклонно отношение. Но имаше възрастни родители, което автоматично означаваше „заплаха“. Затова тя бе направила една шестдесетсантиметрова вдлъбнатина в стената — доста скъп проект, като се има предвид, че всяка тухла трябваше да се вкарва нелегално в гетото в колички, натрупани с разрешени стоки — одеяла, дърва, дезинфектанти. Един господ знаеше колко й струваше това скривалище в стената: пет хиляди злоти, а може би и десет хиляди…

Тя бе споменавала за скривалището няколко пъти пред госпожа Дреснер. Ако имаше Акция, госпожа Дреснер можеше да се скрие при тях с Данка. Затова, когато Данка и госпожа Дреснер чуха сутринта нарастващия шум откъм ъгъла, където живееха — лай на далматинци и добермани, крясъци на обершарфюрери по мегафоните, — двете бързо се отправиха към дома на приятелите си.

Когато двете жени качиха стълбите и влязоха в стаята на „Дабровски“, видяха, че шумът е разтревожил сериозно съседката им.

— Работите не отиват на добре — каза тя. — Скрих родителите си. Момичето може да влезе при тях, но не и ти.

Данка се взираше като омагьосана в стената с изцапани тапети. Вътре, притиснати в тухлите, с изострени сетива в тъмнината и може би сред пълзящи наоколо плъхове, се криеха възрастните родители на тази жена.

Госпожа Дреснер виждаше, че съседката не може да мисли разумно в този момент. Все повтаряше „Момичето, но не и ти!“ Като че ли, ако есесовците откриеха скривалището, щяха да са по-благосклонни към по-малкото тегло на Данка. Госпожа Дреснер й обясни, че не е дебела и няма да заема много място, че, изглежда, Акцията ще се съсредоточи на този край на улица „Лвовска“ и че няма къде другаде да се скрие. Можеха да се сместят. На Данка може да се разчита, обясняваше госпожа Дреснер, но ще се чувства по-сигурно, ако при нея е и майка й. Дори от пръв поглед се разбираше, че четирима човека биха се събрали в кухината, дори ако стоят един до друг. Но изстрелите, които се разнесоха на две преки от къщата, заличиха и малкото останал разсъдък у съседката.

— Ще скрия момичето — изкрещя тя, — но искам ти да се махаш.

Госпожа Дреснер се обърна към Данка и й каза да се скрие в стената. По-късно Данка не можеше да обясни защо се подчини така безропотно на майка си да влезе в скривалището. Жената я качи на тавана, вдигна чергата на пода и размести няколко дъски. После Данка се спусна в дупката. Вътре не беше тъмно — родителите на съседката бяха запалили мъничко парче свещ. Данка се сви до жената. Беше нечия друга майка, но сред миризмата на мухъл все пак се усещаше топлината на майчино тяло. Жената едва й се усмихна. Съпругът стоеше от другата страна и със затворени очи се вслушваше в шума отвън.

След малко майката на съседката й кимна да седне, ако иска. Данка приклекна и седна върху нозете си на пода на скривалището. Нямаше плъхове, които да я плашат. Не чуваше нищо. Не долавяше звук от майка й или от съседката от другата страна на стената. Внезапно се почувства на сигурно място. След сигурността се появи недоволството, че се е подчинила на майка си безпрекословно, и страхът, защото майка й бе навън, а там имаше Акция.

Госпожа Дреснер не напусна къщата веднага. СС бе вече на улица „Дабровски“. Нямаше значение дали ще остане. Ако я арестуваха, едва ли щеше да навреди на приятелката си. Всъщност можеше да се окаже дори полезно. Ако отведяха човек от тази стая, щяха да са доволни от изпълнението на задачата и нямаше да преглеждат щателно тапетите на стената.

Съседката обаче бе сигурна, че ако открият госпожа Дреснер тук, никой нямаше да се спаси, а госпожа Дреснер разбираше, че наистина ще е така, ако полицията види приятелката й в подобно състояние. Затова стана и си тръгна със свито сърце. Щяха да я намерят на стълбите или в коридора. А защо не на улицата, питаше се тя. Беше станало нещо като неписан закон, че евреите трябва да се свиват в стаите си и да треперят, така че всеки, който беше открит по стълбите, вече се смяташе за нарушител на реда.

Някаква фигура с кепе й попречи да излезе навън. Появи се откъм парадното стълбище, присвивайки очи след студената синя светлина на двора в мрака на коридора. Той я позна, а също и тя него. Беше познат на по-големия й син, но знаеше ли се дали това има значение през тези дни. Нито пък на какъв натиск подлагат полицаите от ЕП. Той пристъпи към нея.

— Госпожо Дреснер — каза и посочи към стълбите по-долу, — те ще се махнат след десет минути. Скрийте се под стълбите! Вървете под стълбите!

Безмълвно, както бе сторила дъщеря й преди това, тя се подчини на младежа от ЕП. Клекна под стълбите, макар да знаеше, че не е разумно. Бледата есенна светлина от двора я осветяваше. Ако надникнеха към двора или ако погледнеха към вратата на апартамента в края на коридора, щяха да я открият. Понеже бе все едно дали ще е права или клекнала, реши да се изправи. Някъде откъм входната врата отново се чу гласът на младежа от ЕП, който я съветваше да не мърда от мястото си. После той излезе. Чуваше викове, заповеди, молби и всичко това звучеше като че от съседната къща.

После той се върна с други хора. Чу тропот на ботуши покрай входа, чу и как обяснява на немски, че е претърсил вече първия етаж и не е намерил нищо. Горе обаче имало обитаеми стаи. Разговорът му с есесовците бе толкова прозаичен, че сякаш не правеше чест на големия риск, който поемаше. Залагаше живота си срещу малката вероятност, след като са претърсили улица „Лвовска“ и са стигнали чак до тук на „Дабровски“, да не се престарават и да проверяват приземния етаж. Нямаше да открият и госпожа Дреснер, свита под стълбите.

Оказа се, че вярват на думата на един полицай от ЕП. Тя чу как се качват нагоре, блъскат врати на първия етаж, как ботушите им потропват в стаята със скривалището. Чу пискливия глас на приятелката си:

— Разбира се, имам разрешително. Работя в столовата на Гестапо и познавам всички офицери.

Чу как слизат от втория етаж и водят някого — много хора, семейство. „Тези хора ме замениха и спасиха“, мислеше по-късно тя. Чу задъхания глас на мъж на средна възраст:

— Но, господа, нали можем да си вземем дрехи?

После някой от есесовците отговори на полски с безразличния тон на носач, попитан за разписанието на влаковете:

— Няма нужда. На онова място ще се погрижат за всичко.

Шумът намаляваше. Госпожа Дреснер чакаше. Не минаха втори път. После щяха да се връщат отново и отново, докато прочистят напълно гетото. Онова, което през юни изглеждаше като кулминация, през октомври бе ежедневие. Въпреки че бе благодарна на младежа от ЕП, докато се качваше да прибере Данка, осъзна, че когато убийствата се извършват по план, ежедневно и усърдно, както това ставаше в Краков, човек трудно можеше с плахия си героизъм да се пребори с безкрайната мощ на режима. Заклетите оптимисти в гетото казваха: „Един час живот е все пак живот.“ Момчето от ЕП й бе дало този час. Знаеше, че няма кой да й даде повече.

Приятелката й бе засрамена.

— Момичето може да идва винаги, когато пожелае — каза тя.

Подразбираше се: „Не те изгоних от страх, а защото така бе най-правилно. И правилното си остава: момичето ще крия, но тебе — не.“

Госпожа Дреснер не искаше да спори. Усещаше, че позицията на съседката бе част от уравнението, което долу й спаси живота. Благодари на жената. Данка можеше да има нужда от гостоприемството й и в бъдеще.

Отсега нататък, тъй като не си личеше, че е на четиридесет и две години и в добро здраве, госпожа Дреснер щеше да се опитва да оцелее на базата на икономическия интерес — нищожната й цена за Оръжейния инспекторат или за друга част от военната машина. Не вярваше особено в това. През тези дни всеки човек с поглед върху нещата разбираше, че за СС смъртта на социално непокорните евреи измества значението, което можеха да имат като работна сила. Въпросът тогава е следният: При тези обстоятелства кой спаси Юда Дреснер, търговски служител във фабрика? Кой спаси Янек Дреснер, монтьор в гараж на Вермахта? Кой спаси Данка Дреснер, чистачка в Луфтвафе? Кой ги спаси в онази сутрин, когато СС реши да пренебрегне икономическата им стойност.

Докато младежът от ЕП помагаше за оцеляването на госпожа Дреснер в къщата на улица „Дабровски“, младите ционисти от ЕОС се готвеха за по-осезаем акт на съпротива. Бяха намерили есесовски униформи, а с тях и правото да посещават запазения за офицери ресторант „Цигани“ на площад „Свети дух“, срещу театър „Словацки“. Поставиха бомба в ресторанта, която вдигна заведението във въздуха, направи на парчета седем есесовци и нарани още четиринадесет.

Когато Оскар чу за случая, мина му през ума, че и той е можел да бъде в ресторанта, подкупвайки някой голям шеф.

Това бе акт на целенасоченото желание на Шимон и Густа Дрангер и на техните съмишленици да преосмислят закостенелия пацифизъм на гетото, да го преобърнат във всеобщ бунт. Сложиха бомба и в посещаваното единствено от СС кино „Багатела“ на улица „Кармелитска“. Тук в тъмното Лени Рийфенщал показваше арийски женски прелести на случайния войник, изтощен от изпълнението на държавни задачи в гетото или по все по-опасните улици на Краков, когато внезапно огромен жълт пламък заслепи очите на всички.

За няколко месеца ЕОС започна да потопява една след друга патрулни лодки по река Висла, да залага бомби по военни гаражи из града. Уреждаше паспорти за хора, които нямаха право на тях, нелегално пренасяше снимки до други градове, където можеха да подправят германски документи за самоличност. Преобърнаха елегантния военен влак, който се движеше между Краков и Бохня. Разпространяваха и нелегалния си вестник. Организираха така нещата, че двама лейтенанти от полицията на Шпира — Шпиц и Форстер, — участвали в изготвянето на списъци за арести на хиляди хора, да попаднат в засада на Гестапо. Това бе стар ученически номер. Един човек от съпротивата се представи за предател и си уреди среща с двамата полицаи в едно селце близо до Краков. В същото време друг лъжлив информатор се обади на улица „Поморска“, че двама водачи на еврейската съпротива ще бъдат на явка. И Шпиц, и Форстер бяха покосени от автомати, докато се опитваха да избягат от Гестапо.

Но като цяло съпротивата в гетото си остана като от времето на Артур Розенцвайг, който, заставен през юни да направи списъка на евреи за депортиране, започна със своето име, а след него написа имената на жена си и дъщеря си.

А в Заблоче, в задния двор на „Емалия“, господин Йерет и хер Оскар Шиндлер се съпротивляваха по свой собствен начин, планирайки втора дървена сграда.