Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (29)

Двадесет и шеста глава

Раймунд Тич плащаше по друг начин. Той бе тих и кротък австриец католик, който накуцваше — според някои — от раняване през Първата световна война, според други — от нещастен случай в детството. Беше десетина години по-възрастен от Амон и от Оскар. Ръководеше фабриката за униформи на Мадрич в лагера „Плашув“ — това означаваше три хиляди шивачки и техници по поддръжката.

Един начин за „плащане“ бяха дългите шахматни партии с Амон Гьот. Административният блок бе свързан с фабриката на Мадрич с телефон и Амон често се обаждаше на Тич, за да го покани в кабинета си за някоя и друга партия. Когато за пръв път Раймунд игра срещу Амон, играта завърши за половин час, и то не в полза на коменданта. Тич, със сдържаното и не така победоносно „Мат!“, което замря на устните му, остана изумен от внезапното раздразнение на Амон. Комендантът сграбчи куртката и кобура си, започна да го закопчава и разкопчава, нервно буташе ту напред, ту назад кепето на главата си. Ужасеният Раймунд Тич си мислеше, че Амон ще излезе всеки момент навън и ще накара някой затворник при вагонетките да заплати за скромния му успех в шаха. След този пръв следобед Тич възприе нова тактика. Сега по три часа правеше всичко възможно, за да спечели комендантът. Когато работниците виждаха как Тич куцука по „Йерусалимска“, за да изпълни шахматните си задължения, знаеха, че следобедът ще е по-спокоен. Плахото усещане за сигурност се предаваше от административния блок към цеховете и дори до нещастниците на вагонетките.

Но Раймунд Тич не само играеше спасителен шах. Независимо от Седлачек и човека с джобния фотоапарат, които посетиха „Плашув“ с Оскар, Тич също бе започнал да снима. Понякога от прозореца на кабинета си, понякога от ъглите на цеховете той снимаше хората в раирани униформи при вагонетките, разпределението на хляба и супата, изкопаването на канали и основи. Някои от снимките на Тич показват сигурно и незаконното доставяне на хляб в цеховете на Мадрич. Със сигурност ръжените пити купуваше самият Раймунд със съгласието и парите на Юлиус Мадрич и ги докарваше тайно в „Плашув“ под бали парцали и топове плат в камионите. Тич снима как ръженият хляб се предава от ръка на ръка в склада на фабриката откъм сравнително най-безопасната страна, която бе далеч от наблюдателните кули, а фабриката за канцеларски принадлежности я прикриваше от главния път. Снима есесовците и украинците, докато маршируват, играят и работят. Снима и малко тържество в един цех под надзора на инженер Карг, който не след дълго бе нападнат от кръвожадните кучета. Те разкъсаха бедрото му и отхапаха гениталиите му. Направи снимка в общ план на „Плашув“, за да покаже размерите на лагера. Изглежда е успял да снима отблизо коменданта на терасата му — якия Амон, който вече бе близо сто и двадесет килограма. Новоназначеният лекар на СС д-р Бланке често казваше: „Стига, Амон! Трябва малко да отслабнеш!“ Тич снима Ролф и Ралф, които мързеливо се препичаха; Майола, хванала едното куче за нашийника, симулираше щастие; Амон в целия си блясък яздеше едър бял кон.

Тич не промиваше лентите, които бе заснел. Като архиви те бяха на по-сигурно място и по-лесно преносими под формата на ленти. Криеше ги в стоманена каса в апартамента си в Краков. В нея пазеше и някои от малкото останали съкровища на евреите на Мадрич. Всички затворници в „Плашув“ си имаха по една последна надежда, нещо за подкуп в момент на най-страшно изпитание, което можеха да дадат на човека със списъка, на човека, който отваряше и затваряше вратите на товарните вагони. Тич разбираше, че само отчаяните оставят съкровищата си при него. Малцината, които имаха по някой пръстен, часовник или други скъпоценности, скрити нейде из „Плашув“, не се нуждаеха от него. Те често продаваха различни услуги. Но в касата на Тич при лентите отиваха последните останали късчета надежда за десетина семейства — брошката на леля Янка, часовникът на чичо Мордхе…

Всъщност, когато войниците заминаха от „Плашув“, когато Шернер и Чурда избягаха и когато безценните досиета на главната икономическа и административна канцелария на СС бяха натоварени на камиони и откарани като веществени доказателства, Тич нямаше нужда и причина, за да проявява филмите. В документите на ОДЕССА, следвоенната тайна организация на бившите членове на СС, той бе обявен за предател. Фактът, че е доставил за хората на Мадрич около тридесет хиляди хляба, както и много пилета и няколко килограма масло, и че за човечността си е бил награден от правителството на Израел, бе обсъждан из пресата известно време. Някои го заплашваха и съскаха срещу него, когато минаваше по улиците на Виена: „Човекът, който целува евреи.“ Така лентите със снимки от „Плашув“ щяха да лежат двадесет години, заровени в малък парк в предградията на Виена, където ги бе скрил Тим, и можеха да си останат там завинаги. Емулсията щеше да изсъхне върху тайните снимки с любимата на Амон Майола, с кучетата убийци, с безименните роби. Така че може да се нарече „триумф“ и реабилитиране на населението на „Плашув“ сделката, която през ноември 1963 година направи един от евреите на Шиндлер (Леополд Пфеферберг) с безнадеждно болния от сърце Раймунд Тич. Пфеферберг купи тайно кутията с цялото съдържание. Дори и тогава Раймунд настояваше филмите да не се промиват преди смъртта му. Невидимата сянка на ОДЕССА го плашеше повече, отколкото имената на Амон Гьот, на Шернер и на Аушвиц, когато бе в „Плашув“.

След погребението му лентите бяха промити. Почти всички снимки се оказаха добри.

 

 

Никой от малкото оцелели в „Плашув“ по времето на Амон не можеше да каже лоша дума за Раймунд Тич или пък да го обвини в нещо. Но той не беше от хората, за които се създават легенди. Оскар бе по-подходящ за това. От края на 1943 година съществува една история за Шиндлер, която за оцелелите от „Плашув“ има магнетичното въздействие на мит. Особеното при мита е, че не е важно дали е истина или не, дали трябва да е истина, а че звучи по-истински от самата истина. Слушайки такива истории, човек разбира, че ако за хората от „Плашув“ Тич е бил ангел-спасител, то Оскар е бил малък бог на спасението, с две лица (според елинските традиции), както всеки бог надарен с човешки слабости, многорък, вездесъщ, способен да даде безвъзмездна и сигурна помощ.

В една история се разказва за времето, когато полицейските шефове бяха притискани да затворят лагера „Плашув“, защото нямаше особено висока производителност според Оръжейния инспекторат. Прислужницата на Гьот, Хелен Хирш, често срещаше офицери, дошли за вечеря, които се разхождаха из коридорите или в кухнята, за да избягат за малко от Амон и да изтрезнеят. Един офицер от СС на име Тибрич се появи в кухнята и каза:

— Не знае ли той, че има хора, които си жертват живота?

Имаше предвид Източния фронт, а не „Плашув“, разбира се. Офицерите с по-умерен темперамент от Амон се възмущаваха от това, което виждаха във вилата, а може би и по-лошо — завиждаха.

Според легендата една неделна вечер самият генерал Юлиус Шиндлер посетил „Плашув“, за да прецени дали съществуването му допринася с нещо за Великото дело. Часът бил необичаен за посещение на такава важна личност в завод, но може би Оръжейният инспекторат, като виждаше каква страшна зима се задава към Източния фронт, работеше вече и до по-късно. Инспекцията се предхождаше от вечеря в „Ималия“, обилно полята с вино и коняк, защото Оскар бе свързан като Бакхус с боговете от свитата на Дионисий.

След вечерята групата инспектори, тръгнала към „Плашув“ с мерцедесите си, бе в настроение, което, меко казано, можеше да се определи като „професионална неангажираност“. Пропускаме факта, че Шиндлер и неговите офицери бяха все експерти по продукцията или инженери с почти четири години неангажиращ професионализъм зад гърбовете си. Но пък и Оскар бе последният, който би се изплашил от подобни факти.

Инспекцията започна от фабриката на Мадрич, която минаваше за „изложбената зала“ на „Плашув“. През 1943 година фабриката произвеждаше месечно повече от двадесет хиляди униформи за Вермахта. Въпросът беше дали щеше да е по-добре за хер Мадрич да забрави за „Плашув“ и да изразходва капитала си за разширяване на по-добре обзаведените си и продуктивни фабрики в Подгурже и Тарнов. Несигурните условия в „Плашув“ не окуражаваха Мадрич или другите инвеститори да внесат ония машини, от които се нуждаеше високопродуктивната технология.

Официалните гости тъкмо започнаха инспекцията си, когато внезапно светлината спря по всички цехове поради късо съединение, предизвикано от приятели на Ицхак Щерн в генераторната зала. Към неудобствата от алкохола и лошото храносмилане, които Оскар наложи на господата от Оръжейния инспекторат, сега се прибави и липсата на ток. Инспекцията продължи на светлина от фенерчета, машините не работеха и това бе почти предизвикателство към професионалните чувства на офицерите.

Докато генерал Шиндлер напрягаше очи да разгледа на тъмно пресите и струговете в железарските цехове, тридесет хиляди затворници в „Плашув“ очакваха решението му неспокойни върху наровете си. Знаеха, че дори по натоварената Източна линия модерният Аушвиц е само на няколко часа път на запад. Те осъзнаваха, че не могат да чакат от генерал Шиндлер обикновено съчувствие. Неговата специалност бе Продукция. Продукция бе най-висшата ценност.

Поради вечерята на Шиндлер и късото съединение хората в „Плашув“ били спасени. Такава е легендата. Интерпретацията на мита е обаче доста свободна, защото едва една десета от затворниците ще оцелеят до победата. Но Щерн и приятелите му често разказваха историята и сигурно повечето от фактите са верни. Защото Оскар винаги прибягваше към алкохола, когато не знаеше как да постъпи с шефовете, а и би харесал идеята да ги остави на тъмно. „Не трябва да забравяте, казваше спасено от него момче, че Оскар имаше и германска, и чешка жилка. Той беше като добрия войник Швейк. Много обичаше да се подиграва със системата.“

Не е коректно спрямо мита да питаме какво си е помислил строгият Гьот, когато токът спря. Буквално казано, сигурно е бил пиян или е вечерял някъде. Може справедливо да се попита дали „Плашув“ оцеля, защото генерал Шиндлер бе подведен от лошата светлина и от замъгленото си от алкохол зрение, или защото това бе чудесен център за събиране на затворници по времето, когато Аушвиц-Биркенау, тази велика крайна гара, бе претъпкана. Но в тази история се говори повече за очакванията на хората към Оскар, отколкото за ужасния лагер „Плашув“ или за неизбежния край на повечето обитатели.

 

 

Докато полицаите от СС и от Оръжейния инспекторат обсъждаха бъдещето на „Плашув“, Йозеф Бау — млад художник от Краков, когото Оскар щеше да опознае много добре — се влюби дълбоко и недвусмислено в едно момиче на име Ребека Таненбаум. Бау работеше като чертожник в строителния отдел. Беше мрачно момче и имаше артистично разбиране за съдбата. Той, така да се каже, бе избягал в „Плашув“, защото никога не бе имал необходимите за гетото документи. Понеже не владееше занаят, нужен във фабриката, майка му и приятели го укриваха. По време на ликвидацията през март 1943 бе успял да се измъкне от гетото и да се закачи към група работници, отиващи в „Плашув“. В „Плашув“ откриваха нови производства, за които нямаше място в гетото. Строителството например. В същата мрачна двукрила сграда, в която бе кабинетът на Амон, Йозеф Бау правеше чертежи. Бе протеже на Ицхак Щерн, който спомена името му пред Оскар, казвайки, че е добър чертожник и момче с потенциален талант на фалшификатор.

Имаше късмет, че не се мяркаше често пред Амон, защото отдалече личеше, че е много чувствителен — качество, което винаги караше Амон да вади пистолета си.

Канцеларията, където работеше Бау, и кабинетът на Амон бяха на противоположни краища на сградата. Някои затворници работеха на приземния етаж, близо до коменданта. Тук бяха офицерите, отговарящи за покупко-продажбите, чиновниците, стенографът Митек Пемпер. Те не само че ежедневно бяха застрашени от неочакван куршум, но и със сигурност се изопваше чувството им за мяра и търпение. Например Мундек Корн, който преди войната беше представител на филиал на „Ротшилд“, а сега отговаряше за доставките на платове, дървесина и желязо за цеховете, трябваше да работи не само в административния блок, но и в едно крило с Амон. Една сутрин Корн погледна от бюрото си през прозореца към улица „Йерусалимска“ и казармите на СС и видял момче на около двадесет години, роднина на негови познати от Краков, което пикаело до една купчина дървета. В същото време видял как от прозорчето на тоалетната до кабинета се показват две яки ръце с бели ръкави, дясната държала пистолет. Последвали два бързи изстрела, единият от които уцелил момчето точно в главата и то политнало към купчината дърва. Когато Корн още веднъж погледнал към прозорчето на тоалетната, ръката вече свободна, затваряла.

На бюрото на Корн тази сутрин лежали искания, подписани от Амон с неговия едър, но не разхвърлян почерк. Погледът му блуждаел между подписа и трупа с разкопчан панталон до купчината дървета. Не само се чудел дали да вярва на очите си, но усещал и привлекателната страна в методите на Амон. Имало нещо успокояващо в това да се мисли, че ако приемем убийството за едно обикновено посещение на тоалетната, обикновен трепет в монотонността на подписване на документи, то тогава смъртта — макар и със съжаление — би трябвало да се приема като нещо обикновено.

Йозеф Бау не е бил изложен на подобни методи за радикално убеждаване. Той се отърваше и от чистката сред администрацията на първия етаж в дясното крило и в средата. Тази чистка бе започнала, когато Йозеф Нойшел, протеже на Гьот, се оплака на коменданта, че едно момиче от канцеларията му се снабдило с резен сланина. Амон дошъл побеснял от кабинета си. „Дебелеете!“ — крещял той. После разделил персонала на две редици. На Корн това му изглеждало като сцена от училищните дни в Подгурже: момичетата в другата редица му били познати, все деца на семейства от Подгурже, с които бил израснал. Сякаш някакъв учител ги делял на две — едните, които ще посетят паметника на Косцюшко, другите — музея в Бавел. Ала момичетата от другата редица били отведени веднага в Чуйова Гурка и застреляни от един взвод хора на Пиларжик заради лошото влияние на парчето сланина.

Макар че Йозеф Бау не беше засегнат от този канцеларски безпорядък, не можеше и да се каже, че е спокоен в „Плашув“. Във всеки случай денят му не беше толкова опасен, колкото този на Ребека Таненбаум, в която се бе влюбил. Ребека бе сираче, но не можеше да се оплаче от липса на мили лели и чичовци. Беше деветнадесетгодишна, миловидна и елегантна. Говореше добре немски и умееше да поддържа разговор. Наскоро бе започнала работа в канцеларията на Ицхак Щерн в задната част на административния блок на горния етаж, настрани от коменданта и внезапните му избухвания. Но работата в строителния отдел бе само част от труда, който полагаше. Беше и маникюристка. Ежеседмично се грижеше за ноктите на Амон, а още и за унтерщурмфюрер Лео Джон, д-р Бланке и неговата любовница от СС, грубоватата хубавица Алис Орловски. Когато за пръв път докосна ръцете на Амон, тя откри, че са с дълги, изящни пръсти. Не бяха ръце на дебел мъж. Не бяха и ръце на чудовище.

Когато един затворник дойде и каза, че хер комендантът иска да я види, тя избяга между бюрата към задното стълбище. Затворникът я последва и извика след нея:

— За бога, недей да бягаш! Той ще накаже мен, ако не те отведа при него.

Така Ребека последва мъжа до вилата на Гьот. Преди обаче да отиде в хола, слезе във вонящото мазе — то бе изкопано на терена на стари еврейски гробища по заповед на Амон при първата му поява по тези места. Сред свещената пръст Хелен Хирш, приятелка на Ребека, лекуваше раните си.

— Ще имаш неприятности — каза Хелен. — Но си гледай работата и внимавай. Само това ти остава! Харесва професионализма у някои хора, а у други — не. Недей да крадеш храна. Първо ме попитай. Някои взимат, без да ме питат, и после аз не знам какво да излъжа.

Амон хареса професионализма на Ребека, подаде пръстите си и забъбри на немски. Сякаш бе отново в хотел „Краковия“, а Амон бе едър млад германски богаташ с колосана риза, дошъл в Краков да търгува с текстил или стомана, или пък химически продукти. Но все пак в срещите им имаше две неща, които разваляха илюзията за безвремие. Комендантът винаги държеше пистолета си до десния си лакът и често някое от кучетата нахълтваше в хола. Тя бе видяла как разкъсват инженер Карг на плаца за проверка. Все пак понякога, когато кучето похъркваше насън, докато тя и Амон сравняваха впечатления от довоенните си посещения в курорта Карлсбад, ужасните видения от плаца изглеждаха далечни и невероятни. Един ден тя се усети толкова самоуверена, че го попита защо винаги държи пистолета до лакътя си. Отговорът направо смрази гръбнака й, когато се наведе над пръстите му:

— В случай че счупиш нокътя ми.

Ако Ребека се нуждаеше от доказателство, че за Амон един разговор за курортите и една лудост бяха всъщност еднакво нещо, тя го получи в деня, в който влезе в коридора и видя как той влачи за косите приятелката й Хелен Хирш. Хелен се мъчеше да запази равновесие и да не му позволи да оскубе кестенявите й коси, а Амон, ако дори за миг изпуснеше косите й, ги сграбчваше отново с огромната си, добре поддържана ръка. Получи и друго доказателство, когато една вечер влезе в хола и едното от кучетата се появи внезапно, скочи върху нея, хвана я с лапи за раменете и захапа гърдата й. Тя погледна към другия край на салона и видя Амон, който се търкаляше на канапето и се усмихваше:

— Престани да трепериш, глупаво момиче, или няма да успея да те спася от хрътката — рече той.

Докато тя се грижеше за ръцете на коменданта, той застреля момчето, което лъскаше ботушите му, за недобре свършена работа, обеси петнадесетгодишния дежурен Полдек Дерешович на халките в кабинета си, защото откри бълха върху едното куче, екзекутира слугата си Лисек, защото бе оседлал кон и бе приготвил двуколка за Бош без предварително разрешение. Въпреки всичко хубавото сираче два пъти седмично влизаше в хола и стоически хващаше звяра за ръката.

Тя се запозна с Йозеф Бау в едно сиво утро, когато той стоеше пред строителния отдел и държеше чертожна рамка високо към купест есенен облак. Крехкото му тяло изглеждаше прекомерно натоварено от рамката. Тя го попита дали може да му помогне.

— Не — отговори той. — Просто чакам слънцето.

— Защо? — попита тя.

Той й обясни как проекти върху оризова хартия се копират върху светлочувствителна хартия в рамка. Само за миг ако напече слънцето, ще се получи химическата реакция и чертежът от оризовата хартия ще се отпечата върху светлочувствителната.

— Е — рече той, — защо не станеш моята вълшебна светлина?

Хубавите момичета не бяха свикнали да чуват комплименти от момчетата в „Плашув“. Сексуалността се потискаше грубо от честите изстрели на Чуйова Гурка, от екзекуциите на плаца. Представете си например ден, в който е намерено пиле, скрито от групата работници, завръщащи се от фабриката за кабели във Величка. Амон беснее по плаца, защото пилето е намерено в чанта пред портата на лагера, на мястото за проверка. Чия е чантата? Чие е пилето? Понеже никой на плаца не си признава, Амон взима пушка от някой полицай и застрелва дясностоящия на редицата. Куршумът минава през главата му, излиза и удря и човека зад него. Отново никой не казва дума. „Май това ви харесва, а?“ — крещи Амон и се готви да застреля следващия по ред. Тогава едно четиринадесетгодишно момче излиза напред. То трепери и плаче. То знае кой е донесъл пилето. „Кой?“ — пита хер комендантът.

Момчето посочва единия от мъртъвците. „Този!“ — крещи то. Амон учудва всички на плаца, като вярва на момчето, вдига брадичката му и се смее така, както учителите се смеят, когато изразяват недоверието си към ученика. „Ах, тези хора! — сякаш казва той. — Не могат ли да проумеят защо ги наказвам?“

След подобна вечер в часовете за свободно движение, между седем и девет, повечето затворници усещат, че не е време за ухажване. Въшките, които те ядат по слабините и под мишниците, направо се гаврят с тази идея. Младите мъже просто скачат върху момичетата без много церемонии. В женския лагер пеят песен, в която се пита младата девица, защо се е обвързала с обет и за кого всъщност се пази.

Обстановката в „Емалия“ не беше толкова отвратителна. В цеховете за емайлирани съдове имаше направени ниши сред машинарията, за да могат там любовниците да се срещат на спокойствие. Липсата на ежедневен натиск и по-обилните дажби правеха тези срещи по-човешки. А и Оскар не позволяваше на СС да влиза в лагера без разрешението му.

Един затворник си спомня как в кабинета на Оскар е инсталирана вътрешна уредба, в случай че някой офицер от СС поиска да влезе в лагера. Още докато есесовецът слиза по стълбите, Оскар може да натисне едно копче, свързано със звънец в лагера. Този сигнал предупреждаваше мъжете и жените да загасят непозволените цигари, които Оскар ежедневно доставяше. („Върви в апартамента ми — казваше той на някого от цеха, — и ми напълни тази табакера!“ После намигваше многозначително.) Звънецът предупреждаваше мъжете и жените да се върнат по своите нарове.

Така Ребека изпита почти шок, срещайки в „Плашув“ момче, което я ухажваше, като че ли са се запознали в сладкарница на Стария град. Едно напомняне за изчезнала култура.

Една сутрин, когато слизаше от канцеларията на Щерн, Йозеф й показа работната си маса. Тъкмо чертаеше планове за още нови бараки.

— Кой е номерът и кой живее в бараката ти, Алтея^[1]?

Тя му отговори с подобаващото нежелание. Ребека бе видяла как влачат Хелен Хирш за косите по коридора, самата тя щеше да загине, ако случайно наранеше кожичката на палеца на Амон, а все пак това момче бе успяло да я върне към моминството и деликатността.

— Ще дойда и ще говоря с майка ти — обеща той.

— Аз нямам майка — отвърна Ребека.

— Тогава ще говоря с Алтея.

Така започна ухажването, с разрешението на по-възрастните, и като че ли разполагаха със света и времето. Не се целуваха, защото той бе галантно, фантастично момче. Всъщност точно под покрива на Амон успяха да се прегърнат на спокойствие. Стана след едно посещение за маникюр. Ребека бе взела гореща вода и сапун от Хелен и тайничко се качи на най-горния етаж, който бе празен поради предстоящи ремонтни работи, за да изпере блузата и бельото си. За леген използваше канчето си от столовата. Щеше да го използва за супа чак утре на обед.

Тъкмо се трудеше над този миниатюрен леген, когато Йозеф се появи.

— Защо си тук? — попита тя.

— Меря за чертежите си за ремонта — каза той. — А ти защо си тук?

— Нали виждаш? — отвърна тя. — И, моля те, говори по-тихо.

Той бързо-бързо кръстоса стаята с метър в ръка, отбелязвайки стени и греди.

— По-внимателно! — каза тя притеснено, съзнавайки колко необичаен в изискванията си е Амон.

— Докато съм тук — каза той, — мога да измеря и теб.

Уви раменете й с метъра, после го спусна от тила до кръста й. Тя не се съпротивляваше на начина, по който палецът му я докосваше, отбелязвайки мерките й. Но когато най-после се прегърнаха както трябва, накара го да си ходи. Не тук беше мястото, където човек можеше да мързелува цял следобед.

Имаше и други безнадеждни любовни истории в „Плашув“, даже и сред полицаите от СС, но те не се развиваха така безметежно, като този романс между Йозеф Бау и маникюристката. Обершарфюрер Алберт Худжар например, който застреля д-р Розалия Блау в гетото и Диана Райтер при работата около основите на бараките, се влюби в една еврейска затворничка. Дъщерята на Мадрич се влюби в евреин от гетото в Тарнов. Той работеше, разбира се, във фабриката на Мадрич в Тарнов, докато един ден не се появи специалистът по ликвидации на гета, Амон, за да затвори до края на лятото гетото в Тарнов, както бе сторил с краковското. Сега евреинът работеше в един от цеховете на Мадрич в „Плашув“ и момичето можеше да го посещава тук. Но нищо нямаше да се получи. Затворниците си имаха ниши и навеси, където любовници и съпрузи можеха да се срещат. Но всичко — законът в Райха и странните разбирания на затворниците — се противопоставяше на връзката между фройлайн Мадрич и нейния млад любим. По подобен начин честният Раймунд Тич се влюби в една от шивачките. И тяхната любов бе нежна, потайна и страшно безплодна. Що се отнася до обершарфюрер Худжар, самият Амон му заповяда да престане да се държи като глупак. Така Алберт изведе момичето на разходка и с най-дълбоко съжаление я застреля в тила.

Изглежда, смъртта бе надвиснала и над интимните чувства на хората от СС. Хенри и Леополд Рознер, които заливаха с виенски валсове масата на Амон за вечеря, добре съзнаваха това. Една нощ висок, строен, посребрял офицер от армията дойде на вечеря у Амон и след доста алкохол все караше братята Рознер да свирят любовна балада за едно момче, което се самоубива от любов. В тази песен имаше прекалено много чувство, което Хенри бе забелязал, че така допада на есесовците, когато се забавляваха. През трийсетте години песента бе станала скандално известна: правителствата в Унгария, Полша и Чехословакия искаха да я забранят, защото популярността й бе предизвикала множество самоубийства поради нещастна любов. Млади мъже, преди да си пръснат главите с револвер, цитираха понякога стиховете й в предсмъртните си писма. Пропагандният отдел на Райха отдавна бе забранил песента. А сега този висок, елегантен офицер, достатъчно възрастен, за да има пораснали синове и дъщери — самите те уловени в капаните на първата любов, — този офицер все ходеше до братята Рознер и молеше: „Изсвирете «Тъжна неделя»“! И въпреки че д-р Гьобелс забрани песента, никой нямаше намерение да спори с армейския офицер, който явно имаше рани от любовна история — поне не тук, в пущинаците на Южна Полша.

След като гостът изслуша песента четири-пет пъти, някакво неземно убеждение се оформи у Хенри Рознер. Още в първобитния строй музиката е била винаги магия, целяща резултат. Никой евреин не разбира магичната сила на цигулката по-добре от един краковски евреин като Хенри, който произлизаше от семейство, където музиката не толкова се учеше, колкото се унаследяваше, както титлата „коен“ или свещеничеството. Сега на Хенри му мина през ума нещо, което щеше да каже по-късно: „Боже, ако имам късмет, това копеле ще се самоубие!“

Забранената „Тъжна неделя“ получи правото на живот след многократно повтаряне в трапезарията на Амон, а Хенри й обяви война. Леополд свиреше с него и двамата се окуражаваха от вторачените меланхолични погледи на красивия офицер към тях. Хенри се изпоти, защото му се струваше, че е съвсем очевидно как си играе със смъртта на военни и всеки момент Амон ще забележи и ще го изведе зад вилата за екзекуция. Що се отнася до нивото на изпълнението, не е нужно да се питаме дали е добро или лошо. То бе изпълнено със страст. Само един човек, офицерът, го забеляза, оцени и продължи да се взира право в очите на Хенри над дърдоренето на пияните Бош и Шернер, Чурда и Амон. Гледаше го, сякаш щеше да скочи всеки миг и да каже: „Разбира се, господа! Цигуларят е абсолютно прав. Няма смисъл човек да живее с подобна мъка!“

Братята Рознер продължиха да преповтарят песента и отвъд границата, при която някой обикновено изкрещяваше: „Стига!“ После офицерът стана и отиде на балкона. Хенри веднага разбра, че всичко, което можеше да стори, е направено… Той и брат му се впуснаха в мелодии от Супе и Лехар, за да прикрият вината си с жизнерадостна оперета. Гостът остана сам на балкона и след половин час развали тържеството, като се застреля в главата.

Такъв бе сексът в „Плашув“. Въшки, бълхи и нужда от вътрешната страна на бодливата тел, убийства и лудост покрай нея. А сред всичко това Йозеф Бау и Ребека Таненбаум изпълняваха ритуала на ухажването.

 

 

По средата на зимата „Плашув“ преживя промяна, която бе враждебна към всички любовници зад телената мрежа. В началото на януари 1944 година лагерът се превърна в концентрационен под централното управление на генерал Освалд Пол от Главната икономическа и административна канцелария в Ораниенбург, предградие на Берлин. Подразделенията на „Плашув“, като Шиндлеровата „Емалия“, също минаха под управлението на Ораниенбург. Шефовете на полицията Шернер и Чурда загубиха пряката си власт. Трудовите такси за всички затворници, наети от Оскар и Мадрич, вече не отиваха на улица „Поморска“, а в кабинета на генерал Рихард Глюкс, шеф на сектор „Д“ („Концентрационни лагери“) в Управлението на Пол. Сега ако Оскар искаше някоя услуга, не само че трябваше да ходи до „Плашув“ и да омайва Амон, не само че трябваше да кани на вечеря Юлиан Шернер, но трябваше и да посещава някои големи риби от голямата бюрокрация в Ораниенбург.

Той веднага се възползва от възможността да отиде до Берлин и да се запознае с хората, които ще се занимават с неговия бизнес. Ораниенбург бе създаден отначало като концентрационен лагер, а сега бе превърнат в истински лабиринт от множество административни блокове. От кабинетите на сектор „Д“ до регулиране всяка подробност от живота и смъртта в затворите. Шефът на сектора, Рихард Глюкс, отговаряше освен това — след консултации с Пол, разбира се — и за поддържане на баланса между работниците и обречените на газови камери, тоест отговаряше и за управлението, в което X представляваше робския труд, а Y — газовите камери.

Глюкс бе установил процедури за всеки случай и неговата канцелария произвеждаше меморандуми, написани в хипнотичната словесност на теоретика, манипулатора на хартия, безстрашния професионалист.

Главна икономическа и

административна канцелария

на СС

Сектор „Д“ („Концентрационни лагери“)

Ди-АЗ: 14 фл — от — С — ГЕХ ТГБ

454–44

 

До комендантите на концентрационни лагери

Да, Зах, Бу, Мау, Сло, Ной, Ау I–III, Гр–Ро, Нац, Щу, Рав, Херц, А–Л–Белз, Групенл. Д. Рига, Групенл. Д. Краков („Плашув“)

Увеличават се исканията на лагерни коменданти за наказание „бой с камшик“ на саботьори сред работещите във военните производства.

Настоявам в бъдеще, при всички доказани случаи на саботажи (т.е. с приложен доклад на управата във всички случаи), да се отправя искане за екзекуция чрез обесване. Екзекуцията да се изпълнява пред всички работещи в конкретното производство. Да се обяви публично и причината за екзекуцията, така че да подейства като предупреждение.

 

Подпис:

Оберщурмфюрер от СС

В такъв зловещ канцеларски стил се обсъждаха в документи въпроси като този: каква трябва да е дължината на косите на затворника, преди да се определи като подходяща за „производство на стелки от естествени влакна за екипажите на подводници и за тъкани от пресовани влакна за железопътните служители на Райха“. Други обсъждаха въпроса дали формулярът за „смъртните случаи“ трябва да се заведе в осем отдела, или да се приложи с потвърдително писмо към личното досие, след като индекс-картата се поднови.

И ето как тук се появи хер Шиндлер от Краков, за да говори за своя малък производствен лагер в Заблоче. Определиха един чиновник от средно ниво, с военен чин, но отговарящ за персонала, да го изслуша.

Оскар не бе притеснен. Имаше и по-големи „ползватели“ на еврейски труд. Това бяха монополистите Круп и И. Г. Фарбен, с техните фабрики за кабели в „Плашув“; Валтер К. Тойбенс, варшавският индустриалец, когото Химлер опита да изпрати във Вермахта, бе също по-голям работодател от хер Шиндлер. По-големи бяха и стоманодобивните заводи в Сталова Вола, авиационните заводи в Будзин и Закопане, заводите „Щайер — Даймлер — Пух“ в Радом.

Офицерът бе извадил върху бюрото си плановете на „Емалия“.

— Надявам се — рече той рязко, — че нямате намерение да разширявате лагера си. Ще бъде невъзможно да строите, без да си навлечете тифусна епидемия.

Оскар отхвърли предположенията му. Интересуваше се единствено от наличната работна ръка и нейната сигурност. Освен това каза, че е говорил по въпроса с един свой приятел, полковник Ерих Ланге. Оскар видя, че името прави впечатление на есесовеца. Шиндлер извади писмо от полковника и офицерът седна да го прочете. В кабинета бе толкова тихо, от другите стаи се долавяше само скърцане на писалки и шумолене на хартия и тих, оживен говор, като че ли тук никой не знаеше, че работят в сложна мрежа от викове.

Полковник Ланге бе влиятелен човек, шеф на персонала на Оръжейния инспекторат в Главния щаб в Берлин. Оскар се запозна с него на едно празненство в службата на генерал Шиндлер в Краков. Двамата си допаднаха почти веднага. Често се случваше двама души да се харесат взаимно и да усетят в другия собственото си неодобрение на режима. Отделяха се в някой ъгъл да се опознаят и да се проверят един друг и така може би завързваха и приятелство. Ерих Ланге бе ужасен от трудовите лагери в Полша, от заводите „И. Г. Фарбен“ в Буна, например, където цеховите майстори възприемаха есесовското „темпо на работа“ и караха затворниците тичешком да разтоварват цимент. Там труповете на умрелите от глад и преумора се хвърляха в траповете за кабели и се заливаха с цимент. „Не сте тук, за да живеете, а за да изчезнете в цимента!“ — бе казал един управител на новопристигнали затворници. Ланге чул това изявление и се почувствувал ужасно.

Писмото, което носеше Шиндлер се предшестваше от няколко телефонни обаждания. И те, и писмото имаха една цел. Инспекторът считаше, че хер Шиндлер, с неговите войнишки прибори и четиридесет и пет милиметрови противотанкови куршуми, е с изключително висок принос в борбата за национално оцеляване. Разполагаше с екип от квалифицирани работници и нищо не биваше да спре работата, която извършваха под ръководството на хер директора Шиндлер.

Офицерът бе впечатлен и каза, че ще говори откровено пред хер Шиндлер. Няма планове да се промени статусът или да се редуцира броят на затворниците в Заблоче. Но въпреки това хер директорът трябва да знае, че положението на евреите, дори на квалифицираните и работещи в оръжейната сфера, е винаги рисковано. Офицерът даде като пример самите фабрики на СС. Есесовската компания „Остиндустри“ наема работници във фабрика за торове, фабрика за четки и за стоманолеярна в Люблин, завод за униформи в Радом и фабрика за обработка на кожи в Травники. Но другите подразделения на СС постоянно разстрелвали работната ръка и сега „Ости“ буквално е вън от бизнеса. Така и в центровете за специално отношение персоналът никога не поддържа процент затворници за производствена дейност. Заради това се води често кореспонденция, но тези хора там са безкомпромисни.

— Разбира се — завърши накрая офицерът и почука с пръст по писмото, — ще направя каквото мога за вас.

— Разбирам трудностите — каза Оскар и се усмихна на есесовеца със своята блестяща усмивка. — Ако има начин да изразя благодарността си…

Накрая Оскар напусна Ораниенбург с уверенията, че поне лагерът в задния двор на фабриката ще продължи да съществува.

Новото положение в „Плашув“, отразено в множество меморандуми на Главната икономическа и административна канцелария на СС, засегна и влюбените — въведе се истинско разделение между половете под страх от наказание. Оградите между мъжкия и женския сектор на лагера, външната ограда, оградата около производствения сектор беше с електрически ток. Волтажът, разстоянието между телта и мрежата, броят на електрическите кабели и на изолаторите бяха определени със заповеди на Главната канцелария. Амон и неговите подчинени бързо забелязаха новите възможности за повишаване на дисциплината. Сега можеха да държат хората прави по двадесет и четири часа между външната и вътрешната мрежа — по външната течеше ток, вътрешната бе обикновена, неутрална. Ако залитнеха от умора, знаеха, че зад гърбовете им само на няколко сантиметра протичат стотина волта напрежение. Например Мундек Корн попадна в тази клопка за ден и половина, понеже се връщаше от работа с неколцина души и се оказа, че един от затворниците липсва.

Но може би по-лошо от риска да се облегнеш на мрежата бе усещането за пропаст между мъжете и жените. Електрически ток течеше от вечерната до утринната проверка. За срещи оставаше малкото време на проверките на плаца, преди да се даде заповед за разделяне в редици. Всяка двойка си имаше сигнал и го свиреше в тълпата, опитвайки се да долови ответен сигнал сред непрестанен шепот. И Ребека Таненбаум си избра условен сигнал. Изискванията на Главната канцелария на генерал Пол принуждаваха затворниците в „Плашув“ да възприемат любовните ритуали на птиците. Така продължи и романът между Ребека и Йозеф.

Един ден Йозеф успя да се снабди с роклята на мъртва затворничка от склада за облекло. Често след проверка отиваше до клозета, слагаше дългата рокля и ритуално боне на главата си. После излизаше и се присъединяваше към женските редици. Късата му коса не правеше впечатление на охраната, понеже повечето жени бяха остригани заради въшките. Така заедно с тринадесет хиляди жени той минаваше в техния сектор и прекарваше цялата нощ в барака №57, като правеше компания на Ребека.

Възрастните жени в бараката на Ребека повярваха на Йозеф. Щом искаше традиционно ухажване, те щяха да изпълнят официалната роля на дойки. Йозеф бе истинско богатство, защото им даваше възможност да се върнат към традиционните си роли отпреди войната. От четириетажните си нарове наблюдаваха двете деца, докато накрая всички заспяха. Ако някоя си мислеше: „Да не бъдем придирчиви във времена като тези какво ще правят младите посред нощ!“, никоя не го казваше гласно. Дори две от по-възрастните жени лягаха на един нар, за да има място за Йозеф. Неудобството, миризмата на другото тяло, рисковете от прескачане на въшки от приятеля върху теб — всичко това бе без значение в сравнение с жизненоважния за самоуважението на човек ритуал по ухажването, което трябва да се извърши по всички правила.

В края на зимата Йозеф с лента на служител от строителния отдел излезе навън и стъпи на необикновено девствения сняг в ивицата между вътрешната и външната мрежа. В ръцете си държеше стоманен метър и пред очите на часовите в къщичките на наблюдателниците започна да се преструва, че мери ничията земя за строителни цели.

В основата на циментените блокчета, върху които стърчаха порцелановите бушони, бяха наболи първите крехки пролетни цветя. Той развърташе метъра, тайничко откъсваше по някое цвете и го мушваше в сакото си. Успешно пренесе цветята през лагера и тръгна по „Йерусалимска“. Тъкмо минаваше покрай вилата на коменданта, върху гърдите му бяха разхвърляни цветя, и точно в този момент от парадния вход излезе самият Амон и тръгна надолу. Йозеф Бау спря. Беше по-опасно да спреш и да застанеш гузен пред Гьот. Но той вече бе спрял и изглеждаше като замръзнал на място. Страхуваше се, че сърцето, което с такава готовност и честност би дал на сирачето Ребека, сега ще се превърне в обикновена мишена за Амон.

Но когато той мина покрай него, без да го забележи, без да се възпротиви, че стои така с метър в ръце, Йозеф Бау реши, че това е някакво знамение. Никой не можеше да се измъкне от Амон, освен ако не му е било писано. Един ден, облечен в парадната си униформа, Амон се бе появил неочаквано в лагера откъм задната порта и бе открил при гаража момичето от главния склад, което се бе разположило в една от лимузините и се гледаше на огледалото. Прозорците на колата, които й бяха заповядали да изчисти, бяха все още мръсни. Той я уби заради това. Имаше и друг случай — с майката и дъщерята, които Амон бе забелязал от прозореца на кухнята. Те твърде бавно белеха картофи. Той просто се наведе през перваза и ги застреля. А тук, на пътя му, стоеше някой, когото мразеше — типичен влюбен евреин и чертожник, със стоманена рулетка в ръце. Амон просто отмина. Бау усети нужда да потвърди този добър шанс с някоя смела постъпка. Бракът, разбира се, бе най-силната от всички.

Той се върна в административния блок, качи се до канцеларията на Щерн и като намери Ребека — поиска ръката й. Ребека с радост и загриженост откри, че сега нещата бяха неотложни.

Същата вечер, в роклята на умрялата, той отново посети майка си и съвета на дойките от барака №57. Чакаха само да се появи равин. Но ако тук идваха равини, оставаха едва няколко дни на път към Аушвиц — недостатъчно време за хора, които искаха да се изпълнят пред тях обредите „кидушин“ и „нисуин“ и да помолят отците за последно изпълнение на свещеническия им дълг, преди да пристъпят към газовите камери.

Йозеф се ожени за Ребека в една леденостудена февруарска неделна нощ. Нямаше истински равин. Госпожа Бау, майката на Йозеф, ръководеше обреда. Бяха еманципирани евреи и затова можеха да изпълнят ритуала без „кутбах“, написан на арамейски език. Бижутерът Вулкан някак си бе успял да направи две халки от сребърна лъжица, която госпожа Бау бе крила под гредите на покрива. Ребека обиколи около Йозеф седем пъти, а Йозеф счупи с тока си стъкло — една изгоряла електрическа крушка от строителната канцелария.

За младото семейство отделиха най-горния нар в редицата. Закачиха одеяла наоколо, за да имат поне малко уединение. Йозеф и Ребека се качиха на него в пълен мрак, а под тях се носеха какви ли не шеги. При полските сватби имаше един период на затишие, в който се даваше възможност на чистата любов да заговори. Ако самите сватбари не желаеха да викат традиционното „горчиво“, можеха да поканят специалист по ритуалите. Жените, които през двайсетте и трийсетте години сигурно бяха ходили на сватби и се бяха мръщили на доста прямите наети „сватбари“ и на мъжете, развеселени от душа, и които — като зрели жени — само от време на време си позволяваха да се засмеят, тези жени сега заеха местата на всички затворени и мъртви специалисти от южна Полша.

Йозеф и Ребека бяха стояли повече от десетина минути на нара и изведнъж лампите в бараката светнаха. Йозеф надникна през одеялата и видя как унтерщурмфюрер Шайд започва обиколка в бараката. Младият евреин бе обзет от познатото страховито чувство за неизбежност. Разбира се, вече бяха открили, че го няма в бараката му и бяха изпратили един от най-злите офицери да го търси при майка му. Амон го подмина през деня само за да може Шайд, който вадеше пистолет, без да мисли много, да дойде и да го застреля през първата му брачна нощ.

Знаеше освен това, че всички жени са обречени — майка му, жена му, свидетелките, онези които се шегуваха и бяха така хлевоусти. Започна да мърмори извинения и молби за прошка. Ребека го смъмри да мълчи. Тя бързо смъкна одеялата-завеси. Мислеше си, че по това време на нощта Шайд няма да си направи труда да се качи на най-горен нар, освен ако с нещо не бъде предизвикан. Жените от по-долните нарове й подаваха малките си възглавници, натъпкани със слама. Йозеф я бе ухажвал безупречно, но сега той бе като дете, което трябва да бъде скрито. Ребека го избута към ъгълчето на нара и го затрупа с възглавници. Видя как Шайд минава покрай тяхната редица нарове и излиза през задната врата. Лампите изгаснаха. След последен изблик на мрачни и така земни шеги семейство Бау отново се усамоти.

След минути започнаха да вият сирени. В тъмното всички се надигнаха от наровете. За семейство Бау шумът означаваше, че наистина те трябва да осуетят първата им брачна нощ. Те бяха открили празния му нар в мъжкия сектор и сега го търсеха под дърво и камък.

Жените се суетяха на пътечката между двете редици нарове. Те също разбираха какво става. Той ги чуваше от най-горния нар какво си приказват. Неговата старомодна любов ще ги погуби. Местната Алтея, която бе толкова добре възпитана, ще бъде застреляна първа, щом лампите светнат и открият младоженеца, маскиран с женски парцали.

Йозеф Бау сграбчи дрехите си. Целуна набързо жена си, смъкна се по наровете и избяга от бараката. Звукът на сирените навън в тъмното направо го прониза. Тичаше по окаляния сняг, а сакото и старата рокля бяха намачкани на топка под мишницата му. Когато запалят прожекторите, ще го видят от наблюдателните кули. Дойде му на ум безумната идея, че може да изпревари прожекторите и да се прехвърли през оградата, че дори може да я прескочи точно преди да променят напрежението на тока. Щом само се промъкне в мъжкия лагер, ще измисли някаква история за болен стомах, за това че е ходил до клозетите и е припаднал там, а пък шумът от сирените е успял да го свести.

Ако го удари ток, мислеше си той, докато тичаше, нямаше да може да каже коя жена е посетил. Тичайки към жертвената клада на мрежата с ток, той не разбираше, че на плаца ще се разиграе почти училищна сцена и така или иначе ще накарат Ребека да излезе крачка напред.

На оградата между женския и мъжкия сектор имаше девет електрически проводника. Йозеф Бау се засили така, че да може кракът му да стъпи на третия, а протегнатите му ръце да хванат втория от горе на долу. Той си представи как пълзи по проводниците с котешка бързина. Всъщност просто висеше на мрежата. Мислеше си, че хладното усещане, което жиците предизвикаха, е първото предвестие за наближаващия електрически ток. Ала ток нямаше. Нямаше и прожектори. Проснат върху мрежата, Йозеф Бау не разсъждаваше по въпроса, защо няма ток под него. Качи се нагоре и се прехвърли в мъжкия сектор. „Вече си женен човек!“ — каза си той. Вмъкна се в клозетите до умивалните. „Ужасна диария, хер обершарфюрер!“ Той се задъхваше сред ужасната воня. Подминаването на Амон през деня с цветята… първата брачна нощ, прекъсната два пъти… Шайд и сирените… повредата при прожекторите и на мрежата с тока. Задъхан и залитащ, той се чудеше дали може да поддържа този двойствен живот. И той както всички желаеше по-определено избавление от всичко това.

Забави се и бе сред последните, които оформиха редиците пред неговата барака. Трепереше, но бе сигурен, че Алтея ще го прикрие. „Да, хер унтерщурмфюрер, аз дадох разрешение на работник Бау да отиде до клозета.“

А те не търсеха него. Търсеха трима млади ционисти, избягали с камион за продукти от фабриката за мебели, където правеха дюшеци, пълни с водорасли, за Вермахта.