Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (41)

Тридесет и осма глава

Часове след речта на Оскар гарнизонът започна да напуска лагера. Вътре във фабриката специалните отряди от будзинци и други затворници започнаха да се въоръжават с доставените от Оскар оръжия. Всички се надяваха, че ще обезоръжат полицаите и няма да се налага да влизат в традиционната битка. Както им обясни Оскар, не беше разумно да привличат вниманието на оттеглящите се раздразнени бойни единици наоколо. Но ако не се постигне нещо толкова отдавна невиждано като „помирение“, ще трябва да нападнат наблюдателниците с гранати.

Наистина специалните отряди трябваше само да изпълнят плана на Оскар от неговата реч. Охраната на главния портал предаде оръжието си почти с облекчение. На тъмното стълбище, водещо към помещенията на СС, се появиха Полдек Пфеферберг и затворник на име Юсек Хорн. Те обезоръжиха комендант Моцек. Пфеферберг допря пръста си до гърба на Моцек и той, като всеки човек прехвърлил четиридесетте и със семейство, започна да ги моли да го пощадят. Пфеферберг взе пистолета му и Моцек, след кратко забавяне, през което плака за хер директора и за спасяване, бе освободен. Веднага си тръгна към къщи.

Наблюдателниците, за които Ури и другите от отряда с часове кроиха планове за завземането им, бяха празни. Неколцина затворници, току-що въоръжени с оръжието на гарнизона, бяха поставени там на пост, за да показват на преминаващите наблизо, че уж старият ред все още важи.

Когато настъпи полунощ, в лагера не остана нито един служител от СС. Оскар извика Банкиер в кабинета си и му даде ключа от специален склад. Това бе склад за провизии на флота и преди офанзивата на руснаците се намираше нейде в района на Катовице. От него сигурно са снабдявали екипажите на речните патрулни лодки и Оскар бе научил, че Оръжейният инспекторат иска да го премести на по-сигурно място. Оскар успя да получи договора за новото място на склада, както по-късно каза „с помощта на малки подаръци“. Така осемнадесет камиона, натоварени с платове за шинели, униформи и бельо, с памучна и вълнена прежда, а също и с петстотин хиляди макари с конци и с доста чифта обувки, минаха през портала на Бринлиц. Разтовариха ги и ги прибраха на сигурно място. Щерн и другите казваха, че Оскар е знаел, че складовете ще останат на негово разположение и с това смятал да осигури начален капитал за затворниците. В документ с по-късна дата същото твърди и Оскар. Казва, че е искал този договор с намерението да „осигуря моите евреи с дрехи след войната… Еврейските текстилни експерти оцениха стойността на склада ми на повече от сто и петдесет хиляди щатски долара (мирновременен курс)“.

В Бринлиц имаше хора, които можеха да направят подобна експертна оценка: например Юда Дреснер, който имаше своя текстилна фабрика на улица „Страдом“ в Краков, а и Ицхак Щерн, който бе работил в текстилна фабрика от другата страна на „Страдом“.

За ритуалното връчване на ключа на Банкиер Оскар вече бе облякъл раираните затворнически дрехи. Същото бе сторила и жена му Емили. Обратът, за който бе работил още от основаването на ГЕФ, сега беше пълен. Когато излезе на двора, за да си вземе сбогом, всички си помислиха, че това е маскировка, която ще бъде лесно съблечена, щом срещнат американците. Но обличането на грубите дрехи бе и деяние, на което не можеха така просто да се подиграват. В най-дълбокия смисъл на думата Оскар винаги щеше да си остане пленник на Бринлиц и на „Емалия“.

Осем затворници поискаха доброволно да пътуват с Оскар и Емили. Всички бяха много млади, но сред тях имаше и едно семейство, Ришард и Анка Рехен. Най-възрастният бе инженер Едек Хойбергер, но и той бе с почти десет години по-млад от Шиндлерови. По-късно той щеше да разкаже подробности за това невероятно пътуване.

Емили, Оскар и един шофьор щяха да пътуват с мерцедеса. Другите щяха да ги следват с камион, натоварен с храна, цигари и алкохол за евентуална размяна. Оскар изглеждаше нетърпелив да тръгне. Една част от руската заплаха, власовците, бе отминала. Бяха се изтеглили през миналите дни. Но другите се предполагаше, че ще се появят в Бринлиц на следващата сутрин или дори още по-рано. От задната седалка на мерцедеса, където Емили и Оскар се бяха разположили в затворническите си униформи и, трябва да отбележим веднага, изглеждаха по-скоро като аристократи, отиващи на бал с маски, Оскар все още боботеше и даваше съвети на Щерн, заповеди на Банкиер и на Салпетер. Но си личеше, че иска да тръгва. Когато шофьорът Долек Грюнхаут се опита да запали мотора, колата не помръдна. Оскар се измъкна от мерцедеса, за да надникне в двигателя. Беше притеснен. Това не беше човекът, който изнесе строгата реч във фабриката няколко часа по-рано. Какво ли става, питаше се той. Но Грюнхаут не можеше да прецени без подходяща светлина. Доста време му отне да открие повредата, защото не беше това, което си мислеше в началото. Някой уплашен, че Оскар ще си замине, бе срязал два проводника към бобината.

Пфеферберг, който бе сред изпращачите на хер директора, се втурна към цеха на електроженистите и донесе инструментите си. Веднага се залови за работа. Полдек се потеше и ръцете му изглеждаха някак непохватни, защото той усещаше нетърпението у Оскар. Шиндлер все гледаше към портала, сякаш руснаците можеха да се появят от нищото всеки миг. Страхът не беше без основания — и останалите на двора се притесняваха (доста иронично, нали!) от същото. Само Пфеферберг да работеше по-бързо! Накрая моторът запали след превъртането на ключа.

Срязаните проводници и поправката им осигуриха едно нещо: след запалването на мотора колата замина, а след нея и камионът. Всички бяха твърде нервни, за да се сбогуват официално, но едно писмо с подписите на д-р Хилфщайн, Щерн и Салпетер, в което се говореше за приноса на Шиндлер и на Емили, бе връчено на семейството.

Двете превозни средства излязоха от портала и като стигнаха пътя при жп отклонението, завиха наляво към Хавличкув Брод. Тръгнаха към онова, което според Оскар бе по-сигурният край на Европа. Имаше някакъв брачен елемент в цялата ситуация: Оскар, който бе пристигнал в Бринлиц с толкова много жени, сега си тръгваше със съпругата. Щерн и другите затворници стояха на двора. След толкова много обещания те най-после бяха господари на самите себе си. Сега трябваше да понесат тежестта и несигурността на новото си положение.

 

 

Безтегловността продължи три дни и си имаше своята история и рискове. След като си заминаха есесовците, единственият представител на машината за убийства бе надзирател от Грьос-Розен, който беше дошъл с хората на Шиндлер. Той имаше славата на убиец още от Грьос-Розен, но си бе създал врагове и в Бринлиц. Група мъже сега го довлякоха насила до цеха и изпълнени с ентусиазъм и жестокост, го провесиха на една от гредите, с която наскоро унтерщурмфюрер Леополд плашеше затворниците. Някои се опитаха да попречат, но екзекуторите бяха побеснели и никой не можеше да ги спре.

Първото мирновременно убийство бе дело, което мнозина оцелели от Бринлиц ще си спомнят с ужас. Те бяха виждали как Амон беси бедния инженер Краутвирт на плаца в „Плашув“ и екзекуцията в Бринлиц, макар и по други причини, предизвика у тях същата погнуса. Защото Амон щеше да си остане Амон. А това бяха техни събратя.

Когато надзирателят престана да потръпва конвулсивно, го оставиха да виси над онемелите машини. Трупът озадачи хората. Предполагаше се, че ще ги зарадва, а вместо това хвърли съмнения. Накрая няколко мъже, които не участваха в обесването, отрязаха въжето и кремираха трупа. С това се затвърждаваше ексцентричността на Бринлиц — единственият човек, който попадна в пещта, според закона трябваше да я пълни с трупове на евреи.

 

 

Разпределението на стоките от склада на флотата отне целия следващ ден. От големите топове трябваше да се режат равни количества фин вълнен плат. Моше Бейски каза, че на всеки затворник се дават по три метра, пълен комплект бельо и малко памучен плат. Някои от жените още веднага започнаха да подготвят костюмите, с които щяха да се приберат у дома. Други предпочетоха да скътат плата, за да могат да го изтъргуват в несигурните бъдни дни.

Част от „египетските“ цигари, които Оскар отмъкна от горящия склад в Бърно, бе разпределена, всеки затворник получи и по едно шише водка от склада на Салпетер. Малцина биха пили от нея. Просто беше твърде скъпа стока, за да се изпие.

На втората вечер взвод танкове мина по пътя откъм Цвикау. Лутек Файгенбаум се беше скрил зад храстите близо до портата. Имаше пушка и умираше от нетърпение да стреля още по първия танк, който мине покрай лагера. Но реши, че ще бъде твърде необмислено. Машините изтрополяха и отминаха. Един от мерачите на последните танкове реши, че евреите престъпници сигурно са залегнали ниско покрай оградите и на наблюдателниците. Обърна оръдието и пусна два снаряда в лагера. Единият снаряд експлодира на двора, другият — на балкона на женските помещения. Това си беше безцелно проявление на злоба и поради мъдростта и стъписването си никой от въоръжените затворници не стреля.

Когато отмина и последният танк, хората от специалните отряди чуха плачове от двора и от женските помещения. Едно момиче бе ранено от парче снаряд. То бе в шок, а гледката на раните му сякаш отприщи насъбралата се мъка у жените през всичките тези години. Докато те плачеха, лекарите прегледаха момичето и откриха, че раните не са опасни.

 

 

Групата на Оскар през първите няколко часа от бягството се „залепи“ за опашката на колона от камиони на Вермахта. В полунощ подобни присъединявания бяха възможни и никой не ги обезпокои. Зад себе си чуваха шума от вдигнати във въздуха инсталации от германските инженери, а понякога се чуваше и стрелба от засади на чешките партизани. Близо до град Хавличкув Брод изостанаха доста от колоната и ги спряха чешки партизани, преградили пътя. Оскар се престори на затворник.

— Ние сме бежанци от трудов лагер. Есесовците избягаха, а също и хер директорът. Това е колата на хер директора.

Чехите ги попитаха дали имат оръжие. Хойбергер бе слязъл от камиона и се намеси в разговора. Призна си, че има пушка.

— Е, хубаво — казаха чехите. — По-добре ни предайте оръжието си. Ако ви хванат руснаците, може и да не разберат защо сте въоръжени. Вашата защита ще бъдат затворническите ви дрехи.

В този град на югоизток от Прага и на пътя към Австрия имаше голяма възможност да срещнат объркани военни части. Партизаните насочиха Оскар и останалите към канцеларията на чешкия „Червен кръст“ на градския площад. Там можеха да изкарат спокойно остатъка от нощта.

Но когато стигнаха до града, чиновниците от „Червения кръст“ им казаха, че като се вземе предвид нестабилността на положението, може би ще бъдат на сигурно място в градския затвор. Оставиха колата и камиона пред „Червения кръст“, а Оскар, Емили и техните осем другари си взеха малко багаж и преспаха в отключените килии на полицейското управление.

Когато на сутринта отидоха на площада, откриха, че и двете превозни средства са обрани. Цялата тапицерия на мерцедеса бе съдрана и диамантите липсваха. Гумите на камиона — също, бяха отмъкнати и двигателите. Настроени философски, чехите ги успокоиха: винаги трябва да бъдем готови за загуби в такива времена. А може би дори подозираха Оскар с неговата светла кожа и сини очи, че е беглец есесовец.

Групата загуби собствения си транспорт, но един влак пътуваше на юг към Каплице. Качиха се на него както си бяха в затворническо облекло. Хойбергер каза, че са хванали влака „до края на гората, а после са вървели пеш“. Някъде в този горист пограничен район са се надявали да срещнат американски войски. Намирали са се доста на север от Линц.

Вървяха по горски път и попаднаха на двама млади американци, които охраняваха картечница. Затворник започна да им говори на английски:

— Заповедите ни са да не пускаме никого да мине по пътя — прекъсна го единият американец.

— Забранено ли е да заобиколим гората — попита Оскар.

Младият войник дъвчеше дъвка. Ама че странна дъвчеща нация!

— Мисля, че не — каза накрая американецът.

Така Шиндлер и групата свърнаха обратно и стигайки половин час по-късно отново до пътя, попаднаха на взвод пехотинци, които маршируваха в две колони на север. Затворникът, който знаеше английски, отново пръв заговори разузнавачите. Командващият офицер се появи в джип, слезе и започна да разпитва групата. Бяха откровени с него и му казаха, че Оскар е хер директорът, а те са евреи. Казаха, че се надяват, да са на сигурно място, защото от ББС знаят, че в американската армия има много войници от германски и еврейски произход.

— Не мърдайте — каза им капитанът.

После замина нанякъде, без да им дава обяснения, и ги остави на малко притеснените млади пехотинци. Те им предложиха цигари, които изглеждаха също толкова лъскави, както и джипът, униформите, екипировката им — навярно бяха произведени от една велика, дисциплинирана, необременена и неимпровизирана икономика.

Въпреки че Емили и затворниците се безпокояха да не арестуват Оскар, самият той седеше на тревата без видимо притеснение и се възхищаваше на пролетната картина наоколо. Той имаше писмо, написано на иврит, а вярваше, че Ню Йорк е цивилизован град, в който ивритът е познат език. Мина половин час и се появиха войници откъм пътя. Те вървяха свободно, а не в пехотински строй. Това бе група евреи и сред тях имаше дори военен равин. Прегърнаха всички по ред, включително Емили и Оскар. Казаха им, че са първите оцелели затворници от концентрационен лагер, които среща батальонът им.

Когато преминаха поздравите, Оскар извади препоръчителното си писмо на иврит. Равинът го прочете и започна да плаче. Той преразказа подробностите на останалите американци. Последваха нови ръкопляскания, нови ръкостискания, нови прегръдки. Младите войници се държаха открито и шумно като деца. Въпреки че близките им бяха напуснали Европа преди едно-две поколения, те изглеждаха толкова сраснали с Америка, че Шиндлер и приятелите му ги гледаха със същото удивление, каквото и те получаваха.

В резултат групата на Шиндлер гостува на батальонния командир и на равина. Пиха чудесно кафе, каквото затворниците не бяха опитвали от отварянето на гетото. Ядоха какво ли не.

След два дни равинът им предостави конфискувана линейка, с която отидоха до разрушения град Линц в Горна Австрия.

 

 

Руснаците още не се бяха появили в Бринлиц и на втория ден от мира. Специалните отряди се притесняваха, че ще трябва да се забавят в лагера по-дълго, отколкото бяха планирали. Онова, което добре помнеха, бе, че единственият случай, когато СС показваше страха си (като изключим Моцек и колегите му през последните дни), беше при тифна епидемия. Затова накичиха тифни карантини по цялата ограда.

Следобед на портата се появиха трима чешки партизани и през мрежата поговориха с постовете.

— Всичко свърши — казаха чехите. — Можете да си вървите, когато пожелаете.

— Щом дойдат руснаците — каза постовият. — Дотогава всички ще стоим вътре.

Този отговор затвърди манталитета на затворника — подозрителността, която обхваща човек след време, че светът отвъд оградата е опасен и че трябва да се навлиза в него на етапи. А и не бяха сигурни, че германските подразделения са се изтеглили.

Чехите вдигнаха рамене и си заминаха. Същата нощ, когато Полдек Пфеферберг бе един от постовите на главната порта, се чуха мотоциклети откъм пътя. Те не отминаха както танковия взвод, а обърнаха право към лагера. Пет мотоциклета с емблемата череп на СС изскочиха от тъмното и спряха шумно пред портала. Щом есесовците — Полдек си спомни, че били много млади — изключиха моторите, слязоха от тях и се приближиха до портата, сред въоръжените мъже вътре в лагера избухна спор дали трябва да застрелят „гостите“ веднага.

Най-главният сред мотористите, изглежда, усещаше заплахата. Той застана встрани от мрежата и протегна ръце.

— Искаме бензин — извика германецът. — Щом сте фабричен лагер, сигурно имате малко бензин.

Пфеферберг каза по време на приглушения спор, че е по-добре да им дадат бензин, за да се омитат, вместо да си навлекат беля, откривайки огън. Други мотоциклетисти от тяхната част може да са наблизо и да дойдат, привлечени от внезапния огън.

Най-накрая пуснаха есесовците през портата, а няколко затворници отидоха да докарат бензин от гаража. Главният полицай се опита да намекне на „специалните отряди“, които бяха облекли сини гащеризони, за да изглеждат поне малко като цивилна охрана или обикновени надзиратели, че не вижда нищо странно в идеята въоръжени затворници да охраняват лагера си отвътре.

— Надявам се, разбирате, че вътре има тиф — каза на немски Пфеферберг и посочи табелките.

Есесовците се спогледаха.

— Вече изгубихме двадесет и четири души — продължи Пфеферберг, — в мазето имаме още петдесет затворени.

Това съобщение, изглежда, впечатли господата от бандата на черепа. Бяха уморени. Бягаха. Това им стигаше. Не искаха отгоре на всичко и бактериална заплаха.

Когато им донесоха бензина в туби, те поблагодариха, поклониха се и се изнизаха през портала. Затворниците гледаха как пълнят резервоарите си и любезно оставят до оградата излишните туби, които не могат да сместят в кошовете на моторите си. Сложиха ръкавиците си, запалиха двигателите и тръгнаха, без много да форсират, защото внимаваха да не хабят новите си безценни запаси. Шумът от колоната се изгуби на югозапад към селото. За мъжете на портала тази вежлива среща щеше да е последната с хора, носещи униформите на злокобния легион на Хайнрих Химлер.

 

 

Лагерът бе освободен на третия ден, и то от един-единствен руски офицер. Той се появи на кон откъм дефилето, през което пътят и жп отклонението достигаха до лагера. С приближаването му се оказа, че конят е обикновено пони, тънките крака на офицера бяха стъпили в стремената и почти допираха земята, а той комично бе присвил колене току под корема на животното. Изглеждаше сякаш носи на Бринлиц едно изстрадано съобщение, защото униформата му бе износена, а коженият ремък на пушката му бе толкова напукан от пот, студ и бойни действия, че трябваше да се замени с въже. Юздите на понито също бяха от въже. Офицерът бе със светла кожа и — както руснаците винаги изглеждат на поляците — безкрайно чужд и безкрайно близък.

След кратък разговор на нещо средно между полски и руски, постовият на вратата го пусна да влезе. Слухът за пристигането му се разнесе по балконите на втория етаж. Щом слезе, първа го целуна госпожа Крумхолц. Той се усмихна, извика и на двата езика да му дадат стол. Един младеж донесе стола.

Офицерът стъпи на него и така доби ръстово преимущество, което в сравнение с повечето затворници не му бе необходимо. После произнесе стандартната реч на войника-освободител на руски език. Моше Бейски схвана същността й. Те са освободени от победоносната Съветска армия. Свободни са да ходят в която посока пожелаят. Защото при руснаците, както в библейския рай, няма евреи и богаташи, няма мъже и жени, няма зависими и свободни. Не трябва да си отмъщават на дребно из града. Техните съюзници ще открият потисника и ще го съдят по суров, но справедлив начин. Фактът, че са свободни, трябва да надделее над всякакви други чувства.

Той слезе от стола и се усмихна, сякаш искаше да каже, че е приключил речта си и сега ще отговаря на въпроси. Бейски и някои други започнаха да му говорят. Той посочи себе си и каза на овехтял беларуски иврит — какъвто говорят дядовците по-скоро, а не родителите, — че е евреин.

Сега в разговора се прокрадна нова нотка на фамилиарност.

— Били ли сте в Полша? — попита го Бейски.

— Да — каза офицерът. — Идвам от Полша.

— Там има ли останали евреи?

— Не видях нито един.

Затворниците се скупчваха наоколо, превеждаха и преразказваха разговора един на друг.

— Откъде сте? — попита офицерът Бейски.

— От Краков.

— Бях в Краков преди две седмици.

— Ами Аушвиц? Как е в Аушвиц?

— Чух, че в Аушвиц има неколцина евреи.

Затворниците се умислиха. От думите на руснака Полша изглеждаше като вакуум. Ако се завърнат сега в Краков, ще се лутат наоколо като сушени бобени зърна в буркан.

— Може ли да направя нещо за вас? — попита офицерът.

Някой извика, че имат нужда от храна. Той обеща да им осигури каруца хляб и може би малко конско месо. Товарът ще пристигне преди мръкнало.

— Но — добави той — трябва да видите какво е останало и в градчето.

Предложението бе доста радикално — ей така просто да излязат от портата на лагера и да започнат да пазаруват в Бринлиц. За някои това бе все още невероятна идея.

Мъжете изпратиха офицера до портала. Ако нямаше евреи в Полша, къде да отидат и те самите. Не искаха да получават инструкции от него, чувстваха, че трябва да поговорят за безпътицата си. Руснакът спря, преди да развърже юздите на понито от оградата.

— Не знам — каза той и ги изгледа продължително, — не знам къде трябва да отидете. Не отивайте на изток. Само това мога да ви кажа. Но не отивайте и на запад.

Пръстите му пак започнаха да отвързват юздите.

— Никъде не ни обичат — каза той накрая.

Точно както ги посъветва руският офицер, затворниците от Бринлиц най-после излязоха през портала, за да направят първите плахи опити за контакт с външния свят. Най-напред опитаха младите. Данка Дреснер излезе първия ден след освобождението и се изкачи по гористия хълм зад лагера. Лилии и кремове бяха започнали да напъпват, а птиците тъкмо долитаха от Африка. Данка поседна за малко да се порадва на деня, после се търкулна надолу и полежа в тревата на ниското. Вдишваше ароматите и се взираше в небето. Забави се толкова, та родителите й помислиха, че нещо лошо се е случило с нея в селото — или с местните хора, или с руснаците.

И Голдберг излезе, и може би бе първият, който си тръгна от лагера, за да стигне бързо до Краков и да си прибере съкровищата. Щеше да емигрира, колкото се може по-скоро в Бразилия.

Повечето от по-възрастните затворници останаха в лагера. Руснаците се настаниха вече в Бринлиц и разположиха офицерите във вила на един хълм над селата. Доставиха в лагера заклан кон, който затворниците изядоха лакомо. Някои го намериха за страшно вкусен след дългата си диета на хляб и зеленчуци и овесената каша на Емил и Шиндлер.

Лутек Файгенбаум, Янек Дреснер и младият Щернберг щурмуваха градчето. Селището се патрулираше от чешки партизани, а хората от немски произход в Бринлиц се отегчиха от освободени затворници. Един продавач посочи на младежите чувал захар, който пазеше в склада си. Малкият Щернберг не можа да устои на захарта, наведе лице и започна да ближе от шепата си. После му стана ужасно лошо. Той установи онова, което групата на Шиндлер откри в Нюрнберг и Равенсбург: свободата и изобилието трябва да се вкусват постепенно.

Главната цел на експедицията на Файгенбаум в града бе да намерят хляб. Като член на специалните отряди в Бринлиц той бе въоръжен с пистолет и пушка и когато пекарят повтори, че няма хляб, някой се обади:

— Заплаши го с пушката.

Човекът, в края на краищата, бе судетски германец и поне на теория споделяше мъката им. Файгенбаум насочи оръжието към пекаря и минаха в съседното помещение, търсейки скрито брашно. Намери жената и двете дъщери на пекаря сгушени и уплашени до смърт. В страха си те не се различаваха от някое краковско семейство по време на Акция. Изведнъж го обзе страхотен срам. Кимна на жените, като че ли бе дошъл на светско посещение, и тръгна.

Същият срам обзе и Мила Пфеферберг при първото й посещение в селото. Когато се появи на площада, видя чешки партизанин да спира две германки и да ги кара да събуят обувките си, за да може Мила, която носеше налъми, да си избере чифт по мярка. Този вид тирания я накара да се изчерви и тя седна на тротоара, за да направи срамния избор. Партизанинът даде налъмите на германското момиче и отмина. Мила се обърна, настигна момичето и върна обувките. По-късно Мила си спомни, че германката дори не й благодари.

Вечер руснаците идваха в лагера да си търсят жени. Пфеферберг трябваше да опре пистолет в главата на войник, който се бе промъкнал в женските помещения и бе сграбчил госпожа Крумхолц. Години наред след това госпожа Крумхолц щеше да се кара на Пфеферберг: „Имах шанс да избягам с млад мъж, а този негодник ми попречи!“ Три момичета бяха отведени по желание — на руско празненство и се върнаха след три дни и, както твърдяха, след чудно прекарано време.

Обстановката в Бринлиц бе неблагоприятна и след седмица затворниците започнаха да напускат. Някои, чиито семейства бяха загинали, заминаха направо на Запад и не искаха никога повече да видят Полша. Братята Бейски търгуваха по пътя със своите дялове плат и водка и стигнаха до Италия. Тук се качиха на ционистки кораб за Палестина. Семейство Дреснер прекосиха Моравия и Бохемия и се установиха в Германия. Янек бе сред първите десет студенти, които постъпиха в Баварския университет на Ерланген, когато той отвори врати на следващата година.

Манчи Рознер се върна в Подгурже, където бяха уговорили среща с Хенри. Самият Хенри Рознер бе освободен от Дахау заедно с Олек. В тоалетна в Мюнхен един ден Хенри видя друг посетител със затворническа униформа. Попита го къде е бил затворник.

— В Бринлиц — каза мъжът.

Всички, освен една възрастна дама, каза му мъжът (което после се оказа доста неточно), оцелели след Бринлиц.

Манчи научи, че Хенри е жив, от своя братовчедка, която се появи в стаичката в Подгурже, и размаха полски вестник. В него бяха поместени имената на поляци, освободени от Дахау.

— Манчи — каза братовчедката, — целуни ме. Хенри е жив, а също и Олек.

И Режина Хоровиц имаше подобна среща. Трябваха й три седмици, за да стигне с дъщеря си Нюся от Бринлиц до Краков. Нае стая с помощта на дяла от склада на флотата и зачака Долек. Когато той пристигна, започнаха да разпитват за Ришард. През същото лято Режина видя филма на руснаците за Аушвиц, който пускаха безплатно за поляците. Видя известните кадри с децата, които гледаха иззад мрежите или пък бяха съпровождани от медицински сестри до оградата с високо напрежение на Аушвиц I. Понеже бе толкова малък и симпатичен, Ришард го имаше на повечето кадри. Режина закрещя и излезе от залата. Собственикът и преминаващи граждани се опитаха да я успокоят на улицата.

— Това е моят син, моят син — крещеше тя.

Сега, когато знаеше, че е жив, успя да открие, че руснаците са предали Ришард на еврейска спасителна организация. Понеже мислели, че и двамата му родители са мъртви, служителите позволили да го осиновят стари познати на семейство Хоровиц — семейство Лийблинг. Дадоха адреса на осиновителите и щом стигна до апартамента им, Режина чу гласа на Ришард, който удряше по един тиган и викаше:

— Днес ще има супа за всички!

Когато тя почука на вратата, детето извика на госпожа Лийблинг да отвори.

Така той се върна при нея. Но след онова, което бе видял на бесилките в „Плашув“ и Аушвиц, тя не успя да го отведе на детската площадка, без той да изпадне в истерия при вида на люлките.

 

 

От Линц, където групата на Оскар се свърза с американските власти и бе освободена от неблагонадеждната линейка, всички заминаха с камион към Нюрнберг на север. Там се намираше голям център за скитащи затворници от концентрационни лагери. Тъкмо откриваха, че свободата, не е толкова проста работа.

Ришард Рехен имаше леля в Констанц на езерото при швейцарската граница. Когато американците ги попитаха дали имат къде да отидат, те посочиха тази леля. Намеренията на осемте млади затворници бяха да прехвърлят, ако е възможно, семейство Шиндлер през швейцарската граница, в случай че внезапно се породи желание за мъст към германците в американската зона и решат несправедливо да накажат и Шиндлерови. Освен това и осмината бяха потенциални емигранти и смятаха, ме тези въпроси се уреждат по-лесно от Швейцария.

Хойбергер си спомня, че отношенията им с американския комендант в Нюрнберг са били сърдечни, но той не можел да им отдели никакво превозно средство, за да пътуват на юг към Констанц. Минаха през Черната гора както можаха — донякъде пешком, донякъде с влак. Близо до Равенсбург имаше лагер и отидоха да говорят с коменданта му, също американец. Тук отново постояха като гости няколко дни, починаха си и похапнаха добре военни порции. В замяна на гостоприемството седяха до късно с коменданта, който бе от еврейски произход, и му разказваха истории за Амон и за „Плашув“, за Грьос-Розен, за Аушвиц и за Бринлиц. Надяваха се, че той ще им даде транспорт. Комендантът не можеше да отдели камион, но пък им даде автобус, както и малко провизии за из път. Макар че Оскар все още имаше в себе си пари и диаманти на стойност повече от хиляда райхсмарки, автобусът не беше купен, а беше даден като услуга. След сделките му с германските бюрократи за Оскар беше трудно да се приспособи към подобно отношение.

Паркираха автобуса в селцето Кройцлинген, на запад от Констанц, на швейцарската граница, в контролираната от французите зона. Рехен отиде в магазина за железария и купи чифт секачи. Изглежда, групата все още е била облечена със затворнически униформи, когато Рехен е купил секачите съвсем открито. Може би продавачът е смятал, че: а) това е затворник и ако бъде изхвърлен, може да извика френските си приятели; б) това може да е всъщност преоблечен германски офицер и трябва да му се помогне.

Граничната мрежа минаваше през средата на Кройцлинген и откъм германската страна се охраняваше от френски часови от военната полиция. Групата стигна тази преграда в края на селото и като преряза бодливата тел, изчака часовия да приближи края на обхода си и бързо се шмугна в Швейцария. За нещастие една жена ги забеляза от завоя на пътя и се затича към границата да сигнализира на французите и швейцарците. На тихия селски швейцарски площад, огледален образ на площада от немска страна, швейцарската полиция ги обгради, но Ришард и Анка се измъкнаха и хукнаха да бягат. Една патрулна кола ги хвана. След половин час ги върнаха до един на французите, които веднага ги претърсиха и щом откриха парите и скъпоценните камъни, ги откараха в бившия германски затвор. Затвориха ги в отделни килии.

За Хойбергер беше ясно, че ги подозират, че са надзиратели от концентрационен лагер. В този смисъл килограмите, които бяха наддали като гости на американските войници, не бяха в тяхна полза, защото не изглеждаха така изнемощели, както когато тръгнаха от Бринлиц. Разпитваха ги поотделно за пътуването им и за скъпоценностите, с които разполагат. Всеки можеше да измисли правдоподобна история, но не знаеше дали и другите ще разкажат същото. Всички, изглежда, се страхуваха повече, отколкото при срещите с американците, че ако французите разкрият самоличността на Оскар и неговата служба в Бринлиц, ще го очистят като едното нищо.

Давайки фалшиви сведения заради Оскар и Емили, те останаха седмица в затвора. Шиндлерови не знаеха достатъчно за юдаизма, за да издържат очевидния културен тест. Освен това маниерите и физическото състояние на Оскар не потвърждаваха историята му, че е бил наскоро затворник на СС. За нещастие писмото му, написано на иврит, бе останало в Линц в папките на американците.

Еден Хойбергер, като най-старши сред осемте затворници, бе разпитван най-често. На седмия ден от затворничеството, като влезе в стаята за разпити, видя втори човек. Това бе цивилен, полскоговорящ мъж, дошъл да провери твърдението на Хойбергер, че е от Краков. Дали защото полякът се правеше на състрадателен при разпита или поради общия език, но Хойбергер бе сломен, започна да плаче и на чист полски език разказа цялата история. Останалите ги доведоха един по един, и им казваха, че Хойбергер е признал. После ги караха да кажат своята версия за станалото на полски. Когато преди обяд версиите съвпаднаха, събраха всички, включително и семейство Шиндлер, в залата за разпити и всички бяха прегърнати от своите мъчители. Хойбергер им разказа, че французинът плачел. Всички затворници били доволни да видят феномена „плачещ следовател“. Когато се успокои, нареди да донесат обяд за него, колегата му, Шиндлерови и осмината евреи.

Същия следобед следователят ги премести в хотел до езерото при Констанц, където прекараха няколко дни за сметка на френското военно министерство.

Докато седне на вечеря същия ден в хотела заедно с Емили, Хойбергер, семейство Рехен и останалите, имуществото на Оскар мина в ръцете на руснаците, а парите и малкото скъпоценности се загубиха в джобовете на бюрокрацията освободителка. Беше без пукнат грош, но си хапваше чудесно в добър хотел заедно с хора от неговото „семейство“. Всичко това щеше да е част от неговото бъдеще.