Томас Кинийли
Списъкът на Шиндлер (37)

Тридесет и четвърта глава

Лекарите в лазарета — Хилфщайн, Хандлер, Левкович и Биберщайн — се притесняваха за възможна тифна епидемия. Тифът не беше просто заплаха за здравето. Според закона той щеше да е причина за затварянето на „Бринлиц“, натоварването на заразените в товарни вагони и изпращането им обратно в Биркенау, където ги чакаха бараките с надпис „Внимание, тиф!“ и неминуема смърт. При едно посещение на Оскар в лазарета, близо седмица след пристигането на жените, Биберщайн му каза, че има още два случая на тиф. Главоболие, треска, световъртеж, болки по цялото тяло — всички тези симптоми започнали да се проявяват. Лекарят смяташе, че до няколко дни ще се прояви и типичният обрив. Двете жени трябва да бъдат изолирани в специална стая.

Не беше необходимо Биберщайн да обяснява подробно симптомите и сериозността на тифа. Заразата се разнасяше чрез ухапванията на въшките. Затворниците бяха потънали във въшки и положението бе неконтролируемо. Инкубационният период на болестта бе около две седмици. Може би вече десетина или стотина души бяха заразени. Дори и при новите нарове хората все още спяха близо един до друг. Любовниците си разменяха въшките, когато набързо и потайно се прегръщаха в някой уединен кът на фабриката. Тифните въшки мигрираха свободно. Изглежда тяхната дееспособност щеше да победи Оскар.

Така че когато той даде заповед да се построи сектор за обеззаразяване — душове, пералня за изваряване на дрехи, дезинфекционна зала, — това не беше празна административна заповед. Секторът щеше да се захранва с гореща вода от мазетата. Стругарите трябваше да отработят по две смени заради проекта. Свършиха работата с желание, защото желанието бе отличителна черта на всички тайни занимания в Бринлиц. Официалната дейност се символизираше може би от големите машини „Хило“ върху новоизлетия под на цеховете. Както отбеляза веднъж Моше Бейски, в интерес на затворниците и на Оскар бе тези машини да бъдат поставени както трябва, защото те даваха на лагера убедително прикритие. Но тайните дела в Бринлиц бяха по-важни. Жените плетяха разни неща с открадната вълна от изоставените Хофманови кошове. Те спираха и започваха „сериозна“ работа само когато някой офицер или полицай от охраната минаваше през цеховете на път към канцеларията на хер директора или когато Фукс или Шоенбрун, непретенциозните цивилни, инженери, излизаха от канцелариите си. („Не са на нивото на нашите инженери“ — казваше след години един затворник.)

Оскар от Бринлиц си бе все същият Оскар, какъвто го познаваха старите работници от „Емалия“. Бонвиван, мъж с епикурейски навици. Веднъж Мандел и Пфеферберг отидоха на тавана след дълга, изнурителна смяна, на която работеха по тръбите за горещата вода. Едва се завлякоха до там и с безкрайно удивление видяха, че „басейнът“ вече е зает. В него плуваше Оскар, чисто гол, огромен. Едно русо момиче от СС (онова, което Режина Хоровиц бе подкупила с брошката) плуваше до него. Голите й гърди се подаваха на повърхността. Оскар видя кой е дошъл и ги погледна съвсем спокойно. За него срамът бе концепция, нещо като екзистенциализма — нещо много хубаво, но трудно за проумяване. Шлосерите забелязаха, че голо момичето изглежда страшно апетитно.

Те се извиниха и тръгнаха, поеха си дъх и се разсмяха като ученици. Над главите им Оскар се забавляваше като Зевс.

Когато епидемията не избухна, Биберщайн благодари на сектора за обеззаразяване. Когато дизентерията изчезна, благодари на храната. В своите показания, които се пазят в архива на Йад Вашем в Йерусалим, Биберщайн твърди, че при създаването на лагера дневните дажби са надхвърляли две хиляди калории. През онази зима в целия замръзнал континент само евреите от Бринлиц получаваха такава питателна храна. За хилядата души на Шиндлер супата наистина бе супа. Не и за милионите в Европа.

Имаше и овесена каша. Надолу по пътя до потока, където механиците на Оскар наскоро бяха изхвърляли безценен товар, се намираше мелница. С разрешително за работа всеки затворник можеше да отиде до там с поръчка от някой отдел на Германската емайлна фабрика. Мундек Корн си спомня как се е връщал в лагера, натоварен с храна. В мелницата човек трябваше само да навие крачоли и да разпусне колана си. После някой приятел пълнеше панталона с овесено брашно. Закопчаваш колана и се връщаш в лагера — голям подвижен склад, безценен, но затрудняващ леко движението, особено като минаваш покрай охраната на портала. Вътре хората пускат крачолите ти и насипват брашното в канчета.

В цеха на стругарите младият Моше Бейски и Йозеф Бау вече произвеждаха фалшиви разрешителни за ходене до мелницата. Оскар се появи един ден и показа на Бейски документи с печата на Комисията за дажбите към генералгубернаторството. Най-изгодните доставчици на черно на хранителни продукти за Оскар се намираха все още в Краков и района. Можеше да уреди доставките по телефона, но на границата с Моравия трябваше да се представят разрешителни от Министерството на селското стопанство и продоволствието. Оскар посочи печата върху документите и попита:

— Можеш ли да направиш такъв печат?

Бейски беше майстор. Можеше да работи и когато малко е спал. Така произведе за Оскар първия от много държавни печати. Използваше бръснарски ножчета и други дребни режещи инструменти. Неговите печати се превърнаха в емблеми за смелата „бюрокрация“ в Бринлиц. Изработи печатите на генералгубернаторството, на губернатора на Моравия; печат за разрешителни за пътувания, за да могат затворниците да ходят с камиони до Бърно и Оломоуц за хляб, бензин на черно, брашно, платове, цигари. Леон Салпетер, аптекарят от Краков, някогашен член на Европейския съвет на Марек Биберщайн, държеше склада в Бринлиц. Тук се съхраняваха мизерните доставки от коменданта на Грьос-Розен Хасеброек заедно с добавъчни количества зеленчуци, брашно, макарони, купени от Оскар и подпечатани от перфектно изработените печати на Бейски: орелът и пречупеният кръст на режима бяха като изписани върху тях.

„Трябва да знаете, че в Бринлиц беше трудно — каза един затворник. — Но в сравнение с другите бе направо рай!“ Изглежда, затворниците съзнаваха, че храната не достига навсякъде. Дори и извън лагерите малцина бяха сити.

Ами Оскар? Оскар намали ли си дажбите като на затворник?

Отговорът е сърдечен смях. „Оскар? Защо Оскар да си намалява дажбите? Той беше хер директорът, а кои бяхме ние, че да му броим залците?“

После смръщване, в случай че сте приели това поведение за твърде робско: „Вие не разбирате. Ние бяхме благодарни, че сме там. Нямаше къде иначе да бъдем.“

Както в началото на брака, така и сега, според нрава си, Оскар все „отсъстваше“, понякога по цели дни, от Бринлиц и семейството. Понякога Щерн го чакаше цяла нощ, защото отговаряше за ежедневното планиране на задачите. В дома на Оскар Емили и Щерн отговаряха за нощните бдения. Достопочтеният счетоводител винаги най-лоялно обясняваше отсъствията и скитосването на Оскар из Моравия. След години Щерн каза: „Той пътуваше ден и нощ не само за да купи храна за евреите в лагера «Бринлиц», пътуваше с фалшиви документи, изработени от един затворник. Търсеше оръжие и амуниции, в случай че СС решат да ни убият, преди да напуснат лагера.“ Портретът на Оскар като деен пророк прави чест на любовта и лоялността на Щерн. Но и Емили разбираше, че не всички отсъствия на съпруга й са свързани с неговия специфичен, много хуманен рекет.

При едно от изчезванията на Оскар деветнадесетгодишният Янек Дреснер бе обвинен в саботаж. Всъщност той просто нищо не разбираше от металообработване. Дреснер бе прекарал времето си в „Плашув“ в сектора за обеззаразяване — подаваше хавлиени кърпи на есесовци, дошли да вземат душ или на сауна, или пък изваряваше въшлясалите дрехи на затворниците. При толкова ухапвания от въшки се бе разболял от тиф и ако не беше братовчед му, доктор Шиндел, който уж го лекуваше от ангина в лазарета, едва ли щеше да оцелее!

Предполагаемият саботаж се случи, понеже инженер Шоенбрун, германският надзирател, го премести от струга му на една по-голяма метална преса. На инженерите им трябваха седмици, за да нагласят калибровката на машината, и още първия път, щом Дреснер натисна копчето и започна работа, се получи късо съединение и един от пресованите листи се пукна. Шоенбрун дълго руга момчето и отиде в кабинета си да пише доклад. В него квалифицираше постъпката на Дреснер като „саботаж“. Копия от доклада на Шоенбрун бяха напечатани за отдел „Д“ и „В“ в Ораниенбург, до Хасеброек в Грьос-Розен и до унтерщурмфюрер Леополд в канцеларията му на портала на фабриката.

На сутринта Оскар все още го нямаше. Затова вместо да изпрати по пощата докладите, Щерн ги измъкна от торбата със служебни писма и ги скри. Оплакването до Леополд вече бе предадено на ръка, но той поне бе стриктен по отношение на вътрешния ред в СС и не можеше да обеси момчето, преди да е получил нареждания от Ораниенбург и Хасеброек. Два дни след случилото се от Оскар все още нямаше следа.

— Сигурно е заради някое събиране — казваха си по-лекомислените из цеховете. Шоенбрун някак научи, че Ицхак задържа писмата. Пак се разбесня из кабинета си и заплаши Щерн, че и неговото име ще бъде добавено към доклада. Изглежда, Щерн бе човек с безкрайно търпение и когато Шоенбрун свърши речите си, му каза, че е махнал писмата от торбата, понеже смятал, че хер директорът трябва да е запознат със съдържанието им поне от уважение.

— Хер директорът — каза Щерн, — разбира се, ще е ужасен, като разбере, че затворник е причинил повреди за десет хиляди райхсмарки на някоя машина. Мисля, че е справедливо да дадем възможност на хер Шиндлер да добави и своите бележки.

Най-накрая Оскар се появи с колата си на двора. Щерн го пресрещна и му разказа за машината и за обвиненията на Шоенбрун. Унтерщурмфюрер Леополд също очакваше Шиндлер и нямаше търпение да упражни властта си вътре във фабриката, използвайки случката с Янек Дреснер като претекст.

— Аз ще ръководя разпита — каза Леополд на Оскар. — Вие, хер директор, ще ми предоставите подписана докладна за размерите на щетите.

— Почакай — рече Оскар. — Счупена е моя машина. Аз ще ръководя разпита.

Леополд започна да спори, че затворникът е под контрола на отдел „Д“.

— Но машините — отвърна Оскар — са дошли по линия на Оръжейния инспекторат. Знаете, че не мога да позволя да се водят следствия из цеховете. Ако в Бринлиц се произвеждаха униформи или химически продукти, подобно следствие нямаше да се отрази на работата. Но това е военен завод, където се разработват секретни оръжия, и аз не мога да позволя да се внася смут сред работната ръка.

Може би Оскар спечели този спор, защото Леополд се предаде. Унтерщурмфюрерът се страхуваше от връзките на Оскар. Така че „съдът“ се събра в машинното отделение на ГЕФ и включваше: хер Оскар Шиндлер, председател, хер Шоенбрун и хер Фукс, членове. Млада германка седна на масата, за да води протокола. Когато малкият Дреснер бе въведен, видя пред себе си истински съдебен състав. Според наредба на отдел „Д“ от 11. 04. 1944 година Янек се сблъскваше с първия етап от жизненоважен процес, който след доклад до Хасеброек и отговор от Ораниенбург трябваше да завърши с обесването му в цеха пред очите на всички от Бринлиц, в това число родителите и сестра му.

Янек забеляза, че сега у Оскар няма и следа от обичайната фамилиарност. Хер директорът прочете доклада на Шоенбрун за саботажа. Янек познаваше Оскар главно от разказите на другите хора, по-специално на баща си, и не можеше да проумее какво означава сериозното прочитане на обвиненията. Наистина ли Оскар се ядосваше за счупената машина? Или само се преструваше?

Когато свърши четенето, хер директорът започна да задава въпроси. Дреснер нямаше кой знае какво да отговаря. Твърдеше, че не познавал машината. Обясни, че имало и трудности при монтирането й. Бил много притеснен и допуснал грешка. Той увери хер директора, че няма причини да върши саботаж.

— Ако не си квалифициран работник в оръжейното производство — рече Шоенбрун, — не трябва да си тук. Хер директорът ме увери, че всички затворници имат опит в това производство. А ти, затворник Дреснер, твърдиш, че нямаш опит!

С ядосан жест Шиндлер даде знак на затворника да разкаже какво точно е направил в нощта на злополуката. Дреснер започна да говори за подготовката за пускане на машината, за калиброването й, рутинната проверка на системите, натискането на копчето, внезапното ускоряване на оборотите и повредата в механизма. Хер Шиндлер ставаше все по-неспокоен и нетърпелив, докато Дреснер говореше, и започна да кръстосва наоколо, хвърляйки убийствени погледи към момчето. Янек обясняваше как променил някакви параметри и изведнъж Шиндлер го прекъсна. Ръцете му бяха свити в юмруци, а очите мятаха искри.

— Какво казваш? — попита той.

Дреснер повтори думите си:

— Промених параметъра за натиск, хер директор.

Оскар се засили към него и го удари отстрани в челюстта. Главата на Дреснер зазвъня, но с триумфиращ звук, защото Оскар — с гръб към „колегите“ си му намигна, но по начин, който не може да бъде сбъркан с никой друг. После започна да маха с ръце и каза на Дреснер, че е свободен.

— Колко сте тъпи, дявол да ви вземе — викаше Оскар. — Не мога да повярвам!

Той се обърна към Шоенбрун и Фукс, сякаш те бяха единствените му партньори.

— Бих искал да са толкова интелигентни, че да извършат саботаж! Поне ще мога тогава да им одера кожите. Но с такива хора? Те са чиста загуба на време.

Оскар отново сви юмрук и Дреснер потрепери, че ще получи още един оправдаващ удар.

— Изчезвай! — кресна Оскар.

Докато Дреснер се измъкваше към вратата, чу Оскар да казва на останалите, че е по-добре да забравят за тази история.

— Горе имам малко хубав коняк „Мартел“ — каза накрая той.

Това умело отвличане на вниманието от „процеса“ може и да не е задоволило Шоенбрун и Леополд. Защото нямаше официално решение и формална присъда. Но и не можеха да отрекат вече, че Оскар е направил разследване или че не се е отнесъл сериозно към него.

Разказът на Дреснер години след това потвърждава, че животът на затворниците в Бринлиц се е поддържал с почти магически номера, толкова бързи и неочаквани, че са изглеждали невероятни. Но за да кажем чистата истина за Бринлиц, трябва да отбележим, че въпреки всичко — затворници и привидно производство — лагерът си остана в буквалния и в преносния смисъл най-големият, неразгадан, блестящ номер.